Кон Игълдън
Боговете на войната (4)

Глава 2

Ахенобарб отново прочете заповедите си. Колкото и да преглеждаше няколкото думи от Помпей, не намираше нищо, което да му позволи да нападне легионите изменници от Галия. Въпреки това сведенията от съгледвачите му му даваха възможност най-после да прослави името си и той се разкъсваше жестоко между подчинението и прилива на въодушевление, каквото не беше усещал от години. Помпей със сигурност щеше да му прости всичко, ако успееше да му докара предателя окован.

Мъжете, които бяха извикани от всеки пътен пост и крепост, бяха събрани под сянката на стените на Корфиний в очакване на заповед да тръгнат към дома. В редиците им нямаше напрежение. Съгледвачите все още не бяха успели да разпространят новините, макар че нямаше да мине много, преди всички да разберат, че врагът е по-близо, отколкото някой би могъл да предположи.

Ахенобарб разтърка кокалестата си челюст. Хората му надвишаваха по брой мъжете, забелязани от съгледвачите, но докладите споменаваха за четири легиона, които идват от север, значи и останалите сигурно бяха наблизо. В най-лошия случай това можеше да е капан за хората му.

Войниците му не му вдъхваха увереност. Повечето не бяха срещали по-сериозно предизвикателство от по няколко пияни земеделци. Годините на мир, докато Цезар завладяваше Галия, не бяха създали сила, която Ахенобарб би избрал за път към славата, но понякога се налага да приемеш онова, което ти дават боговете.

За момент се изкуши да забрави за заповедите и да се измъкне на сигурно място, както беше правил през по-голямата част от двайсетте си години като войник. Можеше да излезе от града и да стигне до Рим само за три дни — и да остави последната си възможност зад гърба си. Болезнено беше да си представя хихикането на по-младите офицери, когато чуят, че е избягал от армия, наполовина на неговата. Другите галски легиони можеше да са на мили разстояние, а той се беше заклел да защитава Рим. Бягството към портите на града при първия знак за враг не беше това, което си представяше, когато влезе в армията.

— Шест хиляди мъже — прошепна си той, загледан назад към редиците, готови да тръгнат в поход. — Най-после имам легион.

Не беше споменал за идеята си на никого, но когато мъжете пристигнаха, ги преброи и сега вървеше малко по-изпъчено, изпълнен с вътрешно задоволство. През цялата си кариера не бе командвал повече от центурия. Сега, за няколко прекрасни дни, щеше да е равен на военачалниците в Рим.

Но изпитваше и страх, който подкопаваше гордостта му. Ако попаднеше в капан, щеше да загуби всичко. Въпреки това, ако се откажеше от идеалната възможност да унищожи мъжа, от когото се страхуваше Помпей, мълвата щеше да се разпространи и до края на живота си щеше да бъде преследван от подигравателен шепот. Не понасяше нерешителността — а сега много хиляди мъже го наблюдаваха, объркани от липсата на заповеди.

— Господарю? Да отворя ли портите? — попита заместникът му иззад рамото му.

Ахенобарб го погледна и го заля ново раздразнение, заради младостта му. Според слуховете Сенека имаше добро положение в Рим и Ахенобарб нямаше как да не забележи колко богати са дрехите му. Като го гледаше, се чувстваше стар и от сравнението ставите отново започваха да го болят. Точно сега просто не можеше да издържи това развеселено снизхождение. Несъмнено младият мъж смяташе, че си е извоювал правото да е наперен, но през годините Ахенобарб беше видял десетки като него. В очите им винаги блестеше плам и винаги бяха старателни, но той знаеше, че не може да им се довери, ако интересите им се пресекат с неговите.

Пое дълбоко дъх. Знаеше, че не бива да потъва в самодоволство, но вземането на решението беше истинско удоволствие.

— Бил ли си се някога, Сенека? — Наблюдаваше как лицето на младия мъж стана предпазливо безизразно, преди уверената усмивка да се върне.

— Не още, господарю, въпреки цялото ми желание.

Ахенобарб се усмихна, по-точно се озъби.

— Знаех, че ще кажеш точно това. Наистина. Е, днес получаваш възможност да си изпълниш желанието.

 

 

Помпей стоеше сам в сградата на сената, потънал в спомени. По негова заповед ковачите бяха счупили пантите на вратите и сега те висяха накриво. Светлината на Рим се разливаше над облаците току-що вдигнат прах. Помпей леко се закашля, после седна на една пейка.

— Петдесет и шест години — промърмори на празната зала. — Прекалено стар съм, за да тръгна отново на война.

Имаше моменти на слабост и отчаяние, моменти, когато годините натежаваха и вътре в себе си той болезнено искаше да го оставят на спокойствие. Може би беше време да завещае Рим на млади вълци като Цезар. В крайна сметка този наглец бе показал, че притежава най-важното качество за римски водач — способността да оцелява. Когато мислите му не бяха белязани от гнева, дори се възхищаваше на кариерата на Юлий. Имаше времена, когато не би заложил и бронзова монета на това, че той ще се върне здрав и читав.

Тълпите обичаха да слушат за постиженията и победите му и Помпей го мразеше заради това. Явно Юлий не можеше да си купи дори кон, без да изпрати триумфално писмо, което да се чете из целия град. Обикновените граждани се събираха, за да чуят новините, без значение колко тривиални са те. Бяха ненаситни — и само мъже като Помпей клатеха неодобрително глава заради липсата на достойнство. Дори възхитата от изтънчеността на Цицерон отстъпваше пред въодушевлението от галските битки. Какво изкушение можеше да предложи сенатът, когато Цезар пишеше за нападения срещу крепости и покоряване на бели скали на края на света?

Помпей раздразнено изсумтя. Искаше му се Крас да е тук, за да сподели това последно негодувание. Двамата бяха направили повече от всички, за да подхранват амбициите на Цезар, и иронията беше горчива. Но нали Помпей също беше приел триумвирата? По онова време изглеждаше, че всички имат полза, но сега, когато галските легиони бяха на път към Рим, му се искаше тогава да е бил по-мъдър.

Изпрати Юлий в Испания, а той се върна и стана консул. Изпрати го да подчини диваците в Галия, та дано да го върнат на парчета. Но не успяха. Вместо това Юлий се прибираше у дома като лъв, а гражданите не уважаваха нищо повече от успеха.

Черен гняв помрачи лицето му, докато мислеше за членовете на сената, които го бяха предали. Само две трети бяха отговорили на призива да заминат за Гърция, въпреки публичните си изявления и обещания. Останалите бяха изчезнали, предпочитаха да чакат армията на нашественика, вместо да последват правителството си в изгнанието му. Това беше жесток удар, като капак на всичко друго. Знаеха, че той няма време, за да ги издири в скривалищата им, и това, че бяха прави, го тормозеше най-много. Беше останал в Рим опасно дълго и само нуждата от още войски го задържаше в града. Знаеше, че ако Ахенобарб не доведе бързо хората си, ще се наложи да тръгне и без тях. Всичките му планове щяха да се провалят, ако все още беше в града, когато Цезар стигнеше до портите.

Закашля се — щеше да преглътне горчивата слуз, ако не напускаше — но сега изплю тъмната храчка върху мраморните плочи в краката си и се почувства малко по-добре от това символично действие. Несъмнено гражданите щяха да се зарадват по безумния си начин, когато галските легиони влезеха във форума. Никога не преставаше да се учудва колко са неблагодарни. Вече четири години той им осигуряваше възможността да изхранват семействата си и да изкарват хляба си без страх от убийство, изнасилване или обир. Бунтовете на Клодий и Милон бяха само спомен и градът след тях бе разцъфнал, може би отчасти и заради това, че беше видял какво представлява истинският хаос. Но въпреки това щяха да приветстват Цезар, защото той беше спечелил битки и им беше донесъл вълнения. Хлябът и сигурността се забравяха бързо, сравнени с това.

Помпей се хвана за дървените облегалки и се изправи. Стомахът го болеше — за кой ли път си помисли, че може би има язва. Почувства се безпричинно уморен. Беше му трудно да си докаже, че е взел правилното решение да напусне града. Всеки военачалник знаеше, че има моменти, когато единствената възможност е отстъпление, прегрупиране и атака, в която самият той ще поставя условията. Но все още му беше трудно.

Надяваше се Юлий да го последва в Гърция. Там поне не бяха забравили кой управлява Рим. Щеше да има армията, от която се нуждаеше, и най-способните и опитни командири на света. Юлий щеше да види разликата между мръсните племена и войниците на Рим и щеше да я научи по единствения начин, който имаше значение.

Странно му беше да приеме, че Цезар вече не е младежът, когото помнеше. Често се чудеше дали по-силно усеща студената зима, или съмненията идват с възрастта. А още по-странното беше да мисли, че познава врага си по-добре от почти всеки в Рим. Беше делил с него хляб, бяха планирали заедно и се бяха били от една и съща страна срещу враговете, за едни и същи идеали. И обръщането му срещу него, съпруга на дъщеря му, беше коварно предателство. При тази мисъл Помпей се засмя на глас. Подозираше, че Юлия не го обича, но знаеше дълга си доста по-добре от заблудения си баща. Беше му родила син, който един ден можеше да наследи света.

Зачуди се дали някаква част от нея се радва, че баща й се връща в града. Не му бе хрумнало да я попита, когато я изпрати към корабите. Въпреки че произхождаше от Цезар, тя вече не му принадлежеше. Младата й плът все още възбуждаше Помпей и въпреки че Юлия понасяше мълчаливо ласките му, не мислеше, че е недоволна от живота си. Но дали щеше да е ужасена, ако й донесеше главата на баща й? Беше му забавно да си го представя.

Излезе от празната сграда на сената и стигна до мястото, където го чакаха войниците му — намери успокоение в идеалните им редици. Цезар го караше да чувства, че няма оцелели правила, че всичко може да се случи и традициите да се преобърнат, стига някой да го пожелае. Беше успокоително да види, че тълпите във форума се отнасят към хората му с нужното уважение.

— Има ли новини от Ахенобарб? — попита писаря си.

— Още не, господарю.

Помпей се намръщи. Надяваше се, че този глупак няма да се изкуши да влезе в битка с галските легиони. Заповедите му бяха изрични.

 

 

Пътят пред маршируващата колона беше широк и открит. С одобрително ръмжене Ахенобарб отбеляза как Сенека е подредил мъжете. Въпреки липсата си на реален опит младият аристократ беше обучаван за живот в легион. Беше подходил към проблема с естествената увереност на произхода си. Центуриите бяха сдвоени в манипули и най-опитните офицери бяха подредени в командна верига. Трите прости сигнала на роговете бяха повтаряни, докато и последният от мъжете не запомни кога трябва да спре, да атакува или да се изтегли — Сенека знаеше, че всичко по-сложно би им създало затруднения. Изглеждаше доволен. Войниците бяха добре въоръжени, добре нахранени и част от народа с най-великите бойци на света. Всеки легион започваше само с обучение и няколко добри офицери. Това беше чаканата възможност за пътната стража — войниците се бяха чувствали забравени от града, на който служеха. Беше от полза, че се изправяха срещу предателите, когато градът беше зад гърба им. Повечето имаха семейства в Рим и щяха да се бият по-добре за тях, отколкото за някакви високопарни идеали, прокламирани от сената.

Ахенобарб почувства погледите на мъжете около себе си и настроението му се повиши от отговорността, за която се беше молил цял живот. Дори само докато вървеше редом с тях, изпитваше радост, която трудно прикриваше. Не можеше да поиска повече от боговете и се кълнеше, че ще дари една шеста от имането си, ако му дадат Цезар.

Съгледвачите бяха забелязали вражеските сили на десет мили на север от Корфиний. Това беше разстояние, което можеха да изминат за по-малко от три часа. Ахенобарб се изкушаваше да го измине на кон, но разумът му надделя над суетата. Мъжете щяха да видят как крачи редом с тях и когато моментът настъпеше, той щеше да изтегли меча и да хвърли копието заедно с останалите.

Сенека беше начертал план на нападението и, за своя изненада, Ахенобарб се впечатли от знанията му. Едно е да даваш заповеди, а съвсем друго да подредиш каретата и да изработиш тактиката. „За нас е по-лесно, че се изправяме срещу обучени римски войници“, каза младият мъж. Единственият проблем беше, че не познаваха добре терена. Всичко останало беше във военните книги, а Сенека ги беше изчел до една.

Дори първоначалното впечатление на Ахенобарб от новобранците се промени, когато застанаха в карета. Работата на изолираните пътни постове изискваше твърдост, а доста от войниците се бяха били в Гърция и Испания, преди да приключат кариерата си в укрепленията. Вървяха в идеална колона и Ахенобарб съжаляваше единствено, че няма барабанчици, които да отмерват крачката.

Беше му трудно да не си представя почестите, с които щеше да го удостои Помпей, че е пленил мъжа, осмелил се да заплаши града. Най-малкото щеше да е да го направят трибун или магистрат. Знаеше, че на неговата възраст няма да му позволят отново да командва, но това нямаше значение. Дълго щеше да помни този ден, независимо какво щеше да последва. Истината беше, че не го привличаше мисълта да води легион в планините, далече от дома. По-приятно му беше да си представя сладкия живот на работа в съда и приемането на подкупи от синовете на сенаторите.

Районът беше изпълнен с малки имения, всяко равно място беше заето от разлюлени жита за изхранване на гърлата в града на юг. Само пътят беше оставен чист и Ахенобарб дори не поглеждаше към търговците, които изтегляха каруците си от него, за да пропуснат легиона му. Неговия легион.

Щом съгледвачите съобщиха, че Ахенобарб е напуснал Корфиний, Юлий даде заповед за тръгване. Дори ако Ахенобарб се откажеше от възможността за нападение, Юлий вярваше на ветераните си — те щяха да му препречат пътя, преди да е успял да се прибере на сигурно място в Рим. Не се страхуваше от необучените войници. Десети бе преминал през битки с превъзхождащ го по брой противник, засади, нощни нападения и дори колесниците на бритите. Когато ставаше дума за убиване, Юлий имаше доверие на хората си срещу всяка сила на света. По-голямо предизвикателство беше да заловят противниците живи, така че извънредните цяла сутрин сновяха между Брут и Десети, за да предават заповеди. Идеята да принудят някого да се предаде беше нова в практиката на Юлий, особено след като ставаше дума за римски легионери. Знаеше, че с изключение на смазващо предимство, хората на Ахенобарб ще се бият до последния човек, вместо да оставят Рим незащитен. Трябваше да ги изплаши веднага, така че да се подчинят.

Ветераните от Десети вървяха до гърди в житата, тъпчеха ги на огромни откоси. Линиите се простираха на мили в полята зад тях, сякаш по земята бяха прокарани метални зъбци. Пътят им беше прав, въпреки падовете и възвишенията на местността. Извънредните яздеха напред, търсеха римския противник. Мъжете от Десети вървяха спокойно, чакаха сигнала на тръбачите да ги хвърли в битка.

 

 

Ахенобарб забеляза тъмната маса на врага в далечината и сърцето му заби учестено в очакване. Сенека заповяда да изсвирят сигнал за тревога и ревът на роговете накара мъжете да се стегнат. Почти несъзнателно всички ускориха ход.

— Каре! — изкрещя младият мъж и колоната се разпадна: центуриите се разделиха.

Като на парадна маневра, формацията се роди от редиците като главата на чук, с дръжка, която следваше по широкия път. Постепенно дръжката се скъси и накрая вече крачеха напред в солидна маса. Мъжете стискаха копия в потните си ръце. Ахенобарб чуваше прошепнатите молитви на мъжете наоколо. Благодари на боговете, че са му предоставили такъв момент. Хората му навлизаха в нивите и мачкаха житото. Не можеше да откъсне поглед от блестящия метал на галския легион. Тези мъже заплашваха града. Наблюдаваше как се приближават, изпълнен с възхищение и надигащ се страх. Чу как техните рогове отекват над нивите и видя незабавния отговор на редиците — превръщаха се в по-малки карета, плъзгащи се неумолимо напред.

— Готови! — извика той над главите на сънародниците си. Премигна от попадналата в очите му пот. После спокойствието на деня внезапно изчезна, защото Десети изрева и се втурна напред.

 

 

Юлий напредваше с останалите и дърпаше юздите, за да не изпревари тичащите мъже. Усещаше вкуса на вдигналата се прах. Десети не беше извадил копията си. Юлий се надяваше, че разбират плана му. Тичаха в карета през полето към противника и след първия вик бяха мрачни и заплашително мълчаливи.

Юлий броеше крачките между двете армии, преценяваше разстоянието. Съмняваше се, че Ахенобарб ще може да хвърли копията на еднакви вълни при такава пъстра група, но той все пак трябваше да рискува живота на някои от хората от Десети, за да се доближи достатъчно.

В последния момент извика да спрат и легионът незабавно изпълни заповедта. Юлий изобщо не обръщаше внимание на врага, който се придвижваше тежко към тях — имаше още петдесет крачки, преди да се озоват в обхвата на копията. Гледаше зад редиците му, търсеше облака прах, който би му показал, че ветераните му са успели. Тропотът на противника изпълваше слуха му. Юлий се покатери на седлото, за да вижда по-добре, и изкрещя:

— Ето ги!

Брут, Домиций и Марк Антоний бяха заобиколили зад хълмовете и сега Ахенобарб беше приклещен. Юлий знаеше, че може да го разбие, но целта му беше по-деликатна — и по-трудна. Щом Ахенобарб наближи на един хвърлей на копие, Юлий вдигна ръка, завъртя я в кръг над главата си и Десети пое надясно, запазвайки разстоянието. Сякаш бяха привързани към врага с дълго въже, бойците на Ахенобарб трябваше или да се извъртят, или да оставят редиците си незащитени.

Юлий се усмихна на хаоса, който последва. Необходими бяха само няколко прости сигнала на рог, за да накара каретата да се завъртят на място. Видя как линиите на врага се сгъстиха и разшириха, докато тези отпред се опитваха да се равняват по Десети, а тези отзад не знаеха какво да правят.

Щом ветераните се завъртяха, Брут и Трети нападнаха с рев. Юлий кимна с яростно въодушевление, когато видя как воините му се разделят в клещи, сякаш са на парад, отрязват пътя за оттегляне и подсилват объркването и ужаса на обградения противник.

Бойците на Ахенобарб бяха в капан, заобиколени от цели четири легиона.

Ахенобарб не знаеше какво да прави. Редовете и колоните на хората му се бяха разкривили неузнаваемо, карето се бе превърнало в тълпа ядосани и изплашени мъже. Сенека се беше отказал да крещи и изглеждаше объркан като всички други. В книгите, които бе чел, нямаше никакви отговори за случващото се. Ахенобарб се намръщи, очакваше нападението всеки миг. Макар да беше безсмислено, много от бойците му вдигнаха мечовете си и той изпита гордост от смелостта им пред лицето на поражението.

Трима конници излязоха от редиците на Цезар и Ахенобарб направо се вбеси. Само трима! Не искаше, не можеше да се унизява пред тях, но всичко, което отлагаше клането, беше добре дошло. Всеки миг бе станал ценен.

Левият и десният бяха вдигнали щитовете си, за да защитят онзи в средата, и Ахенобарб изведнъж осъзна, че вижда пред себе си човека, който беше покорил Галия и сега заплашваше Рим. Конникът не носеше шлем. Бронята му беше проста, червеният му плащ се вееше зад него и падаше на вълни отстрани на коня му. Ахенобарб си помисли, че този мъж, обезвредил хората му без нито един замах на копие или меч, не е обикновен човек, а същество от черната река, дошло да го отведе. Лесно беше да си представи плаща му, подгизнал от римска кръв.

— Когато се приближи, ще го нападнем — по моя команда. Може и да не сме в състояние да победим тези негодници, но ако убием военачалника им, няма да сме победени.

Сенека го погледна втренчено, но Ахенобарб издържа достатъчно дълго, за да го накара да сведе очи. Този младок все още си мислеше, че това е някаква изкусна тактическа игра и че Рим ги чака с отворени порти. Други от бойците му обаче разбираха ситуацията по-точно. Ахенобарб видя одобрителни кимания, когато думите му стигнаха до тях. Понякога хората забравят, че животът им не е най-значимото нещо на света и че наистина има неща, за които си струва да се умре. В хаоса и страха Ахенобарб също почти се беше примирил с това, че ще се предаде, но после осъзна тази истина. Мъжът пред него беше враг, без значение римлянин или не.

Сенека се приближи, така че да не го чуе никой друг, и прошепна:

— Господарю, не можем да нападнем. Трябва да се предадем.

Ахенобарб го погледна и видя страха му.

— Млъкни, момче. Нямаш ли капка гордост? Когато се приближи достатъчно, ще го посечем.

Сенека зяпна, неспособен да разбере тъмната ярост, която съзря у командира си. Никога не бе попадал в битка и беше стъписан от настъпилата тишина. Все пак са отдръпна.

Ахенобарб се усмихна. Погледна смълчаните легиони около тях и с яд призна превъзходството им. Начинът, по който се бяха строили, беше достатъчно впечатляваща гледка. Конниците бяха готови всеки миг да се втурнат в нападение. Видът на всичките тези хладнокръвни убийци го накара да потрепери — знаеше славата им не по-зле от всеки друг, който беше чувал новините от Галия. Това придаваше на врага блясък, който той не можеше да отрече. Направо не искаше да мисли как тези ветерани ще избият неопитните му мъже.

— Кой ви доведе тук? Да излезе напред! — понесе се глас над полето.

Всички се заобръщаха към Ахенобарб, а той се усмихна примирено и си запроправя път през редиците. Слънцето блестеше и всичко се виждаше неестествено ясно, сякаш контурите на предметите се бяха изострили.

Излезе сам пред бойците си. Почувства хилядите очи, втренчени в него. Тримата конници се приближаваха. Той бавно извади меча си и си пое дълбоко дъх. „Нека дойдат и ще получат отговора ми“, помисли си. Сърцето му биеше лудо, но се чувстваше спокоен и странно безтегловен, когато Юлий Цезар спря коня си пред него, изгледа го отгоре и изрева:

— Какво мислиш, че правиш? Как се казваш?

Лицето му беше почервеняло от гняв.

Ахенобарб едва не отстъпи назад от изненада.

— Ахенобарб — отвърна той, като потисна желанието да добави: „господарю“. Усети как мъжете зад гърба му се раздвижиха и се приготви да заповяда нападение.

— Как си позволяваш да вадиш меч срещу мен, Ахенобарб? Как се осмеляваш! Ти предаде доверието, което ти е дадено. Бъди благодарен, че никой от твоите или моите мъже не беше убит. Иначе щях да те обеся още преди залез-слънце.

Ахенобарб запримигва объркано.

— Имам заповеди да…

— И от кого? От Помпей? С какво право той още е диктатор на моя град? Стоя пред теб като верен гражданин на Рим, а ти ми бръщолевиш за заповеди. Да не искаш да умреш? За кого се мислиш, че да хвърляш на вятъра живота на толкова много хора, Ахенобарб? Да не си законодател или сенатор? Изоставен си, военачалнико. Не би трябвало да си тук. — Юлий с отвращение отмести поглед от него и заговори на бойците му, които го гледаха безмълвно. — Връщам се в моя град, за да се кандидатирам отново за консул. Не нарушавам никакъв закон с това. Не враждувам с вас и няма да пролея кръвта на моя народ, освен ако не бъда принуден.

И като пренебрегна Ахенобарб, подкара коня си покрай редицата, спътниците му продължиха от двете му страни. За част от секундата Ахенобарб си помисли дали да не заповяда нападение, но после улови погледа на единия от конниците и забеляза как се усмихва и клати глава, сякаш бе чул мислите му. Спомни си, че Цезар го беше нарекъл „военачалник“, и думите заглъхнаха в гърлото му.

Гласът на Юлий отекна над редиците.

— Заради това, което направихте днес, имам пълното право да заповядам да ви обезоръжат и да ви продам в робство. Дори сега в редиците ви виждам извадени мечове и копия! Не ме принуждавайте. Аз съм военачалник, верен на Рим. Аз съм командир на Галия и в мое лице виждате сената и закона. Да не сте помислили да вдигате оръжие срещу мен.

Всички се стъписаха и Ахенобарб видя как отпускат мечовете и копията. Юлий обърна жребеца си и пак тръгна покрай редиците.

— Не съм се върнал след десет години воюване, за да се бия срещу своя народ. Казвам ви, че сте подведени. Давам ви думата си, че никой няма да бъде убит, ако оставите оръжията си. — Погледът му обходи бойците. — Имате избор. Ако осъзнаете грешката си, ще се отнеса към вас с уважение. Огледайте се. Нямам нужда да проявявам милост. Ако не го направите, ще ви сметна за предатели на Рим.

Отново беше стигнал до Ахенобарб и той трябваше да вдигне глава срещу слънцето, за да срещне погледа му. Юлий, черен на фона на светлината, чакаше отговор.

— Е? Твоята глупост ги доведе тук — тихо каза Юлий. — Искаш ли да видиш как умират за нищо? — Ахенобарб мълчаливо поклати глава. — Тогава свикай офицерите си да обсъдим условията на капитулацията ви.

— Ти наруши закона, като пресече Рубикон — неотстъпчиво каза Ахенобарб.

Очите на Цезар проблеснаха.

— Диктатурата трябваше да е временна. Понякога човек трябва да действа според съвестта си, военачалнико.

За момент Ахенобарб погледна към хората си.

— Имам ли думата ти, че няма да има наказания?

Юлий не се поколеба.

— Няма да пролея римска кръв, военачалнико. Не и ако не се налага. Имаш думата ми.

Това, че се отнесоха с него като с равен, не беше малко и желанието да пожертва живота си отлетя като спомен. Ахенобарб кимна.

— Добре, господарю. Ще се предам.

— Дай ми меча си.

За момент двамата се гледаха в очите. После Ахенобарб подаде оръжието си и пръстите на Юлий се сключиха около дръжката му. Всички видяха този символичен жест.

— Най-после взе едно правилно решение — тихо каза Цезар, преди да препусне към хората си.