Кон Игълдън
Боговете на войната (37)

Глава 35

Юлий вървеше сам през събуждащия се град към сградата на сената — синът му беше прекъсвал съня му с плача си.

Обичаше Рим в тези моменти след дъжд, когато въздухът ухаеше на свежест и чистота, а денят тепърва идваше, изпълнен с обещания.

Нямаше пазачи, които да развалят спокойствието на утринта. Нямаше нужда от ликтори, които да се мръщят на хората и те да свеждат очи. Рим може и да не беше одобрил короната, която му беше предложил Марк Антоний, но пък самият той беше недосегаем. Не се страхуваше от римляните, както се бяха страхували Сула и Помпей. Те се бяха отнасяли с гражданите като с непослушни деца, изплашени от силата, която ги беше довела на власт. Той нямаше нужда от подобна защита. Крачеше по каменния път, потънал в мисли.

Без Клеопатра сигурно щеше да напусне Рим преди месеци. Когато беше далече, можеше да обича града си като някаква абстракция. Можеше да говори за родината си и да я споменава в едно и също изречение с Александрия, Картаген и Атина, центровете на древни и все още издигащи се империи. Разстоянието някак придаваше романтика на извисяващия се мравуняк на реалността. Когато Рим беше на стотици мили на запад, можеше да види славата на неговите учени, на неговите изобретения и търговия. Беше му трудно да си спомни, че тези неща съществуват, докато се задушаваше от дребнавите съперничества и суетата на сената. Между двете имаше огромна пропаст. Когато се отчаеше, виждаше само най-ужасното лице на града. Животът гъмжеше в мръсните му улици, само с няколко монети човек можеше да си купи жена, мъж или дете. Когато беше горещо, градът вонеше като гноясала рана, а в студ хиляди гладуваха и мръзнеха. В тези моменти едва успяваше да си поеме дъх. Вътрешното му зрение се бореше с грубата истина и той изпитваше болезнено желание да се махне, да остави всичко това зад гърба си.

Отначало беше опиянен от мисълта, че има властта да промени нещата. Каквото и да намислеше, каквото и да си представеше, раждаше нещо ново. Беше временна радост, като всичко друго. Копнееше за нещо, което не можеше да назове, и когато военачалниците му дойдоха с новината за размирната Партия, дори се зарадва. Марк Антоний можеше пак да управлява Рим, или може би Октавиан — той си беше извоювал правото да остави своя белег върху града, а и докато стане мъж, синът на Юлий щеше да се нуждае от силен защитник. Това щеше да е Октавиан, реши Юлий — представи си лицето му, когато чуе новината.

Нови легиони се бяха събрали, за да тръгнат срещу Партия. Той беше доволен от толкова много млади хора. Те все още не бяха станали цинични. Носеха всъщност повече от мечове и щитове. Носеха в себе си най-пречистената форма на града, най-чистата му същност. И тя щеше да ги води през болка и изтощение. Щеше да поддържа дисциплината им, когато видеха идващата смърт и внезапно осъзнаеха, че тя няма да ги отмине. И всеки от тях щеше да придаде стойност на това, което е оставил зад гърба си. Щяха да казват: „Това си струва живота ми“. И щяха да го жертват. Град без такива млади мъже, които да се изправят на Марсово поле, не можеше да има никаква стойност.

Спомни си какво му беше казал Брут за пролетния вятър и се усмихна. Вярно беше, че мисълта за нова кампания беше накарала кръвта му да закипи. Времето му в Рим беше точно такова, каквото беше искал да бъде. Триумфите му щяха да се помнят с поколения, а сенатът го беше почел като никой друг в историята. Сципион би дал дясната си ръка за титлите, с които бе удостоен той. Марий би се наслаждавал на всеки момент.

Видя напред самотна фигура с толкова бяла тога, че изглеждаше като зимен скреж. Мъж. Намръщи се, когато тръгна към него. Не можеха ли да изчакат? Какво беше толкова важно, че трябва да прекъснат мислите му, преди дори да е започнал денят? Мъжът се приближи — беше Касий.

— Цезаре, сенатът се събира в театъра на Помпей. Дойдох да ти съобщя.

— Защо, какво се е случило? — попита Юлий. Спокойствието му се беше изпарило.

— На идите на март е годишнината от провъзгласяването на Помпей за консул — каза Касий. — Подходящо е да почетем семейството му по този начин. Решението беше взето в твое отсъствие. Бях притеснен, че може да не е стигнало до теб, и…

— Добре, достатъчно — сопна се Юлий. — Нямам време да чета всички писма.

Касий само наклони глава.

Завиха надясно към Капитолийския хълм.

Юлий внезапно спря.

— Какво ти стана? — попита Касий.

— Нищо. Просто се сетих за един старец, когото познавах преди много време.

— Разбирам — отвърна машинално Касий.

— Потиш се, Касий — отбеляза Юлий. — Трябва да се упражняваш повече, за да поддържаш форма.

— Прав си — отвърна Касий; гледаше напред.

 

 

Театърът на Помпей понякога — още от завършването си — се използваше като втора сграда на сената. Юлий дори изпитваше удоволствие да спори със сенаторите в нозете на статуята на Помпей. Тя се извисяваше над всички, несравнимо произведение, уловило строгите черти на покойния.

Изненада се, като видя пред вратата само няколко сенатори. Щом го видяха, двама от тях влязоха вътре. Юлий се намръщи при мисълта за работата, която го чакаше. Когато беше млад, беше наблюдавал дискусиите в сената с нещо, което се доближаваше до страхопочитание. Беше се възхищавал на великите мъже, които променяха Рим със силата на мислите и думите си. Беше вдъхновен от риториката им.

Трагедията на опита и годините беше в това, че героите губеха блясъка, който бяха имали. Вероятно новите мъже, които беше довел в редиците на сенаторите, все още стъпваха на пръсти при приемането на законите. Вероятно бе видял последните велики мъже на Рим. Мъже с достатъчно сила, за да се противопоставят на ограниченията на републиката. Беше се учил от тях, но тези битки бяха минало, независимо дали носеше корона, или не.

Мина през входа, като леко кимна на хората, които стояха в сивкавата светлина, и зае мястото си до трибуната. Щеше да им говори днес. Отново щеше да се опита да ги убеди в необходимостта да разширят земите и властта на Рим. Щеше да говори, та дори да бяха глухи за думите му и слепи за идеите му. Рим не биваше да лежи на старите си лаври. Десетки пъти беше виждал малки въстания да разпалват пожари в цялата страна и силата на сената да бъде предизвиквана отвън. От Митилена до Сирия той беше свидетел как лешоядите чакат Рим да потъне поне веднъж в дрямка.

Десетки дребни царчета по света коленичеха пред Рим и въпреки това търсеха момент на слабост. Само глупак би им го дал. Ако римските военачалници някога спряха и кажеха: „Рим е дотук“, това щеше да е краят на милиони животи, дадени, за да се стигне до тази граница. Това щеше да е пукнатината, която да пръсне стъклото.

Беше дотолкова потънал в мислите си, че не забеляза как Тулий Кимвер се приближава по пътеката между пейките. Младият мъж стигна до него и като че ли се препъна… и внезапно го сграбчи за тогата.

— Какво правиш? — извика Юлий и се опита да се откопчи от ръцете му. Всички ги гледаха. Няколко души се втурнаха да му помогнат. Просто трябваше да ги остави да дръпнат Кимвер настрана. Наказанието, че се е осмелил да му посегне, беше смърт и той нямаше да прояви милост.

Кимвер беше млад и силен, но Юлий беше закален като дъб от хилядите мили походи. И все пак не можеше да се освободи от вкопчените в гърлото му пръсти.

Тичащите към тях закрещяха. Юлий видя как Светоний вади кама, видя и разкривеното му от злоба лице. Ужас изпълни сърцето му — той най-сетне разбра какво става. Кимвер се усмихна, когато видя, че диктаторът е осъзнал какво ще се случи, и го стисна още по-силно, за да може Светоний да нанесе удара.

Юлий се огледа отчаяно. Къде беше Кир? Брут? Къде бяха Октавиан и Марк Антоний? Изрева, когато Светоний замахна и ножът му остави кървава резка на рамото му. Хватката на Кимвер се отпусна, други се скупчиха, за да го убият, Юлий се дърпаше, викаше за помощ. Изпъшка, когато един нож се заби в ребрата му и се вдигна за нов удар.

Един от мъжете падна върху него и с това попречи на останалите. Юлий успя да се надигне и опита да спре с ръка камата, която се беше насочила към шията му. Острието прободе дланта му и той извика от болка. В следващия миг падна на пейката, затиснат от нападателите.

Навсякъде имаше кръв — цапаше белите им тоги, впръскваше лицата им. Юлий си помисли за сина си и се ужаси какво може да му се случи.

Юлий викаше за помощ: знаеше, че все още може да оживее, да излекуват и най-тежките му рани. Ако дойдеше Октавиан, щеше да прогони тези зверове, които крещяха в екстаз около него.

Двама го хванаха за раменете, ръцете им бяха хлъзгави от кръв. Кръв блъвна и от устата му, силата му се стопи. Можа само да вдигне очи в отчаяние, докато те пъхтяха в лицето му, бяха толкова близо, че усещаше дъха им.

— Чакайте — чу глас наблизо.

Кървавите ръце блъснаха Юлий към облегалката и той вдигна глава в агония и надежда, за да види кой ги е спрял.

Брут идваше по централната пътека на театъра, с ръце зад гърба. Юлий го погледна с надежда… но после видя, че и най-старият му приятел вдига кама, и изстена отчаяно. От раните му се лееше кръв, но зрението му сякаш се беше изострило, като че ли всяко сетиво се бореше за живот. Усети как ръцете на враговете му го пускат, но вече не можеше да помръдне, вече не искаше да се бие с тях. Само попита:

— И ти ли, Бруте?

Брут пристъпи към него и вдигна ножа пред лицето му. Очите му излъчваха огромна тъга — и триумф, който Юлий не можеше да понесе.

— Да — отвърна тихо Брут.

— Тогава ме убий бързо. Не мога да живея, след като знам това — каза Юлий. Гласът му беше шепот.

Останалите се отдръпнаха в страхопочитание, взрени в кръвта, която бяха пролели. Юлий дори не ги погледна. Бавно, без да откъсва поглед от Брут, хвана усуканата си тога и я вдигна нагоре.

Брут мълчаливо гледаше как Юлий им показва презрението си. Цезар наведе глава и я уви в тогата си с треперещите си ръце. И неподвижно зачака смъртта.

Зъбите на Брут лъснаха, после той заби ножа през плата, право в сърцето.

И тишината изчезна: останалите скочиха върху Цезар и ръгаха и мушкаха, докато той не се свлече на пода безжизнен, целият в кръв.

 

 

Храмът сякаш кънтеше от дишането на мъжете — единствения звук на света. Брут ги огледа. Всички се бяха втренчили в тялото, което лежеше между пейките, сгърчено, лепкаво от кръв. Кръв беше изпръскала лицата им, ръцете им, косите им.

— Най-после е мъртъв — промърмори Светоний. Трепереше, изглеждаше слаб и объркан. — Какво ще стане сега?

Всички погледнаха Брут за отговор.

— Сега ще излезем — отвърна той. Гласът му потрепна. — Ще отидем в сената и ще кажем какво сме направили. Освободихме Рим от един тиранин. Няма от какво да ни е срам.

Светоний понечи да избърше ножа си и Брут вдигна ръка, за да го спре.

— Не. Нека кръвта покаже честта на хората, които имаха смелостта да се изправят срещу тиранина. Така спасихме републиката. Нека се види. Сега, след като него го няма, Рим може да започне да се изцерява.

Очите му блестяха. Той погледна трупа на мъжа, когото беше познавал и когото бе обичал.

— И ще го почитаме като бог — каза съвсем тихо, едва чуто.

Заговорниците започнаха да излизат; хвърляха погледи назад, за да се уверят, че е истина.

Тръгнаха с окървавени ръце по древните улици на Рим. Вървяха гордо.