Кон Игълдън
Боговете на войната (32)

Глава 30

Плуваха по Нил на юг през земи, раззеленени от водите му. Хиляди птици се извисяваха с крясъци, вдигаха се във въздуха при преминаването на царския кораб. Бели чапли се отместваха от пътя на стадата, които отиваха на водопой в спокойната вечер. Отпуснат, Юлий си позволи да се освободи от грижите на годините. От много месеци не беше получавал пристъп и се чувстваше силен. Рим беше далече и той се отдаваше на Клеопатра.

Любеха се всеки път, когато им хрумнеше, денем и нощем. Отначало му беше трудно да пренебрегва робите — все пак само балдахин от тънка коприна прикриваше царицата от погледите им. Свикнала да й прислужват още от раждането й, тя се смееше на притеснението му, докато той смъкваше робата от раменете й и целуваше кожата й. После смехът й преминаваше в задъхани стенания.

Корабът беше с шестнайсет големи гребла. Лопатите им бяха посребрени и блестяха като монети. Нил се виеше през долини и широки равнини, които сякаш нямаха край, и имаше моменти, в които Юлий с лекота си представяше, че това пътуване може да продължи вечно.

Вечер говореше с часове с астролога, Сосиген, който беше предрекъл раждането на син. Отначало Сосиген се притесняваше, но после се отпусна. Юлий нямаше търпение да получи потвърждение на предзнаменованията на Сосиген и макар че отначало се съмняваше в ясновидството му, надеждата му бавно се превърна във вяра. Гъркът имаше остър ум и Юлий прекара много часове да обсъжда с него пътя на планетите, сезоните и дори календара. Сосиген полагаше сериозни усилия, за да не показва презрението си към римската система, и каза, че дори египетските години имат известни недостатъци. Според неговите изчисления триста шейсет и пет дни били почти идеални, но беше нужен още един ден във всяка четвърта пролет, за да бъде всичко перфектно. Юлий поиска доказателство за твърденията му и гъркът прие предизвикателството и покри палубата с листи от папирус, изписани с въглен. Юлий се смая, като видя движението на планетите и звездите изчислено. В Рим най-висшият жрец отнемаше или прибавяше дни всяка година, но любовта на Сосиген към простотата и реда беше изкусителна. Юлий се зачуди как ли ще реагира сенатът, ако предложи такава система на гражданите на Рим.

С напредването на бременността Клеопатра се чувстваше все по-зле от жегата и по цял следобед спеше под тентата, а Юлий с часове гледаше как ужасяващите крокодили чакат търпеливо приближаването на някоя птица или теле. Гледката как захапват плячката беше единственото докосване до страстта, което прекъсваше дългия сън на Нил. Сребърните гребла се издигаха и спускаха, спираха само когато вятърът издуваше пурпурното платно. Юлий си говореше със Сосиген — гъркът му разказваше безброй истории в непоносимо жарките следобеди, истории и легенди, които го заливаха, докато не се усетеше част от този свят, част от неговото бъдеще.

В прохладата преди утрото робините на Клеопатра я къпеха и обличаха, боядисваха клепачите й в черно. Юлий, гол, лежеше на един лакът и наблюдаваше ритуала. Вече не изпитваше неудобство от робините, въпреки че беше отказал предложението на Клеопатра да го забавляват по-интимно. Не мислеше, че те нямат желание. Всъщност момичето, което обличаше царицата, беше показало ясно интереса си, докато го къпеше с дрехите на палубата: повечето вода беше излята по пълните й гърди, отколкото по неговото тяло, и тя се разсмя на реакцията му. Вероятно беше от жегата или от полуголото присъствие на робините, но Юлий се чувстваше еротично зареден от дните по Нил, освежен от плуването, където водата беше чиста, натрит с масла от умели ръце и нахранен като бик за разплод. Прокара леко ръка по стегнатия си корем.

Мечтаният живот беше като вода за изсъхнала почва след толкова години битки. Но дори тук и сега, докато слънцето изгряваше, знаеше, че не може да си почива завинаги. Желанието за действие винаги беше някъде в дъното на съзнанието му, нарастваше с всеки ден. Рим го чакаше и той полагаше все по-големи и по-големи усилия, за да пренебрегва зова му.

Бременността вече започваше да й личи. Юлий лежеше омагьосан и я гледаше — дрехата й беше от толкова тънък плат, че виждаше краката й през него. Тя го погледна и вдигна вежди, забелязала усмивката му.

— Какво има?

Юлий се засмя.

— Гледах те и си мислех, че внезапно ще се събудя и ще съм в някоя палатка, бойните рогове ще свирят и офицерите ще крещят за атака.

Тя не се усмихна. Беше го чувала да вика безброй пъти насън и се будеше, и виждаше лицето му, разкривено от болка и гняв. Той не си спомняше сънищата си — или поне не го тревожеха през деня. Очите й минаха по белезите по тялото му и тя поклати глава.

— Облечи се и ела да ти покажа нещо.

Той отвори уста, за да попита какво, но тя постави ръка на устните му, излезе и го остави на огненооките си робини. Той се надигна с въздишка и им нареди да донесат най-леката му роба.

Когато излезе на палубата, видя, че корабът се е насочил към брега. А на брега имаше град и над кафявите води се издаваше дървен пристан. Гъски летяха и крещяха над главите им. Пристанът бе покрит със свежа тръстика, а по брега се бяха подредили стотици хора в пъстроцветни роби и всички очи бяха втренчени в него.

Клеопатра стъпи на пристана и тълпата коленичи. Забиха барабани. Клеопатра погледна назад и Юлий видя в очите й царствеността, която бе укротила армията в Александрия. Несъзнателно посегна към кръста си, но по време на пътуването им се беше отказал от навика си да носи меч и пръстите му напипаха празно място. Последва я; сандалите му скърцаха по тръстиката. Тя му се усмихна.

— Искам да видиш това.

Десетимата й стражи се подредиха около тях. Юлий се огледа и видя, че редицата коленичили мъже и жени продължава през града.

— Откъде са знаели, че ще дойдеш? — прошепна той.

— Днес е годишнината от деня, в който станах царица — отвърна тя. — Знаят кога е настъпил моментът.

Градът беше чист и добре поддържан, но изглеждаше като изоставен: всички мъже, жени и деца бяха коленичили на пътя. Клеопатра от време на време се навеждаше да докосне някого и когато се изправяше, в очите й блестяха сълзи.

Пътеката от тръстика свършваше на старателно пометен малък площад. А насред площада на сутрешното слънце блестеше храм от червен мрамор. Тишината беше странна и Юлий си спомни изоставеното село в Испания, в което беше отишъл със Сервилия и където беше видял статуята на Александър. Беше изнервящо да изпита подобно усещане в самата земя на царя.

Обзе го тъга за всичко изгубено след онзи момент на онова място в онова време. Последните следи от невинност бяха изтръгнати от него в Галия и Гърция. Вероятно това беше причината да заплаче, когато му бяха донесли главата на Помпей. Спомни си момчето, което беше някога, но това беше твърде отдавна, за да си го спомни добре. Баща му, Марий, Тубрук — те всички бяха сенки. Имаше прекалено много трагедии, прекалено много спомени, затворени и заровени някъде дълбоко. Беше изкопал вълчи капан за Светоний и го беше оставил жив. Ако тази египетска сутрин му дадеше нова възможност, щеше да го убие, без да се замисли.

Вероятно възрастта му беше донесла твърдост или жестокият избор на кампанията. Беше изтеглил хората си, макар да знаеше, че това ще доведе до смъртта на други верни войници. Беше спасил много, жертвайки малцина. Беше изпратил лекари при онези, които имаха шанса да оживеят. Беше изпратил хора дори в лагера на Помпей, въпреки че знаеше, че не могат да предадат съобщението му и да оживеят. Помисли, че тъкмо подобни хладни решения с времето се просмукват в костите му и притъпяват радостта от живота. Дори слънцето на Египет не можеше да го сгрее… но Клеопатра можеше. Примигна. Необяснимо как и защо очите му се бяха напълнили със сълзи.

Влязоха бавно в полумрака. Стъпките им отекваха под купола. Това очевидно беше място за почит и Юлий се зачуди защо Клеопатра го е довела тук. Стените бяха украсени с релефни рисунки от жълт ахат, по-тъмните линии преминаваха през камъка като вени. Стори му се, че чува мяукане на котки — и после ги видя: бяха десетина и пристъпваха към Клеопатра.

Тя зашепна молитви на египетски, наведе се и ги остави да се отъркат в ръцете й.

— Красиви са, нали? — И коленичи сред котките.

Юлий можеше само да кимне; чудеше се кой ли нещастник има задачата да чисти мраморния под след тях. Тя видя изражението му и смехът й отекна под купола.

— Те са пазачите на храма, Юлий. Виждаш ли какви нокти имат? Кой би се осмелил да влезе при такива ловци?

Котките мъркаха доволно и се отъркваха в нея. Тя бавно се изправи и те я наобиколиха, като лениво размахваха вирнатите си опашки.

В дъното на храма се извисяваше огромна статуя — главата на Клеопатра стигаше едва до коляното от бял мрамор.

Юлий смаяно зяпаше ту статуята, ту Клеопатра. В млечния мрамор видя чертите на царицата. Статуята носеше момченце на ръце и гледаше гордо напред — изражение, което той добре познаваше.

Клеопатра забеляза погледа му и се засмя.

— Това е Изида, Цезар, майката на Хор.

— С твоето лице — каза учудено той.

— Храмът е на хиляда години, много отпреди Александър да дойде тук. Но въпреки това тя живее в мен.

Той я погледна; котките все така се отъркваха в краката й.

— Синът ми ще е бог, Юлий. Твоят син. Сега разбираш ли?

Лицето на статуята всъщност беше малко различно: жената от камък беше по-възрастна от Клеопатра и след като първоначалната му изненада избледня, Юлий забеляза, че линията на челюстта също е по-различна. Очите й бяха по-широко разположени и въпреки това… беше впечатляващо. Клеопатра кимна, доволна от реакцията му, и каза:

— Ще се помолиш ли с мен?

Юлий се намръщи.

— Ако тя е в теб, как може да й се молиш?

Тя се усмихна широко.

— Как може да си толкова глупав, римлянино! Всъщност трябваше да го очаквам. Загадка е, нали? Нося пламъка, скрит в плътта ми, това е в мен. Когато поема по пътеката на смъртта, това ще е завръщане, а не начало. Разбери това и ще ме разбереш. Ще ми е приятно да й се молиш. Тя ще благослови сина ни и ще го пази.

Юлий не можеше да откаже. Коленичи и сведе глава, доволен, че няма кой да го види.

 

 

Крилото на писарите в царския дворец на Александрия беше почти град, хиляди учени работеха между стените му. След разрушението на библиотеката лампите горяха денонощно: писанията на учителите се носеха от цял Египет и Гърция и се преписваха грижливо.

Част от крилото беше заета от римската администрация. Брут поиска най-добрите стаи за себе си и постепенно ги пълнеше със съкровища, които да откарат в Рим. Отначало даде на легионите малко повече свобода, но скоро стана ясно, че дисциплината страда, и се наложи да въдвори строг ред. Сега градът вече беше спокоен и в отсъствието на Юлий Брут се наслаждаваше на свободата си.

Мъжете, които се бяха възползвали от слабостта му след Фарсал, трябваше да копаят под яркото слънце до припадък. Беше ги запомнил всичките и изпитваше огромно удоволствие от това да им даде възможно най-мръсните задачи. Мнозина получиха одрасквания и порязвания, които бързо се инфектираха. Брут ги посещаваше в лечебницата, както би направил всеки съвестен военачалник. Докато Юлий се върнеше, Александрия щеше да е канализирана.

Сега Брут наблюдаваше внимателно Октавиан и се наслаждаваше на яда му.

— И значи прехвърлям проблема на теб — заключи Брут. — Юлий извика тези нови легиони в Египет и те трябва да бъдат хранени, да им се плати и да бъдат разквартирувани. Ако не си способен да се справиш със задълженията си, ще…

— Не ми е казал нищо за тях — прекъсна го Октавиан и Брут се намръщи.

Напрежението помежду им не беше намаляло след заминаването на Юлий. Отначало Брут смяташе, че Октавиан ще се възпротиви на властта, която му беше дал Юлий. Все още си спомняше заплахите на младия мъж в Гърция и му се искаше Октавиан да се осмели да ги повтори сега, когато той си беше възвърнал силата. Но противопоставянето не се беше подновило, въпреки че неприязънта си личеше във всичко и всички я виждаха. Октавиан се движеше по ръба между дълга и обидата и Брут беше съгласен да играе тази игра, докато Октавиан може да я понесе. Винаги е по-лесно да натискаш надолу, отколкото да се издигаш нагоре.

— От опит знам — небрежно каза Брут, — че Юлий няма навика да се съветва с подчинените си за всяко свое решение. Неговите писма доведоха гарнизона от Гърция в Египет. Дали легионите са ескорт към Рим, или окупационна сила, не ме интересува. Но до неговото завръщане те са твоя отговорност.

Злоба разяждаше лицето на Октавиан и Брут се отпусна на стола си — предусещаше първото пропукване в спокойствието му. Нищо нямаше да му достави по-голямо удоволствие от това да разжалва Октавиан и да го прати в Рим. Независимо от обстоятелствата сенатът щеше да е суров с всеки, който не се подчини на заповед от началника си. Ако Октавиан извадеше меча си или вдигнеше юмрук, с него беше свършено.

Октавиан, изглежда, разбра мислите му и се помъчи да се овладее. И тъкмо да отдаде чест, когато гневът му неконтролируемо взе връх.

— Да не би да те е страх да погледнеш в очите мъжете, които предаде? — изсумтя той. — Затова ли няма да отидеш да ги видиш?

Брут бавно и триумфално се усмихна.

— Така ли се говори с командир, момче? Май вече наистина прекали. Налага се да настоя за извинение, в случай че Юлий впоследствие ме попита какво точно е станало.

Октавиан не беше глупак. Брут го наблюдаваше как претегля разликата във възрастта и ранга. Накрая взе решение и каза студено:

— Ти не си достоен за поста си. Юлий не трябваше да ти се доверява.

Брут се изправи с безкрайно задоволство. Беше наистина един приятен месец, през който да дразни младия мъж и да знае, че моментът на разплатата ще настъпи.

— Мога да повикам Домиций и да те накажа или пък можем да излезем и да намерим местенце, където да те науча на уважение. Кое избираш?

Октавиан беше стигнал твърде далече, за да отстъпва пред заплахи, и в отговор потупа с пръсти дръжката на меча си. Брут се усмихна доволно и каза:

— Ще го минем като тренировка. — И махна към вратата. — Ти си първи, момче. Ще съм зад теб по целия път.

Стражите отдадоха чест, когато двамата минаха покрай тях. Брут следваше Октавиан надолу по стълбите и по коридора, вече оголен от скъпите си украси, и въртеше рамо, за да отпусне мускулите си.

Дворът за упражнения беше пълен с мъже както всяка сутрин. Само по препаски и сандали, почернелите от слънцето римляни използваха тежки кожени топки и железни тежести, за да се поддържат във форма. Други се биеха по двойки с подсилени с оловни тежести мечове за упражнения — тракането се чуваше ясно след тишината на залите.

— Върнете се към задълженията си — нареди Брут, без да откъсва очи от Октавиан, и изчака търпеливо, докато войниците излязат от двора. Усещаше любопитството им, но публиката щеше да развали урока, който смяташе да даде на Октавиан. Не искаше да се чувства ограничен.

Когато и последният легионер се махна, Октавиан се обърна към Брут и извади меча си с плавно движение. Брут го наблюдаваше за слабост; спомни си, че той също беше спечелил сребърна броня на турнира на Юлий. Беше бърз и млад, но Брут извади своя меч, сякаш беше част от тялото му. Беше го търсил сред египетските мъртъвци и го бе намерил. И беше тренирал въпреки болката, за да си възвърне уменията точно заради този момент.

Застана срещу Октавиан и вдигна меча си.

— Заплашваше ме, че пак ще ми счупиш ръката. Е, ще опиташ ли?

Октавиан нападна толкова бързо, че го завари почти неподготвен. Първият удар беше изпитание за силата му. Брут го отби леко и каза:

— Не бива да си стягаш така краката, момче. Това ограничава пъргавината.

Няколко минути се биха мълчаливо. Октавиан опита комбинация от удари, които приключиха с приклякване на едно коляно. Брут изби меча му настрана и отбеляза:

— Е, това е по-добре. Виждам, че Домиций е поработил с теб. Той обича това приклякане.

Видя, че Октавиан се разкри, и нападна. Младежът отби меча му, но Брут успя да го перне по бузата. Октавиан пипна лицето си и вдигна ръка, за да покаже, че няма кръв.

— Да не мислиш, че е само до първа рана, момче? — попита Брут. — Ти си наивен като Юлий. Вероятно затова те харесва.

И още докато говореше, започна серия от удари с увеличаваща се скорост. Счепкаха се и Октавиан го блъсна с рамо в главата.

— Остаряваш — отбеляза младежът, когато отново се разделиха.

Брут го изгледа; усещаше истината в думите му. Беше загубил светкавичната бързина от младостта си… но пък имаше достатъчно опит, за да унижи един младок — беше сигурен в това.

— Юлий всъщност споделил ли е с теб плановете си кога ще се върне? — попита той. И двамата вече се потяха. Брут видя, че очите на Октавиан се присвиват, и продължи, като изчакваше, за да атакува: — Този град ще стане втората столица на империята му, казвал ли ти е това? Съмнявам се, че си е направил този труд. Ти винаги си първи в редицата да му целуваш задника. Какво значение има дали ще коленичиш пред военачалник, или пред император?

Отговорът беше бърз и трясъкът на мечовете се поднови. Брут започна да се задъхва. Нямаше обаче слабост в защитата му и Октавиан можеше да се бие цял ден, преди да намери пролука в нея. Младият мъж усети увереността му, отдръпна се и викна:

— Ти си задник! Лъжец, предател и страхливец!

Очите му проблеснаха, докато изчакваше атаката, но Брут само се разсмя и това го обърка.

— Попитай го тогава, като се върне, момче. Питай го какво мисли за твоята обична република. Той ми каза… — Отново се хвърлиха един срещу друг и Брут резна бедрото на Октавиан. Кръвта бликна като фонтан и той продължи весело: знаеше, че скоро ще последва слабост. — Каза ми, че дните на сената са приключили, но вероятно теб ще те излъже, за да пощади крехката ти гордост.

Вече пристъпваха по-бавно.

— Какво си мислиш? Че се биехме за републиката? — попита подигравателно Брут. — Може би преди, когато бяхме млади, но сега той има царица и тя носи сина му.

— Лъжец! — изрева Октавиан и скочи напред.

Кракът му пламтеше от болка. Той знаеше, че Брут го чака да се измори. Замахна и мечът му забърса лявата ръка на Брут — по кокалчетата на пръстите му потече кръв.

— Чудя се дали все пак не бях от правилната страна край Фарсал — каза Брут и отстъпи. Октавиан го последва — накуцваше. Изглеждаше замаян, но дали от раните, или от думите Брут не знаеше.

— Само не ми се преструвай, че умираш, момче. Виждал съм този номер доста пъти — подигра се той.

Октавиан замахна право напред, мечът му се плъзна по бронята на Брут и сряза каишките на рамото. Брут изруга, после продължи все така подигравателно:

— Та значи това хубаво момиче носи син. И защо това те ядосва? Надали е защото си очаквал да си негов наследник, нали? Защо да те няма предвид? Той е плешив и стар, сравнен с теб. Защо да не очакваш един ден да седнеш на мястото му? Богове, сигурно те яде отвътре, че това няма да стане. Когато се роди синът му, колко време мислиш, че ще намери за някакъв далечен роднина?

Смехът му беше жесток и въпреки гласа на инстинктите си Октавиан отново се хвърли в атака. Брут избегна удара му с лекота и отново го перна по същата буза, като този път му пусна кръв.

— Приличаш на теле в кланица, знаеш ли? — каза Брут. — А и ставаш все по-бавен.

И двамата вече се задъхваха, но въпреки това се удряха с желанието да убиват. Брут опита да забие коляно в слабините на Октавиан, но той го посече в крака и му се присмя:

— Боли, а?

— Само сърби — отвърна Брут.

Мечовете зазвънтяха отново: двамата се нападнаха ожесточено. Изведнъж Октавиан изпъшка — мечът на Брут проби бронята му и се заби в ребрата му. Той изпусна оръжието си. Светлината в двора му се стори прекалено ярка, краката му бяха мокри от кръв. Октавиан падна на колене и зачака меча в гърлото си.

Брут изрита меча му настрани, застана над него и го изгледа.

— Всичко това лесно може да се зашие, момче. Обаче се чудя дали да не ти счупя ръката. Какво ще кажеш?

Раната на бедрото болеше ужасно, но той не й обърна внимание. Бяха го ранявали и по-лошо.

Октавиан вдигна очи и каза:

— Ако иска империя, ще му я дам.

Брут въздъхна, после го удари с юмрук и го повали в безсъзнание. Погледна проснатия на земята младеж и каза:

— Ама ти наистина си голям глупак.