Фридрих Незнански
Платинената карта (7)

2.

Следователят от Истринската прокуратура Юрий Алексеевич Мордвинов бе в лошо настроение. Първо, от сутринта ръмеше отвратителен дъжд, който настройваше чувствителната душа на следователя меланхолично. Второ, решил сутринта да пропъди сънливостта си с по-силно кафе, Мордвинов откри, че кутията с нескафе, купена само преди седмица, е вече празна.

„Така ще си докара и сърдечен пристъп“ — помисли си Юрий Алексеевич, унило втренчен в празната кутия. Проблемът бе в това, че дъщерята на Мордвинов, Марина, трето денонощие се бъхтеше над някакъв важен реферат, от който, според собствените й думи, зависело нейното бъдеще. По цял ден Марина се занимаваше дявол знае с какво и едва в началото на нощта засядаше над учебниците и книгите и за да поддържа тонуса си на нужното ниво, поглъщаше по две-три чаши кафе на час.

— Край, стига толкова — изръмжа Мордвинов. — Повече никакво кафе нощно време. Ще й купя един бидон доматен сок, нека си го пие ако ще с литри.

Излизайки на улицата и наближавайки своята белоснежна „десетка“, Юрий Алексеевич с ужас откри, че две от четирите му гуми бяха пробити от нечия силна и умела ръка.

— Мръсници — тъжно издума Юрий Алексеевич. — Ако ги пипна — ще ги претрепя.

На практика не съществуваше никаква надежда злосторниците да бъдат открити. Следователят Мордвинов беше пресичал пътеките на мнозина. Прекалено много дела бе довел до съд, осигурявайки на „клиентите“ си дълъг и благочестив живот на държавна сметка в някои не толкова отдалечени места.

И тъй, денят не потръгна от сутринта. Затова когато Мордвинов разбра, че в бурните води на язовира е намерен удавник, и то не кой да е, а ръководителят на Съюза на инвеститорите в Русия, и че именно на него, следователя Мордвинов, му предстои да води това дело, изобщо не се учуди.

След това му се наложи половин ден да скита по хлъзгавия разкалян бряг на реката, разговаряйки със свидетелите, открили трупа, и с оперативниците, дошли първи на местопроизшествието. Юрий Алексеевич вършеше работата си спокойно и старателно. Благодарение на това след няколко часа той имаше приблизителна и, да си кажем право, доста точна представа какво всъщност се бе случило в това ранно утро на брега на язовира.

В четири следобед Юрий Алексеевич похапна в кафе „Ундина“ борш, две кюфтета и порция картофено пюре.

След като обядва, той се зае да прави справки за загиналия рибар. И едва след това се захвана с писмената работа, която зае доста повече време от „пленера“, както го наричаше самият Мордвинов.

Около седем часа той имаше собствена версия за станалото, в чиято правилност изобщо не се съмняваше.

Същия ден надвечер Юрий Алексеевич седеше в кухнята с жена си и пиеше чай. Той обичаше такива вечери, когато зад прозореца е облачно и дъждовно, докато тук, в кухнята, е топло и уютно. Чайникът е на масата, до него купичка с вишнево сладко и чинийка с бисквити. Срещу него е седнала любимата му съпруга, която въпреки годините е опазила и лицето, и фигурата си, и чаровността на първата си младост (в крайна сметка поне Юрий Алексеевич бе напълно убеден в това).

Жена му отпи от чая си и попита:

— Значи смяташ, че Кожухин е бил убит? Защо реши така?

Юрий Алексеевич въздъхна и отговори:

— Не съм напълно сигурен. Просто не изключвам такава възможност.

— Да, но откъде се взе тази версия? Да не би да имаш някакви улики?

Мордвинов остави чашката върху чинийката, помисли малко и мъдро отвърна:

— Представи си, че стоиш на брега на езерото и ловиш риба. И изведнъж ни в клин, ни в ръкав — падаш във водата, при това дотолкова сполучливо, че си надяваш главата върху стърчащата от водата арматура.

Жена му сви рамене.

— Е, и какво? Не ти харесва такова съвпадение?

— Нали знаеш, че изобщо не обичам съвпаденията. Каквито и да са те — отговори Юрий Алексеевич.

— Но в живота те съществуват — възрази жена му. — Миналата седмица отидох в банката, за да изтегля пари за семестриалната такса на Маринка, специално за това си взех свободен ден и изведнъж… — тя направи пауза, за да пийне от чая, и продължи: — Изведнъж, можеш ли да си представиш, се оказва, че квитанцията, която са издали на Маринка от университета, вече е остаряла. Станала е невалидна именно в този ден. Разбираш ли? Ако бях отишла ден по-рано, щях да успея да платя и нямаше напразно да си губя времето.

— Преди да вземеш свободен ден, е трябвало първо да проучиш всичко останало — поучително рече Юрий Алексеевич.

Жена му се поусмихна и махна с ръка.

— Не говори щуротии. Не можеш всичко да предвидиш. Животът се състои от случайности и съвпадения. Същото е и с твоя Кожухин. Това, че е паднал и ударил главата си в арматурата, е само стечение на обстоятелства.

Юрий Алексеевич леко намръщи вежди, давайки да се разбере, че е недоволен от упорството на жена си, след това кимна и каза:

— Добре, да допуснем. Но я ми обясни, защо му е притрябвало да пада?

— Не знам — помръдна рамо жена му. — Може да му се е завило свят. Или го е присвило сърцето и е изгубил съзнание.

Мордвинов снизходително се усмихна.

— Да бе! — рече той. — Работата е там, че Кожухин се е радвал на прекрасно здраве! Занимавал се е със спорт и редовно се е подлагал на медицински изследвания.

— Е… — не се предаваше жена му. — Тогава вероятно рибата го е повлякла.

Юрий Алексеевич отново се изсмя:

— Кожухин беше около деветдесет килограма живо тегло — каза той. — Такива риби у нас не се въдят. Но има и още нещо.

— Какво? — веднага попита жена му.

— Върху кофичката, в която Кожухин е прибирал уловената риба, има следа от боти. Отпечатъкът от обувката не съвпада с отпечатъка на подметката на ботушите, които е носил Кожухин. Затова пък по брега намерихме още няколко отпечатъка от същата обувка.

От любопитство съпругата на Мордвинов даже леко се приведе напред — тя обичаше да е вътре в делата, с които се занимаваше мъжът й.

— Мислиш, че този, с ботите… е помогнал на Кожухин да падне във водата? — развълнувано запита тя.

— Да падне — може би — спокойно отвърна Юрий Алексеевич. — А може би и да се фрасне. От тила на Кожухин е изтръгнат кичур коса, при това с кожата — до кръв. Разбира се, и това може да е случайност, но на мен ми се струва, че някой…

— Човекът с ботите — подсказа жена му.

Мордвинов кимна.

— Човекът с ботите го е сграбчил за косата и е блъснал главата му в арматурата. Кожухин е изгубил съзнание и се е удавил. А ако не е изгубил съзнание, то неизвестният му е помогнал да си сръбне водица, държейки главата му по-надълбоко.

— Ти си гений — каза жена му, повдигна се леко и разцелува Мордвинов по плешивото чело. — А защо колегите ти мислят, че смъртта е била случайна?

— Защото Кожухин се е ударил в арматурата само веднъж. Те смятат, че ако е имало убиец, той би трябвало да млати главата на бизнесмена в стърчилото, докато ръката му не отмалее.

— Имат известно основание — каза жена му.

— Наистина ли мислиш така? — присви изпитателно очи Мордвинов.

— Аха — кимна жена му. След това се усмихна и добави: — Ако предположим, че убиецът е бил пълен идиот.

Веднага щом жена му си легна да спи, Юрий Алексеевич отиде в кухнята и без да пали лампите, зае пост до прозореца. Седеше напълно неподвижно, сякаш потънал в транс. Изглеждаше като че ли е спрял да диша и да мига. Тази методика Юрий Алексеевич бе научил от един бивш съученик, който преди осем години се бе увлякъл от будизма, а сега преподаваше йога в местния спортен клуб. Един път седмично Мордвинов посещаваше неговите занимания. Неведнъж придобитите там навици за самоконтрол го бяха избавяли от неприятни ситуации.

Както и сега Мордвинов с помощта на специални дихателни упражнения се вкара в състояние на транс, при който вече напълно не усещаше тялото си, като можеше да концентрира цялото си внимание върху бялата „десетка“, паркирана на двора.

Минаха не по-малко от два часа, преди злосторниците да се появят близо до колата.

И двамата бяха облечени с черни якета и черни джинси. Преди да се приближат до „десетката“, те спряха и внимателно се огледаха. След това старателно се втренчиха в прозорците на апартамента, в който живееше Мордвинов. Предусещайки намерението им, Мордвинов леко се отдръпна от прозореца.

Веднага щом хулиганите се успокоиха и се приближиха до колата, Юрий Алексеевич се плъзна от стола си и като безшумна сянка се прокрадна в коридора. След по-малко от минута той беше на входната врата.

Гадовете вече бяха плътно до колата. Единият остана да дебне, връткайки главата си във всички посоки, докато другият клекна до една от оцелелите гуми на „десетката“ и извади нож от джоба си.

— Ама че тъпак — тихо промърмори той. — Изобщо не се е сетил да вкара бричката си на паркинга. Както и да е, сам си е виновен. Ако и тоя път не се размърда, ще я запаля тази барака, мамка му мръсна.

Вратата се отвори почти безшумно. Дебнещият отстрани хулиган забеляза само някаква плътна тъмна сянка, която се нахвърли върху него. Ловка подсечка повали хулигана, а ударът между очите го изпрати в дълбок нокаут.

Дочул шума, бърникащият гумите злосторник надигна глава. До него стоеше едър възрастен мъж с очила.

— Е, и какво? — спокойно изрече мъжът. — Тоя път май хлътна.

Злосторникът светкавично се изправи и безмълвно хукна да бяга. Зад него се дочу шляпане на пантофи. До желязната ограда оставаха не повече от два метра, когато силна мъжка ръка го хвана за яката и го просна върху асфалта.

Момчето измъкна от джоба си нож и натисна бутона му. Острието със сухо щракане излезе от ръкохватката.

— Пусни ме, копеле! Ще те заколя! — изкрещя злосторникът.

Юрий Алексеевич Мордвинов (защото това беше точно той) се опита да изрита ножа от ръката на момчето, но не се справи. Хлапето замахна. Мордвинов усети изгаряща болка в левия хълбок.

Юрий Алексеевич леко охлаби захвата си. Момчето веднага се изтръгна, скочи на крака, прехвърли се през оградата и изчезна.

Мордвинов подпря рамо на желязната ограда и мръщейки се от болка, пъхна ръка под пуловера си. Имаше много кръв, но ударът беше неточен и се оказа, че раната изобщо не е страшна.

Мордвинов оправи пуловера си и бавно, с накуцване се отправи към колата. Все още се надяваше, че другият хулиган продължава да лежи върху асфалта, но не позна. И той, както първия, се бе изпарил. Юрий Алексеевич се наведе да огледа гумата, пред която допреди няколко минути клечеше злосторникът. Беше пробита.

— Ама че гадини — измърмори Мордвинов.

Внезапно погледът му се спря върху неголям предмет, останал на мястото, където само преди минути си „почиваше“ проснатият хулиган. Юрий Алексеевич вдигна предмета и го приближи до очите си. Беше някаква карта.

Мордвинов обърна картата към уличната лампа и прочете: „Александър Борисович Турецки. Старши следовател от Главна прокуратура.“ От снимката към Мордвинов гледаше симпатично присмехулно лице, което би подобавало повече на учител по физика или химия.

— Ама че находка — издума Юрий Алексеевич, пъхна картата в джоба си, като се постара да не я изцапа с кръв, и се помъкна към къщи.