Фридрих Незнански
Платинената карта (56)

1.

Денис Грязнов се срещна със своя агент в някаква долнопробна митишчинска кръчма. Тук не ги познаваше никой, при това бандитите не се отбиваха в нея и никой не би могъл да познае Юрий Сидоренко.

Самият Сидоренко изглеждаше като типичен интелигент. Висок, слаб, с подстригана брадичка и очила. Бе трудно за вярване, че този „приватдоцент“ има зад гърба си две присъди за взлом.

— Да, Денис Андреевич, разбрах всичко. Вашкин е много корав тип. Дори аз съм работил два пъти за него… Сидоренко погледна бързо към Денис и веднага добави: — Е, това беше, преди да ме приберат за втори път.

— Разбира се — усмихнато кимна Денис.

— През двехилядната година е служил в Чечня като десантник. Ранили го в ръката и се уволнил поради инвалидност. Но когато се наложи, ръката му действа не по-зле, отколкото моята или вашата.

— Какво знаеш за неговите хора?

— Две от момчетата са служили заедно с него. В Чечня. Михаил Рябчук и Олег Марков. Също в десантурата. Тия двамата са постоянно с него. Останалите ту се лепват, ту отново го карат самодейно. Всички момчета са яки тупалки и не си падат по шегичките.

— А ти как се навря в такава компания?

Сидоренко махна с ръка и се засмя.

— Смятай, че е било поради непълнолетност.

— Стига бе! — Денис огледа Сидоренко със скептичен поглед. — Как ли пък не! На твоята възраст хората вече са завършили университет!

— Те са си хора — лениво проточи Сидоренко. — На тях им се полага.

— А ти да не би да не си човек?

— Аз съм партикуларен — важно каза Сидоренко. — Аз съм сам по себе си. А дали съм човек и доколко — това е друг въпрос. Сталин например, той какъв е? Човек ли е йли не?

— Физиологически е човек — каза Денис.

— Ето, виждаш ли? Ако Сталин е човек, то тогава аз изобщо не съм. Аз не бих изтрепвал своите граждани с милиони по затворите. — Сидоренко намести очилата върху носа си и добави: — Аз съм мирен човек и не трепя хората. Докато на тия момчета не им пука.

— Но нали все пак си работил с тях?

— Всъщност не, само веднъж, и то стоях на пост. Но тая история няма да ви я разкажа. Тя не е за вашето ведомство и значи няма защо да ви я разказвам.

— Нека се върнем към нашите овни.

Сидоренко иронично изхъмка.

— Както вече ви казах, ония овнета са яки и опитни. Да смачкат някого е все едно да пушат по цигара.

— Можеш ли да влезеш в контакт с тях и да ги преслушаш относно моята работа?

Сидоренко се замисли.

— Абе, общо взето, мога… Въпросът е в цената.

— Колко искаш? — попита направо Денис.

Сидоренко извади от джоба си химикалка, драсна няколко цифри върху салфетката и я побутна към Денис.

Той я изгледа небрежно и поклати глава.

— Не. Тая работа не струва толкова.

— А колко?

— Два пъти по-малко.

Сидоренко почеса хилавата си шия, замислено пошава с вежди и най-сетне кимна съгласно.

— Добре, началник. Разбрахме се. Ще ти се обадя, щом свърша работата.

Михаил Рябчук, един от биячите на Десантника, обядваше в кръчма с една класа по-високо от онази, в която се срещнаха Денис и Юрий Сидоренко. Когато Сидоренко се приближи до масата му, той бавно вдигна поглед от чинията и присви очи.

— Какви хора виждам! — каза Сидоренко, сядайки до Рябчук. — Здрасти, Мишаня! Какво си увесил гривата, да не би да не се радваш, че ме виждаш?

— Здрасти, ако не се шегуваш. — Рябчук изтри длан със салфетката и подаде ръка на Сидйренко. Той я стисна и взе менюто от масата.

— Я да видим с какво хранят тука?

— Каквото ти душа иска — отговори Рябчук. — А ти к’во си такъв наперен? Да не си напушен или си му шибнал стотак?

— Аз, когато съм напушен — ставам кукуряк — отговори Сидоренко, плъзгайки поглед по менюто.

— Аа… — проточи Рябчук. — Значи си му цапнал?

Сидоренко кимна.

— Аха. С Валка Рижия му треснахме по коняче. Дъщеря му имала днес рожден ден.

— Той к’во, дъщеря ли има?

— Има.

Рябчук учудено изсумтя.

— А стига, бе — каза той и философски добави: — Животът тъй си минава покрай тебе, а ти нищо не разбираш от него, мамка му.

— Така си е — кимна Сидоренко. Той затвори менюто и го отмести встрани. Леко се наведе към Рябчук и тихо каза: — Накратко казано, Миня, има една работа… — Той се огледа наоколо и продължи: — Общо взето, има интифа да смъкнем три бона в грийн от раз. Само че трябва да поседим един ден в точката!

— К’ва е точката? — попита Рябчук, без да прекъсва яденето си.

— Абе някакви приходящи са скочили на куфарджиите. Търсят балами.

— И к’во?

— Ми к’во. Трябва да им се изрепчим. Да се повъртим там, едно-друго. Да се усетят, че мястото е наше.

— Тъй, тъй. — Рябчук взе салфетката и обърса мазната си уста. — И кога?

— Утре или вдругиден. Само че през целия ден.

Рябчук намръщи възрижите си вежди и пресметна нещо наум. След това с видимо съжаление поклати глава.

— Не, няма да мога.

— Що не?

Рябчук се смути.

— Имам една работа тук…

— И к’во, да не кибичиш през цялото време? — учуди се Сидоренко.

Рябчук кимна.

— Точно. Сега само да се натъпча, и веднага изчезвам. Налага се през цялото време да стърча там.

— И къде?

— Абе тук, на едно място — неохотно отговори Рябчук.

Сидоренко се ухили.

— Тайна ли е? Май че е тайна, а?

— Не бе. Просто… така.

— Миня, ти си направо Щирлиц. — Сидоренко поклати глава и насмешливо добави: — Общо взето, Мата Хари.

— Ти глей к’во дрънкаш — механично отбеляза Рябчук.

— Стига де. — Сидоренко се извърна и щракна с пръсти към келнера. — Дай едно гарафче и с нещо да го замезим.

— Топло или студено? — вежливо се заинтересува келнерът.

— И топло, и студено — каза Сидоренко.

Келнерът кимна и потегли.

— Аз май трябва да тръгвам — каза Рябчук.

Сидоренко смръщи дългия си нос и небрежно махна с тънката си ръка.

— Трай бе, Мишаня. Цапваш му петдесетак и тръгваш. За срещата.

— Е, щом е за срещата — несигурно промърмори Рябчук.

Сидоренко внимателно се вгледа в някогашния си приятел. Михаил Рябчук бе с една година по-млад от него, но имаше вид на як и печен юначага. Дебел врат, небръснати бузи, късо подстригана коса. Малки и жестоко присвити очички, с явно недоволство в тях. Но не временно и случайно недоволство, а някак застаряло и старателно прикривано. Едва ли някой от ония, които всекидневно общуваха с Рябчук, би забелязал това недоволство.

— Как върви изобщо? — попита Сидоренко след първата чаша, пробвайки да опипа почвата.

— Нормално — сви рамене Рябчук. — Ту черно, ту бяло.

Предишните години на въпроса „как я караш“ Рябчук с неизчерпаем оптимизъм отговаряше: „По-добре от всички!“

„Види се, нещо тежко и неизказано лежи на душата му, след като споменава черните си ивици“ — реши Сидоренко.

Той отново наля водка в чашите.

— Хайде, Миня! Докато сме живи, никой да не се прави на боса и да си останем свободни хора!

— Хайде — кимна Рябчук. — Тоста си го бива. — При това очичките му мътно проблеснаха.

„Май уцелих“ — разбра Сидоренко.

— А бе, Миня — започна той. — Вярно ли казват, че вие с Олежка Марков още клякате на Десантника?

Вилицата затрепери между дебелите пръсти на Рябчук. Той погледна свирепо Сидоренко.

— За Олежа не знам — изръмжа той, — но лично аз не съм клякал пред никого.

Сидоренко сви рамене.

— Питам само. Нали ти самият каза, че не можеш да се измъкваш. И аз си помислих, че се мъкнеш подир Десантника. Той не обича, когато не му изпълняват заповедите.

— Да заповядва на жена си — мрачно отвърна Рябчук. — Правя каквото си искам, ясно ли ти е?

— Разбрах — кимна Сидоренко, замезвайки водката с кисело зеле. — Хайде още по една, а?

— Давай — съгласи се Рябчук.

Пиха по още една. Сидоренко наливаше водката щедро, до ръба. От опит знаеше, че Рябчук, независимо от могъщата си физика, понася зле алкохола и ще „прегори“ доста преди него. Сидоренко много се надяваше именно на това.

И не сбърка. След още няколко тоста Рябчук наистина „изгоря“. Най-сетне езикът му се развърза. Подбутван от небрежните и като че ли без никакво отношение към нещо конкретно въпроси на Сидоренко, той разказа цялата мръсотийка, свързана с неговия „голям удар“.

Сидоренко слушаше внимателно, не по-зле от който и да било свещеник или психотерапевт. Когато трябваше — подкрепяше, щом се налагаше — надаваше възхитени възгласи, а когато не знаеше какво друго — мръщеше вежди и съчувствено поклащаше глава.

— Може би нямаше да се хванем с тая кирлива история — дрънкаше Рябчук. — Но Десантника каза, че можем да изкараме добри пари от оня непрокопсаник. То и нямаше много за правене. Просто да го задигнем от бариерата на прелеза, да го метнем в нашата таратайка и да го замъкнем във вилата. Е, то е ясно, отначало трябваше малко да побачкаме. Цяла седмица следихме тоя смотльо. Първо план разработихме. И чак тогава го задигнахме.

— Мда… с разбиране измрънка Сидоренко. — А що не го очистихте веднага? За чий се мотахте?

— Аз бих го пречукал, но Десантника забрани. И той не пее соло. Някакъв пич му е нарисувал всичко — какво, къде и как.

— К’ъв е пък тоя пич?

Рябчук сви яките си рамене.

— Де да го знам. Май е от ченгеларницата. Десантника отдавна му бута.

— Не ви ли се свиди?

— Защо да ни се свиди? Затуй пък винаги знаем к’во става. Ако някъде има тараш или пък някакъв рейд — покриваме се. Десантника е вързал всичко. И тук, както и в Москва.

— Това вече си е работа — одобри Сидоренко. — Главното е оня смотаняк да не се скапе без време. Поне храните ли го?

— Как не. Олежа му тъпче в човката каша по три пъти на ден. Аз не мога — от всичко това ми иде да драйфам. На Олежа нищо му няма — той си е търпелив.

Рябчук гръмко изхълца.

— Е к’во, още по едно? — попита той с преплетен език.

— Давай — кимна Сидоренко и награби гарафката.

Дойде келнерът и остави на масата още една порция топло мезе, пожела приятен апетит и се оттегли.

— Слугинаж! — рече подире му Рябчук, след това вдигна чашата си. — За свободата! — тържествено произнесе той, дъхна през рамо и изля чашата с водка в устата си.

През следващия половин час Сидоренко разбра, че държат „смотаняка“ в някаква изоставена вила. Бил наред със здравето. Не го бият, не го измъчват, само дето не свалят превръзката от очите му.

— Всичко това е много хубаво — съгласи се Сидоренко. — Но как ще стане с откупа?

Рябчук го изгледа тъпо.

— К’во за откупа? — издудня той, вече едва превъртайки езика си. — Десантника каза, че откупа сега го съ… събират. Това са много милиони! Докато ги намерят…

— И като ги съберат? Вие к’во, ще им върнете ли оня?

Рябчук се замисли и поклати кръглата си кратуна.

— Май че не. Сигурно ще го очистим.

„Надали Грязнов ще се зарадва на това“ — помисли си Сидоренко.

— К’во се зъбиш? — внезапно помрачня Рябчук. — Да н’си мислиш, че си най-умният? — Той вдигна ръка и заплаши Сидоренко с пръст. — Аз тебе отдавна съм те гепил, доценте… К’во, искаш да пребараш нашата работа? И всичките ни пари, такова… фют? — Рябчук извъртя ръката си, показвайки какво точно е „фют“.

— Изтрябвало ми е — пренебрежително отвърна Сидоренко. — Да не би чак толкова да съм се намразил, че да се чепкам с Десантника? Ако трябва, той и своите ще затрие и даже няма да мигне. Да не съм самоубиец?

— Не бива така — укорително изрече Рябчук. — Десантника е свестен тип. Само дето нервите му малко нещо не са в ред. И Устюг му го каза същото. „Ти — вика — си добро момче, ама нервите ти не са в ред. Трябва да се лекуваш.“

— Така си е — пак потвърди Сидоренко. — А какъв е тоя Устюг? Свестен пич ли е?

— Ченге — махна с ръка Рябчук. — Но иначе е печен. Дори Десантника си кротува пред него.

— Щом е тъй, значи наистина трябва да е печен.

Сидоренко пак хвана гарафата. Рябчук проследи движението му, хлъцна и мотна глава.

— На мене не наливай!

— Защо? — вдигна вежди Сидоренко.

— Време ми е да застъпвам на пост — надигна се той тежко иззад масата. Постоя известно време прав, придържайки се за облегалката на стола. След това се отблъсна от нея с ръка, сякаш добавяйки на тялото си необходимата му допълнителна инерция, и леко поклащайки се, пое към изхода.

На Сидоренко му се прищя да тръгне след него, но реши да не рискува. Той също не се чувстваше особено във форма, а не биваше да се захваща с рисковани неща, докато е къркан.