Кон Игълдън
Боговете на войната (8)

Глава 6

Лятното утро беше сумрачно и хладно.

Брут се изми със студена вода до кръста и се почувства малко по-добре. Беше поел риск, като остана в града през нощта. Юлий можеше да използва това време, за да стегне хватката си над Рим. Вероятно хората му пазеха портите и можеше да му се наложи да излъже нещо, за да излезе. Замисли се дали да не свали бронята, но конят носеше клеймото на легиона, а войниците много повече щяха да се заинтересуват от крадец на коне, отколкото от военачалник, излязъл да поязди рано сутринта.

Разговорът с Табик бе подействал като балсам за отворената му рана, но щеше да е по-добре, ако бе поел направо към брега.

Навъсено подхвърли една монета на конярчето и пое по улицата.

Най-близката порта беше Квиринал, но вместо това Брут се насочи към Есквилин на изток. Това беше търговска порта и въпреки ранния час щеше да има много хора. С малко помощ от боговете щеше да мине през нея без никакви проблеми.

Потеше се от отровите на изминалата нощ. Дори самата мисъл за оптимизма, с който бе пристигнал в града заедно с останалите, го ядосваше, той се мръщеше, погледът му се изостряше и хората, които забележеха изражението му, свеждаха очи, докато не отминеше.

Имаше само едно място на света, където щеше да е добре дошъл, макар че го каза на майка си в пристъп на горчивина. Защо трябваше да слага на едното блюдо на везните старото приятелство, а на другото — собствения си живот? В крайна сметка за Юлий приятелството не означаваше нищо. Най-сетне това се беше изяснило. Нямаше да настъпи денят, в който Юлий да се обърне и да каже: „Ти от самото начало ми беше дясната ръка“, и да му даде страна или трон, или нещо друго, което да си струва.

Мина през Есквилин със смешна лекота — не бе имало за какво да се притеснява. Юлий не беше предупредил пазачите и Брут небрежно отвърна на поздрава им. Щеше да отиде в Гърция. Щеше да отиде при Помпей и да покаже на Юлий какво е загубил поради пренебрежението си.

 

 

Щом излезе от Рим, Брут препусна бързо и дръзко. Ездата беше като освобождаване, противоотрова за неприятните последици от греяното вино. Познатите действия му помагаха да приспи мислите си и той постепенно влезе в ритъма на конен съгледвач. Не искаше да започва с безкрайното самоанализиране, което знаеше, че ще последва решението му да напусне Юлий, и въпреки че тази мисъл беше надвиснала над него като буреносен облак, се наведе над врата на коня и се съсредоточи върху пътя пред себе си.

Гледката на крачеща колона прекъсна унеса му и го върна към реалността и решенията, които трябваше да вземе. Дръпна рязко юздите, така че конят се изправи на задните си крака. Дали пък Юлий не беше изпратил хора да пресекат пътя му? Загледа се във виещата се в далечината колона легионери. Не носеха знамена. Брут завъртя жребеца в кръг. На юг нямаше военни сили, които да не са били привикани заради заплахата от война. Легионът на Помпей беше тръгнал с него, а доколкото му беше известно, галските ветерани бяха в града. Но бе прекарал нощта в дюкяна на Табик. Юлий като нищо можеше да е изпратил хора да го догонят.

Самата мисъл за това върна гнева и гордостта му. Пренебрегна първия импулс да заобиколи колоната и пое към нея в тръс, готов да пришпори жребеца си при първия знак за опасност. Юлий не би могъл да изпрати конница, почти беше сигурен в това. Наближи и видя, че в колоната няма коне. Това му донесе дълбоко облекчение. Беше обучавал извънредните как се преследва самотен ездач и знаеше, че не биха проявили никаква милост към предател, дори към човека, който ги беше водил в Галия.

Ходът на мислите му го накара несъзнателно да се намръщи. Досега не се беше замислял какво ли ще си кажат хората, които беше напуснал, щом научат, че се е махнал. Нямаше да разберат причините му. Приятелите, които го познаваха от години, щяха да се почувстват оскърбени. „Домиций няма да повярва“, помисли си горчиво. Октавиан щеше да е съкрушен.

Чудеше се дали Регул ще го разбере. Все пак и той беше предал господаря си. Не, едва ли би намерил съчувствие от него. Яростната вярност, която Регул бе проявил към Помпей, се беше прехвърлила върху новия му господар с едно шеметно завъртане. Регул беше фанатик. За него нямаше половинчати положения и ако Юлий му наредеше, щеше да преследва Брут до края на света.

Странно, но беше най-болезнено да си представи лицето на Юлий, когато чуе вестта. Щеше да реши, че е станала грешка, докато Сервилия не говори с него. Вероятно щеше да тъгува за него по лицемерния си начин. Щеше да клати оплешивяващата си глава и да разбере, че е загубил най-добрия си човек заради собствената си слепота. После щеше да изпрати вълците си след него. Брут го познаваше твърде добре, за да очаква прошка за предателството си. Юлий не можеше да позволи той да стигне до Помпей.

Брут погледна назад, внезапно изплашен, че може да види препускащите извънредни. Полето беше пусто и той се опита да овладее чувствата си. Колоната беше по-непосредствена заплаха. Когато се приближи, забеляза бледите лица, които поглеждаха към него, и чу далечния звук на рога. Отпусна ръка на меча си и се усмихна на вятъра. Нека негодниците се опитат да го хванат, които и да са те. Той беше най-добрият в своето поколение и военачалник на Рим.

Колоната спря и Брут разбра кои са в момента, в който забеляза липсата на ред. Пътната стража бе изпратена в старите казарми на Първородните, но тези тук вероятно бяха най-твърдоглавите, верни на един военачалник, на когото не му пукаше за тях. Независимо дали го осъзнаваха, или не, те бяха естествените му съюзници и докато препускаше към тях, в главата му се появи напълно оформен план. Един вътрешен глас се забавляваше как мислите му се ускоряват и стават по-ясни с отдалечаването от Юлий. Можеше да се превърне в мъжа, който би бил, ако не беше в сянката на Цезар.

 

 

Щом чу рога, Сенека се обърна стреснато. Побиха го ледени тръпки — очакваше да види конниците на Цезар, тръгнали да го накажат.

Облекчението от вида на един-единствен конник беше равносилно на екстаз и той почти се усмихна на моментната си уплаха. Думите на Ахенобарб за клетвата го бяха притеснили — знаеше, че и хората му изпитват същата вина.

Присви подозрително очи, когато конникът се насочи към началото на колоната. Докато минаваше покрай редиците, не поглеждаше нито наляво, нито надясно. Сенека разпозна сребърната броня на един от военачалниците на Цезар и се уплаши, че отново са обградени. От мъжете, които ги бяха обкръжили край Корфиний и ги бяха накарали да се чувстват като деца, можеше да се очаква всичко.

Не беше единственият, на когото мина тази мисъл. Мъжете в колоната започнаха да въртят нервно глави, оглеждаха се за издайнически прахоляк, който би разкрил присъствието на по-голяма войска. Земята беше суха от лятната жега и дори няколко конници биха вдигнали достатъчно прах. Не видяха нищо, но не престанаха да се оглеждат — тежък урок бяха научили край Корфиний.

— Ахенобарб! — извика Брут и дръпна юздите. Тъмните му очи огледаха за миг Сенека и продължиха търсенето, без да го разпознаят.

Сенека се изчерви и се изкашля. Помнеше този човек от преговорите в палатката на Цезар. Шеговитата усмивка винаги беше готова да се появи на устните му, а очите му бяха видели повече битки, отколкото Сенека можеше да си представи. Беше се надигнал заплашително на испанския си кон и младият мъж усети, че устата му е пресъхнала от страх.

— Ахенобарб! Къде си? — изкрещя Брут с нарастващо нетърпение.

— Не е тук — отвърна Сенека.

При тези думи ездачът обърна глава и накара коня си да се завърти с впечатляваща лекота. Сенека усети как малко по малко самоувереността му се изпарява под втренчения му поглед. Почувства се като на съд и откри, че дори очаква присъдата си.

— Не си спомням лицето ти — каза Брут достатъчно високо, та да чуят всички наоколо. — Кой си ти?

— Ливиний Сенека. Не съм…

— Какъв чин имаш, та водиш тези мъже?

Сенека зяпна. С крайчеца на окото си забеляза как бойците извръщат глави, за да чуят отговора. Отново неволно се изчерви.

— Помпей ще реши как да възнагради верността ми — започна той. — В момента…

— В момента може би имаш няколко часа преднина пред легионите на Цезар, след като разберат, че си напуснал казармата — сопна се Брут. — Поемам командването над тези кохорти по силата на ранга си на военачалник на Рим. Е, накъде сте тръгнали?

Сенека най-накрая изпусна нервите си.

— Нямаш право да командваш тук! — изкрещя той. — Ние знаем задълженията си. Няма да се върнем в Рим. Върви си. Нямаме време да стоим и да се препираме с теб.

Брут заинтригувано повдигна вежди. Наведе се напред, като че ли да го огледа по-отблизо.

— Но аз не се връщам в Рим — каза вече по-меко. — Ще ви заведа в Гърция да се бием за Помпей.

— Няма да ме излъжеш. Не и за втори път. Видях те в палатката на Цезар с Ахенобарб. Да не би ми казваш, че за един ден си станал предател? Лъжеш!

За ужас на Сенека облеченият в сребро боец прехвърли крак през седлото и леко скочи на земята. Направи три крачки и се приближи толкова, че Сенека усети топлината на нагрятата от слънцето броня. Очите му бяха ужасяващи.

— Наричаш ме лъжец и предател и очакваш да живееш. Така ли, Сенека? Не съм слуга на никого, освен на Рим. Моят меч е убил повече хора, отколкото стоят тук, в името на сената, а ти се осмеляваш да хвърляш в лицето ми такива думи?

Ръката му погали дръжката на меча и Сенека отстъпи крачка назад пред яростта му.

— Казах ти накъде съм тръгнал — продължи безмилостно Брут. — Казах ти, че ще се бия за Помпей. Не ме разпитвай повече, момче. Вече си предупреден! — Последните думи бяха дрезгав шепот. След това светлината на лудостта изчезна от погледа му и тонът му стана по-нормален. — Накъде сте тръгнали?

— Към брега — каза Сенека. Усещаше широка вада пот да се стича по бузата му, но не се осмеляваше да я избърше.

Брут поклати глава.

— Не и с две кохорти. Няма достатъчно рибарски кораби за всички. Трябва да се насочим към някое пристанище и да се надяваме, че ще намерим търговско корито, което Помпей не е успял да изгори. Брундизий е на двеста мили на югоизток. Достатъчно е голямо.

— Много е далече — веднага отговори Сенека. — Ако изпратят извънредните…

— Мислиш, че ще си в безопасност, като стигнеш морето? Тогава си пълен глупак. Ще те приклещят. Трябва ни кораб, а в Брундизий все трябва да има някой търговски.

— Но ако изпратят конниците? — отчаяно повтори Сенека.

Брут сви рамене.

— Аз съм ги обучавал. Ако Цезар изпрати извънредните срещу нас, ще ги изкормим.

Сенека го погледна втренчено. Брут спокойно се върна до коня си и скочи на седлото. Погледна отвисоко Сенека и зачака следващи възражения. Когато младият мъж не предложи нищо, кимна доволно.

— Тръгваме към Брундизий. Надявам се хората ти да са във форма, Сенека. Искам да стигнем там след не повече от десет дни.

Обърна коня си на юг и махна с ръка на първите редици. За яд на Сенека, те се обърнаха след него и колоната отново се раздвижи. Сенека също тръгна и осъзна, че ще прекара следващата седмица в зяпане на задницата на коня.

 

 

В меката светлина на сутринта Юлий крачеше във входната зала на Марий пред военачалниците, които беше свикал. Изглеждаше изтощен, пребледнял и остарял.

— Предателството не само ще повлияе зле на позицията ни пред останалите сенатори — каза той. — Може да го запазим в тайна, като кажем, че е изпратен с някаква задача. Но той носи със себе си и информацията за нашата сила, нашите слабости, дори нашите методи за нападение! Знае подробностите за всяка битка, която сме водили в Галия. Той всъщност измисли извънредните и начина, по който ги използваме. Знае испанската тайна на твърдото желязо. Богове! Ако предаде всичко това на Помпей, ще сме победени още преди да сме започнали. Кажете ми как мога да победя това знание!

— Убий го, преди да е стигнал при Помпей — прекъсна тишината Регул.

Юлий го погледна, но не отговори. Домиций смаяно се намръщи и обърса лепкавата пот от лицето си. Мислите му бяха все още объркани от разюзданото празненство в къщата край форума. Домиций тръсна глава, за да я проясни. „Не могат да говорят за Брут като за враг“, каза си. Беше невъзможно. Бяха делили хляб и сол, бяха проливали кръв и си бяха превързвали раните. Бяха станали военачалници в трудни времена и той не можеше да прогони мисълта, че Брут ще се върне с някакво обяснение и шега, а вероятно и с някоя жена. Та Брут беше като баща на Октавиан. Как можеше да зареже всичко това заради глупавия си гняв?

Домиций потърка лице с мазолестите си ръце и се загледа в пода. Гневният разговор край него продължаваше. Бяха пристигнали в града едва вчера сутринта, а вече един от тях беше враг.

Юлий отново закрачи, а Марк Антоний заговори:

— Можем да разпространим информацията, че Брут шпионира за нас. Това ще намали цената му пред силите в Гърция. Помпей няма да е така склонен да му повярва. А малко натиск може и съвсем да го отхвърли.

— Как? Как можем да го направим? — попита Юлий.

Марк Антоний сви рамене.

— Изпрати човек, когото да заловят на гръцкия бряг. Дай му пръстена си или нещо друго, което да покаже, че шпионира за нас. Помпей ще го накара да проговори с мъчения и това ще обезцени Брут.

Юлий обмисли думите му в гневна тишина.

— И кого да изпратя на мъчения, Марк Антоний? Не говорим за бой с пръчки. Помпей ще го мъчи с часове, за да е сигурен, че е получил истината. Виждал съм го как се отнася с предателите. Ще избоде очите на нашия шпионин с нажежено желязо, а и няма надежда да оцелее след мъчението. Разбираш ли за какво говоря?

Марк Антоний не отговори. Юлий изсумтя отвратено. Сандалите му тракаха по мраморния под. Стигна до стената, спря и се обърна. Не можеше да си спомни кога за последно е спал, умът му беше блокирал.

— Прав си. Трябва да намалим тежестта на удара от това, че Брут е отишъл при тях. Помпей ще го разгласи надлъж и шир, ако има някакъв разум, но ако посеем недоверие, може и да погуби нашия безценен военачалник. Хората знаят ли вече, че ни е напуснал?

— Някои ще разберат, но едва ли ще предположат, че е отишъл при Помпей — отвърна Марк Антоний. — Това е невероятно. Дори няма да им хрумне.

— Значи някой трябва да изстрада най-ужасното, за да поправи предателството му — навъсено каза Юлий. — Но когото и да пратим, не бива да знае истината. Тогава няма как да му я измъкнат с огън. Трябва да му се каже, че Брут е все още един от нас, но играе деликатна роля. Вероятно можем да допуснем да дочуе тайната, така че да не стане подозрителен. Кого можеш да изпратиш?

Военачалниците се спогледаха с нежелание. Едно беше да водиш бойците си на смърт, но това беше мръсна работа. От друга страна, трябваше да се свърши.

Марк Антоний се изкашля.

— Има един, който работи за мен преди време. Достатъчно е непохватен, за да го заловят, ако го изпратим сам. Казва се Цецилий.

— Има ли семейство? Деца? — попита Юлий през стиснати зъби.

— Не знам — отвърна Марк Антоний.

— Ако има, ще им изпратим кръвнина, след като той напусне града — каза Юлий. Не му се стори достатъчно.

— Да извикам ли Цецилий с твое позволение? — попита Марк Антоний.

Както винаги, последната заповед и крайната отговорност беше на Юлий. Той се подразни, че Марк Антоний няма да поеме товара с няколко прости думи. Брут би го направил — но Брут се оказа предател. Вероятно беше по-добре да е обграден от по-слаби мъже.

— Да. Да дойде. Сам ще дам заповедите — каза Юлий.

— Трябва да изпратим с него убиец, за да сме по-сигурни — внезапно се намеси Октавиан. Всички се обърнаха към него, а той ги гледаше без притеснение. — Какво толкова? Регул каза това, което всички мислим. Аз ли единствен ще го повторя? Брут е мой приятел толкова, колкото и на всеки от вас, но смятате ли, че трябва да живее? Дори да не каже нищо на Помпей или пък този шпионин да отслаби позициите му, той трябва да бъде убит.

Юлий го стисна за раменете и Октавиан наведе глава — не можа да го погледне в очите.

— Не. Няма да изпратя убиец. Никой друг няма право да взема такова решение, Октавиане. Аз няма да заповядам смъртта на свой приятел.

При последните му думи Октавиан вдигна глава и очите му проблеснаха от ярост. Юлий го стисна по-здраво.

— Може би и аз трябва да споделя вината за Брут, момче. Не видях признаците, преди да си тръгне, въпреки че сега ми се струват очевидни. Бях глупак, но това, което направи той, в крайна сметка не променя нищо. Независимо дали Помпей ще го вземе за свой военачалник, или не, ние трябва да отидем в Гърция и да се бием срещу тези легиони. Ако Брут е там, когато отидем, ще заповядам да бъде запазен жив. Ако боговете го убият с копие или стрела, моите ръце ще са чисти. Но ако преживее предстоящата война, няма да отнема живота му, преди да поговоря с него, а вероятно дори и тогава. Помежду ни има прекалено много, за да мисля другояче. Разбираш ли?

— Не — отвърна Октавиан. — Изобщо.

Юлий пренебрегна гнева в гласа му.

— Надявам се да го разбереш с времето. С Брут сме кръвни братя, заедно сме повече години, отколкото мога да си спомня. Няма да заповядам да го убият. Не и днес, за това, което направи, нито никога. Ние сме братя, независимо дали той е решил да го забрави.