Кон Игълдън
Боговете на войната (11)

Глава 9

Помпей чакаше и се наслаждаваше на топлината на слънцето върху бронята си. Конят му тихо процвилваше. Парадният плац в Дирахий беше изграден след пристигането му в Гърция — стените и сградите ограждаха огромен двор от твърда червена глина. Вятърът вдигаше кървавочервени вихри от прах, над главата му чайките тъжно крещяха. Три блестящи легиона стояха мирно в негова чест, редиците им се простираха в далечината. Беше приключил проверката си и му се искаше Цезар да може да види отбраните мъже, които щяха да сложат край на претенциите му към Рим.

Сутринта мина с приятна лекота, докато наблюдаваше как се подреждат в различни конфигурации. Конницата беше особено впечатляваща. Знаеше, че Цезар едва ли би могъл да събере повече от четвърт от броя й. Усети тръпка, като видя конниците да галопират през огромния двор в перфектна формация, да се завъртат по сигнал и да запращат копията си по мишените. Това бяха мъжете, които щяха да отвоюват Рим от узурпатора. За тях Цезар беше предател и Помпей дори се разчувства от искрената подкрепа на командирите им, докато му даваха клетвите си за вярност.

Десет легиона бяха прекосили Гърция, за да се присъединят към евакуирания сенат на западния бряг. Откри, че са добре водени, дисциплинирани, с висок боен дух. Изпита задоволство от възмущението им, че е бил принуден да напусне Рим. Нямаше политическа слабост в това, че беше сред легионите в Гърция: беше им дал заповед и те се бяха отзовали. Нямаха търпение да се сблъскат с врага и Помпей със задоволство откри, че докладите от Галия са породили у тези професионални войници други чувства. Блазнеше ги мисълта да разбият суетата на ветераните на Цезар, смятаха, че те са най-обикновени фукльовци. Добри бойци, с които човек да тръгне на война.

Качеството на гръцките сили му помагаше да поуспокои постоянното си раздразнение от отношенията със сенаторите и семействата им. Често съжаляваше, че ги е довел, въпреки законността, която придаваха на действията му. Те се оплакваха от водата — твърдяха, че им действала разслабително; от жегата, от настаняването си в Дирахий и от хиляди други дреболии. Само неколцина осъзнаваха колко малка полза има от тях сега, когато беше на бойното поле. Вместо да му дадат юздите, се опитваха да повлияят на решенията му и да се бъркат в неща, от които не разбираха нищо. Много му се искаше да ги изпрати на някой от гръцките острови до края на престоя си. Само мисълта, че подобно действие ще подкопае властта му, го спираше да издаде такава заповед.

Всички погледи бяха вперени в него и той пришпори испанския си жребец в галоп и се насочи към целта. Топлият въздух свистеше покрай ушите му. Тропотът на копитата се сливаше с барабаненето и усилваше съсредоточаването му. Сламената торба, ушита във формата на мъж, сякаш растеше и той си помисли, че може да види всеки бод.

Трябваше да е безпогрешен пред погледите на войниците — и естествено не сбърка. Когато копието излетя от ръката му, знаеше, че ще улучи. Очите на легионерите проследиха пътя на острието и мнозина знаеха, че ударът е добър, още преди сламената фигура да се завърти, улучена в рамото. Приветстваха го и Помпей вдигна ръка за поздрав; дишаше тежко. Пот се стичаше по лицето му и дясното рамо ужасно го болеше, да не говорим за пулсиращата болка в корема. Беше усетил спазмата при хвърлянето на копието, но това нямаше значение. Римляните уважаваха силата и демонстрацията на сила щеше да ги накара да се гордеят с командира си.

Обърна се и тръгна покрай редиците, доволен от яростните им лица и от дисциплината им. Командващият, Лабиен, отдаде чест, когато Помпей дръпна юздите.

— Доволен съм, Лабиен — каза той достатъчно високо, за да го чуят и легионерите. — Освободи ги да се нахранят, но да не преяждат. Искам ги слаби и гладни. — И добави по-тихо: — Ела с мен в храма. Имаме да обсъждаме много неща.

— Да, господарю — отвърна Лабиен. Острият му поглед забеляза, че Помпей щади дясната си ръка, но щеше да е проява на неуважение, ако го споменеше, след като Помпей бе предпочел да го премълчи. Изпита задоволство, като забеляза, че по зачервеното лице на Помпей няма и следа от притеснение. Диктаторът беше твърд, горд мъж и изглеждаше чудесно на коня дори и на тази възраст. — Те винаги са гладни, господарю — допълни Лабиен. — Няма да те разочароват.

— Да, няма — навъсено каза Помпей. — Ще попилеят бандитите на Цезар като плява.

Лабиен кимна и сведе очи. Нямаше начин да не уважаваш такъв мъж. Всичко у Помпей го впечатляваше. Диктаторът носеше властта си с лекотата и достойнството на човек, когото не можеш да не уважаваш. Лабиен знаеше, че на легионерите може да се разчита — много от тях се радваха на възможността да се бият срещу предателя. За мнозина Гърция беше прекалено дълго мирна, особено за онези, които се надяваха на бляскава кариера. Както добре знаеха и най-нисшите носачи на копия, войната носеше повишение много по-бързо от мира.

И най-последният от тях би се надявал да си създаде име срещу Цезар, да стане центурион и всички да го уважават.

Помпей изчака Лабиен да яхне коня си. Беше доволен от този мъж — у него нямаше грешка. Беше най-обикновен, с избръсната коса, тъмни очи и груби черти. Биографията му обаче беше чудесна и Помпей изобщо не изпита колебание да го включи в съвета си. У Лабиен имаше солидност, която той оценяваше, почти като противоотрова на убийствените интриги в сената. Офицери като него можеха да бъдат открити във всеки град и пристанище, които се подчиняваха на римския закон. Не приемаха подкупи и не се перчеха с верността си. Желязната дисциплина им запазваше постовете с години, а когато тръгнеха на война, нямаха равни на бойното поле. Те бяха твърдият скелет на Рим. Помпей кимна на Лабиен в знак на задоволство.

Зарадван от този благосклонен поглед, Лабиен освободи легионерите и те тръгнаха към помещенията си. Мирисът на топла храна вече се носеше във въздуха и Помпей помисли, че Лабиен вероятно е гладен като всички след тази дълга напрегната сутрин. Щеше да нареди да донесат най-добрите ястия. Лабиен щеше да разбере похвалата, без да се налагат повече обяснения.

Докато яздеха към храма, който Помпей беше избрал за щаб, Лабиен се изкашля. Помпей знаеше, че няма да заговори без разрешение. Беше чудесен пример за хората си.

— Говори. Кажи ми каквото мислиш — каза Помпей.

— С твое позволение бих искал да изпратя галера, която да наблюдава Остия. Ако знаем кога ще отплават, ще сме подготвени да ги посрещнем. Флотата ни може да потопи корабите им, преди дори да видят Гърция.

— Не би ли съжалявал за това, Лабиен? То ще лиши и двама ни от възможността да го победим тук — отвърна Помпей.

По-младият мъж вдигна рамене.

— Малко, господарю. Но не бих пренебрегнал възможността да приключа всичко по-бързо — дори и по този начин.

— Добре. Използвай печата ми за заповедта. Но кажи на капитана да стои далече от брега. Имам съгледвач на пристанището: ще ни съобщи, когато Цезар събере легионите си. Няма да ни изненадат.

— Надявам се, господарю — отвърна Лабиен. Двамата се спогледаха и се усмихнаха.

Храмът на Юпитер в Дирахий не притежаваше разточителството на тези около форума в Рим. Беше изграден за гръцките богове преди настоящото си предназначение и Помпей го избра повече защото беше просторен и заради разположението му, отколкото заради някакво религиозно значение. Въпреки това беше от полза най-висшият бог в пантеона да наблюдава приготовленията му. Откри, че слугите и войниците изпитват страхопочитание от обстановката. Между тези стени не се чуваха ругатни, а гласовете им съвсем рядко се повишаваха до нещо повече от шепот. Помпей беше направил голямо дарение на жреците и не беше изненада, че одобриха избора му. Все пак Юпитер Победител беше военен бог.

Слязоха от конете и минаха между високите бели колони. Помпей спря за миг на прага и се огледа да се увери, че всички в храма си вършат работата съвестно.

Тихата суетня беше точно такава, каквато я бе оставил сутринта. Над двеста офицери, чиновници и роби подпомагаха управлението на новите легиони и из въздуха ехтеше тракането на бързащи сандали. Помпей беше наредил да донесат тежки маси за картите и всичките старши офицери бяха свели глави над тях, правеха отметки и обсъждаха позициите. Всичко изведнъж утихна, когато станаха и му отдадоха чест. Той отговори на поздрава и работата продължи без повече официалности.

Лабиен подаде меча и шлема си на един роб. Докато вървяха по централната пътека, Помпей нареди да донесат храна. Основната карта висеше на стената и Помпей тръгна право към нея. Висока и широка човешки бой, картата беше изрисувана върху квадратни парчета телешка кожа, изгладени с пемза. Цяла Италия и цяла Гърция бяха очертани с идеални цветове и безчет подробности.

Помпей погледна дали ръцете му са чисти и докосна ключовите пристанища на западния бряг на Гърция.

— Ще оценя гледната ти точка, Лабиен. Ако флотата не спре Цезар, той ще има стотици мили бряг на север и юг, за да избере къде да акостира. Ако събера армията си на едно място, той може да избегне контролирания район и да си направи защитен лагер. Дори и с петнайсет хиляди мъже не мога да пазя всяка миля от Гърция.

Лабиен погледна картата. Изражението му бе строго, все едно се молеше.

— Трябва да приемем, че всичките му седем легиона ще оцелеят при нападението на нашите кораби — каза Лабиен. — Не е много вероятно, но трябва да планираме и тази възможност. За всеки ден ще им трябват огромни запаси храна. Той няма да седи и да ни чака, освен ако не е решил да ги остави да гладуват. Храната и водата печелят битките толкова често, колкото и силата на оръжията.

— Аз съм се подготвил — отвърна Помпей. — Дирахий ще е основният ни склад. Градът пращи от зърно. — Очакваше поздравления и се изненада, че Лабиен се намръщи.

— Вероятно ще е по-добре да не оставяш толкова припаси в един-единствен град. Не казвам, че е възможно, но какво ще правим, ако той успее да отреже достъпа ни дотук? Единайсет легиона имат нужда от повече храна от седем.

Помпей извика един писар и му издиктува заповед. През месеците от първата им среща беше открил, че Лабиен има усет за такива подробности и бърз поглед за проблемите в една дълга кампания. Самото събиране на единайсет легиона на едно място предизвикваше огромни трудности с доставките. Лабиен първоначално привлече вниманието му с организирането на доставки от градовете и стопанствата в цяла Гърция. Доколкото Помпей знаеше, нито един от легионерите не беше останал гладен още от първия месец. Това беше впечатляващо постижение.

— Ако избегне флотата ни и акостира на изток — продължи замислено Лабиен, — ще е прекарал в морето повече от месец и ще има недостиг на прясна вода. Хората му ще трябва да вървят стотици мили, за да стигнат до нас. Ако не притежава онези нововъведения, за които ти спомена, бих изключил източното крайбрежие напълно. По-лесно ще му е да избере някое от главните пристанища на западното, въпреки че нашите галери ще ги охраняват. Очакванията ми са Дирахий на север, Аполония или Орикон. Бих заложил на тези три или някъде по брега помежду им. Той няма да чака в морето по-дълго, отколкото му се налага, при положение че нашите галери са готови за нападение.

— И кое от тези пристанища би избрал ти? — попита Помпей.

Лабиен се разсмя. Смехът му беше като от сечене на дърво и спря толкова бързо, колкото се появи.

— Мога само да предполагам избора му, господарю. Ако аз провеждах тази кампания, бих избрал Орикон, като зная, че твоите легиони ще са разпрострени около пристанищата по на север. Тогава поне няма да ми се налага да се бия на два фронта.

Прекъснаха ги гръмки стъпки. Помпей погледна към другия край на залата и доброто му настроение изчезна. Беше Брут.

Знаеше, че преминаването на един от най-доверените хора на Цезар на негова страна би трябвало да е повод за радост. Когато Брут стъпи на брега с кохортите си, гръцките легиони зажужаха като пчели от новината и от вълнение. Беше спасил лоялната пътна стража от гнева на Цезар и по-младите войници изпитваха страхопочитание към ветерана от Галия. Брут се беше отказал от много, за да рискува живота си с Помпей, и заслужаваше уважение. Но нещата не бяха толкова прости.

Помпей гледаше студено как Брут върви по централната пътека към него. Сребърната броня беше полирана до блясък. Видя, че е оставил меча си според заповедта, и си пое дълбоко дъх, когато Брут се приближи. Усещаше погледа на Лабиен върху себе си, забелязваше реакцията му, макар той да се опитваше да я прикрие.

Брут отдаде чест.

— На твоите заповеди, господарю.

Помпей се намръщи. Не можеше да си спомни кога беше поискал срещата, но не искаше да го признае пред никой от двамата. Имаше времена, когато умът му беше толкова остър, колкото и на всеки друг в Рим, дори по-остър, но възрастта беше отнела остротата на паметта му така, както и физическата сила. Рамото сякаш го заболя още по-силно, като напомняне. Част от раздразнението му се усещаше в тона му, когато отговори.

— Реших да не утвърждавам командването ти на Пети легион. Кохортите ти ще допълнят бройката там и си подчинен на заповедите на легат Селатис. Ще те наблюдавам внимателно и ако се справиш добре… ако докажеш, че си верен, бързо ще бъдеш възнаграден. Свободен си.

По лицето на Брут не пролича и следа от притеснение. Сякаш почти беше очаквал такъв отговор.

— Благодаря, господарю. — Той отдаде чест, обърна се и си тръгна.

Помпей видя как всички очи в храма изпращат сребърния воин и въздъхна вътрешно. Този човек беше като трън в петата, но беше и легенда.

— Как би постъпил с този, Лабиен? — попита той. — Би ли му повярвал?

Лабиен се поколеба. Чувстваше се по-малко в свои води да говори за други военачалници, отколкото за тактиката или за трудностите с доставките. Но след като Помпей го питаше направо, нямаше начин да не отговори:

— Не повече от теб, господарю, въпреки че бих му дал легион веднага щом се уверя в него. Той е… много интересен военачалник. Никога не съм виждал по-добър в боя с меч. Легионерите направо го обожават, а опитът му подсказва, че е способен да води хората. Ако се е разделил с Цезар, както твърди, ще направи всичко, за да оправдае доверието ти.

— Точно това е сърцевината на проблема, Лабиен. Ако е изпратен при мен в изпълнение на някаква стратегия на Цезар, може да нанесе толкова вреда, колкото цял противников легион. Спиране по време на ключов сблъсък, преднамерено изтегляне в критичен момент, внезапно преместване, така че да блокира резервите ми. Всяко едно от тези неща би довело до загуба на войната.

Въздъхна и продължи:

— Ако можех да съм сигурен във верността му, щях да го приема и да го издигна. Не съм се и надявал да командвам един от военачалниците на Цезар. Бих могъл да го използвам, Лабиен. Но както стоят нещата, не се осмелявам дори да повярвам на информацията, която ми носи. По-добре да тъна в незнание, отколкото да бъда въвлечен в кошмар.

— В такъв момент наистина е по-добре да си предпазлив, господарю. Когато убие първите войници на Цезар, ще знаем, че ни е верен. Ако не — ще наредя да го заловят.

Спогледаха се и Помпей кимна — прие предложението.

Храната пристигна на сребърни подноси. Помпей държеше да се увери, че Лабиен си взема най-доброто. Ядоха изправени до картата, като продължаваха да обсъждат проблемите на кампанията. Дълго след като блюдата бяха изпразнени, все още говореха. Слънцето вече клонеше към заник, когато Помпей тръгна да се срещне със сърдитите старчета от сената.

 

 

Брут излезе навън и препаса меча си — и остави Лабиен и стария глупак да подготвят плановете си. „Подхождат си“, помисли си. Дори у Лабиен да бе имало и искрица жизненост, тя бе изсушена в пещта на годините в Гърция, а Помпей си беше изгубил смелостта заедно с младостта си.

Погледна зад себе си и се намръщи, като видя двамата мъже, на които Лабиен беше поръчал да следят всяко негово движение. Отначало прие присъствието им — казваше си, че би направил същото. Как биха могли да вярват на военачалник от Галия, толкова години бил дясната ръка на Цезар? Но месеците минаваха, Помпей оставаше резервиран и несправедливостта на ситуацията започваше да го измъчва все повече и повече. Брут познаваше врага на Помпей по-добре от всички на света и знаеше, че може да е ключът към унищожаването му. Вместо това писарите на Помпей приемаха предложенията му почти като обида. Брут вече се чудеше дали просто не ги изхвърлят. Това беше горчива ирония и постоянната сянка на хората на Лабиен този следобед го дразнеше повече, отколкото обикновено.

Намръщи се и тръгна. Знаеше, че вървят след него. Вероятно беше време да ги накара да се поизпотят малко повече от обикновено, за да получат възнаграждението си. Познаваше достатъчно добре Дирахий след три месеца престой тук и за първи път реши да пренебрегне вътрешния си глас, който му казваше да си кротува, докато не му повярват. Просто внезапно му дойде до гуша от всичко това и когато свърна зад ъгъла, се затича под изненадания поглед на един каруцар и воловете му.

Хукна по някаква уличка и тича до края й, без да погледне назад. Това беше едно от нещата, на което го беше научил Рений тук, в Гърция. Когато бягаш, погледът назад може само да те забави. Нали знаеш, че те преследват, какво има да гледаш?

Поради постоянните тренировки беше в отлична форма като всички войници на Помпей и се чувстваше така, сякаш може да тича цял ден. Една отворена врата изглеждаше приканващо и Брут се втурна направо през чуждата къща, и излезе на улица, която не познаваше. Не спря да види дали още го преследват, а продължи да криволичи още половин миля по виещите се улички, за да е сигурен, че се е отървал.

Беше сигурен, че ще докладват за случилото се на студенокръвния Лабиен, въпреки че с това щяха да си заслужат бой с пръчки. Лабиен не беше жесток, но настояваше заповедите му да се прилагат до последната буква и Брут не завиждаше на двамата мъже. Със сигурност щяха да кажат на Помпей и подозренията му щяха да се засилят. Вероятно щеше да изпрати патрули да претърсят улиците. Брут се замисли за положението си. В най-добрия случай щеше да мине час, преди да го заловят. Ако не друго, Лабиен беше много ефикасен и нямаше да му отнеме много време да стегне обръча. Усмихна се. Знаеше, че има само едно място, което си заслужава да се види за толкова кратък период на свобода. Бързо се стегна и затича по-бързо. Сандалите му удряха червената прах на града в ритъм, който би могъл да поддържа с мили.

Веднъж му се стори, че вижда напред тичащи легионери, и за всеки случай зави. Те така и не се появиха. Когато тръгна към центъра и градината, в която знаеше, че ще намери дъщерята на Цезар — красива птичка в клетка, — косата му вече беше мокра от пот, но дробовете му продължаваха да се справят добре.

Както самия сенат, Юлия нямаше съществена роля през месеците, докато чакаха Цезар да изгради флота и да прекоси морето. Брут я бе видял със съпруга й през първите няколко седмици от пристигането си, но когато работата на Помпей се увеличи, тя беше оставена да се развлича сама. Беше странно да му я представят в кабинета на Помпей, толкова далече от имението на Юлий. По време на тази първа среща Брут можа да каже само няколко учтиви думи, но му се стори, че под официалността й припламва искра. Робите на Помпей я бяха гримирали и накиприли с бижута, точно както бе предрекла навремето. Съчетанието на студена резервираност и тежък парфюм се стори на Брут дълбоко вълнуващо — едновременно предупреждение и предизвикателство.

На входа на градината, където Юлия се беше скрила от жегата на следобеда, нямаше никого. Брут знаеше, че Помпей ще е в храма чак до вечерта, а после щеше да отиде на една от скучните си срещи със сенаторите. Жена му често оставаше съвсем сама, ако не се брояха няколкото роби.

Предполагаше, че Помпей е разположил войници някъде наблизо, но когато надникна през портата в прохладния вътрешен двор, не видя никого. Сърцето му заби по-силно от мисълта за възможната опасност. Помпей знаеше, че е срещал Юлия и преди, покрай баща й. Нямаше да е трудно да заподозре нещо повече от обикновено познанство.

Вероятно бе заради това, че не му беше позволено да води легион, или просто от раздразнението от непрекъснатото недоверие на Помпей. Независимо от причината Брут усещаше тръпка на удоволствие въпреки очевидния риск.

— Как си, Юлия? — извика тихо през орнаментираните решетки.

Видя я как се стряска и се оглежда — копие на съпругата на Юлий Корнелия. Беше красива и при вида й с изненадваща сила се върнаха спомените за единствената им нощ. Спомни си, че имаше малко кръв — но вероятно достатъчно, за да я привърже към него.

Тя стана и се приближи към портата, лицето й се изчерви.

— Какво правиш тук? Съпругът ми…

— Както винаги обсъжда великите си планове с Лабиен, Юлия. Убеден съм, че си наясно. Не разбирам защо е оставил жена като теб сама в такъв красив ден.

Чу тънкия глас на дете — пееше си някъде в къщата.

— Това синът ти ли е? Кой друг е с теб?

— Не бива да говориш с мен! — каза тя и се огледа нервно. — Има пазачи, а и робите… Не сме сами.

Едно момченце изприпка от къщата и Брут му се усмихна. Детето засия.

— Много е хубав. Виж му ръцете. Ще стане много добър с меча.

При този комплимент страхът на Юлия понамаля. Тя се обърна към сина си.

— Влез вътре. След малко ще дойда да си играем.

Детето кимна сериозно и послушно се отдалечи.

— Ще ме пуснеш ли да вляза? — попита Брут.

Юлия твърдо поклати глава.

— Не. Не мога да си позволя да ме видят с теб, а и не мисля, че мога да ти вярвам.

— Спомних си онази нощ в конюшнята — каза той, наслаждаваше се на изчервяването й. — Едва ли ще ми кажеш, че сега предпочиташ Помпей, нали?

— Той ми е съпруг — отвърна тя, но в гласа й вече нямаше твърдост.

И несъзнателно се приближи към решетките. Ако ги нямаше, той сигурно щеше да я прегърне и да я целуне, но си помисли, че при подобен опит тя ще побегне.

— Защо напусна баща ми? — внезапно попита тя. — Никога не съм го очаквала от теб. Знам, че не е, за да си с мен.

Той й отговори толкова бързо, че тя не забеляза как за частица от секундата погледна настрана. В такова настроение лъжите му хрумваха светкавично.

— Баща ти е най-добрият мъж, когото познавам, Юлия. Помпей трябва да е голям късметлия, за да го победи, въпреки цялата си самоувереност.

— Тогава защо го изостави? — попита тя. Очите й искряха.

Той се замисли за вътрешните й противоречия в този момент, след като съпругът й планираше война с баща й. Хрумна му идея, толкова вълнуваща, колкото и проста. В името на боговете, това си беше риск. Доколко можеше да вярва на това, което виждаше в очите й? Можеше ли Юлия да го предаде?

— Ще се закълнеш ли, че няма да кажеш на Помпей? — прошепна той.

— В живота на сина си — отвърна тя и се приближи още повече.

— Не съм напуснал Юлий — каза Брут. — Тук съм, за да му помогна да победи.

Устните й се разтвориха, когато осъзна чутото. Прииска му се жадно да ги целуне, а ръцете му сами понечиха да погалят косата й. Тя обаче бързо се отдръпна.

— Никой не знае — продължи той. — Казах ти го само защото не мога да понеса мисълта да ме смяташ за предател.

Видя, че й се иска да му повярва, и направи огромно усилие да не избухне в смях.

— Съпругът ти обаче не ми вярва — допълни Брут. — Няма да ми позволи да командвам достатъчно хора, за да направя нещо значимо. Мисля, че възнамерява да ме сложи на предните редици, за да ме убият при първия сблъсък. — Дали не беше прекалено прозрачен? Смяташе да направи само лека забележка, за да я накара да се страхува за него, но му беше трудно да уцели правилния тон.

Тя все така мълчеше. Той виждаше болката й — Юлия се разкъсваше от вътрешен конфликт. Знаеше, че обича баща си. Предполагаше, че няма да каже на Помпей и да види как го екзекутират. Ако беше заобичала диктатора, съдбата му щеше да се реши в рамките на няколко часа. Вече беше ужасен от риска, който бе поел, и му се прииска да можеше да си върне думите назад.

— Баща ми иска ли да водиш легион? — попита тя едва чуто.

Той успя да сдържи усмивката си. Вече знаеше, че тя е негова и че е спечелил.

— Да, Юлия.

— Тогава ще убедя съпруга си да ти го даде.

Той се помъчи да се престори на изненадан, сякаш тази мисъл изобщо не му беше хрумвала.

— Ще можеш ли? Той не обича да го притискат. — Видя я как пребледня. Сега, когато идеята му бе посята, трябваше да се маха. Не биваше да го хванат на портата, особено сега.

— Познавам го добре — отвърна тя. — Ще намеря начин. — Импулсивно притисна лице към решетките и го целуна по устните. — Предай на баща ми, че не съм го забравила.

— Ще му предам. Но сега трябва да се махам — отговори Брут.

Можеше да се закълне, че чува тракането на подковани сандали. Когато го откриеха, трябваше да е някъде далеч, за предпочитане в някоя кръчма, с момиче в прегръдките. Щеше да е трудно да се оправдае, но, надяваше се, не и невъзможно.

— Кога ще те видя пак? — попита тя.

— Освободи робите след два дни по същото време. Ако мога, ще дойда — каза той, без да показва задоволството си. Беше постигнал много повече от това, на което се надяваше в началото. Вместо удоволствието от време на време да посещава жената на Помпей сега залозите бяха станали застрашително по-големи.

— Побързай — каза тя, доловила напрежението му.

Той кимна, побягна и се скри зад завоя. Само след няколко мига се появиха войниците на съпруга й и тя се стресна. За първи път от пристигането й в Гърция сърцето й се разтуптя от вълнение.