Фридрих Незнански
Платинената карта (5)

3.

Персоналът на хотел „Балчуг“, в който мистър Плат живееше преди неочакваната си смърт, разглеждаше Турецки с внимателно страхливи очи.

— Нямаше нищо необикновено — увери Турецки управителят, нисък дебелак с розови кукленски бузи. — Обикновено мистър Плат излизаше рано и се връщаше късно. Нали ги знаете бизнесмените…

— Колко време престоя в хотела?

— Три дни.

— Посещавал ли го е някой?

Мениджърът разпери ръце.

— Честно казано — не знам. Нека попитаме портиера.

Слабоватият бледен портиер, изглеждащ като пълната противоположност на управителя, меланхолично извъртя очи, пошава с тънките си устни и като изпули отново очи изпод вежди, съобщи:

— Тъй вярно. Идваха. Завчера. Двама господа. Чакаха го половин час във фоайето.

— Така ли? Значи не са имали предварително уговорена среща с Плат?

Портиерът отново извърна очи, но този път възстанови фокуса доста по-бързо.

— Стори ми се, че срещата бе уговорена. Когато мистър Плат се видя с господата, не се учуди, а започна да се извинява за закъснението си.

— Ясно — кимна Турецки. — След като тези господа са чакали половин час във фоайето, би трябвало добре да сте ги запомнили?

Хилавият портиер погледна към розовобузестия управител. Той сурово свъси вежди.

— Изобщо не съм ги заглеждал — каза портиерът. — Но имам добра памет. — Портиерът отново, за трети път през последните пет минути, извъртя очи, а устните му изразително замърдаха: — Единият бе нисък и набит. Светла коса, сини очи. Устата му… Устата му бе неприятна — малка и лигава. Когато говореше, имах чувството, че устните му пълзят във всички възможни посоки. Другият… Другият, наопаки, беше брюнет. Възмургав, с нещо циганско. Леко къдрава коса, прошарена по слепоочията. Русият носеше чанта. Кафява, кожена, с позлатени закопчалки.

Турецки възторжено поклати глава.

— Вие би трябвало да работите в милицията!

— Няма нищо свръхестествено — възрази портиерът. — Обичайната професионална памет. Между другото и двамата бяха облечени доста добре. Изглеждаха като преуспяващи бизнесмени. Само че лицата им бяха тревожни.

— Тревожни, казвате.

Портиерът кимна.

— Тъй вярно. Докато седяха и чакаха, през цялото време тихо си шептяха. Май спореха за нещо. А когато мистър Плат влезе, и двамата скочиха от фотьойлите, като че ли бе настанало явлението на Исуса Христа.

— Той учтиво ли ги посрещна?

— Да. Усмихна се, подаде ръка и на двамата господа, извини се за закъснението си. След това влязоха в асансьора и се качиха при мистър Плат.

— Много ли се забавиха?

Портиерът намръщи чело.

— Час или два. И двамата на излизане бяха доволни. Очевидно мистър Плат им бе казал нещо, което доста ги беше зарадвало. Светлокосият дори потриваше ръце — тоест това, на което се е надявал, е станало.

— Това ли е всичко, което си спомняте?

Слабичкият портиер изпъна ръце по кантовете на панталона и кимна.

— Тъй вярно. Това е всичко.

— Отлично. — Турецки повдигна ръка и погледна часовника си. — Кога свършвате работа?

— След два и половина часа — отвърна портиерът.

— Бихте ли могли да се отбиете в следствения отдел на Главна прокуратура, за да съставим фоторобот на тези господа?

Портиерът отново погледна към дебелия управител. Той сви рамене.

— Какво пък — рече портиерът. — Щом се налага, ще намина.

Турецки извади от портфейла си визитка и я подаде на хилавия портиер.

— Обадете ми се, преди да дойдете. Ще ви обясня как по-лесно да ме намерите.

Портиерът прибра визитката в джоба си. Турецки се вгледа в мрачното му, сухо лице с неизразителни сини очи щеше да е прекрасен страж в средновековна тъмница и се усмихна.

— Между другото — попита Турецки. — Защо непрекъснато употребявате „тъй вярно“? Да не би преди да сте били военен?

— Тъй вярно — рапортува портиерът. — Бившият прапоршчик Свиридов.

— Какво ви домъкна в този хотел?

Портиерът се замисли за секунда, а след това философски изрече:

— Явно съдбата го е пожелала.

Разговаряха с Меркулов в края на деня. Константин Дмитриевич бе строг и ироничен. Общо взето, както винаги. Той погледна насмешливо измъчения Турецки, прекара длан по посивялата си коса и попита:

— Е, господин „тежкар“, какво успяхте да научите?

Турецки извади от чантата си няколко листа, скрепени с кламер, и ги сложи на бюрото.

— Това е експертизата. Рибата, която господин Плат благоволил да похапне, е съдържала отрова. Ако те интересува каква точно, можеш да прелистиш тия документчета. Там всичко е подредено по лавичките, само дето няма химическите им формули.

Меркулов взе експертизите, нахлузи очилата си и набързо ги прегледа.

— Хм… Интересно. — Той свали отново очилата и ги постави върху бюрото. — А какво става с оня… Как беше…?

— Марат Соколов? — Турецки мрачно се усмихна. — Изчезна, готвачът му с готвач. Като риба във водата. Живеел е сам. Ни жена, ни дете, ни коте. Няма роднини. Съседите му от етажа казват, че понякога са го срещали на входа, но не знаят нищо за личния му живот. Колегите му в ресторанта казват, че е бил отличен работник. По време на двете години работа в ресторанта не е закъснял нито веднъж, никой не се оплаквал от него. В книгата за отзиви на ресторанта по повод неговите бъркочи има само хвалебствия. Господин Соколов е бил много добър по рибните блюда.

Меркулов погледна заключението на експерта още веднъж и мрачно каза:

— Трябва ли от това да следва, че нашият Марат Соколов не е влизал в никакви подозрителни връзки?

— Чист е като кристал — потвърди Турецки.

— Как келнерите не са се учудили, че сам се е захванал да поднася храната на мистър Плат?

— Не е било странно. Това е обичайна практика при тях. Главният готвач често обслужва най-добрите клиенти. Келнерите не за пръв път са сервирали на мистър Плат и, разбира се, чудесно са знаели кой е той.

— Тъй, тъй… — Меркулов отново надяна очилата си и пак прегледа експертизите, като че ли се надяваше да намери в тях отговора на всички загадки. Обаче отговора го нямаше там. Меркулов въздъхна, свали очилата и замислено започна да почуква с тях по бюрото. — А какво имаме относно мотивите на убийството? — попита той.

— Трудно е да се определят някакви мотиви. Плат беше крупна личност в международния бизнес. Разбираемо е, че ще се намерят стотици, ако не и хиляди хора, които са имали нещо против него. — Турецки погледна потропващите по бюрото очила и добави: — Да се качиш на такива височини е възможно само ако стъпваш върху главите на останалите.

— Най-лесната работа — додаде Меркулов. — Интересното е дали са го очистили наши бандюги, или са си напъхали ръчичките вносни гастрольори?

— И рече дядо гатанка — промърмори Турецки. — Костя, имам чувството, че с това дело ще хлътнем до немай-къде.

— Абе сигурно е, че няма да скучаеш. Радвай се, Саня, другите изобщо няма какво да правят, а при тебе на работата краят й не се вижда. Трябва да се чувстваш щастлив.

Александър Борисович се усмихна не особено весело.

— Освен всичко останало вие сте и циник, господин държавен съветник от правосъдието първи клас.

В отговор Меркулов небрежно се ухили.

— Вместо да ме псуваш, по-добре ми разкажи какво е правил в Москва твоят милиардер.

— Като че ли не знаеш. По телевизията само за това се дърлят. Както предполагам ти е известно, мистър Плат е бил голям филантроп и е донесъл в Москва няколко картини на руски и западни художници, закупени на търгове извън Русия. Плат е възнамерявал да ги подари на Третяковската галерия и музея „Пушкин“. Освен това Плат е искал да инспектира дейността на собствения си фонд в Русия. До него са достигнали слухове, че фондацията „Плат“, създадена, за да финансира работата на руски учени, кротко е разграбвана от тукашните й шефове.

— Аха! Струва си да се заеме човек с това!

— Абе за какво можеш да се хванеш — махна с ръка Турецки. — Едва ли би докопал нещо сериозно. И сам знаеш как стават тия неща в Русия — по-добре не се навирай! А и едва ли те ще афишират тъмните си дела по такъв глупав начин. Ясно е, че ще проверя версията, но не ми се струва, че има особен смисъл да се ровя в тази посока.

— А кое би си струвало?

Турецки въздъхна и сви рамене.

— Да знаех, веднага щях да се хвана за лопатата. Както обикновено, щях да се заема с първите три версии, които ми идват наум. Първата е фондът на Плат. — Турецки се приведе в реверанс в посока на Меркулов. — Втората са картините, които Плат е имал намерение да подари на Третяковската и музея „Пушкин“. По някакъв начин може да са свързани.

— А третата? — попита Меркулов.

Турецки сви рамене и каза:

— Разправии на битово ниво.

Меркулов се засмя.

— Какво имаш предвид? Мислиш ли, че Марат Соколов е имал причини за лична неприязън?

— Кой знае — опитвайки се да имитира шефа си, отвърна Александър Борисович. — Може би при предишното си гостуване мистър Плат е напсувал фирменото блюдо на ресторанта. А може би е свалял жената на Соколов.

— Или е отровил любимото му куче — добави Меркулов. — Защо не, провери и това. Милиардерите непрекъснато и навсякъде отравят чужди кучета. И веднага щом приключат с нещо такова, се захващат със съпругите.

— Стига бе! — шеговито възкликна Турецки.

— Ама разбира се!

Турецки направи сериозна физиономия и рече:

— В такъв случай ще възприема версията с кученцето като фундаментална.

По пътя за вкъщи Турецки реши да се отбие в цветарския магазин.

Той избираше цветята дълго и придирчиво. Някои имаха увехнали листенца. Други бяха с прекалено къси стъбла. На трети Александър Борисович не хареса цвета, на четвъртите — аромата. Накрая измъчената продавачка попита:

— По какъв повод ви трябват? За рожден ден или за банкет?

— Нито едно от двете — отвърна Турецки.

— Без повод?

Турецки се усмихна и кимна.

— Без повод.

— А за кого? За приятелка или за съпруга?

— За любимата ми жена — отвърна Турецки.

Продавачката се усмихна.

— Вероятно искате да се сдобрите?

— Защо решихте така? — Александър Борисович бе впечатлен от проницателността на продавачката.

— Като че ли това е единственият случай, в който мъжете стават толкова старателни. Обикновено купуват каквото им падне. Мислят си, че главното е да поднесат цветя без значение какви са.

— За мен има значение — каза Турецки.

— Хм… — Продавачката замислено огледа съдовете с цветя. — Във вашия случай е по-добре да избягвате агресивно ярките багри. Като че ли най-подходящи ще са ето тези рози. Те имат много нежен, психологически неутрален цвят. — Тя посочи букета от големи, цикламенобели рози и добави: — Ако моят мъж ми подари такъв букет, бих му простила греховете за пет години напред!

Турецки се усмихна и каза:

— Опаковайте ми ги.

Той спря на входа на магазина и пое с пълна гръд вечерния въздух на улицата. Ако Турецки бе малко по-внимателен и ако големият ароматен букет от рози не заслоняваше полезрението му, той, разбира се, щеше да обърне внимание на ниския пъргав младеж с черно яке, който, минавайки покрай следователя, за секунда се засуети, преструвайки се, че разглежда табелката с работното време на магазина. Но Александър Борисович бе твърде вглъбен в собствените си мисли, за да обръща внимание на подобни дреболии. А трябваше.

Вкъщи Турецки бе посрещнат от неочаквана неприятност. Още на влизане той усети, че нещо не е наред. Но понеже беше професионален детектив, както се полага, преди да си направи някакви изводи, той провери старателно всичко. Надникна в кухнята, в хола, в спалнята, в стаята на дъщеря си… Ирина я нямаше никъде.

Уморено се отпусна на фотьойла и подпря брадичката си с юмрук. Няколко минути Турецки поседя мълчаливо, размишлявайки къде би могла да бъде жена му. Не му хрумваше нищо разумно. Тогава вдигна телефона и набра мобилния на жена си. Първи сигнал… втори… трети… Жена му благоволи да се обади едва след четвъртия.

— Ало.

Гласът на Ирина бе весел и както на Турецки му се стори, не особено трезвен.

— Ира, къде си? — смаяно попита той.

— А, Сашка… Правим си тука малко купонче. Ще се върна след час-два. Не ме чакай. Яденето е в хладилника, вчерашното. Стопли си го и яж…

— Я чакай. Какво значи това — ще се върна след час-два? Какъв е тоя купон? Ти въобще имаш ли представа колко е часът?

— Около осем?

— Девет без малко!

— Е, и какво? Вече съм голямо момиче и знам как да се прибера. — В слушалката се дочу нечий жизнерадостен смях. — Добре, миличък, извинявай, тук ме карат да вдигам тост. Ще ти се обадя по-късно, става ли?

— Ира, почакай, аз…

Ирина не отговори.

— Готино филмче — избухна Турецки и също затвори телефона.

След това, колкото и да се опитваше, не успя да се свърже с жена си. Ирина бе изключила телефона.

Тя се върна почти в полунощ. Александър Борисович вече бе задрямал на фотьойла с вестник в ръка. Очилата се бяха плъзнали на края на носа му, устата му бе полуотворена и от нея се разнасяше тихо, но доста внушително хъркане.

— Какво си се сврял в тъмното? — игриво попита Ирина, светвайки полилея.

Турецки стреснато отвори очи. Намести очилата си, приглади с длан коса и погледна строго жена си. След това хвърли поглед към часовника и лицето му се вкамени.

— Тъй, тъй, тъй… — заплашително изрече Александър Борисович. — И къде скитосваме до полунощ, уважаема Ирина Хенриховна?

— Вие може би скитосвате, Александър Борисович, но аз просто културно прекарвам времето си в компанията на близки хора.

— Близки значи — иронично уточни Турецки.

Ирина кимна.

— Точно така.

Александър Борисович саркастично се усмихна.

— А не можа ли да се обадиш и да ме предупредиш? Между другото, аз вече се безпокоях. Място не можех да си намеря.

— Турецки, не преувеличавай! Намерил си мястото си, при това възможно най-удобното. Даже си заспал на него. И изобщо, скъпи, хайде не се прави на примерен съпруг, става ли?

— Какво значи да се правя? — навъси се Турецки.

— Ами това, че на мен ми омръзна да седя всяка вечер вкъщи в горда самота и да очаквам кога моят велможа ще благоволи да се върне от работа.

Турецки нетърпеливо се намръщи.

— Старата песен.

— Може и да е стара, но в нея се пее за главното. Общо взето, мили мой, взех решение: отсега нататък приключвам с живота на отшелница. Ще отивам навсякъде, където ме повикат: при приятелки, при колеги, на купони — навсякъде! Оттук нататък ние с тебе сме равноправни.

— Глупости! За какви права говориш, по дяволите? Като че ли аз всяка вечер се шляя по купони с приятели!

— Това вече няма значение — отряза Ирина. — Всеки от нас отдавна има свой собствен живот. Нека не си правим илюзии. — Ирина притисна длани до челото си и уморено произнесе: — Господи, колко съм скапана. Боли ме главата и искам да спя.

Александър Борисович погледна побледнялото лице на жена си и реши да й спести подготвената гневна тирада.

— Виждам, че в момента не си в състояние да мислиш трезво — сърдито каза той. След това стана, приближи се до жена си и обгърна раменете й. — Хайде да те сложим да спиш… гуляйджийко. Но ти обещавам, че утре този разговор ще продължи.

Последната реплика прозвуча като заплаха, но в отговор Ирина Хенриховна само немощно се усмихна.