Кон Игълдън
Боговете на войната (19)

Глава 17

Юлий знаеше, че е загазил. Легионът срещу него беше загубил съвсем малко време, за да оформи силна защитна линия, а после започна контраатаката. Накъдето и да погледнеше, виждаше войници, които тичаха към неговите. Който и да ги командваше, си знаеше работата много добре и Юлий усети внезапното колебание на хората си.

— Напред, Трети!

Първоначалният план за бързо нападение и оттегляне беше провален. Не можеше да се оттегли и да остави кохортите на Домиций да бъдат изклани. Въпреки че изненадата не успя, Юлий знаеше, че ако може да удържи достатъчно дълго, Домиций ще изплаши защитата и той все пак ще може да спаси атаката. Трябваше да изтласка врага, за да даде на Трети време да се изтегли, но в линиите нямаше слабо място и Юлий можеше само да гледа как хората му падат. Беше истинско клане.

Виждаше как войниците се обръщат назад — искаха да заповяда оттегляне.

Започна да се отчайва. Домиций трябваше да се появи всеки момент или щяха да изгубят.

— Стрелците! Нов сигнал! Всички! — изрева той, въпреки че много от тях вече бяха мъртви.

Като го чуха, хората му се поокуражиха. Без щитове обаче бяха ужасно уязвими и бойците на Помпей се възползваха от предимството си, като ги удряха с щитовете по лицата или чупеха пръстите на краката им. Запалените стрели отново полетяха над главите им, но Юлий усети, че нещо у хората му се пречупва. Не можа да види началото, но докато допреди малко удържаха фронта, сега всички внезапно се обърнаха и побягнаха.

Юлий стоеше вцепенен от изненада и гледаше как мъжете, които беше обучавал, минават покрай него. Центурионите крещяха яростни заповеди, но те някак си не стигаха до Трети — ужасът ги бе превърнал в страхливци.

В далечината чу тропот на конница и сърцето му спря. Помпей идваше, а хората му бяха разбити. Видя знаменосеца на Трети да тича покрай него и изтръгна знамето от ръцете му.

— Трети при мен! — изрева и размаха пръта в големи кръгове.

Тълпата тичащи мъже не спря. Юлий видя огромната тъмна маса ездачи и осъзна, че ще умре. В ужасяващия хаос на бягството усети как го обзема неестествено спокойствие. Не можеше да разчита на Трети и скоро щеше да остане съвсем сам. Ръцете го боляха. Зачуди се как ли ще възприеме новината Брут. Усети как земята се тресе под копитата на хиляди коне.

Някои бойци от Трети все пак отговориха на призива му и се събраха около него. Нови сигнали на рог разцепиха въздуха и Юлий видя как конницата спира. Това нямаше значение. Не можеше да направи нищо. Чакаше края и се чудеше на липсата на чувства. Всичко бе станало толкова бързо, че той трудно можеше да осъзнае промяната на съдбата. Помпей нямаше друг противник в Рим. Марк Антоний щеше да бъде пометен, тихо изпратен в изгнание или убит.

Подпря се задъхано на знамето. Не каза нищо на мъжете около себе си. Изпитваше само съжаление за тях. Прекалено отдавна беше забравил що е страх. Вероятно се дължеше на примера на Рений или уроците на собствения му баща, или на куража на Тубрук, но у него не беше останал страх. Нямаше значение какво е направил човек, всичко ще е безполезно, ако се остави да го управлява страхът. Човек трябваше да се изправи и срещу ужаса на болката и да победи и него. Какво беше болката в крайна сметка? Раните заздравяваха, а дори и онези, които не заздравяваха, бяха по-добри от това да живееш в срам. Юлий беше виждал мъже с неизцерими рани, които въпреки това се държаха гордо. Носеха си раните със същата смелост, която бяха проявили, когато ги бяха получавали.

Стоеше, вдигнал високо глава, а вражеските конници спряха и зачакаха заповеди. Нямаше да вика. Нямаше да бяга.

 

 

Помпей яздеше начело на конницата. Всеки скок на жребеца му предизвикваше в корема му болка, от която му причерняваше. Беше чул сигнала за тревога и прекъсна проверката си, за да се притече на помощ, но сега присви очи при вида на бягащите легионери на Юлий.

Лабиен приближи в галоп и той го попита:

— Какво става?

— Нощно нападение, господарю. Разбихме ги. Конницата ще ги довърши.

И двамата погледнаха през полето към бягащия в тъмнината враг. Далечна самотна фигура развяваше знаме в мрака и движението привлече погледа на Помпей. Видя как мъжът забива дръжката в твърдата земя и как вятърът люшва знамето. Мъжът стоеше неестествено спокойно. Бялото петно на лицето му беше обърнато към конниците. Помпей се намръщи подозрително.

— Това е победа, господарю — каза забързано Лабиен. — С твое разрешение ще поведа конницата и ще ги унищожа.

— Това е капан — отвърна Помпей. — Сигурен съм. Кога си чувал легионите на Цезар да бягат от страх? Той иска да препуснем в тъмнината към това, което ни чака там. Не. Ще държиш позицията до зазоряване.

Лабиен изскърца със зъби.

— Не, господарю. Те загубиха стотици.

— Той изпрати трима на сигурна смърт в палатката ми само за да разпространи лъжи сред верните ми хора, Лабиен. Това трябва да ти подскаже що за човек е. Той е лукав, но няма да ме измами. Чу заповедите ми.

Очите на Помпей бяха студени и неумолими и Лабиен знаеше, че или трябва да го убие, или да се подчини.

— Да, господарю — отвърна той и наведе глава. — Ще заповядам на хората да останат по местата си.

Помпей забеляза объркването му, въпреки че Лабиен се опитваше да го прикрие. Въпреки болката, която го заливаше на вълни, той се насили да заговори:

— Добре се справи, Лабиен. Няма да забравя верността ти.

Видя как знаменосецът се обръща и изчезва в тъмнината. Знамето остана да се вее като мъгляво цветно петно в нощта. След един последен поглед към Лабиен Помпей обърна жребеца си и пое обратно, последван от конницата.

Лабиен можеше да забележи гнева по лицата на конниците — отразяваше неговия собствен гняв. Това не беше капан. Беше виждал достатъчно битки, за да може да разпознае момента, в който врагът се пречупва. Можеше да започне от един-единствен страхливец, който хвърля меча си, или дори от странно невидимо общуване, когато внезапно смелостта се изпарява от хора, които не биха повярвали на подобно нещо само час по-рано. Стисна яростно юмруци, загледан в тъмнината. Заместникът му стоеше до рамото му, но Лабиен нямаше за него думи, които би се осмелил да изрече на глас.

Най-после скри объркването си зад строга маска и каза:

— Вдигаме военен лагер край укрепленията. Това ще забави работата, но има ли значение?

Затвори гневно уста, за да не изтърве още някоя необмислена дума. Заместникът му отдаде чест и тръгна да предаде заповедите. Лабиен усещаше погледите на войниците върху себе си и се чудеше какво ли са разбрали от битката.

— Добре се справихте — каза им импулсивно. — Най-после удивихме Цезар.

Те се развикаха одобрително и скоро редът започна да се възстановява. Кохортата, която беше изпратил на север, се върна. Изглеждаше свежа, за разлика от останалите. Лабиен намери няколко думи и за тях, преди да се върне в палатката, за да си напише доклада. Доста време седя на светлината на единствената лампа, загледан в нищото.

 

 

Юлий крачеше безчувствено в тъмнината. Умората бе отнела ловкостта му и сякаш всеки храст и трън се изправяха пред него, за да му пречат. Мнозина от Трети легион се бяха събрали около него, но само боговете знаеха накъде бяха тръгнали останалите. Това беше най-ужасната загуба, която беше виждал от години, и той вървеше като упоен. Не можеше да разбере какво се беше случило. Когато не беше последвала атака, се отказа от позицията си при знамето и обърна гръб на Помпей. Дори тогава очакваше да го настигнат.

Беше видял диктатора на светлината на факлите — позна го дори от толкова далече. Червеният му плащ се ветрееше и на Юлий му беше лесно да си представи дивото му удоволствие, когато му донесяха тялото му. В един момент дори почувства, че Помпей гледа право към него, но въпреки това му позволиха да изчезне в непрогледната нощ и да се насочи към сигурността на собствените си позиции.

И чу стъпките на приближаващ се отряд, и извади меча си, убеден, че хората на Помпей най-после ще го нападнат. Но беше Домиций. Цезар не каза нищо — не можеше, просто не можеше. Войниците на Трети се бяха посрамили. Знаеха го и вървяха през полето с нещастно наведени глави. Дори редиците им бяха разбъркани и не вървяха в крак. Приличаха повече на мародери, отколкото на дисциплинирана армия. Нямаше никакви заповеди. Сякаш поражението ги беше лишило от всякакви клетви да бъдат войници на Рим. Юлий никога не беше виждал толкова отчаяни бойци и не изпитваше съчувствие към никого от тях.

Стигнаха до лагера на зазоряване и в сивкавата светлина Юлий най-после повярва, че Помпей е изгубил хъса си. Не виждаше никакво друго обяснение. Домиций се опита да каже нещо, но млъкна, пронизан от гневния му поглед. Часовите мълчаха. Ужасяващите изражения и влачените копия бяха достатъчно ясни.

Юлий се довлече до палатката си, хвърли шлема и меча си с трясък и седна пред масата с картите. За момент отпусна глава на ръцете си и се замисли за събитията от тази нощ. Беше ужасен, когато усети погледа на Помпей върху себе си — но не това беше срамното, а другото. Срам го беше за бойците му. Те се биеха дори когато се потяха от страх. Можеха да устояват на болката, изтощението и слабостта. Можеха да потиснат всичко това в себе си и да стоят на бойната линия. Това беше римската сила и неговите хора го знаеха така добре, както го знаеше и самият той. И въпреки това Трети побягна.

Приближаващи стъпки го накараха да се изправи на стола си. Кир влезе първи. Регул, Октавиан и Домиций вървяха плътно след него. Юлий наблюдаваше безизразно Домиций. Дали и той беше загубил смелостта си тази нощ?

Домиций изглеждаше изтощен. Свали меча си и го постави на масата пред Юлий.

— Господарю, искам да бъда освободен от командването. — Юлий не отговори и Домиций преглътна. — Аз… не можах да стигна позицията навреме, господарю. Няма извинение. Ще се откажа от чина си и ще се върна в Рим.

— Ако врагът ни се предвождаше от мъж, който знае как да побеждава, вече щях да съм мъртъв — тихо каза Юлий.

Домиций мълчаливо гледаше право пред себе си.

— Кажи ми какво стана — продължи Юлий.

Домиций си пое дълбоко дъх и издиша със свистене.

— Попаднахме на прекалено дълбока река и не можахме да я прекосим, господарю. Видях стрелите, докато още бях на отсрещния бряг. Докато открием брод, Помпей дойде и беше прекалено късно. Все още можех да ги нападна. Само мой беше изборът да не го направя. Минахме пак през брода и се върнахме. — Не каза, че нападението срещу легиона на Помпей щеше да е самоубийство. Заповедите му не му позволяваха да взема решения.

Юлий барабанеше с пръсти по масата.

— Видя ли защо Помпей спря атаката?

— Видях го да говори с военачалниците си, но бяха прекалено далече — отвърна Домиций, засрамен, че не е в състояние да даде дори тази информация.

— Все още не съм взел решение за съдбата ти, Домиций. Събери Трети пред палатката ми. Десети да ги пази като затворници.

Домиций отдаде чест. Ръката му трепереше. Юлий изчака, докато той излезе, и заговори:

— Никога не съм мислил, че ще видя някой от моите легиони да бяга от страх. — Огледа военачалниците си: те не смееха да срещнат очите му. — Държах знамето на легиона, а те го пренебрегнаха. Минаха покрай мен. — Тръсна глава. — Оставих го там, на Помпей. Той държи честта им, може да задържи и знамето им.

Всички чуха виковете и трополенето на крака — Трети и Десети се събираха. Юлий седеше, загледан в нищото, военачалниците му чакаха. Загубата сякаш го беше състарила и когато най-накрая се изправи, очите му бяха невиждащи и уморени.

— Заемете местата си, приятели. Денят е като всички други — каза той и махна към изхода. Без да кажат и дума, те излязоха от палатката. Юлий ги последва навън под бледото слънце.

Трети легион стоеше в мълчаливи редици върху замръзналата земя. Носеха щитовете и мечовете си, но стояха като мъже, очакващи екзекуция, със страх в очите.

Зад гърба им стоеше Десети — до един корави мъже. Юлий си спомни как някои от тях бяха побягнали при битката със Спартак. Чудеше се дали някой от тях сега се сеща за онзи кървав ден, когато Помпей беше заповядал избиването на всеки десети от тях. Войниците, избрани чрез преброяване, бяха пребити до смърт от най-близките си приятели. Това беше най-ужасяващото, което Юлий бе виждал, но от останалите беше създал Десети и му беше дал това име, та бойците да си спомнят за онзи ден.

Трети легион мълчаливо го чакаше да заговори. Студеният вятър минаваше през редиците. Юлий отиде при коня си и го яхна.

— Вие се бихте с мен в Галия — каза той високо. — Трябва ли да назовавам племената и битките? Хелветите. Суебите. Белгите. Нервите. Още? Бихте се с мен в Герговия, Алезия, срещу Верцингеторикс и в Британия. Бяхте с мен, когато пощадих мъжете от Корфиний. Тук заедно, с мен превзехте Дирахий.

Спря и затвори очи, намръщи се от отвращение.

— Когато побягнахте, оставихте честта си на бойното поле. Всичко, което бяхте, се превърна на пепел тази нощ. Вие ме опозорихте и посрамихте. Никога не съм вярвал, че ще видя такова нещо. Не и от вас. Само моят Десети е бил по-дълго с мен.

От височината на седлото можеше да погледне над събраните редици. Мъжете гледаха право напред, без да се осмелят да вдигнат очи към него. Някои трепереха от унижение, сякаш беше баща, който мъмри непокорните си синове. Той тръсна глава и се загледа пред себе си.

— Животът ви не струва нищо — каза прегракнало накрая; изричаше думите с мъка. — Може да има само една отплата за страхливостта.

Октавиан подкара коня си пред редиците, стигна до Юлий и му заговори тихо:

— Господарю, Десети няма достатъчно хора. Нека изберат най-добрите от тях.

Юлий обърна зачервените си очи към младежа, помисли и кимна. Вдигна глава и отново заговори на Трети:

— Нямам синове. Никога не съм имал нужда от синове, докато имах вас. Но вие ме опозорихте. — Изкашля се и извиси глас, колкото можеше: — Моят Десети няма достатъчно хора. Те ще минат между редиците ви и някои от вас ще запълнят техните. Останалите… от останалите ще бъде убит всеки десети. Оцелелите ще заемат местата на загиналите във верните ми легиони. Нямам повече нужда от вас.

Тих шепот се надигна в редиците на Трети. Никой обаче не помръдна. Юлий усещаше умолителната нотка в гласовете им и си наложи твърдост.

— Десети легион! Минете напред и изберете най-добрите. Ще наблюдавате това, което ще последва.

Гледаше как центурионите на Десети минават между бойците на Трети. Беше изтощен, обзе го отчаяние. Предишната нощ бяха загубили хиляди — загинали или заловени. Въпреки това в легиона ветеран бяха останали повече от три хиляди души. Не можеше да ги освободи от военна служба толкова далече от Рим. Щяха да тръгнат да просят по селата и градовете на Гърция, за да оцелеят, дори да мародерстват. Щеше да разпространи зараза от римски граждани, които след това щяха да бъдат преследвани и убити. Нямаше друг избор, освен да обагри деня с кръвта им. Бяха побягнали.

Офицерите на Десети посочваха избора си с кратко докосване по рамото. Всеки от избраните мъже сякаш се свиваше, като че ли не можеше да повярва какво се случва. Оставяха празнини в редиците, щом поемеха назад към Десети, и по лицата им се четеше едновременно унижение и облекчение.

Изборът се проточи. Юлий хвърли подозрителен поглед към Октавиан и видя, че той също го гледа. Беше скован от напрежение и когато Юлий отвори уста, за да прекъсне процедурата, видя как Октавиан клати мълчаливо глава: гледаше го умолително. Юлий отново се обърна към легиона и не каза нищо.

Избраните мъже се преподреждаха до Десети и скоро стана ясно, че офицерите са интерпретирали заповедта както им е изгодно — спасяваха всички. Юлий реши, че зад тази идея стои Октавиан, но само можеше да наблюдава как всеки от мъжете в Трети бива докоснат по рамото и тръгва назад. Скоро отпред не остана никой и Юлий видя как по лицата на мъжете от Трети започва да се появява надежда — разбираха какво става. Октавиан го гледаше все така умолително.

— Какво направи? — тихо го попита Юлий.

— Сега животът им принадлежи на Десети — отвърна Октавиан. — Моля те. Не ги наказвай.

— Ти ме измами — сухо каза Юлий.

— Трети го няма, господарю. Тези мъже отново са твои. Няма да го забравят, ако им дадеш възможност.

Юлий се замисли колко се е променил от някогашното немирно момче. Октавиан беше надраснал младостта си. Знаеше, че са го преметнали, но изпита странна гордост, че го е направил негов роднина.

— Тогава са твои. Домиций ще води Десети.

Октавиан се размърда на седлото и попита:

— Ти го пощадяваш?

Юлий кимна.

— Явно все още мога да те изненадам. Но пък това е единственият изход сега. Този „нов“ легион ще се бие добре за теб, тъй като ти го спаси. Ако оставя Домиций да командва други, а не моя Десети, той ще изгуби достойнството си и ще отслаби дисциплината. Което пък ще покаже, че не го държа отговорен за провала. — Замълча замислено. — Всъщност е така. Трябваше да предположа, че може да закъснее, и да направя друга система сигнали. Вече е прекалено късно, но отговорността все пак е моя.

Октавиан осъзна, че схемата му за спасяване на Трети няма да бъде провалена, и се отпусна. Беше дал на Юлий възможност да унижи и него, и Десети — или да получи най-доброто от тях. Хитростта му всъщност допадна на Юлий.

— Избрал ли си им име? — попита Юлий.

Дали Октавиан беше мислил толкова напред? Явно беше, тъй като отвърна незабавно:

— Четвърти Гръцки легион.

— Вече има легион с това име — отвърна хладно Юлий. — Нощес се бихме точно с него. Лабиен го командва.

— Знам. Следващия път, когато се срещнем в битка, те ще се бият сърцато, за да си спечелят правото да го запазят — отвърна Октавиан.

Търсеше по лицето на Юлий знак за одобрение и Юлий го тупна по рамото и каза:

— Добре. Но ако побегнат пак, ще бъда жесток с тях — ще ги екзекутирам до последния. И тебе също, Октавиан. Все още ли искаш да ги предвождаш?

Октавиан не се поколеба.

— Да, господарю. — И отдаде чест, обърна коня и отиде да застане пред новия си легион.

— Моят Десети ви спечели нова чест — каза Юлий и гласът му отекна над всички. — Щом те са видели във вас достойнство, не мога да им го откажа. Вече няма Трети и името му ще бъде заличено от документите на сената, когато се върнем в Рим. Не мога да върна назад историята ви. Мога само да ви предложа ново начало и ново име. Ще бъдете Четвърти Гръцки легион. Знаете, че това е името на мъжете, с които се срещнахте тази нощ. Ще им го отнемем и когато следващия път се бием с тях, ще си вземем с него и честта.

Войниците — вече разбираха, че са спасени — надигнаха глави с облекчение.

— Домиций няма вина и ще командва Десети, за да докаже честта, която му оказвам. Октавиан поиска да получи новия Четвърти и аз приех. Помнете, че вашият живот идва от честта на Десети и че трябва да носите тази чест гордо. Не ги посрамвайте.

Огледа мъжете пред себе си и усети, че част от срама от предишната нощ е измит. Вече знаеше, че Помпей е загубил смелостта си. Можеше да бъде победен.

 

 

Лабиен стоеше неподвижно на плаца в Дирахий. Повече от две хиляди от Трети легион на Цезар бяха на колене в червената прах, с вързани зад гърба ръце. Вятърът свиреше през двора и ги засипваше с пепел.

Лабиен все още беше ядосан на мъжа, който наблюдаваше ставащото от гърба на чудесния си испански жребец. Но знаеше задълженията си и нямаше да се поколебае да даде заповед за екзекуцията. Дванайсетимата офицери бяха охранявани в една барака — щяха да ги мъчат за информация. Останалите просто трябваше да послужат за пример за назидание.

Лабиен погледна Помпей — чакаше кимването му. Не можеше да се освободи от чувството, че трите легиона, които беше събрал Помпей, нямат нужда да виждат още римска кръв. Бяха видели достатъчно пъти проливането на своята собствена, за да научат нещо ново от процедурата. „Това не е за тях — помисли си. — За Помпей е“. Вероятно диктаторът вече разбираше какъв глупак е бил да спре конницата предишната нощ. Лабиен беше изпратил съгледвачите си на зазоряване и те не откриха и следа от по-голяма армия. Знаеше, че информацията ще се разпространи и това ще повлияе още по-зле на бойния дух.

Осъзна, че Помпей го гледа, и бързо отдаде чест, за да прикрие объркването си. Помпей изглеждаше така, сякаш суровият вятър ще го събори на земята, кожата му беше жълтеникава и изпъната по костите. Помпей умираше, но докато сенатът не отхвърлеше диктатурата му, разполагаше с живота и смъртта на всички.

Помпей рязко кимна и Лабиен се обърна към петимата мъже, които беше избрал за задачата. Виждаше, че не й се радват, въпреки че беше избрал най-безжалостните убийци, които имаше на разположение.

— Започвайте! — заповяда Лабиен.

Четиримата тръгнаха напред с извадени ножове, но петият се поколеба.

— Господарю, те са римляни. Не е редно да…

— Спрете! — изкрещя Лабиен. — Центурионе! Ела тук!

Войникът ужасено завъртя глава.

— Прости ми, господарю. Имах предвид само, че…

Лабиен не му обърна внимание. Центурионът, когото беше извикал, беше пребледнял и се потеше.

— Този мъж не се подчини на заповедта ми. Да коленичи при другите — каза Лабиен.

Войникът отвори уста да изкрещи, но центурионът го удари с юмрук и спря вика му, преди да увеличи срама, който беше донесъл на легиона си. Още два силни удара принудиха зашеметения войник да падне на колене. Лабиен гледаше безчувствено как го обезоръжават и го замъкват в края на редицата на пленниците. Те не го погледнаха.

Лабиен бавно издиша, за да се успокои. Помпей сякаш изобщо не обръщаше внимание на ставащото. Лабиен стисна юмруци зад гърба си, мъчеше се да скрие напрежението си. В по-спокойни дни щеше да заповяда да бичуват мъжа за неподчинението му, но Помпей беше способен да екзекутира цяла центурия заради глупостта на един мъж. Поне това беше предотвратено и Лабиен отправи безмълвна молитва към боговете този ден най-после да свърши.

Четиримата останали екзекутори започнаха работа твърдо и ефикасно. Минаваха зад коленичилите пленници и прерязваха гърлата им. Едно бързо движение и после бутане, за да ги повалят по очи и да продължат. Прахта потъмня от кръв, земята се покри с тела.

Помпей изчака и последният пленник да се загърчи на земята и чак тогава се обърна към Лабиен:

— Сенатът иска среща с мен. Странно е, че го правят веднага след тази нощ, нали? Дали някой не им е подшушнал нещо?

Лабиен срещна погледа му, без да мигне. Помисли си за писмото, което бе написал и бе оставил неподписано, но по лицето му не пролича и следа от вина. Беше го направил и не съжаляваше за това.

— Невъзможно, господарю. Всички бяха пред погледа ми, откакто се върнахме.

Помпей изръмжа и сви рамене.

— Тогава е вероятно, за да препотвърдят диктатурата ми. Трябва да бъде подновена след два дни, въпреки че е въпрос на формалност. Хората ти трябва да се върнат на работа на стените. Веднага щом труповете бъдат изгорени.

Лабиен гледаше как Помпей си тръгва. Искаше му се да присъства и да чуе какво ще му каже сенатът. Подозираше, че от това ще зависи бъдещето им.