Кон Игълдън
Боговете на войната (36)

Глава 34

Листенцата на червените рози се сипеха от покривите с милиони върху процесията на диктатора и гражданите на Рим се протягаха към тях очаровани като деца, привлечени от обаянието на славата. Юлий беше отпуснал на всяко семейство кесия сребро, делва зехтин и торба зърно тази сутрин и градът беше изпълнен с аромата на прясно опечен хляб. Хиляди се бяха събрали да гледат как Юлий принася в жертва бял бик в храма на Юпитер. Знаците бяха добри — той знаеше, че ще са.

Беше наел хиляди за подготовката на триумфа, от бившите си легионери, натоварени със залавянето на животни в Африка, до каменоделците, на които беше поръчано да пресътворят Александрия в Рим. Статуи на египетските богове се издигаха покрай пътя през града и по тях се катереха деца.

Ярки знамена весело плющяха над града.

Дългата колона се виеше по главните улици. Войниците от Десети и Четвърти вървяха първи — вървяха като герои и всички граждани ги посрещаха с одобрителни викове: тези мъже бяха завзели Галия и бяха разбили Помпей при Фарсал.

След тях вървяха гладиаторите и водеха вързани леопарди, които ръмжаха и се дърпаха.

А в средата на процесията трополеше огромна карета, висока повече от двайсет стъпки, със сфинксове отпред и отзад. Осемдесет бели коня я теглеха и тръскаха глави. Юлий и Клеопатра седяха един до друг на високата платформа, зачервени от гордост. Клеопатра бе с кървавочервена дреха, разкриваща корема й, който вече си бе върнал формата отпреди раждането. Клепачите й бяха почернени, косата й беше вързана със злато. Рубини блестяха на ушите и на шията й. Розовите листенца летяха над двамата и Юлий й показваше чудесата на Рим. Жълтиците падаха като дъжд в протегнатите ръце под тях.

Клеопатра беше наредила да доведат най-добрите храмови танцьорки на Египет и сега хиляди красиви момичета се гънеха и подскачаха на странната музика от родната й страна, гладките им голи крака предизвикваха възхитени усмивки сред тълпата. Беше чувствено и диво и Клеопатра се смееше високо от удоволствие. Беше направила правилния избор с Цезар. Римляните бяха и весели, и енергични — харесваше ги! Това бяха хората, които строяха галери и мостове и полагаха водопроводи на стотици мили. Вярно, че развълнуваната тълпа не знаеше нищо за прекосяването на пустини и морета, но от утробата й излизаха войници, мъже от желязо, които не отстъпваха пред нищо.

Синът й щеше да е на сигурно място под грижите на тези хора, тя беше убедена в това. Египет щеше да е в безопасност.

Отне им часове, за да минат през целия Рим. Тълпата бушуваше. Египетските ловци бяха хванали огромна мъжка горила — дори Клеопатра не беше виждала такъв звяр. Горилата ревеше и всички я гледаха със страх и се отдръпваха от ужас, и се смееха, когато удряше с огромните си лапи здравите решетки. Юлий искаше чудовището да се бие с мъже с мечове на арената и нямаше по-добра реклама от яростта му. Хората обичаха новите неща и той им беше докарал най-странното животно на Африка за тяхно развлечение.

Когато наближиха форума, Клеопатра влезе зад завесите, в стаята от коприна и злато, за да се преоблече. Рубините бяха свалени и робите сложиха на китките и глезените й огромни смарагди в сребърен обков и добавиха още мазило върху очите й. „Нека гледат зяпнали царицата на Юлий — помисли си. — Нека завиждат“.

Излезе и гордо застана до Юлий на стъпалата на сената.

Марк Антоний пристъпи към тях, държеше корона — най-обикновен златен обръч. И я сложи на главата на Юлий.

Тълпата внезапно се смълча.

Юлий изчака, после с горчива усмивка свали короната и пребледнял от напрежение я върна на Марк Антоний.

Тълпата ревна одобрително.

Марк Антоний явно не разбра реакцията на гражданите и отново пристъпи напред и пак постави короната на челото на Юлий. Той вдигна ръка и докосна мекия метал: знаеше, че римляните искат отново да се откаже. Надеждите му бяха разбити, но представлението трябваше да продължи.

Отново свали короната и я върна на Марк Антоний.

— Стига толкова — изсъска през зъби.

Марк Антоний сякаш не го чу. Беше се страхувал от най-лошото, когато Юлий го помоли да го увенчае на форума. Сега реши, че това е демонстрация на републиканска гордост, и направо се задъха от въодушевление. Със смях вдигна короната за трети път — Юлий изгуби търпение.

— Ако още веднъж сложиш това нещо на главата ми, никога вече няма да видиш Рим — изръмжа той и Марк Антоний се отдръпна объркано.

Лицето на Юлий беше почервеняло от гняв. Какво трябваше да каже? Речта, която беше подготвил, бе за, след като го увенчаят. Не можеше да разбере в какво се е провалил, но знаеше, че не може да приеме короната. Погледна Клеопатра и въздъхна разочаровано. Тя знаеше за надеждите му — и тъкмо тя да види как се разбиват, беше ужасно.

— Може би ще дойде ден, в който Рим отново ще има цар — каза най-после той, — но няма да е днес.

Тълпата се развика одобрително и Юлий прикри гнева и разочарованието си, и слезе от стъпалата. Всички му правеха път и викаха одобрително — всъщност заради това, че не беше приел короната.

А той изгаряше от унижение. Триумфът още не беше приключил. Конете и клетките, танцьорките и колесниците трябваше да стигнат до новия форум и да спрат при храма на Венера. Юлий мълчаливо се закле, че ако тълпата и там не покаже нужното одобрение, преди края на деня ще се пролее кръв.

Един мъж със сребърна броня гледаше към стъпалата на сената, където се бяха подредили сенаторите с белите си тоги. Разбираше много по-добре от тях какво се бе опитал да направи Юлий и това му помогна да затвърди решимостта си. Рим щеше да бъде изчистен от покварата и той, Брут, щеше да тръгне по пътя си, без да е засенчен от Цезар.

 

 

Сервилия лежеше будна в тъмнината: не можеше да заспи. Най-после беше захладняло и дори валеше: тя слушаше трополенето на дъжда по керемидите над главата си.

Беше тихо: и последните гости си бяха тръгнали още преди часове. И тя също би трябвало да е заспала още преди часове, но сънят не идваше.

Не искаше да мисли за него, но спомените се връщаха и яркостта им отнемаше възрастта. Дори през деня усещаше, че мислите й се връщат към старите времена, но през нощта нямаше какво да спре спомените, които се промъкваха в обърканите й сънища.

Тя го бе обичала в нозете на Александър и той беше неин, с тяло и дух. И тя беше негова. Тогава той гореше за нея — преди жестокостта на годините да го направи твърд.

Виждаше лицето му, докато държеше сина, който винаги беше искал. Дори да я беше забелязал в тълпата, нямаше да я познае — беше се превърнала в побеляла старица. В момента на най-голямата му радост го мразеше със страст, която почти беше забравила. Брут беше разбрал колко е плитка любовта му. Домъчня й, като си спомни колко беше спорила навремето със сина си. Предателството му я беше изплашило, но пък тогава Помпей управляваше града с твърда ръка. Тя не се беше вслушала в предупреждението на Брут, че Юлий никога няма да има нужда от нея така, както тя има нужда от него.

Не я интересуваха помпозните доводи на хора като Светоний и Касий. Тя виждаше завистта им такава, каквато е, въпреки честта, в която се кълняха. Бяха прекалено дребни, за да обичат републиката или дори да осъзнаят какво е означавала някога. Всъщност го мразеха, защото не ги забелязваше. Гордостта и суетата бяха силите, които ги водеха. Тя го знаеше — винаги бе разбирала сърцата на мъжете. Щяха да играят игрите си — на заговори и шепот в сенките, — уплашени от истината. Нея истината не я плашеше. Нейната омраза беше чиста.

Вдигна ръка към лицето си и се изненада от сълзите по сбръчканото си лице. Това беше истината на годините, които я ограбваха. Годините отнемаха радостите и оставяха само горчива болка и сълзи, които избликваха от празнотата.

Колко съпруги беше взел, за да даде живот на семето си? Нито веднъж не беше поискал дете от нея. Нито веднъж, дори когато утробата й беше жадна, а плътта й силна и млада. Хиляди пъти беше използвал знанието й срещу враговете си. Тя го беше пазила — а сега беше забравена. Ръцете й се вкопчиха в завивките: мислеше за гордостта си и гордостта на сина си. Винаги има цена, която трябва да се плати.

Дъждът се усили и Сервилия заплака отново. Рим щеше да е чист призори, на идите на март. Миналото вече нямаше да тревожи съня й.