Ървин Уелш
Непобедимите ^[0] (6) (Есид Хаус розов роман)

5. Хедър

Като че ли.

Като че ли с физическа близост можеш да компенсираш емоционалното отчуждение.

Той ме е притиснал здраво, но в това няма любов или нежност, просто отчаяние. Вероятно и той усеща, че му се изплъзвам, изплъзвам се от света, където той иска аз да живея — неговият свят, който не е наш общ свят.

Не е нашият общ свят, защото аз съм негова, негова собственост, от която не би се отказал лесно. Аз съм източник на спокойствие, малко мече за порасналото момченце. Само че те никога няма да разберат това и ако ли пък прозрат потресаващата незрялост на този успял мъж, те просто ще го намерят за очарователно, както беше и с мен преди. Сега не мисля така, защото това е тъжно и жалко.

Мамка му, та той е умствено изостанал.

Каква му е ползата, че е такъв?

Той цъфти, а аз умирам отвътре.

Той също би трябвало да умира, но не го прави.

Не го прави, защото аз го замествам.

Какво искам? Любовта не е достатъчна. Проблемът е в това да си влюбен. Аз обичам майка си, баща си. Не искам други майка и баща. Преди исках. Исках, защото така трябваше, защото не знаех какво искам.

Не искам да ме закрилят. Хю ме закриля.

И от това се нуждаех.

Но Хю, аз пораснах отвътре повече, отколкото ти си искал това. Ти ми казваше, че трябва да порасна. Ти ще се уплашиш от мен, ако разбереш коя съм аз сега. Мисля, че вече те плаша. Затова си се хванал така за мен. От страх.

Умирайки вътрешно.

Пораствайки вътрешно.

Как да ги примиря?