Кон Игълдън
Боговете на войната (23)

Глава 21

Лагерът на Помпей беше на един хълм над равнината. Голите сиви скали се подаваха от зелените лишеи като кости, Юлий се изкачваше към портите. Горе вече бяха запалили огромните факли и стълбове черен пушек се носеха над равнината.

Юлий спря и погледна надолу към Фарсал. Военачалниците му вече въвеждаха ред на бойното поле, но от тази наблюдателна позиция той виждаше ясно редицата трупове, която отбелязваше мястото на сражението. Мъртвите лежаха там, където бяха паднали. От това разстояние изглеждаха като криволичещ белег върху земята, повече като част от равнината, отколкото като територия на смъртта. Той придърпа плаща си по-плътно и пристегна закопчалката, която го придържаше.

Помпей беше избрал добре мястото за укреплението. Пътят до върха беше тесен и на места така обрасъл, че сигурно дори дивите кози биха се затруднили по най-стръмните участъци. Конят му стъпваше внимателно. Юлий не го караше да бърза. Все още беше стъписан от новата реалност и обичайно гладката му мисъл сякаш беше погребана под тежестта на спомените. През целия си живот се беше бил срещу врагове. Беше се самоопределял в тяхната сянка. Казваше, че не е Сула, не е Катон, не е Помпей. Светът без тях беше нов и свободата предизвикваше страх.

Искаше му се Кабера да е тук, при укреплението на хълма. Старецът щеше да разбере защо не може да се зарадва на момента. Може би беше заради пищящия вятър, но му беше лесно да си представи духовете на всички паднали. В смъртта нямаше смисъл. В смъртта нямаше смисъл. Хора като Рений и Тубрук запълваха същите по размер гробове като Катон и Сула. В крайна сметка плътта се превръщаше в прах.

По-късно щеше да предложи дарове на боговете и да им благодари, но сега се изкачваше нагоре; чувстваше се вцепенен. Само преди часове бе изправен пред огромна армия и победата беше прекалено млада и сурова, за да е реална.

Огромното укрепление, което беше изградил Помпей, изникна пред него. Съзнанието, че всичко това е качено тук от равнината, беше доказателство за римската изобретателност и сила. Юлий си бе мислил да го изгори, но когато стигна до върха, осъзна, че трябва да го остави като паметник на онези, които бяха загинали. Беше подходящо да им остави нещо на голата земя, когато дори кървавата прах скоро щеше да изчезне, отнесена от бушуващите ветрове. След няколко дни, след като легионите си тръгнеха, крепостта щеше да стане убежище на дивите животни, докато времето и упадъкът не я разрушаха.

Портите бяха отворени. Хиляда от Десети се бяха изкачили заедно с него и той чуваше запъхтяното им дишане, докато влизаше зад стените и оглеждаше последния лагер на Помпей.

Кухните и палатките бяха празни и изоставени. Лагерът беше пуст и Юлий потрепери при мисълта колко много от мъжете, които бяха тръгнали оттук призори, сега лежат изстинали в равнината. Вероятно бяха знаели, че ще се предадат, но дългът ги бе спирал, докато Помпей не бе избягал.

Старият сенат на Рим го чакаше — мълчаливи редици с наведени глави покрай централния път на лагера. Юлий не погледна сенаторите. Очите му бяха съсредоточени върху командната палатка, в която сутринта се беше събудил Помпей. Слезе от коня пред нея и развърза платнището, което спираше вятъра. Двама души от Десети дръпнаха тежката кожа и той влезе в полумрака.

Огледа се, изнервен от тъмнината и от усещането, че е натрапник. Изчака, докато запалят лампите и мангалите и трептящата златиста светлина огрее палатката. Беше смразяващо студено и той потрепери.

— Излезте — каза Юлий и след миг остана сам. Мина зад преградата и видя, че леглото на Помпей е оправено за завръщането му: несъмнено работа на робите, след като армията беше тръгнала. Взе от масата една паничка с остатъци от някаква бяла каша и я помириса. Отвори една ракла и бързо прегледа съдържанието й. Беше нервен, сякаш Помпей всеки момент щеше да влезе и да го попита какво прави тук.

Продължи огледа на личните вещи на диктатора и накрая тръсна глава. Беше се надявал, противно на всякаква логика, че пръстенът с печата на сената може да е останал сред вещите на Помпей, но нямаше и следа от него — също както и някаква причина да остава повече тук.

Погледът му попадна на писалището на Помпей и купчината лични документи. Импулсивно посегна към червената панделка, с която бяха вързани, и пръстите му замислено хванаха възела. Знаеше, че трябва да ги прочете. Дневникът и писмата щяха да допълнят образа на човека, когото беше победил. Щяха да му разкрият грешките му, както и неговите собствени, а също и най-съкровените мисли на Помпей. Някъде във вързопа би трябвало да има и писмо от Брут с подробности, които копнееше да разбере.

Пукането на мангала нахлу в мислите му и той реагира още преди съзнанието му да започне да спори с него. Вдигна пакета и го пусна в пламъците. И тутакси посегна да го извади, но размисли и загледа как червената панделка почернява и се извива и как пламъците танцуват по краищата на документите и писмата.

Димът не беше много, но му залютя на очите и Юлий излезе на бледата слънчева светлина. Десети бе строен пред палатката и той изпита гордост от поведението на войниците си. Те очакваха да ги върне в Дирахий, да преговаря със сената на Помпей в града, а не на бойното поле. Да, трябваше да довърши тази работа. Имаше хиляди неща, които трябваше да направи. Трябваше да се плати на легионите… и в този момент осъзна, че е поел отговорността и за легионите, изоставени от Помпей. Те също очакваха заплатата си, както и храна, екипировка и подслон. Трябваше да се вдигнат и погребални клади за мъртвите.

Отиде до ръба на склона и погледна в далечината. Помпей беше разбит и нямаше смисъл да го преследва. Вярно, че беше взел пръстена на сената, но Юлий можеше да изпрати в Рим кораби и писма, с които отхвърля властта му. Диктаторът щеше да бъде принуден да отведе конниците си далече от римските земи и да изчезне.

Издиша бавно. Легионите му се бяха били с години, за да се стигне до този момент. Искаха да се оттеглят в именията, които им беше обещал, със злато и сребро, с които да си построят хубави къщи в колониите. Беше им дал част от това, което бяха спечелили в Галия, но те заслужаваха многократно повече. Бяха му дали всичко.

Видя Октавиан — водеше коня си по виещата се пътека. Изглеждаше напрегнат, въпреки че се опитваше да го скрие от изпитателния поглед на Юлий. Стигна до върха потен, лицето му бе покрито с прахта на Фарсал.

— Какво ще заповядаш, господарю? — И отдаде чест.

Юлий погледна към хоризонта. Виждаше мили надалече.

Гърция никога не му беше изглеждала толкова просторна и празна, както от тази височина.

— Ще остана за изгарянето на мъртвите тази вечер. — Пое си дълбоко дъх, усещаше колко е изтощен. — Утре ще тръгна след Помпей. Трябват ми извънредните на Десети и Четвърти. Ще говоря пред другите и ще ги изпратя у дома.

— Те… не могат да си тръгнат — каза след кратко колебание Октавиан.

Юлий се обърна към него.

— Ще напиша писма до Марк Антоний. Ще им бъде платено и онези, които искат, ще получат земята, която съм им обещал. Ще изпълня обета си към всички тях.

— Не, господарю, не е това. Няма да искат да си тръгнат, докато ти продължаваш. Кир дори дойде, за да ме помоли да ти го предам. Искат да са с теб до края.

Юлий се замисли за обещанието, което беше дал на дъщеря си. Щеше ли да го мрази, ако убиеше Помпей? За момент си представи как сваля пръстена на сената от мъртвата ръка на Помпей. Вероятно това щеше да е достатъчно, за да му донесе успокоение. Не знаеше, но преди да получи възможността да се изправи пред диктатора, нещата нямаше да свършат. Сула беше оставил Митридат жив на същата тази земя и цената беше римска кръв.

Потърка лицето си. Трябваше да се изкъпе, да облече чисти дрехи и да хапне. Плътта беше слаба.

— Ще говоря на хората. Верността им… — Спря, не можеше да намери подходящите думи. — Рим трябва да е стабилен, а с идването си тук го оголихме. Ще взема Четвърти, Десети и извънредните, никой друг. Кажи на Кир да назначи друг старши трибун на свое място, защото ще взема и него. Добре ще е хората, които бяха на Рубикон, да видят как всичко приключва.

Усмихна се при тази мисъл, но видя, че изражението на Октавиан става по-сурово.

— И Брут ли, господарю? Какво искаш да направя с него?

Усмивката на Юлий се стопи.

— И него. Качи го на някоя каруца в обоза. Ще го лекуваме по пътя.

— Господарю… — започна Октавиан, но погледът на Юлий го накара да млъкне.

— Той е с мен от самото начало — тихо каза Цезар; думите му почти се изгубиха във вятъра. — Нека дойде.

 

 

Брут лежеше в тъмнина и болка. Под пълната луна равнината беше призрачно място на бели сенки, които се промъкваха при ранените в палатката. Брут затвори очи и му се прииска сънят отново да го отнесе. Ръката му беше наместена и прикрепена с шини, ребрата му бяха стегнати с превръзки. Болката се усилваше, когато се опитваше да се раздвижи, и последния път, когато подутият му мехур го накара да седне, трябваше да стисне зъби, за да не закрещи. Гърнето под сламеника му преливаше от черна мръсотия. Съзнанието му още се люшкаше от ударите, които беше получил, и той имаше само смътен спомен, че бе говорил с Юлий. Мисълта за това го изгаряше по-лошо и от рана.

Някой наблизо извика в съня си и той трепна. Искаше му се да има сили да се измъкне от вонящата палатка навън в нощния въздух. Непрекъснато се потеше и когато мислите му се изясняваха, разбираше, че го тресе. Извика за вода, но не му донесоха. Най-после потъна в по-тъмните дълбини и спокойствието.

Изплува от безпаметството със стон, изтръгнат от дълбокия като смърт сън от груба ръка на рамото си. Страхът накара сърцето му да се разтупка, когато видя застаналите наоколо мъже. Всички бяха стояли рамо до рамо с него в Испания и Галия. Някога бяха като братя… но сега лицата им бяха жестоки.

Един от тях се наведе и натика в лявата му ръка къс нож.

— Ако ти е останала някаква чест, ще си прережеш гърлото. — Каза го с отвращение.

Причерня му. Когато пак отвори очи, те все още бяха тук, а ножът беше пъхнат между ръката и превързаните му гърди. Дали беше минал само миг? Струваше му се като часове… но никой от мъжете не беше помръднал.

— Ако не иска да умре, ще трябва да го направим ние — каза дрезгаво един от войниците.

Друг кимна и се наведе към оръжието. Брут изръмжа и се опита да се дръпне. Беше прекалено слаб. Изпълни го страх, че ще умре във вонящата палатка, и се опита да извика, но гърлото му беше пресъхнало.

— Нагласи го в ръката му — чу и усети как свиват безжизнените му пръсти около дръжката на ножа.

В ужаса на тъмнината се чу нов глас.

— Какво правите тук?

Не знаеше чий е гласът, но мъжете се стреснаха, а новодошлият се развика гневно, докато те се изнизваха в мрака. Брут се задъха. Лежеше по гръб, все още стиснал малкия нож.

Чу да се приближават стъпки и над него се наведе един центурион.

— Трябва ми охрана — прошепна Брут.

— Не мога да ти помогна — отвърна хладно мъжът.

Навън лумналите пламъци на погребалните клади осветиха нощта. Тъмнината в палатката понамаля и погледът на центуриона падна върху купата със супа на дървения стол. Той я взе и се намръщи на храчките, които плуваха в нея.

— Ще ти донеса чиста храна и гърне — каза отвратен. — Само това мога да направя за теб.

— Благодаря — прошепна Брут и затвори очи от болка.

— Не ми благодари. Не искам нищо от теб — сопна се мъжът.

Брут усети гнева му. Вдигна ножа, без да го поглежда.

— Оставиха това.

Чу как центурионът изсумтя.

— Запази си го. Чух какво ти казаха. И сигурно са прави. Не от техните ръце обаче и не по време на моята смяна. Все пак може би трябва да помислиш да го направиш сам. Ще е най-добре.

С огромно усилие Брут хвърли ножа и го чу как пада някъде наблизо. Центурионът не каза нищо и след малко излезе.

Пращенето на кладите продължи часове. Брут слушаше молитвите. После отново потъна в сън.

 

 

Призори виковете на ранените в палатката се усилиха. Лечителите на легиона миеха, зашиваха и превързваха колкото могат. Повечето ранени след време щяха да получат инфекции и да измрат.

Брут спеше неспокойно. Събуди го внезапно настаналата тишина. Вдигна глава и видя, че е влязъл Юлий.

Помъчи се да се надигне. Мъжете около него го зяпаха. Усещаше неодобрението им, стегна се, за да не разкрие собствената си болка, и стисна зъби.

Юлий вървеше през палатката и казваше по две-три думи на всеки. Брут не знаеше дали е само плод на въображението му, но освен че ранените като че ли се ободряваха след разговорите си с Юлий, усети как напрежението се усилва, докато най-после консулът на Рим не придърпа един стол до него и не седна тежко.

Очите му бяха зачервени, но бронята му беше излъскана и в сравнение с мъжете наоколо изглеждаше спокоен и отпочинал.

— Грижат ли се за теб? — попита Юлий и огледа шините и превръзките, които опасваха раненото му тяло.

— Цветя и плодове всяка сутрин — отвърна Брут.

Отново отвори уста, за да каже думите, които искаше, но не можеше. В тъмните очи, които го гледаха твърдо, нямаше и следа от лукавство. Не можеше да повярва, но някак си му беше простено. Сърцето в гърдите му заби по-бързо, пред очите му засвяткаха звезди. Знаеше, че пак го втриса, и му се прииска отново да се отпусне в тъмнината. Не можеше да гледа Юлий в очите, така че отклони поглед и прошепна:

— Защо не ме уби?

— Защото си най-старият ми приятел — отвърна Юлий и се наведе по-близо. — Колко пъти през годините си ми спасявал живота? Мислиш ли, че мога да отнема твоя? Не мога.

Брут тръсна глава, неспособен да разбере. През нощта бе мислил, че срамът ще го убие, и имаше моменти, в които му се искаше да не бе хвърлил ножа.

— Другите мислят, че трябва — каза той; мислеше за тъмните фигури и омърсената храна.

— Те не разбират — каза Юлий и Брут усети омраза заради милостта му. Всеки гражданин на Рим щеше да чуе за това как Юлий е пощадил приятеля, който го е предал. Брут дори можеше да си представи сърцераздирателните стихове на поетите. Доповръща му се.

Не показа нищо от мислите си пред Юлий обаче. Наблюдаваше го. Светът след Фарсал беше нов и вероятно и за него беше възможно ново начало. Представи си как изоставя мъртвата кожа на миналото и отново намира мястото си като приятел на Юлий. Но не и равен на него. Това му беше отнето завинаги чрез отвратителното благородство на прошката. Животът му беше даден от ръката на Юлий и той не знаеше дали ще може да понесе да продължи да живее.

Стисна зъби и изстена. Някак от много далече усети как Юлий слага ръка на челото му.

— Почивай си. Все още си слаб — чу гласа на Юлий.

Сълзи проблеснаха в очите му, докато се бореше с безсилието. Отчаяно искаше да върне обратно последните две години или поне да е в състояние да приеме случилото се. Не можеше да понесе това. Не можеше.

Стисна очи, за да не вижда мъжа, седнал до леглото му. Когато след малко ги отвори, Юлий си беше тръгнал и го беше оставил с обвинителните погледи на ранените войници. Изненадата им му пречеше да заплаче от омраза и любов.