Кон Игълдън
Боговете на войната (16)

Глава 14

Юлий не си спомняше някога да му е било толкова студено. Знаеше, че ще трябва да пресече Гърция през зимата, и беше снабдил хората си с най-добрите наметала и вълнени дрехи. След нощния поход само с няколко хапки жилаво месо, за да поддържа силата му, мислите му сякаш се движеха по-бавно, все едно умът му беше замръзнал.

Нощта беше минала без инциденти — легионите му заобиколиха отдалече лагера на Помпей. Почти пълната луна им даваше достатъчно светлина за добро напредване и ветераните крачеха, без да се оплакват.

Срещна легиона на Домиций на десет мили западно от лагера на Помпей и остана два часа там, докато впрегнат и подкарат обозните животни. Те също бяха покрити с чулове и одеяла от запасите — и бяха нахранени по-добре от хората.

С настъпването на зората Юлий можеше само да предполага колко далече на север са стигнали. Армията на Помпей щеше да тръгне към изоставена позиция и нямаше да мине много време, преди да открие отсъствието им. А после щяха да ги преследват отпочинали и добре нахранени мъже. Помпей бързо щеше да разбере накъде са поели: все пак седем легиона оставяха следа, която трудно можеше да бъде прикрита — подкованите им сандали утъпкваха в пръстта път, който можеше да забележи и дете.

— Не си спомням в Гърция да е било толкова студено — каза на Октавиан, който крачеше прегърбен до него. Лицето на младия мъж беше увито в толкова парцали, че само бялото облаче пара на дъха му доказваше, че е някъде в тази купчина.

— Нали казваш, че легионерът трябва да се издигне над неудобствата на тялото — отвърна Октавиан присмехулно.

Юлий го погледна, развеселен от това, че младежът явно си спомня всеки разговор, който са водили.

— Рений ми го каза преди много време — отвърна той. — Каза ми, че бил виждал умиращи мъже, вървели цял ден, преди да паднат. Каза, че истинската сила се състои в това доколко можем да пренебрегнем плътта. Понякога си мисля, че беше спартанец по сърце, като изключим сериозното пиене. — Погледна назад към колоната, която вървеше в мрачно мълчание. — Надявам се да можем да изпреварим преследвачите си.

Октавиан извъртя сковано глава и го погледна изпод гънките на дрехите и парцалите. После каза:

— Войниците разбират. Няма да те изоставим.

Гърлото на Юлий се сви и това нямаше нищо общо със студа.

— Знам, момче. Знам — тихо отвърна той.

Вятърът го блъскаше като предупреждаваща длан, но той продължаваше напред. Задъха се от гордост. Помисли си, че едва ли заслужава искрената вяра, която тези хора имаха в него като водач. Само негова беше отговорността да се погрижи да оцелеят в Гърция… и знаеше от какво се отказва заради доверието им.

— Помпей би трябвало вече да е стигнал лагера ни — обади се Октавиан, когато слънцето се показа над хълмовете. — Ще ни настигне бързо, като види накъде отиваме.

— Ще го изпреварим — каза Юлий. Не беше сигурен обаче.

Беше планирал и подготвил много неща, преди да тръгне от Рим, но простата истина беше, че се налагаше да намери храна за хората си. Цецилий беше казал, че основните запаси са в Дирахий, и Юлий трябваше да пришпорва хората си до изтощение, за да стигнат там. Имаше и други причини да превземе града, но без храна кампанията му щеше да се провали с гръм и трясък и всичко, за което се беше борил, щеше да бъде изгубено.

Страхуваше се от преследването. Въпреки че хората му си бяха починали добре, докато подготвяха маневрата на изток, не можеха вечно да вървят в това състояние. Без значение какво твърдеше Рений за духа на бойците, силата на телата им беше по-важна в момента. Юлий потръпна и погледна назад. Знаеше, че ако види армията на Помпей, ще се наложи да ускори ход. Без почивка обаче хората му щяха да започнат да изпокапват, а Дирахий беше далече на север.

Всеки етап от кампанията бе на ръба на кошмара. Вероятно след като се сдобиеше със запасите на Дирахий, щеше да има време да си поеме дъх, без армията на Помпей да му диша във врата. Единственото му предимство беше, че познава Помпей. Беше се надявал Помпей да не атакува, докато не е в състояние да види всичките легиони. Домиций беше готов сам да нападне Дирахий, ако беше необходимо, докато Юлий подмамва врага на изток, но Помпей бе постъпил точно според очакванията, му.

Казваше си отново и отново, че трябва да е предпазлив. Но пък никога не бе мислил, че Помпей ще напусне Рим. Подозираше, че диктаторът вече не иска да воюва. Ако това беше вярно, той трябваше да направи всичко възможно, за да поддържа страха му.

Погледна към слънцето и каза неизбежното:

— Четири часа почивка. После продължаваме.

Роговете прозвучаха три пъти и Юлий слезе от коня. Коленете и бедрата го боляха. Навсякъде около него легионерите насядаха и извадиха храна от торбите си. Сушеното месо беше като камък — щеше да му се наложи доста да дъвче, преди да може да преглътне дори хапка. Разтреперан като старец, той лапна едно парче и отпи глътка вода от меха, за да го сдъвче по-лесно. Извади връзка сушен кресон — разправяха, че помагал при оплешивяване. Докато дъвчеше, съзнанието му се изпълни с мечти за топлия хляб и плодовете в Дирахий.

Помпей беше на десетина часа зад тях и щеше да се възползва от светлината на краткия зимен ден. Юлий подаде юздите на коня си на един войник от първата смяна и легна на твърдата земя. След секунди вече спеше.

Октавиан погледна спокойното му бледо лице и се усмихна нежно. После свали още едно одеяло от седлото си и внимателно зави Цезар.

 

 

Стомахът на Помпей се бунтуваше при мисълта за храна и затова не беше хапвал нищо от обед предишния ден. Преглътна киселините и лицето му се разкриви.

— Съгледвачите откриха ли накъде са тръгнали? — Гласът му беше прегракнал от гняв и болка.

— Да, господарю — отвърна Лабиен. — На югозапад, а после на север, към Дирахий.

Стоеше сковано, без да обръща внимание на студения вятър, но мислите бушуваха в главата му. Легионерите щяха да разберат, ако вече не бяха разбрали, че от предпазливост Помпей е изпуснал армия от двайсет хиляди души. Това нямаше да повиши духа, след като предния ден се бяха приближили достатъчно, за да ги видят. А сега врага го нямаше.

— Знаех си — сопна се Помпей. — Още щом чух, че е изчезнал, го знаех. Трябва да успеем някак да минем напряко и да спечелим време. — Стисна юмрук и се удари по бедрото. — Ако са тръгнали към Дирахий… значи в лагерите ни е имало шпиони.

Лабиен го гледаше и мълчеше.

— Как са могли да ни заобиколят, без нито един от съгледвачите да забележи движението им, Лабиен? Как? — настоя Помпей.

Също като него, Лабиен знаеше, че доказателството, че това може да бъде направено, е в самия факт, че е било направено. Цезар бе минал достатъчно далече от лагера и съгледвачите им — и това бе достатъчно. Помпей явно не очакваше отговор.

— Трябва да го последвам — продължи гневно той. — Имали са цяла нощ, за да спечелят преднина. Можем ли да ги настигнем?

Лабиен погледна към слънцето, за да прецени колко часа са изгубили. Горчивото заключение беше, че настигането е почти невъзможно, но той не виждаше как може да го каже на Помпей, след като беше в такова настроение.

— Ако се движим с максимална скорост и ядем по път, без да спим, можем да настигнем последните им редици преди града — каза той. — Новите стени може да ги забавят. — Спря, за да подбере правилните думи, които нямаше да разтревожат повече Помпей. — Дори и да стигнат града, ще им трябва време, за да попълнят запасите си. Можем да им попречим.

Стараеше се в гласа му да не прозвучи и нотка на критика, въпреки че вътрешно беше ужасен от развитието на събитията. Дирахий беше ключово пристанище и все още беше основният склад на армията. Не биваше да позволят на легионите на Цезар да го ударят. Лабиен знаеше, че част от отговорността лежи на неговите рамене, но задълбаването в минали грешки не носеше никаква полза. Новата позиция все още не беше напълно загубена.

Помпей се огледа.

— Тогава да се махаме от тази пустош. Оставяме всичко освен храната и водата и вървим възможно най-бързо. Сенатът също — макар че няма да могат да следват темпото, което ще наложим.

Лабиен отдаде чест. Помпей се качи на коня си. Движенията му бяха сковани от гняв. Нямаше нужда да се споменава, че семейството му и семействата на сенаторите бяха в Дирахий. Ако Юлий ги вземеше за заложници, позицията му щеше да стане неизмеримо по-силна. Помпей тръсна глава, за да се освободи от омразата и страха. След като взе решение, стомахът му сякаш се успокои.

Легионите тръгнаха. Но той вече не намираше спокойствие в числеността им.

 

 

Юлий пресмяташе разстоянието, което беше изминал. Искаше му се да има карта. Бяха вървели дванайсет часа и хората вече едва се влачеха — приличаха на инвалиди или бегълци, а не на римски легиони. Но пък всяка миля ги отдалечаваше от врага зад тях.

— Вече би трябвало да го виждаме, нали? — попита Октавиан.

Юлий се втренчи в него мълчаливо и младежът преглътна и погледна настрана. Цезар се взря в далечината — търсеше първите признаци за града. Морето блестеше в сребристо на запад и това даваше надежда, че са близо. Очите го боляха от взиране и би ги затворил, но това щеше да е проява на слабост.

Спомни си как преди години вървеше подир армията роби на Спартак и с изненада откри, че в такъв случай е предимство да си преследвачът. Нещо във факта, че те преследват, пресушаваше волята да вървиш — Юлий виждаше как все повече глави се обръщат назад. И тъкмо понечи да им изкрещи да гледат напред, когато видя, че Домиций крещи същото, докато язди покрай редиците.

На места земята, по която вървяха, беше осеяна с тъмни петна от урина. Не беше лесно да се облекчават вървейки, но мъжете отдавна бяха свикнали. Онези най-отзад щяха да вървят по такива петна по целия път до Дирахий. Когато спираха за почивка, нямаше време да копаят отходни ями и се налагаше да използват всяко листо, което им попаднеше подръка, за да се избършат. Някои си носеха парцали — мокреха ги, но след първото денонощие парцалът ставаше лепкав и гаден. За всички дългото ходене беше неприятна и воняща работа, а студът изцеждаше силите им повече, отколкото лятната жега.

Денят сякаш продължаваше вечно и въпреки че Юлий беше раздразнен от въпроса на Октавиан, също мислеше, че вече трябва да видят Дирахий. Слънцето слизаше към хоризонта и заповедта за почивка и още четири часа сън трябваше да бъде издадена скоро.

Някъде от задния край на колоната прозвуча предупредителен сигнал и Юлий се обърна и се надигна на седлото, за да види какво става. В далечината нещо проблясваше сред нисък облак прах. Той отчаяно тръсна глава. Точно в момента, в който щеше да разпореди почивка, Помпей се появяваше на хоризонта. Зачуди се дали да се ядосва, че разстоянието помежду им е смалено, или да е благодарен, че не бе заповядал на изтощените мъже да спрат в най-опасния момент. Погледна препъващите се и люлеещи се редици и разбра, че някак си трябва да продължат.

Двама от извънредните пристигнаха в галоп и отдадоха чест.

— Градът се вижда, господарю. На три мили пред нас.

Юлий погледна към слънцето, после към хората си. Щеше да се стъмни, преди да стигнат стените, но новината все пак щеше да накара мъжете да продължат да вървят.

— Преди града има стена, господарю. На две мили оттук. Изглежда охранявана.

Юлий прокле на глас. Помпей явно не си беше губил времето. Мисълта, че ще трябва да направи пробив в защитна линия с Помпей по петите си, беше непоносима.

— Ще дойда напред с вас — бързо каза той. — Трябва да се уверя лично. — Хвана юздите по-здраво и нареди на Октавиан: — Погрижи се всички да вървят в стегнат строй. Не искам да се срамувам пред врага. И ускорете ход — остават само две мили.

Видя как Октавиан се поколеба и го ободри:

— Не се безпокой. Моят Десети ще ги води.

 

 

В сумрака на отиващия си ден армията на Цезар разтрепери от страх сърцето на всеки войник, който стоеше на недовършената стена около Дирахий. Ако тя беше в пълната си височина от дванайсет стъпки и с няколко хиляди мъже да я бранят, защитниците вероятно щяха да имат шанс да спрат легионите от Галия, но на много места имаше дупки, препречени от греди. Това изобщо нямаше да е достатъчно.

Щом чуха предупредителните крясъци на офицерите на Помпей, гръцките работници зарязаха инструментите си и побягнаха към защитения град. Навъсените войници останаха на позициите си и извадиха мечовете.

— Трябва да удържим, докато не дойде подкрепление — извика командирът им. Заповедта беше предадена по линията и защитниците вдигнаха щитовете си и се подготвиха. Всички знаеха, че няма да има подкрепление, но беше странно как тези думи им донесоха някаква надежда.

Легионите на Цезар се приближаваха все повече и повече — защитниците вече можеха да видят лицата на бойците. И двете страни изреваха за нападение и в следващата минута галските легиони стигнаха последната преграда преди Дирахий и си проправиха път през нея: защитниците бяха посечени, а телата им стъпкани. Десети легион нахлу през стената и се устреми към незащитения град.