Кон Игълдън
Боговете на войната (31)

Глава 29

Александрийската библиотека изгоря с изгрева на слънцето. Хилядите ръкописи хвърляха такива пламъци, че римските войници дори не можеха да се приближат. Мраморните колони, издигнати от Александър, се напукаха и се сринаха в пещта на милиони мисли и думи. Мъжете от Четвърти легион бяха оформили верига и заливаха огъня с ведра, бореха се със слънцето и изтощението, бяха целите черни от сажди, но не можеха да спрат пожара.

Юлий и Брут гледаха как огромният покрив се срутва върху труда на безчет поколения. И двамата бяха изтощени, лицата им бяха изцапани със сажди.

— Ужасно — въздъхна Юлий.

Брут го погледна и се зачуди дали вината ще падне на неговите рамене.

— Някои от ръкописите са били донесени от самия Александър — продължи Юлий и избърса челото си. — Платон, Аристотел, Сократ, стотици други. Учените са идвали от края на света, за да ги прочетат. Това беше най-голямата библиотека на света.

„И ние я изгорихме“ — помисли си Брут, но не се осмели да произнесе и дума на глас.

— Работите им сигурно са оцелели другаде — успя все пак да каже.

Юлий поклати глава.

— Не. Вече никъде няма пълна сбирка.

Брут го погледна — не го разбираше. Лично той беше впечатлен от самия размер на разрушението. Беше стъписан от пожара и беше прекарал част от сутринта просто да наблюдава яростта му. Не се интересуваше от смаяните лица на тълпата.

— Е, няма какво повече да направиш тук — каза накрая.

Юлий намръщено кимна и тръгна през смълчаното множество, което беше дошло да види опустошението. Хората бяха странно безмълвни и беше необичайно как виновникът за всичко това мина между тях неразпознат.

 

 

Гробът на Александър беше храм от бели каменни стълбове в центъра на град, посветен на бога-основател. Гледката на суровите римски легионери спираше любопитните зяпачи.

Юлий стоеше на прага и гледаше саркофага от стъкло и злато. Беше издигнат над човешки ръст, с бели стъпала от всички страни, за да могат да се качват поклонниците. Дори отстрани се виждаше фигурата вътре. Юлий преглътна. Като момче беше рисувал гроба по описанието на гръцкия си учител. Беше целунал Сервилия в нозете на статуята на Александър в Испания. Беше чел описание на всяка негова битка и го беше превърнал в свой идол.

Качи се по стъпалата и вдиша дълбоко. Постави ръце върху ковчега, впечатлен от майсторската изработка на стъклените плочи и на бронзовите пречки, които ги крепяха. После погледна надолу, затаил дъх.

Целият Александър беше покрит със златен лист. Докато Юлий го оглеждаше, облаците се разнесоха и слънцето огря ковчега — и само сянката на Юлий остана тъмна върху него. Той сведе глава, изпълнен с почит.

— Образът ми е върху теб, Александре — прошепна; запечатваше всяка подробност от този момент в съзнанието си. Очите бяха хлътнали, на мястото на носа имаше вдлъбнатина, но Юлий сякаш виждаше костите и плътта под златото и си представяше как е изглеждал гъркът. Представи си почти младежко лице.

Беше си мислил, че не е правилно да се отнасят към Александър като към един от боговете на Египет. Но тук, в храма му, това изглеждаше подобаваща почит. Юлий се огледа. Входовете бяха блокирани от яките гърбове на войниците му. Беше сам.

— Какво ли би ми казал, ако можеше да говориш — прошепна той на гръцки. — Дали би одобрил оставането на римляни в твоя град?

Замисли се за децата на Александър и за факта, че никое от тях не е доживяло до зрялост. Първородният син на гръцкия цар бил удушен на четиринайсет. Юлий се замисли за тленността. На такова място беше невъзможно да не помисли за собствената си смърт. Дали някой щеше да стои така над него хиляда години след смъртта му? По-добре да се превърне в пепел. Без синове всичко, което беше постигнал, щеше да се разпилее. Дъщеря му не можеше да изисква уважение от сената, а и също като на сина на Александър, можеше да не позволят на нейния син да оживее. Беше нарекъл Октавиан свой наследник, но не беше сигурен дали младият мъж е способен да се справи с коварствата на Рим. Всъщност не вярваше, че някой друг има дарбата да дострои постиженията му. Беше постигнал много, но без да има мъжки наследници, това не бе достатъчно.

В тишината на храма годините му му натежаха още повече.

 

 

Тялото на Птолемей беше положено в облицована със злато стая. Навсякъде имаше образи на Хор и на Озирис.

Царят поемаше по пътя на смъртта. Студената му плът беше измита, после го бяха разрязали отляво и бяха извадили органите му. Когато ритуалите приключеха, Птолемей щеше да заеме мястото си при боговете като равен.

Валма сладникав дим се издигаха лениво от червените сърцевини на мангалите. Тялото на Птолемей беше наръсено с карбонат, който да изсуши плътта, и острата му миризма се смесваше с пушека и замайваше Юлий. В сравнение с това място гробът на Александър беше прохладен и някак по-подходящ за реалността на смъртта.

Клеопатра коленичи пред тялото на брат си и започна да се моли. Юлий стоеше и гледаше: не можеше да се насили да почита враг, който беше причината за смъртта на мнозина от най-верните му мъже. Очите на момчето бяха зашити, кожата му блестеше от лепкави масла. На Юлий му се искаше да си запуши носа и устата — знаеше какво съдържат четирите кани около трупа. Не можеше да разбере процедурата, нито уважението, което проявяваше Клеопатра. Тя също беше заплашена от армията на брат си, но го почиташе в смъртта му с ритуали, които щяха да продължат поне два месеца, преди той най-после да бъде положен в гроба.

Клеопатра се молеше на езика на своя народ. Очите й бяха чисти и спокойни. Юлий не я беше виждал да плаче от деня, в който умря Птолемей, и наистина не можеше да я разбере. Армията й се беше върнала от Сирия и бе поела охраната на царския дворец; вече имаше спречквания между римляните и закалените в пустинята войници. Юлий беше наредил да нашибат трима от войниците му с камшик за започването на пиянски свади, при които бяха убити двама мъже. Още двама чакаха наказание заради използването на подправени зарове в игра с хората на Клеопатра — бяха ги оставили не само без среброто в кесиите им, но и без оръжие.

Чакането ги изяждаше, погребалните обреди разяждаха съзнанието. Юлий беше смятал, че момчето бързо ще бъде заровено в земята: знаеше какво прави лятната жега дори с царската плът. Вместо това дните се нижеха с наркотична мудност, неумолими като легионерите му.

Октавиан беше показал ясно чувствата си. Искаше да се върне в Рим и всички да получат наградата, която са си спечелили. Юлий също усещаше как градът го примамва през морета и земи. Искаше пак да препусне с коня през портите и във форума. Беше постигнал всичките си момчешки мечти. Враговете му се бяха превърнали в прах и пепел… но той все още чакаше.

Клеопатра започна нов ритуал — запали благовония в едно глинено гърне. В Александрия смъртта беше прекалено близо до живота. Хората сякаш се подготвяха за нея през целия си живот и живееха със сигурността за друго съществуване. Това ги правеше фаталисти, но им даваше и увереност, която беше толкова чужда на Юлий по своята същност, колкото и всичко в тази страна.

Клеопатра се изправи, сведе глава над смалените останки на Птолемей, направи две стъпки назад и коленичи отново, после стана.

— Ти си търпелив мъж, Юлий. Разбирам, че твоят народ приключва с мъртвите по-бързо, отколкото го правим ние.

— Вие… вие почитате смъртта — отвърна той, след като потърси точните думи.

Тя вдигна вежда, внезапно развеселена.

— Колко си тактичен! Ще се разходиш ли с мен в градината? След тези благовония искам да подишам чист въздух.

Облекчен, Юлий излезе с нея навън. Тя сякаш не забелязваше как робите се просват по очи, щом я видят: не се осмеляваха да погледнат царицата, която жалееше брат си.

Свежият въздух помогна на Юлий да проясни мислите си и той си пое дълбоко дъх. Трудно му беше да гледа тялото на момчето цар. Сега, докато вдишваше аромата на цъфтящите градини, се усещаше така, сякаш се е освободил от огромен товар. Дори това удоволствие обаче се помрачаваше, като си спомнеше как бе тичал през същите тези градини, за да залови Птолемей в леглото му. Резултатите от действията му бяха трупът на царя и пепелта на пристанището.

— Хората ти ми разказаха много за теб — каза Клеопатра.

Юлий й хвърли остър поглед.

— Благословен си, щом си преживял битките, които описват — продължи тя.

Юлий не отговори. Спря на настланата с калдъръм пътека и докосна някакви червени цветове, които се издигаха от зелените листа.

— Казват, че си богът на войната, знаеш ли го?

— Чувал съм да го казват — отвърна Юлий. — Перчат се за моя сметка.

— Значи не си победил хиляди мъже в Галия, така ли?

Юлий я гледаше. Тя посегна към същото цвете и го погали.

— Да, победих ги. Но това ми струваше десет години от живота ми — отговори той.

Тя проби с нокти стъблото на цветето, откъсна го и го прокара по устните си, вдъхна аромата му. Юлий отново се зачуди как ли би реагирал Рим, ако я отведе там. Гражданите вероятно щяха да я обожават, но сенатът щеше да отхвърли настояванията й за божественост. Рим имаше достатъчно богове. Нямаше да се осмелят да се противопоставят на чуждестранна любовница, но ако я вземеше за съпруга, това щеше да предизвика недоволство. А и не беше сигурен дали тя ще поиска да тръгне с него.

— Ти си помилвал Брут, когато те е предал — каза тя и продължи по пътеката. — Това е странно. И въпреки това хората ти те уважават. Нещо повече, боготворят те. Знаеш ли това? Ще те последват навсякъде и не заради някакво рождено право, а заради това какъв си самият ти.

Юлий тропаше с пръстите на едната си ръка по китката на другата зад гърба си; не знаеше как да отговори.

— Който и да е говорил с теб, е оставил устата си да го води — каза след малко.

Тя се разсмя и хвърли цветето на пътеката зад тях.

— Ти си странен мъж. Виждала съм те с войниците ти и как се държиш с тях. Можеш да си властен като цар, толкова властен, колкото съм и аз. Ние двамата много добре си подхождаме, въпреки че мисля, че не ти харесва спокойният ход на съществуването тук. Моята страна е видяла пет хиляди години живот и смърт. Ние сме остарели и сме се уморили под това слънце и твоите хора са млади в сравнение с нас. Те имат енергията на младостта и като нищо ще преминат през земите ни като лятна буря. Това е страшно на фона на моята заспала Александрия, но въпреки това те обичам.

Обърна се към него. Близостта й беше опияняваща. Без да се замисли, той я хвана през тънкия кръст и я дръпна към себе си.

— Съветниците ми всеки ден ме предупреждават, че си твърде опасен, за да останеш в Египет — каза тя. — Виждат в хората ти похот, сила и нищо друго. Припомнят ми как изгори прекрасната ми библиотека и как войниците ти се смееха и играеха на зарове в пепелта.

— Те са войници — отвърна Юлий. — Не можеш да очакваш от тях да…

Смехът й го накара да млъкне и по страните и шията му бавно изби руменина.

— Толкова бързо се хвърли да ги защитаваш! — Тя го целуна по шията, после положи глава на гърдите му.

— Моите съветници обаче не управляват — продължи Клеопатра — и мълчат, когато им припомням, че ни върна Кипър. Това не е действие на разрушител. Това ти спечели много добронамереност от хората ми. Приеха го като знак, че старата ни слава се възражда. Наблюдават ни и чакат да видят какво ще направим заедно.

Юлий не искаше да разваля настроението й, но трябваше да го каже.

— Ще дойде момент, когато ще трябва да се върна в моя град. Ще изчакам, докато приключи погребалната церемония за брат ти, но трябва да се върна.

Тя вдигна глава и го погледна разтревожено. Той я усети как се отдалечава от него — вътрешно.

— Това ли искаш? — Тонът й не разкриваше нищо от мислите й.

Юлий тръсна глава.

— Не. Искам да остана тук и да забравя за битките. Искам да си до мен.

Напрежението й изчезна, сякаш изобщо не се беше появявало. Тя притегли главата му към ароматните си устни.

Когато се разделиха, лицето й беше зачервено като неговото, а очите й блестяха.

— Скоро ще съм свободна — каза тя. — Ако останеш, ще ти покажа великия Нил. Най-красивите момичета на Египет ще ти дават в устата грозде и плодове. Всяка вечер ще ни свирят музиканти, докато се плъзгаме по водите. Ще съм твоя всяка нощ, всеки час. Ще останеш ли заради това?

— Не ми трябват най-красивите момичета на Египет — отвърна той. — А и от твоите музиканти ме заболяват ушите. Но ако си до мен и си само моя, ще оставя Рим още малко да се грижи сам за себе си. Все пак достатъчно дълго е оцелял и без мен, нали.

Още докато го казваше, знаеше, че е вярно, но това все още го учудваше. Винаги беше мечтал да се върне с триумф в родния си град, с всички почести и награди, които е спечелил през годините. Но само една дума от Клеопатра — и нищо от това нямаше значение. Дали поне за малко можеше да се почувства освободен от грижите и притесненията, които бяха сърцевината на целия му живот? Вероятно можеше да захвърли всичко това настрана и да почувства слънцето върху лицето си с това красиво омагьосващо момиче, царицата на Египет.

— Прекалено съм стар за теб — тихо каза той; искаше тя да го отрече.

Тя се разсмя и отново го целуна.

— Показвал си ми, че не е така! — Сложи ръката си на бедрото му. Той усещаше топлината на дланта й върху голата си кожа и както винаги, това безжалостно го възбуди.

— Ако имаме дете — каза тя, — то може да наследи заедно Египет и Рим. Ще е следващият Александър.

Юлий погледна в далечината, съзнанието му беше изпълнено с мечти.

— Бих дал всичко, за да видя това. Нямам синове. — Усмихна се.

Ръката й бавно се плъзна по бедрото му и дъхът му спря.

— Тогава да молим боговете детето, което нося, да е момче — каза сериозно тя. Той посегна към нея, но тя се отдръпна. — Когато траурът приключи, ще ти покажа мистериите на Египет, в мен — подвикна тя през рамо.

Юлий я гледаше смаяно как си отива, завладян от думите й. Направо не можеше да проумее това, което беше чул. Понечи да я повика, но тя с леки стъпки изчезна в двореца.

 

 

Шумът беше оглушителен. По всички улици виеха рогове и дрънчаха цимбали, гласовете на хората се издигаха в радостни крясъци от това, че предават Птолемей в ръцете на боговете. При спомена за последните ритуали, на които беше присъствал, Юлий потрепери.

Плътта на момчето беше изсъхнала като стара кожа. Клеопатра не бе настояла Юлий да е там, но той беше привлечен от този последен ритуал — знаеше, че никога друг път няма да има възможността да види тайните на египетската смърт.

Гледаше как жрецът взема длето, направено от метеоритно желязо, и разбива устата на Птолемей. Без преводача, който му беше изпратила Клеопатра, Юлий щеше да е ужасен от това очевидно оскверняване. Съскащият шепот на мъжа в ухото му все още го смразяваше.

— Озирис, царю, събуди се! — каза свещеникът. — Отворих устата ти с желязо от боговете. Живей отново, подмладен с всеки изминал ден, докато боговете те пазят като свой.

Благовонията се кълбяха около дребната фигура на момчето. Когато последният ритуал беше изпълнен, излязоха, за да съобщят новината на града, а гробът беше запечатан с бронз, злато и месинг.

И тогава роговете засвириха, хиляди наведнъж. Шумът се усилваше и усилваше и всяка лампа и мангал бяха запалени, и цяла Александрия заблестя. Боговете щяха да видят светлината и да разберат, че още един бог е готов да се присъедини към тях.

Сега Юлий гледаше града от високите прозорци на царския дворец. Брут бе до него. Октавиан беше отишъл да се отпусне с пиене и жени с другите офицери. В нощта на погребението на царя нямаше никакви забрани и Юлий се надяваше, че неговите хора няма да причинят размирици. Това може би беше празна надежда, но поне за известно време отговорността нямаше да е на неговите плещи. Корабът на Клеопатра се люлееше на пристанището в очакване да ги понесе покрай брега. Щеше да им се наложи да се оправят без него до завръщането му. Новината, която му беше съобщила Клеопатра, засенчваше всичко останало.

Сякаш прочел мислите му, Брут заговори — гледаше над светналия като посред бял ден град. Усещаше странното въодушевление на Юлий, въпреки че не можеше дори да предположи причината.

— И кога ще се върнеш?

— Преди края на годината — отвърна Юлий. — Легионите са настанени добре. Спечелиха си почивка. Изпратих писма до Марк Антоний в Рим. След месец или малко повече ще дойдат и заплатите. Нека си наемат къщи тук, докато ме чакат. Нека станат дебели и мързеливи.

— Познаваш ги прекалено добре, за да говориш така — отвърна Брут. — Вече наказахме още двама заради ограбване на храмове. Ще трябва да ги изведа в пустинята след първите няколко седмици или всичко, което може да се отнесе, ще изчезне от Александрия. Както вървят нещата, пазарите в Рим ще се изпълнят с египетски вещи.

Юлий се засмя и Брут също се усмихна. Най-тъмните моменти на миналото сякаш бяха забравени, а и силата му се завръщаше. Всеки ден по изгрев-слънце Брут изпълняваше около час тежки упражнения с меч заедно с Домиций. Беше загубил част от бързината си, но вече не беше слаб. Не беше казал на Юлий за центуриона, който му се подигра вчера — Брут го изведе от двора за тренировки и го преби почти до смърт.

Всъщност Юлий май знаеше, помисли си Брут, докато го гледаше.

— Октавиан е бесен, че си върнах ранга — каза Брут. — Или заради твоето пътуване по Нил. Трудно е да се определи кое го притеснява повече.

Юлий тръсна глава и изсумтя:

— Той иска да прекарам последните години от живота си в приспивни спорове в сената. Знаеш ли, младите си мислят, че сме старци и че не ставаме за нищо друго, освен да се потупваме по гърбовете при спомена за минали победи.

Брут погледна стегнатото му тяло, изгоряло от слънцето до тъмнокафяво. Ако не друго, Юлий изглеждаше освежен от месеците в Египет, като не малка част от това беше заради перспективата за мир. Двамата бяха преминали през десетилетия на войни и лишения. Вероятно наградата беше просто край на битката. Брут не можеше да си представи спокойното му пътуване, ако Помпей беше все още жив или Сула заплашваше града.

Брут не можеше вече да обича човека, който го беше пощадил при Фарсал, но когато Юлий му даде командването в Александрия, наистина изпита необуздана радост.

Въздъхна. Рим бе далече, но той знаеше, че трябва да мисли за бъдещето. Предстояха му години, в които да заличи измяната си. Юлий го беше удостоил с доверие и власт и легионите отново го бяха приели. Беше време да се погрижи за новата си кариера. Все пак Рим беше изграден от хора, преживели поражението.

Брут погледна Юлий; усещаше липсата на старото приятелство. Имаше безценни моменти, в които смяташе, че между тях цари старото разбиране, което не можеше да се изрази с думи. Въпреки това можеше да усети предишната ревност и разрушителна гордост. С времето вероятно и това щеше да намалее.

— Това е стара земя — каза внезапно Юлий и прекъсна мислите му. — Би могла да е втори Рим, столица-близнак в империята. Не съм прекалено стар, за да мечтая за това. Знам, че ми предстои работа, но за кратко искам да я забравя и да видя Нил с моята царица.

Брут леко наклони глава, подбираше внимателно думите си.

— Ще я вземеш ли в Рим?

— Мисля, че да — отвърна Юлий и се усмихна. — Тя влива нов живот в костите ми. С нея до себе си мога да създам империя, която да съперничи на тази на Александър. Ще е подходящо да направя неговия град второто й сърце.

Брут изстина.

— Значи ще си цар? Като Птолемей?

Юлий се обърна към него, тъмните му очи сякаш се впиха в най-стария му приятел.

— Как по друг начин бих могъл да се нарека? Аз съм първият човек на Рим. Рим е първи на света.

— Ами майка ми? Ще я прогониш ли, както направи с Помпея? Или съпругата ти, Калпурния? Ще се разведеш ли и с нея?

Юлий се поколеба, сляп за нарастващия гняв на Брут.

— Прекалено рано е, за да планирам такива неща. Когато се прибера в Рим, ще направя каквото е необходимо. Знам, че Калпурния няма да се противопостави.

— Но сенатът ще се противопостави на амбицията ти — тихо му напомни Брут.

Юлий се разсмя.

— Няма да се осмелят, приятелю. Ще ме почитат и ще почитат царицата, която ще им доведа. Рим е изграден от царе. Това ще се възроди чрез поколението ми.

— От дъщеря ти ли? — попита Брут.

Очите на Юлий блестяха. Той се загледа над града и стисна каменния перваз на прозореца като собственик.

— Няма да крия новината, Брут. Не от дъщеря ми. От моя син, който ще се роди. Царицата е бременна и гадателите са й казали, че ще е момче. Син, който ще управлява две империи. — Разсмя се учудено и високо. Трябваше да е момче. Боговете не можеше да са чак толкова жестоки.

Брут се дръпна крачка встрани и го изгледа разтревожено. Какво приятелство би могло да оцелее при такава неукротима амбиция? Виждаше, че Юлий не е задоволил апетита си в Египет. Щеше да се върне в Рим с по-големи мечти, отколкото на всеки от мъжете, които беше унищожил. Нито Сула, нито Катон, нито Помпей бяха стигнали толкова далече.

— Републиката… — започна той.

Юлий поклати глава.

— Републиката беше славен експеримент. Уважавам я, но тя изпълни целта си. Когато се върна в Рим, ще основем империя.