Кон Игълдън
Боговете на войната (10)

Глава 8

По време на гласуването градът беше затворен, а портите запечатани. Тълпата на Марсово поле беше шумна и весела, все едно изборът на консул беше официален празник, а не отхвърляне на Помпей и неговия сенат. Слънцето печеше и мнозина предприемчиви граждани даваха срещу бронзова монета малко сянка под тентите, които предвидливо бяха разпънали на полето. Миризмата на цвъртящо месо, разговорите, смехът, виковете на търговците се смесваха в какофония, която носеше усещането за живот и дом.

Юлий и Марк Антоний се качиха по стъпалата на платформата, вдигната от дърводелците на легиона. Стояха заедно в бели тоги, поръбени с пурпур. Юлий носеше лавров венец — тъмните листа бяха завързани със златна тел. Рядко излизаше пред хора без него и някои разправяха, че така искал да прикрие олисяващата си глава.

Десети беше излъскал до блясък броните си и стоеше в охрана на новите консули. Държаха копията и щитовете си готови за сигнал за тишина, но Юлий беше доволен просто да стои и да гледа над главите на огромната тълпа.

— Последния път, когато бях избран тук за консул, ми предстоеше Галия — каза той на Марк Антоний. — Бях съюзник с Помпей и Крас. Сега това ми се струва като в някакъв друг живот.

— Не си си губил времето — отвърна Марк Антоний и двамата се усмихнаха, като си спомниха изминалите години. Както винаги, Марк Антоний изглеждаше така, сякаш е издялан от най-добрия римски камък. Понякога Юлий се дразнеше, че от всички, които познава, Марк Антоний е най-близо до начина, по който би трябвало да изглежда един консул на Рим.

Имаше силно лице и властна стойка, в съчетание с естествено достойнство. Юлий беше чул, че жените в Рим започват да кокетничат и да се изчервяват, щом го видят.

Знаеше, че е направил правилния избор, като го беше избрал да оглави сената. Марк Антоний беше верен, не както Регул, при когото една небрежна дума би могла да изпрати бърза смърт на враговете му. Марк Антоний беше дълбоко загрижен за републиката и щеше да й даде живот, докато Юлий е в Гърция. Беше показал безразличие към богатството, каквото можеха да имат само родените в разкош. Можеше да му се има доверие и Юлий нямаше нужда да се притеснява, че безценният му град ще страда, докато е той далече. Той най-добре от всички познаваше крехката природа на мира и уроците на Клодий и Милон не бяха изтрити в съзнанието му дори и след престоя в далечна Галия. Рим имаше нужда от силна ръка, за да може мирът да разцъфти. Помпей никога не би му дал тази възможност.

Юлий се усмихна малко криво — знаеше, че той също не е човек, който може да управлява един мирен град. Беше изпитал прекалено голямо удоволствие от завоюването на Галия и Британия, за да прекара оставащите му години в успиващи дебати. Беше достатъчно загрижен за закона, когато можеше да го промени, за да отговаря на вижданията му, но досадното управление, което идваше след това, беше като бавна смърт. Също като Помпей, той предпочиташе да разкъса кожата на удобството и да търси нови места и нови битки. Имаше нещо закономерно в това, че последните лъвове на Рим трябваше накрая да се изправят един срещу друг. Помисли си, че дори да го нямаше проблема с Помпей, пак би дал властта на Марк Антоний, дори и за кратко. Вероятно щеше да тръгне да завоюва Африка или да тръгне по стъпките на Александър на изток, към далечните странни земи.

— Дали не трябва да се обърнем към народа, консуле? — каза той и направи знак на един центурион от Десети.

Войниците около платформата удариха три пъти с копията по щитовете си и настана такава тишина, че можеха да чуят шепота на вятъра по Марсово поле. Тълпата стоеше, изпълнена с уважение, после някои подеха радостни възгласи и останалите ги последваха, преди Юлий да може да заговори. Ревът се понесе над цялото поле — рев от хиляди гърла. Слънцето печеше.

Юлий погледна Марк Антоний и се изненада, като видя в очите му сълзи. Той самият не изпитваше толкова силно вълнение, вероятно защото умът му беше вече устремен към предстоящата битка — или защото веднъж вече го бяха избирали за консул. Завиждаше на Марк Антоний и го разбираше, макар да не споделяше чувствата му.

— Ще говориш ли пръв? — попита тихо.

Марк Антоний наклони глава с благодарност за предложението.

— След теб. Те са твои.

Юлий сложи ръце на дървеното перило, направено на точната височина, която искаше. Пое дълбоко дъх и заговори високо:

— Центуриите гласуваха днес и техният знак остана върху земите на бащите ни. С Марк Антоний стоим пред вас като консули и Помпей ще чуе гласовете ви дори в Гърция. Той ще знае, че неговият липсващ сенат е бил заменен. Това е нашето послание към него. Никой мъж не струва повече от Рим, нито един човек не е повече от тези, които днес виждам пред себе си.

Тълпата зарева одобрително.

— Показахме, че Рим може да надживее загубата на онези, които не ги е грижа за него. Показахме, че може да има закон без корупция. Не изпълних ли обещанието си към вас?

Тълпата изрева в съгласие.

— Да, изпълних го — твърдо изрече Юлий. — Съдилищата бяха прочистени и подкупите бяха открито наказани. В моя град няма да има тайни сделки между управляващите. Работата на сената ще се оповестява всеки ден по залез-слънце. Вашите гласове са залогът за властта, но власт да работим във ваш интерес, а не да ви потискаме. Не съм забравил това, както го забравиха други. Гласовете ви отекват в мен всеки ден и аз ще отнеса това ехо в Гърция, за да ги предам на армиите там.

Тълпата се люшкаше — хората, които бяха назад, се натискаха да минат напред. Запита се колко ли са дошли на полето, за да гласуват. Стояха от зазоряване и вероятно бяха гладни и жадни, защото новите им монети отдавна бяха отишли при продавачите. Реши да е кратък.

— Легионите в Гърция би трябвало да са ни чули днес. Ще се запитат защо подкрепят човек, който е загубил вярата на онези, които имат най-голямо значение. Без вашите гласове никой не може да има авторитет. Вие направихте част от вас магистрати и квестори, а дори и консули! — Изчака приветствените викове да спрат, усмихваше се. — Свършихме много за тези няколко месеца. Достатъчно, за да знам, че когато тръгна, градът ми ще е сигурно и спокойно място. Ще отнеса гласовете ви до Помпей и ще му кажа, че е бил отхвърлен от гражданите, които са го издигнали. Ще служа вярно на своя град. Марк Антоний ще е вашите ръце, вашите очи и вашата воля в сената.

И докато тълпата го приветстваше, Юлий избута Марк Антоний напред и му прошепна:

— А сега са твои.

И без да погледне повече тълпата, слезе по стълбите и остави Марк Антоний да се изправи сам пред хората. Беше важно да се види новият консул в самостоятелно действие. Юлий яхна коня си и реши да изчака началото на речта му.

Марк Антоний заговори и Юлий поклати глава леко развеселен. Дори гласът му беше идеален. Звънеше над тълпата и макар Юлий да знаеше, че думите бяха набивани в главата му до късно през нощта, това изобщо не личеше.

— Братя мои, да стоя тук, пред вас, с града зад гърба ми, е самата причина да се родя… — чу Юлий, преди гласът да се изгуби във вятъра. Извънредните се подредиха около него и заедно поеха в тръс към портите на Рим…

Юлий гледаше мълчаливо как двама от най-силните мъже слизат от конете си и се отправят към пластините от бронз и восък, запечатали града. Носеха тежки чукове. Чуваше виковете на гражданите да се носят като плясъка на далечни вълни. Плочите паднаха с трясък и портите се отвориха пред него, за да може да се върне към работата си. Изборите му бяха дали легитимност, но все още му предстоеше да преведе легионите през неприветливото море до Гърция. За момент му се зави свят от мисълта, че там трябва да се изправи срещу Брут. Това беше болка, която винаги изтласкваше, когато и да се появеше. Боговете или щяха да му гарантират още една среща с най-стария му приятел, или не. Щеше да отведе армията си към триумф или щеше да бъде убит и пътят му щеше да приключи. Не можеше да си позволи слабост, след като беше стигнал толкова далече.

„Просто само една крачка“ — каза си, докато влизаше в Рим.

 

 

Сервилия го чакаше в старата къща на Марий. Юлий се върна, потен и прашен от ездата през нажежения град. В сравнение с него тя изглеждаше свежа, но на ярката светлина на деня възрастта й си личеше. Винаги бе предпочитала вечерта. Юлий сам разседла коня, за да се забави поне мъничко — не искаше да се хвърли веднага към още едно трудно решение. Да се справи с тълпите на Рим беше много по-лесно, отколкото със Сервилия.

Един роб му донесе чаша леден ябълков сок и Юлий я изгълта, преди да влезе при Сервилия. Чуваше водата във фонтаните на двора. Вътрешните стаи бяха подредени около открития двор, така че във въздуха винаги да се носи ароматът на зеленина и цветя. Това беше красив дом и сега той все по-рядко си представяше отекването на гласа на Марий из него.

— Отново съм консул — каза й.

Очите й за момент се изпълниха с нежност, бе разчувствана от гордостта му. Откакто Брут замина, тя бе станала по-мила с него. Отначало Юлий смяташе, че изпитва вина заради предателството на сина си, но пък трябваше да я познава по-добре.

— Съпругата ти ще е очарована, Цезар — каза Сервилия.

Юлий въздъхна и видя как очите й проблясват от гняв. Отиде до нея и хвана ръцете й.

— Но аз дойдох при теб, Сервилия, точно както казах. Помпея е в имението, за да ме дари с наследник. Нищо повече от това. Достатъчно го обсъждахме, не мислиш ли? Внучката на Корнелий Сула е най-добрата партия, която можех да намеря, за да ми роди син. Той ще носи кръвта на две благородни фамилии. Един ден това момче ще управлява Рим.

Сервилия сви рамене. Юлий знаеше, че прибързаният му брак все още я измъчва.

— Ти беше първата, която ме предупреди, че трябва да поискам син, Сервилия — припомни й той.

Тя изсумтя:

— Знам. Но също знам и с какво мислят мъжете. Въпреки цялото ти перчене, ти не си бик за разплод, Юлий. О, да, чух как пияните ти войници говорят за мощта ти. Наистина много се зарадвах да чуя колко пъти си я любил за една нощ.

Юлий се закашля от смях.

— Не можеш да ме държиш отговорен за войниците ми! А и би трябвало да си достатъчно умна, за да не слушаш такива неща. — Хвана я за раменете. Очевидно се забавляваше. — Аз съм тук. Това нищо ли не ти говори? Помпея ще е майка на децата ми, това е всичко. Няма да ти казвам, че не изпитвам удоволствие да ги създавам. Това момиче е изключително добре сложено…

Сервилия го отблъсна.

— Виждала съм я. Красива е. Но е и тъпа, което вероятно си пропуснал, докато си зяпал гърдите й.

— Исках здраве и сила, Сервилия. Като бик за разплод, ще осигуря ума на децата си.

— Ти си коч, в най-добрия случай — каза тя и се разсмя.

— Коч, който е консул за втори път, Сервилия. Коч, който ще управлява.

Настроението му беше заразително и тя не можеше да му устои. Нежно го шляпна по лицето, за да го прекъсне.

— Всички мъже са глупаци в присъствието на жени, Юлий. Ако я оставиш прекалено дълго сама в това имение, ще си имаш ядове.

— Глупости. Тя ще копнее за мен. След като ги люби Цезар, всички жени…

Тя отново го шляпна, този път малко по-силно.

— Избрал си красотата и децата, но я дръж под око. Прекалено хубава е, за да я оставяш сама.

— Разбира се, ще я държа настрана от младите мъже на Рим. Но стига за това, Сервилия. Като консул искам храна и най-доброто вино от избите. По-късно трябва да отида до Остия, за да проверя новите кораби, а утре трябва да стана рано, за да видя знаменията заедно с Марк Антоний. Това ще е добра година за Рим, усещам го. Утре, когато жреците потърсят знаците, ще има светкавици…

Сервилия въздъхна:

— Ами ако няма?

— Домиций ще дойде и ще каже, че е видял. Това винаги е вършило работа. Жреците няма да го оспорят. Но независимо от всичко ще имаме година на добър късмет.

Отстъпи от нея и тя болезнено пожела пак да я прегърне. Въпреки смеха и пренебрежението към новата си жена, той не бе споделял леглото й от няколко седмици и последният път беше почти като спомен за предишната им близост. А и тогава у него имаше малко жар. В негово присъствие преглъщаше гордостта си, но от брака му я заболя.

Въпреки това беше с нея, както беше казал, а съпругата му беше извън града, само с робите. Сервилия беше виждала и преди как страстта се превръща в приятелство. Знаеше, че може да приеме спокойно това състояние, както някога беше направила с Крас. Но и най-лекото докосване или целувка от Юлий й припомняше ездата в Испания и седенето в нозете на статуята на Александър при първите искри на новата любов. Беше твърде болезнено.

Един роб влезе и се поклони на Юлий.

— Господарю, при портата има посетители.

— Прекрасно — отвърна Юлий и се обърна към Сервилия. — Накарах Домиций, Октавиан и Кир да ми донесат документите си за повишение. — За момент изглеждаше притеснен и веселостта му изчезна. — Трябваше да направя промени, след като Брут замина за Гърция. Ще останеш ли за обсъждането?

— Не, нямаш нужда от моето присъствие — отвърна Сервилия и вдигна брадичка. Да не би да беше извикана само за да бъде пренебрегната? Дори и като водач на Рим, Юлий беше способен на най-обидните нарушения на етикета. Беше напълно възможно да смята, че краткият разговор е бил достатъчен за изпълнение на задълженията му към нея. Тя бавно скръсти ръце и това го накара да я погледне и да забележи раздразнението й. Погледът му загуби разсеяната си празнота и тя усети цялата сила на вниманието му.

— Трябваше да си запазя следобеда за теб — каза той и хвана ръцете й. — Да ги отпратя ли, Сервилия? Можем да вземем конете и да си направим разходка, или да седнем край Тибър и да се наслаждаваме на слънцето. Ще те науча да плуваш.

Трудно беше да не се поддаде на чара му. Въпреки всичко, което се беше случило помежду им, Сервилия все още усещаше вълните, излъчвани от него.

— Мога да плувам, Юлий. Виж се с хората си и върви в Остия. Вероятно все още имаш възможност да посетиш съпругата си тази нощ.

Той се намръщи. Чу се тракането на сандалите на офицерите — влизаха в основната сграда. Времето му за нея приключваше.

— Дори да можех да се раздвоя, пак нямаше да успея да свърша всичко, което трябва — каза той.

— Ако можеше да се раздвоиш, двамата щяхте да се избиете — каза тя.

Домиций влезе в стаята и лицето му светна, щом видя Сервилия. Тя му отвърна с усмивка, после се извини и си тръгна. За момент ароматът й остана във въздуха.

 

 

В собствената си къща Сервилия се отпусна. Тихите стъпки на робините не можеха да прекъснат мислите й.

— Господарке? Мъжът, когото чакаше, дойде — каза една робиня.

Сервилия се надигна на кушетката си. Златните й гривни подрънкваха в тишината. Робинята въведе госта и бързо се оттегли.

Сервилия с внимателен интерес наблюдаваше мъжа, когото беше извикала. Не беше богато облечен, но тя знаеше, че може да се престори на представител на всяка класа в Рим.

— Имам нова задача за теб, Белас — каза тя.

Мъжът наведе глава в отговор и тя забеляза, че е започнал да оплешивява на темето. Спомни си времето, когато носеше косата си до раменете на тежки руси масури, и се намръщи при мисълта колко е нечестно. Възрастта бележеше всички.

— Още три дни играя Дионисий — каза той без предисловие. — Представлението беше описано като изключително от онези, които разбират от театър. След това времето ми е твое.

Тя му се усмихна и със задоволство забеляза, че той все още е малко влюбен в нея. Може да беше заради това, че я виждаше отчасти през мъглата на спомените, но винаги й беше верен в обожанието си.

— Работата няма да е трудна, Белас, въпреки че за известно време ще те откъсне от града.

— Извън града ли? Не харесвам малките градчета, Сервилия. Провинциалистите не могат да разпознаят дори прекрасна пиеса от Еврипид, та ако ще да мине покрай тях, крещейки хули. Не съм напускал града от почти двайсет години, и защо да го правя? Светът е тук и има хора, които идват на всяко представление, в което има роля, играна от Белас, независимо колко е малка тя.

Сервилия не се разсмя на суетата му. Въпреки че се смяташе за непризнат гений, той можеше да е твърд и лукав, а и в миналото винаги бе могла да разчита на него.

— Не говоря за градчета, Белас. Искам заради мен да наблюдаваш едно имение извън града. Една жена там.

Белас пое рязко дъх.

— А има ли наблизо странноприемница? Нали няма да се наложи да спя във вонящи дупки? Дионисий не може да бъде принизен така.

— Няма странноприемница, лисицо такава. А и подозирам, че вече си се досетил за мястото, където те изпращам. И доколкото си спомням пиесата, Дионисий би легнал навсякъде за няколко златни монети.

Белас потрепери и лицето му леко се промени. Чертите му бяха само маска на мъжа зад тях.

— Може да е само новата съпруга на Цезар. Целият град говори за това момиче. Нямаше никакво ухажване, доколкото забелязах, нито ред от поетите, платен от него. Сигурно е платил тежестта й в злато, ако се съди по имението, което баща й внезапно реши да купува.

Наблюдаваше я внимателно и не можа да се сдържи да не се усмихне самодоволно, когато изражението й потвърди думите му.

— Измина почти месец от прибързаната церемония и все още не се чува нищо за надуване на корема — продължи той. — Не я ли е пробвал преди сватбата? Помпея произхожда от плодовито семейство и очаквах щастливата новина и леенето на още безплатно вино, за да удавим завистта си. Може и да е плешив под лавровите клонки, но преди имаше дъщеря, така че вероятно тя е безплодна, как мислиш?

— Ти си малък злобен клюкар, Белас, казвала ли съм ти го? — отвърна Сервилия. — Той все още не е оплешивял и не всеки брак е благословен с деца още в първата брачна нощ.

— Но пък съм чувал, че смело опитва. От друга страна, жребците са по-малко усърдни с кобилите в жегата…

— Стига, Белас — прекъсна го тя хладно. — По една жълтица на седмица, докато армията тръгне за Гърция. И не ми казвай, че изкарваш повече.

— Заплащането е добро, но публиката ще ме забрави. След това може да не си намеря лесно работа. Публиката е капризна в обичта си, знаеш го, а и цените се повишиха след всичкото злато, което Цезар донесе от Галия. Две седмично ще поддържат живота ми достатъчно дълго, за да си намеря работа, когато приключиш с мен.

— Нека са две, но ще искам да държиш къщата под око непрекъснато. Не искам да слушам никакви извинения или пък някоя от бурните ти истории за комар и как те накарали да играеш насила.

— Държа на думата си, Сервилия, знаеш го. — Тонът му беше сериозен и тя кимна. — Но не ми каза какво ще гледам — продължи той.

— Тя е много млада, Белас, а младите правят почти толкова глупости, колкото и старите. Гледай дали няма да кривне или да бъде изкушена от някое хубаво градско момче.

— А какъв е твоят интерес от това, моя прекрасна царице? Възможно ли е да се надяваш, че тя ще бъде изкушена? Вероятно трябва да поставя някое изкушение на пътя й, така че да се спъне в него. Това лесно може да се уреди.

Сервилия замислено прехапа устна, после поклати глава.

— Не. Ако е глупачка, не искам да се разбере чрез мен.

— Любопитно ми е защо би изхарчила пари за чужда съпруга — каза Белас и наклони глава в очакване на реакцията й. За негово учудване, по страните й се появиха червени петна.

— Аз… ще му помогна, Белас. Ако единственото, което мога, е да съм полезна, ще бъда.

Изражението му стана нежно и той се приближи и я прегърна.

— И на мен ми се е случвало да съм така безпомощен, веднъж или дваж. Любовта превръща и най-великите сърца в глупаци.

Сервилия се изтръгна от прегръдката му и докосна очите си.

— В такъв случай ще го направиш ли?

— Разбира се, царице моя. Ще започна в момента, в който прибера маската на обичния ми Дионисий в сандъка и тълпите за последен път ахнат от репликите ми. Искаш ли да чуеш кулминацията? Това е рядка възможност.

Тя го погледна с благодарност за безгрижния разговор — той искаше да я успокои в момент на тъга.

— Нека събера момичетата, Белас. Винаги си по-добър, когато те слушат хубави жени — каза тя, облекчена, че деловият им разговор е приключил.

— Проклятието ми е в това, че ме вдъхновяват — каза той. — Мога ли да си избера любимка, когато приключа? Актьор от моята величина трябва да бъде възнаграден.

— Само една, Белас — каза тя.

— Две? Жаден съм за любов, Сервилия.

— Една — каза тя. — И чаша вино за утоляване на жаждата.

 

 

Студеното море плисна в тъмнината през борда на малката лодка. Цецилий чуваше съскането и пляскането на вълните, но в безлунна нощ като тази беше все едно че плува през абсолютна тъмнина. Само звездите, които проблясваха през облаците, им помагаха да поддържат курса към гръцкия бряг. Двамата гребци сякаш бяха неми.

„На мое разположение: два ножа и предостатъчно гръцки монети, чиято стойност все още не ми е ясна“ — заизрежда наум Цецилий: бяха му казали да мълчи. Продължи със списъка: беше открил, че когато е притеснен, това му помага да се оправи и с най-обърканата ситуация.

„Златен пръстен от Цезар в джоба на хубавия ми кожен колан. Здрави сандали с вълнена стелка срещу мехури. Малко храна, в случай че се наложи няколко дни да се крия. Сол и зехтин. Мех, който май тече“.

Това бяха нещата, с които разполагаше, за да шпионира армията на Помпей. Въздъхна. Не бяха кой знае колко за сериозна работа. Заляха го още пръски студена вода и Цецилий реши да си приповдигне самочувствието.

„Но пък имам остър ум, знам гръцки и имам набито око. И опит и известна мъдрост, придобита по жизнения път“.

Поизправи се на седалката и докато изреждаше предимствата си, се почувства по-добре. Все пак беше препоръчан за работата, а и Цезар не би изпратил някой глупак. Всичко, което трябваше да направи, беше да прецени силата на легионите и броя на галерите, които беше събрал Помпей. След като знаеше гръцки, вероятно би могъл да си намери работа в някой от лагерите и всеки месец да отива до брега и да предава докладите си. В някакъв момент този, който щеше да дойде на среща с него, щеше да му каже, че задачата е изпълнена, и той щеше да скочи в лодката и да се върне у дома.

— Ти ли ще дойдеш да ме вземеш? — прошепна на по-близкия гребец.

Той му изсъска гневно, още преди да е довършил въпроса си:

— Затваряй си устата! Наоколо има галери, гласовете стигат далече.

Не беше кой знае какъв разговор. Цецилий се опита да се отпусне и да не обръща внимание на пръските, които сякаш намираха удоволствие в това да му се радват като на стар приятел. Независимо колко усърдно се опитваше да се прикрие, те го намираха и стигаха буквално навсякъде.

„От друга страна — помисли си той, — дясното коляно винаги ме боли, когато се отпускам на него. Два от пръстите винаги ме наболяват при дъжд. И изобщо не искам да съм тук. Не знам какво ми предстои и има опасност да ме заловят, да ме измъчват и да ме убият. И начумерени спътници, които не ги е грижа за бедите ми“.

Внезапно двамата гребци инстинктивно спряха и застинаха неподвижно. Цецилий понечи да попита какво става, но по-близкият затисна устата му с ръка. Цецилий замръзна и се заоглежда в тъмнината, наострил уши.

Някъде в далечината чу нежния плясък на вълните по каменистия бряг и си помисли, че точно това ги е спряло. После в тъмнината чу пукане и шум като от риба, изскачаща от водата. Втренчи се в мрака и отначало не забеляза нищо — а после се появи движеща се сянка, пред носа й се вдигаше бяла пяна.

Лодката се заклатушка по вълните, предизвикани от галерата, и Цецилий болезнено преглътна. Огромните гребла се потапяха във водата и се вдигаха, чу и приглушените удари на барабана. Беше сигурен, че галерата ще ги разбие на парчета — като че ли се движеше право към тях. Представи си как острият й нос разрязва лодката, как хлъзгавият зелен корпус го повлича, окървавен, за храна на акулите. Надигна се в панически ужас, но гребецът го дръпна за ръката с обичайна за професията си сила. Последва кратка мълчалива борба и Цецилий бе победен. Галерата се извиси над тях като огромна черна планина.

Спътниците му внимателно потопиха греблата във водата; използваха шума на галерата, за да прикрият този, който създаваха. След няколко бързи загребвания се озоваха извън обсега на носа. Цецилий изруга наум, когато греблата на галерата минаха над главата му. Беше миг на абсолютен ужас — представи си как се спускат върху лодката, но двамата гребци си знаеха работата и се разминаха безпроблемно.

Цецилий най-после си пое дъх, а двамата мъже отново загребаха усърдно, без да кажат и дума. Представяше си критичните им погледи и отново започна да изрежда списъка си, за да се успокои.

Сякаш мина цяла вечност, преди да вдигнат веслата и единият гребец да скочи във водата, за да задържи подскачащата лодка. Цецилий слезе изключително предпазливо, което накара мъжа във водата да изругае нетърпеливо.

Леките вълни стигаха до кръста му, студеният пясък се приплъзваше между невидимите пръсти на краката му.

— Късмет — прошепна мъжът и леко го побутна напред.

Цецилий направи две крачки и се обърна. Спътниците му бяха изчезнали. За момент му се стори, че чува плясъка на греблата, после и той изчезна — и Цецилий остана сам.