Кон Игълдън
Боговете на войната (5)

Глава 3

Помпей стоеше на доковете на Остия и гледаше назад, към Рим. Пристанищният град беше спокоен и той се чудеше дали жителите му разбират това, което виждат. Възможно беше, но от работата си в сената беше осъзнал, че има хиляди граждани, които почти не забелязват управниците си. Животът им течеше по един и същи начин. Все пак, независимо кой беше консул, хлябът трябваше да бъде опечен, а рибата — уловена.

Последният търговски кораб избухна в пламъци зад него и той се обърна и погледна към морето. „Там има хора, чийто живот ще е опропастен“, помисли си. Собствениците щяха да бъдат разорени, до един, за да е сигурно, че Цезар няма да има флота, с която да ги последва, преди Помпей да е готов. Грохотът на огъня беше впечатляващ дори от разстояние. Диктаторът наблюдаваше как пламъците достигат мачтата и за миг поглъщат насмоленото платно. Малкият кораб започна да се накланя. Помпей се надяваше, че хората му ще са достатъчно разумни, за да го напуснат, преди да потъне.

Трите здрави триреми изчакваха последните членове на сената и самия Помпей. Вятърът духаше навътре в морето. Нормално беше Помпей да се качи последен. Знаеше, че е време, но не можеше да устои на настроението, което го задържаше на брега.

Дали изобщо беше имал избор? Мислеше се за умен, когато изпрати на Цезар заповед да се върне. Всеки друг военачалник би дошъл само с няколко души охрана и Помпей би го довършил чисто и бързо. Дори и сега не беше сигурен защо Юлий рискува всичко с похода си на юг. Регул очевидно се беше провалил — Помпей предполагаше, че е загинал, докато се е опитвал да изпълни последните му заповеди. Може би несръчният му опит бе показал на Юлий кой е истинският му господар. Не можеше да си представи, че Регул се е пречупил след мъчения, вероятно е било от глупост. Опитът го бе научил, че всеки може да се пречупи след време. Достатъчно е да откриеш лостовете в душата му. Но въпреки това не смяташе, че съществуват лостове, които могат да повлияят на Регул.

Последната лодка от горящия кораб се блъсна в кея и Светоний скочи на брега. Тръгна към него, преизпълнен със самонадеяност. Помпей обърна гръб на града — усещаше го дори от това разстояние. Ахенобарб не беше дошъл — сигурно бе загинал. Беше сериозен удар да загуби толкова хора, но ако това беше забавило Юлий, със сигурност си струваше. Все още не можеше да повярва колко трудно се оказа да откъсне сенаторите от домовете им. Изкушаваше се да остави безбройните кошове с вещи на кея на разположение на търгуващите мореплаватели. Жените и децата му създаваха достатъчно главоболия. Беше поставил ограничение за не повече от трима роби на семейство и стотици слуги бяха върнати в града. Всеки кораб и трирема на стотици мили нагоре и надолу по брега беше извикан и само няколко бяха оставени празни и изгоряха.

Помпей се усмихна студено. Дори Юлий не можеше да събере флота от нищото. Армията на Помпей щеше да има година, за да се подготви за нашествие, и тогава — нека дойдат.

Светоний се приближаваше. Помпей с одобрение отбеляза излъсканата му броня. През последните седмици сенаторът се бе оказал незаменим. Освен това омразата му към Цезар бе абсолютна. Добре беше да има подръка човек, на когото може да разчита. Беше сигурен, че Светоний никога няма да постави заповедите му под съмнение.

— Лодката ти, господарю — каза Светоний.

Помпей кимна сковано и каза:

— Погледнах за последно страната си. Ще мине доста време, преди отново да стъпя тук.

— Но този момент ще дойде, господарю. Гърция е като втори дом за мнозина от нас. Там ще сложим край на предателството на Цезар.

— Да, така е — каза Помпей.

Кълбо дим от горящия кораб стигна до тях и диктаторът леко потрепери. Имаше времена, когато смяташе, че никога няма да напусне града — преди легионите на Цезар да се появят на хоризонта. Дори не беше принесъл дарове в храмовете, както би трябвало да направи, убеден, че всяка минута е от значение. Сега обаче, дори ако видеше как врагът му препуска към него, можеше да се спусне надолу и в лодката и да отплува към кораба, да остави всичко зад себе си. Това беше първият момент през последните две седмици, когато не се налагаше да бърза, и се чувстваше спокоен.

— Светоний, чудя се дали той вече е в града — тихо каза Помпей.

— Възможно е, господарю. Но дори да е така, едва ли ще остане дълго.

И двамата стояха, загледани на изток, сякаш можеха да видят родното си място. Помпей се намръщи, като си спомни смълчаните тълпи, които бяха наизлезли по улиците, докато легионът вървеше към брега. Хиляди и хиляди римляни бяха дошли да видят напускането им. Никой не се беше осмелил да извика, дори и от най-задните редици. Познаваха го прекалено добре, за да дръзнат. Въпреки това беше видял израженията им и се чувстваше обиден. Какво право имаха да го гледат така — него, Помпей? Беше им посветил най-добрите си години. Беше сенатор, консул и диктатор. Беше потушил въстанието на Спартак. Беше разбил повече дребни владетели и бунтовници, отколкото можеше да запомни. Дори римляни като Тит Милон бяха унищожени, когато дръзнаха да заплашат народа му. През целия си живот беше баща на града, а те, неговите деца, стояха в глупаво мълчание, сякаш не му дължаха нищо.

Черни парцали пепел плуваха във въздуха, понесени от невидими течения. Помпей потрепери от бриза; чувстваше се стар. Не беше готов да се оттегли от обществения живот… ако Цезар изобщо му позволеше да го направи. Беше принуден да дойде тук от човек, на когото не му пукаше за града. Цезар щеше да разбере, че трябва да плати цената, за да управлява Рим. Градът беше жесток и хората, които те приветстват и хвърлят цветя в краката ти, могат да те забравят на мига.

— Не бих променил и една година от живота си, Светоний. Ако можех да върна времето, бих ги изживял бързо, дори ако те пак ме доведат тук, за да отплавам неизвестно към какво.

Видя объркването му и се усмихна.

— Но още нищо не е свършило. Хайде, трябва да сме на кораба, преди да дойде приливът.

 

 

Сервилия погледна отражението си в огледалото от полиран бронз. Три робини се суетяха около нея, грижеха се за косата и очите й още от три часа преди зазоряване. Днешният ден бе особен. Всеки, който влизаше в града, казваше, че Цезар пристига. Тя искаше той да я види в най-добрата й светлина.

Изправи се гола пред огледалото и вдигна ръце, за да може робинята да постави още малко пудра на зърната й. Лекото докосване на четката ги накара да се втвърдят и тя се усмихна, после въздъхна. Огледалото не можеше да бъде излъгано. Докосна леко с длан корема си. Беше успяла да избегне издутия корем на римските матрони след безкрайните им раждания, но годините все пак бяха отпуснали кожата й и когато я притиснеше, виждаше гънки като на плат, сякаш нищо не я държеше към тялото й. Леките дрехи, които някога използваше, за да разкрива, сега криеха това, което не искаше да се вижда. Знаеше, че още е стройна, а и язденето я поддържаше във форма, но човек има само една младост, а нейната вече беше спомен. Без боя косата й беше каменносива и тя често се измъчваше от мисълта колко още време ще мине, преди възрастта да й проличи и мазилата и помадите да се превърнат само в гротескно прикритие и унижение.

Беше виждала много жени, които не искаха да признаят, че остаряват, и се ужасяваше от мисълта да се присъедини към тези кокошки с перуки. По-добре да прояви достойнство, отколкото да стане за посмешище. Днес обаче Цезар се връщаше и тя щеше да прояви цялото си умение.

Когато стоеше неподвижна, тялото й блестеше от маслата за масаж и дори можеше да си повярва, че още притежава част от някогашната си красота. Но когато се раздвижеше, в огледалото се появяваше фината паяжина на бръчките и сякаш се надсмиваше на усилията й. Беше истинска трагедия, че годините, в които кожата блести сама, са толкова малко. После това трябваше да се постига с пигменти и масла.

— Той на кон ли ще влезе в града, господарке? — попита една от робините.

Сервилия я погледна; разбираше защо е цялата изчервена.

— Да, убедена съм в това, Талия. Ще дойде начело на армията си и ще влезе на кон във форума, за да се обърне към гражданите. Ще бъде като триумф.

— Никога не съм виждала триумф — отвърна момичето и сведе поглед.

Сервилия се усмихна студено, мразеше я за младостта й.

— И днес няма да видиш, мила моя. Ще останеш тук, за да подготвиш къщата ми за него.

Притеснението на момичето беше осезаемо, но Сервилия не му обърна внимание. След като легионът на Помпей беше далече, градът беше притаил дъх в очакване на Цезар. Тези, които подкрепяха диктатора, бяха притеснени, че ще бъдат наказани. Улиците, които и в най-добрите времена не бяха сигурно място, сега бяха прекалено развълнувани, за да позволи на хубава млада робиня да излезе да гледа влизането на галските ветерани в Рим. Не беше сигурна дали е помъдряла от възрастта, но годините й бяха донесли опит, който обикновено беше достатъчен.

Отметна глава назад и застина неподвижна, докато друга робиня потопи тънка абаносова игла в едно гърне и я вдигна над очите й. Видя как капката тъмна течност се оформя, преди да трепне и да падне. Залютя й и тя затвори очи, а робинята зачака търпеливо, докато усещането премине и може да капне беладона и в другото око. В сериозна доза отровата можеше да е фатална, но разреденият екстракт правеше зениците й огромни и тъмни като на младо момиче по здрач. Неудобството от ярката светлина беше малка цена за това. Въздъхна, докато с мигане прогонваше сълзите по миглите си. Дори тях трябваше да махне с мека кърпа, за да не паднат на страните й и да провалят цяла сутрин усилия.

По-младата робиня чакаше търпеливо с гърненцето с тъмна помада за клепачи, докато Сервилия проверяваше резултата в огледалото. От ефекта на беладоната цялата стая изглеждаше по-светла и Сервилия усети как настроението й се подобрява. Цезар се прибираше вкъщи.

 

 

Съгласно заповедта на Цезар, Ахенобарб стигна до старите казарми на Първородните извън стените на Рим. През последното десетилетие никой не ги използваше и той нареди на Сенека да организира почистването и оправянето им още преди да изтърси сандалите си от прахта на пътуването.

Сам за няколко безценни момента, той влезе в главната сграда, седна на прашната маса в офицерската зала и сложи един мях вино пред себе си. Чуваше как бойците бърборят и спорят навън — все още разискваха случилото се. Тръсна глава. Самият той все още трудно го проумяваше. С въздишка отвори бронзовата запушалка на меха и отпи.

Нямаше да мине много време, преди някой да дойде и да започне да задава въпроси. Градът имаше съгледвачи, които обикаляха на цели мили от стените. Знаеше, че раздвижването е видяно и докладвано. Чудеше се на кого ли докладват, след като Помпей беше отпътувал. Рим беше без правителство за първи път от векове и спомените за хаоса при Клодий и Милон вероятно още бяха живи в съзнанието на мнозина. Подозираше, че страхът ще ги задържи по домовете им да изчакат пристигането на следващия господар.

Четкането на подковани с желязо сандали го накара да вдигне поглед и той изръмжа, като видя главата на Сенека да се подава през вратата.

— Влез и пийни, момче. Денят беше доста необичаен.

— Трябва да намеря… — започна Сенека.

— Седни и пийни, Сенека. Ще се оправят и без теб.

— Да, господарю.

Ахенобарб въздъхна. Беше смятал, че част от задръжките помежду им са отпаднали, но при вида на градските стени Сенека отново бе започнал да мисли за бъдещето си, като всеки млад римлянин. Е, това беше болест, присъща на възрастта.

— Изпрати ли бързоходци? Предпочитам да се уверя, че Помпей не ни чака на брега.

— Не! Не помислих за това — отвърна Сенека и понечи да стане.

Ахенобарб му направи жест да си седи.

— И това може да почака. Не съм особено сигурен, че в момента можем да се присъединим към него.

Сенека внезапно го погледна прекалено притеснено и Ахенобарб се подсмихна — младият мъж се правеше на объркан.

— Даде клетва пред Цезар, момче, също като мен. Нали не твърдиш, че не си знаел какво означава.

Помисли си, че младежът може да излъже, но Сенека вдигна глава и срещна погледа му.

— Не. Разбрах я. Но съм дал и друга клетва — да се бия за Рим. Ако Помпей е отвел сената в Гърция, трябва да го последвам.

Ахенобарб отпи още вино, преди да продължи.

— Животът ти принадлежи на Цезар, момче. Той ти го каза няколко пъти. Не чакай повторна милост, ако започнеш битка срещу него, след всичко, което се случи.

— Моят дълг е към Помпей — отговори Сенека.

Ахенобарб го погледна и въздъхна тежко.

— Е, честта ти си е твоя работа. Ще престъпиш ли клетвата си към Цезар?

— Клетвата към предател не ме обвързва, господарю.

— Е, мен ме обвързва, момче, защото така съм рекъл. Ти предпочиташ да мислиш на чия страна да застанеш. Ако тръгнеш след Помпей, Цезар ще ти отреже топките.

Сенека се изправи, почервенял от гняв.

— Както направи с твоите ли?

Ахенобарб удари с юмрук по масата и вдигна облак прах.

— Да не би да предпочиташ да ни беше изклал? Точно това щеше да направи Помпей! Цезар каза, че идва, за да възстанови реда и закона. После го доказа, Сенека — пусна ни живи и прие клетвата ни. Той ме впечатли, момче. И ако ти не беше толкова зает да се тревожиш за следващото си повишение, щеше да разбереш защо.

— Виждам, че те е впечатлил. И то достатъчно, че да забравиш за верността, която дължиш на сената и диктатора.

— Не ми чети морал, момче! — сопна се Ахенобарб. — Вдигни глава от безценните си книги и виж това, което става. Вълците са излезли, не разбираш ли? Още от момента, в който Цезар тръгна на юг. Да не мислиш, че Помпей се интересува от твоята вярност? Твоят безценен сенат би те смачкал за една кана вино, ако изпитва жажда.

В един момент на напрегната тишина двамата само се гледаха, дишаха тежко.

— Някога се чудех защо мъж на твоята възраст е получил само управлението на пътна крепост — сковано каза Сенека. — Сега разбирам. Бих чел морал на всеки римски войник, който не предоставя живота си в ръцете на господарите си. Не чакам по-малко от хората, които ме следват. Няма да стоя, докато става това, Ахенобарб. Бих го нарекъл страхливост.

Презрение беше изписано по всяка черта на младото му лице и Ахенобарб внезапно се почувства прекалено стар, за да продължи.

— Е, аз пък ще прелея малко вино на гроба ти, ако го открия. Това е най-доброто, което мога да ти предложа.

Сенека му обърна гръб, без да отдаде чест, и излезе. Сандалите му оставиха следи в прахта по пода. Ахенобарб изсумтя ядосано, вдигна меха и го стисна силно.

Само след минутка влезе непознат мъж и го откри да рисува безцелно в прахта на масата, потънал в мисли.

— Господарю? Моят господар ме изпрати, за да разбера дали имаш някакви новини — каза мъжът направо.

Ахенобарб вдигна поглед към него.

— Кой е останал, че да разпраща хора? Мислех, че сенатът е тръгнал с Помпей.

Мъжът го погледна притеснено и Ахенобарб осъзна, че не му е казал името на господаря си.

— Някои от сенаторите не видяха необходимост да заминат, господарю. Моят господар е един от тях.

Ахенобарб се усмихна.

— Тогава по-добре изтичай обратно и му кажи, че Цезар пристига. Той е на два, най-много три часа след мен. Иска да върне републиката, момче, и аз не бих застанал на пътя му.