Фридрих Незнански
Платинената карта (9)

1.

Директорът на частната охранителна фирма „Глория“ Денис Грязнов обичаше летните кафенета. Въобще той предпочиташе ветровитите столични улици пред потискащите стени на кабинета си. Харесваше му да се среща именно тук с клиентите на детективската агенция, както обикновено наричаха „Глория“.

Мъжът, седнал срещу него, бе бледен и уплашен. Бъбреше нещо, като непрекъснато го избиваше на жалостиво охкане и ахкане. Лицето му бе пухкаво, а очите — сини като чисто лятно небе. Единственото неприятно нещо във външността му бе неговата малка и влажна уста. Прекалено подвижна, тя мърдаше някак не в такт с произнасяните думи. Изглеждаше така, сякаш устните имаха някакъв собствен и не напълно разбираем за собственика им живот. Мъжът се наричаше Сергей Михайлович Акишин.

— Успокойте се — внушително му препоръча Денис. — Точно сега най-малко би трябвало да се вълнувате.

— Лесно е да се каже — оплака се Акишин. — Все пак не вашата дъщеря е изчезнала!

Лицето на Грязнов бе сериозно и съсредоточено — от собствен опит Денис знаеше, че именно такива лица, а ла майор Пронин^[1], допадат най-много на клиентите на агенцията.

— Обещавам ви — продължи солидно Грязнов, — ние ще направим повече от възможното, за да я намерим. Но трябва да ми разкажете всичко поред.

— Добре… — избъбри Акишин. — Добре де, ще се опитам. Антонов ми препоръча да ви потърся. Той е мой приятел отдавна, а вие… вие сте му помогнали здравата преди две години.

— Да, спомням си. Продължавайте.

— Дъщеря ми, тя… — Гласът на Сергей Михайлович затрепери. — Знаете ли… ще е по-добре, ако ми задавате въпроси.

— Става — кимна Денис. — Да започнем отначало. Дъщеря ви Вера е изчезнала. На осемнадесет години е. Преди колко време?

— Завчера. Отначало с жена ми се надявахме, че е останала да нощува при някоя приятелка…

— Случвало ли се е и преди?

Акишин врътна глава.

— Не. Всъщност… случвало се е, разбира се, но тя винаги предупреждаваше, че ще се забави. А сега никакво обаждане, изобщо нищо.

— Проверихте ли при приятелите й?

— Разбира се. Но никой нищо не знае. Даже звънях по моргите… — Сергей Михайлович подсмъркна и леко побледня. — И сега се обръщам към вас. В милицията не смея — може похитителите да разберат и да убият момичето ми.

— Това означава ли, че сте сигурен, че Вера е отвлечена?

— Господи, вече не знам какво да си мисля — избъбри Акишин.

— Имате ли снимка на дъщеря си?

— Да, разбира се. — Сергей Михайлович извади от портфейла си фотография и я подаде на Денис.

На снимката Грязнов видя красива блондинка с проницателни, дръзки очи и леко вирнат нос. „Направо Клаудия Шифър, само дето гледа по-умно“ — впечатли се Денис. Продължавайки да изучава лицето на момичето, той каза:

— Опишете ми я. Ръст, тегло, особени белези.

Акишин се замисли.

— На височина е малко повече от мен. Това означава… ааа… метър и седемдесет и два — метър и седемдесет и пет. Теглото… Господи, откъде мога да знам колко тежи? Вера е стройно и крехко момиче. Освен това няма особени белези. Нито шевове, нито… Почакайте, има бенка на лявото си ухо, върху самата обичка.

— Това ли е всичко?

Сергей Михайлович присви масивните си рамене.

— Това е.

Денис отново погледна снимката и попита:

— Дъщеря ви не е ли фотомодел?

— Не, как можахте да го кажете! — в гласа на Акишин звучеше възмущение, като че ли предположението на Денис го бе оскърбило. — Тя е моята умница. Може да се каже, че е вундеркинд. Миналата година взе първо място в състезание за програмисти в Париж. Само да видите какви програми прави!

— Интересно — промърмори Денис.

Наистина беше интересно, защото напълно променяше представата на детектива за отвличането на момичето. Ако Вера Акишина бе само красива, щеше да е напълно логично да се предположи, че са я отвлекли, за да я замъкнат през границата и да я продадат в някой преуспяващ публичен дом, чиито клиенти са дебели, космати турци.

Но ако момичето наистина беше толкова талантливо, както твърдеше баща му, това означаваше, че… Всъщност вероятно всичко беше далеч по-просто.

— Сергей Михайлович — обърна се отново Денис към Акишин. — Кажете ми нещо за себе си. Какъв сте, какво работите?

— Разбирам — кимна Акишин. — Вие си мислите, че са я отвлекли заради откуп. Но мога да ви уверя, че не съм милионер. Никога не съм имал кой знае колко много пари.

— Но нали сте бизнесмен?

— Да де, бизнесмен. И какво от това? Има всякакви бизнесмени.

— Разкажете ми все пак нещо за вашата работа — меко настоя Грязнов.

— Е, добре. Преди всичко аз съм доктор на техническите науки. Достатъчно известен в компютърния свят. Трябва да призная, че длъжността ми не е от най-гръмките — аз съм само един от директорите в борда на компанията „Информинвест“. Фирмата ни е стара и авторитетна. Вероятно сте чували за нея.

— Знам я — каза Денис. — Но похитителите биха могли да мислят и иначе. Още повече, длъжността ви е напълно подобаваща. И ако те ви поискат сто хиляди долара, вие със сигурност ще можете да ги съберете за няколко дни. Нали?

Акишин се намръщи. След което с обиден и донякъде гневен глас изрече:

— Денис Андреевич, държите се като че ли самият вие сте похитител.

— Извинете ме, не желаех да ви засегна. Просто се опитвам да разбера кой и защо е отвлякъл дъщеря ви. Ако, разбира се, наистина са я отвлекли.

От последната фраза Акишин бе напълно изваден от равновесие. Лицето му посивя, раменете му се сгърчиха, по бузите му потекоха сълзи.

— Господи — произнесе той с треперещ глас, — ако нещо се случи с дъщеря ми, сигурно няма да го преживея.

— Да се надяваме, че все още е жива и здрава — успокои го Денис. — Дъщеря ви работи или учи?

— Учи. В университета, във факултета по информатика и кибернетика. Вечерно.

— Докарва ли си по нещо допълнително?

— Не си докарва — тя работи. В една фирма, която се занимава с разработка на компютърни програми. Общо взето, има свободен график на работа, с изключение на дните, в които има презентации. А и изобщо би трябвало да ви е ясно, че Вера може и да не работи. Аз и жена ми я осигуряваме с всичко необходимо.

— Тогава защо работи?

— Мисля, че е въпрос на характер и амбиции. Вера е самостоятелна и горда. Няма да понесе да ни виси на шията.

— Всичко е ясно. Напоследък не е ли имала конфликти с някого?

Акишин се замисли, след което решително поклати глава.

— Не, доколкото знам. А и с кого да влезе в конфликт? Вера е добро и умно момиче. Има много приятелки. Не се събира с лоши компании. Дори не й остава време за това. Все пак тя учи и… много обича работата си. Честно казано, тя си ни е домошарка. Може с часове, какво говоря, способна е по цели дни да седи пред компютъра.

— Ясно — каза Грязнов. — Съгласен съм, Сергей Михайлович, ще се заема с тази работа. Като се надявам на вашата помощ и разбиране.

— Ако става дума за пари, аз съм готов…

— Паричния проблем вече го обсъдихме — прекъсна дебелака Денис. — Петнадесет процента от хонорара ще прехвърлите през следващите три дни на сметката, която ви дадох. Парите за текущи разходи — в брой. Останалите петдесет процента ще ми преведете след седмица, независимо от резултатите на разследването. Ако момичето се върне по-рано вкъщи — авансът остава за нас. Приемате ли тези условия?

— Напълно — кимна Акишин.

— Освен това — ако някой, аз или мои колеги, ви помолим за помощ, вие ще трябва да ни я окажете. Даже и ако молбата ни не е съвсем…

— Етична? — нетърпеливо добави Акишин.

— Законна — поправи го Денис.

— Прекрасно — съгласи се Сергей Михайлович. — Обещавам ви, че ще направя всичко, за което ме помолихте. Само намерете дъщеря ми. Моля ви, намерете я!