Кон Игълдън
Боговете на войната (21)

Глава 19

На десет мили южно от Дирахий Юлий наблюдаваше далечната колона. Плащът му плющеше и се вееше като жив, дърпаше закопчалката, която го придържаше на врата му. Октавиан стоеше до него, хванал юздите на коня му с една ръка, а с другата — глезена на Юлий. И двамата бяха прашни и уморени от целодневния преход.

— Идва право към нас — каза Юлий. — Има ли съобщение от Цецилий?

— Няма. Освен ако не е с Помпей, няма как да се свърже с нас — отвърна Октавиан. Пристъпваше нетърпеливо от крак на крак. — Какво виждаш?

От това разстояние колоната на Помпей приличаше на черно петно на хоризонта; фигурките на мъжете, избързващи напред, напомняха за пъплещи насекоми.

— Не мога да преценя дали е извел цялата си армия. Богове, много са! — каза Юлий. — Дали нашият любим диктатор не е изгубил търпение? Как мислиш?

— Можем да му се изплъзнем след смрачаване.

Юлий го погледна и въздъхна.

— Не за това дойдох в Гърция, момче. Няма да заповядам на хората ми да бягат от Помпей. Не и след като онези, които сега са под твое командване, ме посрамиха. Имаме достатъчно храна и отново сме силни. Ще изправя ветераните си пред армия, която е двойно по-голяма от нашата, и се надявам да спечеля.

Юлий млъкна; гледаше войската, която се подреждаше срещу него. Винаги бе смятал, че някой ден Помпей ще напусне сигурността на Дирахий. И ето, този ден беше дошъл. Юлий бе направил всичко възможно да понижи бойния дух на гръцките легиони. Всеки боец в тях беше чул предложенията му към Помпей, а и онези, които бяха избити заради опита си да дезертират, сигурно имаха приятели. Всички бяха видели как връща Дирахий непокътнат, заедно със семействата на сенаторите. Това щеше да намери отзвук в сърцата на гръцките легионери. Те бяха достойни мъже и не се интересуваха от интригите и заговорите на Рим. Ако можеше да се изправи пред тях, за да защити каузата си! Всичко, което бе направил, целеше да посее съмнение сред редиците им и той се надяваше, че жестоките мерки на Помпей още повече са поставили на изпитание верността им.

Да види толкова много хора, тръгнали да го унищожат, беше ужасяващо, но вместо ужас у Юлий бавно се надигаше гняв. Помпей беше прекалено самоуверен с толкова голяма армия, но всъщност хората, които предвождаше, не бяха негови. Те бяха войници на Рим и изпълняваха дълга си по начина, по който го разбираха. Легионите ветерани обаче бяха само на Юлий.

Той погледна през рамо към своята армия — беше заповядал на легионите да се оттеглят на юг. Можеше да ги настигне с коня си достатъчно лесно, но изостана, за да направи лична преценка на армията, срещу която щеше да се изправи. Беше впечатлен от гледката на толкова много легионери, от знамената и от бронзовите орли, които блестяха в лъчите на залязващото слънце. Ако това не бяха врагове, гледката щеше да го възхити — никога не беше виждал толкова римски войници накуп. Армията на хелветите беше доста по-голяма, но това тук бяха легионери, със същата кръв и същите брони като неговите бойци. Със същата история. Беше все едно да се бие срещу кръвни братя и знаеше, че като приключи, това ще му носи горчивина с години. Неговият Десети никога нямаше да прости на римляните, които се бяха изправили срещу тях.

— Можем да ги победим — каза Юлий. Октавиан вдигна поглед и видя усмивката в ъгълчетата на устата му. — Те видяха унижението на Помпей в Дирахий. Видяха го как пропилява възможността си с Лабиен. Няма да искат да умрат за него и това ще ги направи по-слаби.

Гледаше как колоната се приближава; знаеше, че скоро трябва да се махне оттук, за да не попадне в обсега на авангарда.

— Ела — каза толкова тихо, че Октавиан едва го чу.

— Трябва да тръгваме — каза Октавиан.

Юлий не помръдна. Октавиан нервно наблюдаваше как съгледвачите пришпорват конете си в галоп към тях.

— Трябва да тръгваме — повтори Октавиан.

— Те са многобройни — спокойно каза Юлий. — С еднаква дължина на предната линия ще сме с по-малко редици, но нали затова дойдохме. Затова пресякохме Рубикон. Няма къде другаде да отидем, момче. Намери ми подходящо място и ще ги разбием.

После, за облекчение на Октавиан, Юлий се наведе и взе юздите от ръцете му. Октавиан скочи на коня си и препуснаха далече от приближаващите съгледвачи; дългите им сенки препускаха зад тях. Неколцина от ездачите на Помпей ги преследваха около миля, после се отказаха и роговете им засвириха със съжаление.

 

 

Заповедта за спиране разцепи въздуха и Брут яростно дръпна юздите. Легионите на Юлий все още вървяха пред тях и всяка загубена миля щеше да е още една, която те трябваше да извървят на следващия ден. Беше му странно да мисли колко добре познава мъжете в редиците на Цезар. Години наред се беше бил рамо до рамо с тях й буквално можеше да чуе гласовете на приятелите си. Част от него усещаше болка заради тази някогашна близост, но вече нямаше връщане. Юлий беше някъде там, отпред, и Брут искаше да го види мъртъв.

Докато вдигнат стените и изкопаят окопите, падна нощ. Помпей беше наредил цялата армия да бъде събрана само в един лагер. Това беше град в пустошта и между сигурните му стени гръцките легиони точеха мечовете си и ядяха, без да говорят, насядали край огньовете. Някои се молеха, а онези, които бяха грамотни, изкараха по няколко монети да пишат прощални писма вместо приятелите си. Не се чуваше смях, не се пееха песни и Брут се чувстваше неспокоен. Мрачното настроение беше потискащо.

Сенека седеше загледан в пламъците и бавно дъвчеше печена наденица. Щом Брут се приближи, скупчилите се около огъня мъже се отдръпнаха. Той въздъхна, седна и ги огледа. Те мълчаха и той се зачуди какво ли са говорили, преди да дойде.

— Леле, каква весела компания — каза на Сенека. — Надявах се поне да чуя малко пеене. — Сенека се усмихна, но не отговори и Брут вдигна вежди. — Знаете, че направих много за вас. Намерих галера, с която да ви доведа в Гърция, нали? Отдадох ви времето и опита си. Да се е случвало, в знак на благодарност, някой от вас да е лъскал бронята ми или да е отделил някоя монета от надницата си? Не. Някой да ми е предложил поне вино?

Сенека се засмя.

— Ще пийнеш ли глътка вино? — И посегна за меха.

— Не. Не глътка — отвърна Брут и взе металната чаша от ръцете на мъжа до себе си. Той само примигна от изненада.

— Знаете, че ще победим — каза Брут и протегна чашата да се чукне със Сенека. Младият мъж изпи своята, без да каже и дума. — Той не може да спре конницата ни, нали? А щом му минем в гръб, ще го навием като стар килим. Чухте как е побягнал от Лабиен, нали? Как мислите, че ще се изправи срещу всички нас?

Сенека кимаше, сякаш беше загубил част от мрачното си настроение. Когато научи новината как предишният му легион е бил обърнат в бяг, Брут беше сигурен, че това е бил някакъв хитър план. Беше препуснал още призори, за да огледа терена, но нямаше никакви следи от засада. Все още му беше трудно да повярва. По някакъв начин това беше извратено удоволствие — под негово командване Трети никога не беше бягал. Вероятно Юлий беше загубил връзка с тях.

След като изпи виното си, бръкна под бронята и извади торбичката със заровете. Избра два, без да ги поглежда, и ги пусна в чашата. Звукът подейства като магия на мъжете наоколо и ги накара да вдигнат очи с внезапен интерес.

— А, привлякох вниманието ви значи — весело каза Брут. — Ще направим ли малка игра преди тръгване? Мисля да си купя нов кон, но парите не ми стигат.

След около час Лабиен мина покрай групата и видя Брут в средата. Смехът и виковете бяха привлекли много зяпачи, а край тях бяха започнали и други игри. Бавно издиша, докато наблюдаваше как Брут прибира купчина монети и без притеснение се радва на успеха си. Лабиен се усмихна, преди да продължи.

 

 

Призори Помпей извика лекаря. Стомахът му беше твърд и подут, а кожата му беше толкова опъната, че предизвикваше болезнен спазъм дори и при най-лекото докосване. Скърцаше със зъби, докато го опипваше със сковани пръсти. Ядът му го предпазваше от болката. Той се задъха. Трябваше ли да позволи на лекаря да го среже? Имаше нощи, в които се чувстваше толкова зле, че от отчаяние сам би взел ножа. Всяка сутрин си фантазираше за тънкото острие, което би освободило всички газове и гнойта, които го издуваха, но после се насилваше да се облече и увиваше подутината, така че никой друг да не може да я забележи.

Потърка лицето си със загрубялата си ръка и видя, че блести от пот. Очите му бяха лепкави и възпалени и ги разтърка, ядосан, че тялото му го предава.

Седна на ръба на сламеника, приведен над издутата кожа. Лекарят влезе и се намръщи, като видя болезнения му тен. С мрачно мълчание остави на земята торбата с инструменти и пристъпи към него. Постави студена длан на челото му и поклати глава.

— Имаш треска, военачалнико. Има ли кръв по тоалетната?

— Направи си смесите и се махай — сопна се Помпей, без да отваря очи.

Лекарят знаеше, че е по-разумно да не отговаря. Извади чукчето, хаванчето и разни шишенца. Помпей едва отвори едно око, за да го наблюдава как добавя съставките и ги счуква на бяла каша. Лечителят усети интереса и протегна купичката, за да му покаже млечната слуз около стените.

— Възлагам надежди на тази смес. Това е дървесна кора, която намерих в Дирахий, със зехтин, вода и мляко. Мъжът, от когото я купих, се кълнеше, че помага за всяка стомашна болка.

— Прилича на сперма — каза Помпей през стиснати зъби.

Лекарят се изчерви и Помпей направи раздразнен жест, вече уморен от присъствието му.

— Дай ми го — каза, взе купичката и отопи сместа с пръсти. Нямаше никакъв вкус, но след малко му се стори, че леко го облекчава.

— Направи ми още една доза. Не мога да тичам при теб при всяко засилване на болката.

— Върши работа, нали? — попита лечителят. — Ако ми разрешиш да освободя отровата в теб, бих могъл…

— Просто запечатай още една доза с восък, за да мога да я взема по-късно — прекъсна го Помпей. — Две дози и още една от обичайната ти смес.

Сви рамене, като се сети за стомашните рани, които беше виждал в миналото. Когато беше почти младеж, уби един заек и проби вътрешностите му, докато се опитваше да го одере. В ръцете му се изсипаха вонящи черни и зелени лиги, които развалиха хубавото месо. Беше принуден да хвърли целия заек и все още не можеше да забрави вонята. Беше виждал как дори малките пробождания с копие предизвикват изливане на мръсотии веднага щом коремът се напълни с въздух. Това винаги водеше до смърт.

— Както пожелаеш — отвърна обидено мъжът. — Имам още от кората в палатката си. Ще ти я изпратя.

Помпей го гледаше мълчаливо, докато не излезе.

Когато остана сам, с мъка се изправи. Легионите щяха да са готови за тръгване, знаеше го. Вече се развиделяваше и те щяха да се подредят в очакване на появата му. Въпреки това не можеше да извика робите да му помогнат да се облече, преди да е превързал корема си. Само лечителят беше видял издутата плът, която прикриваше с ленти чиста памучна тъкан, но дори и той не знаеше за кръвта, която Помпей бе плюл през нощта. Когато беше пред хора, преглъщаше всеки път, когато в гърлото му се надигаше гадене, но с всеки ден ставаше по-трудно.

Причерня му и той изруга и зачака пристъпът да отмине. Още студена пот изби по лицето му, косата му вече бе лепкава.

— Дай ми още само няколко дни — прошепна той, но не знаеше дали това е молитва към боговете, или към болестта, която го разяждаше.

Взе подгизналите от пот памучни ленти, които беше оставил в края на сламеника, и започна да ги увива около тялото си, натикваше подутината навътре с яростни усуквания, разтреперан от болка. Пръстите му бяха сковани в ставите, но поне можеше най-после да стои изправено и си пое няколко пъти дълбоко дъх. Отиде до ведрото с вода и се наплиска, преди да си облече туниката.

Когато извика робите си, вече се задъхваше. Те влязоха със сведени погледи и започнаха да му нагласяват бронята. Помпей се зачуди дали предполагат причината за забавянето и реши, че не го интересува. Боговете щяха да му дадат времето, от което имаше нужда, за да унижи врага си. Когато Юлий паднеше мъртъв, щеше да разреши да го срежат, но дотогава щеше да оцелява всеки ден и час, докато всичко не приключи.

Кашата на лечителя наистина намали остротата на болката. Той освободи робите, сложи длан на дръжката на меча си и вдигна глава, за да излезе пред очакващите го мъже. Спря на прага и си пое дълбоко дъх. Вероятно беше заради някакво успокоително въздействие на кашата на лечителя или може би защото най-после се беше посветил на пътя си, но за първи път от месеци осъзна, че не се страхува от врага си.

 

 

На третата сутрин от похода на юг съгледвачите се върнаха при колоната със зачервени от бързане лица. Описаха широка и чиста равнина само на няколко мили пред тях. Фарсал.

В редиците имаше малко, които бяха чували името, но онези, които познаваха Гърция, усетиха първите тръпки на въодушевлението. Най-после бяха стигнали до място, подходящо за битка.

Имаше нещо подобаващо в това, че битката щеше да се води по начина, по който се бяха били старите римски военачалници. На равния терен на долината нямаше да могат да се правят никакви капани или да се прилагат хитрини чрез използване на релефа. Само една кална кафява река течеше през южната част на равнината и създаваше естествена граница. Ако Фарсал беше терен на битката, нещата щяха да се сведат до скорост, тактика и чиста сила. Военачалниците щяха да се изправят един срещу друг през редиците и армиите щяха да се сблъскат и избиват, докато едната не спечели правото да се върне в Рим. Сципион Африкански би одобрил избора. Юлий бързо взе решение. Щеше да воюва при Фарсал.

След два часа галските легиони навлязоха в равнината. Земята беше безплодна. Дори в защитната сянка на планините зимата беше оставила черен пейзаж от равна суха земя и натрошени камъни, разбити, сякаш са били захвърлени от огромна сила. Изпитаха облекчение, че имат твърда почва под краката си, въпреки че беше толкова суха, че от нея се вдигаха вихри прах. Легионерите се навеждаха заради вятъра и прикриваха очи от пепелта, която се трупаше по броните им.

Град Фарсал се намираше на юг, отвъд ленивата река, твърде далеч, за да го виждат. Юлий го прогони от мислите си. Неговите граждани не биха могли да играят никаква роля в предстоящата битка, освен ако не бъдеше принуден да се оттегли зад високите каменни стени. Тръсна глава, докато размишляваше как да намери бродове. Нямаше да има оттегляне.

— Продължаваме до отсрещния край — заповяда той на Домиций през воя на вятъра. — Искам да направим солиден лагер в подножието на онези хълмове.

Извънредните препуснаха покрай него, най-после освободени от необходимостта да охраняват фланговете. Врагът беше далече зад тях и Юлий чу как ездачите надават бойни викове, докато пришпорват конете си в галоп, увлечени от скоростта, която позволяваше откритото пространство. Той също усети прилив на въодушевление и стисна по-здраво юздите.

— Ще ги спрем тук — извика той на Октавиан и всички, които го чуха, се усмихнаха широко. Знаеха, че след Помпей Юлий няма други врагове. След като старецът бъдеше победен, можеха най-после да се пенсионират. Онези, които бяха остарели в служба на Цезар, усетиха промяната в настроението и въпреки умората закрачиха още по-бодро. Болящите кости бяха пренебрегнати и всеки, който се огледаше, виждаше неустоимата увереност на хората, принудили Галия да падне на колене.

Само новаците в Четвърти легион на Октавиан бяха навъсени и мълчаливи. За пореден път трябваше да заслужат правото да вървят по стъпките на Цезар.