Фридрих Незнански
Платинената карта (48)

4.

Вера и Стас седяха в студентското кафене. Пред всеки имаше по чаша с кафе. Стас дори не поглеждаше кафето си, а Вера разсеяно въртеше чашката върху чинийката.

Лицето на Стас бе бледно и напрегнато. Вера, наопаки, изглеждаше прекрасно. Този ден тя бе много красива — фино лице, дълга светла коса, плавни аристократични движения.

Гледайки я, Стас изведнъж изпита остро, парещо чувство на болка. Изведнъж разбра (за пръв път през живота си), че той и това момиче са абсолютно различни, че са замесени от различно тесто, че нямат и не могат да имат нищо общо. И че въобще е неразбираемо как, по какъв начин и защо съдбата ги бе събрала заедно.

Паузата стана тягостна. Вера нямаше намерение да нарушава напрегнатата тишина, затова Стас реши да заговори пръв.

— К-къде беше? — попита той с треперещ, леко истеричен глас.

— Едва ли ще ти е интересно — апатично отвърна Вера.

— Що за г-глупости говориш? Как така ще ми е неинтересно? Нали си моето момиче?

Вера лениво сви рамене (изобщо не й се искаше да говори на тази тема).

— Е, и какво? Днес съм аз, утре ще е някоя друга…

Тоцки учудено се втренчи в нея.

— За какво н-намекваш?

— За нищо. Просто животът е такъв, Стас. Хората се срещат и се разделят. И в това няма нищо страшно.

— Мислиш ли, че не съм се тревожил? М-място не можех да си намеря! Знаеш ли колко се т-тревожих?

Вера се усмихна. Изведнъж Стас й се стори ужасно скучен и досаден.

— И какво? — попита тя.

— Ами аз… — Тоцки млъкна. Явно не знаеше какво повече да каже.

Вера равнодушно чакаше, докато той събере мислите и силите си.

— Аз дори щях да ходя в м-милицията! — изстреля най-сетне Стас. — Исках да настоявам да започнат да те т-търсят! Но баща ти ми забрани. Каза, че м-милицията само ще п-попречи. И че п-похитителите могат да се разсърдят и да ти п-причинят болка.

„Болка“ — помисли си Вера. Тя си спомни веселите лица на Грув и Максимович, припомни си с какъв жаден интерес те обсъждаха новите идеи на Вера и думите на Тоцки й се сториха чудовищно глупави и безсмислени.

— Излишно си се тревожил — спокойно каза Вера. — Нищо не ме заплашваше.

— Как така не те е заплашвало? — учуди се Стас. — Нали беше отвлечена?

— Не — твърдо каза Вера. — Никой не ме е отвличал. Сама напуснах дома си.

Беше смешно да гледаш Стас. Бузите му се покриха с розови петна, а очите му бяха учудени и изплашени като на кученце.

— Но з-защо не ми каза н-нищо? — възмутено каза той. — Защо не си казала нищо и на родителите си? З-зна-еш ли колко се вълнувахме з-заради тебе? А когато от-твлякоха и Сергей Михайлович, ние с майка ти едва не се побъркахме!… — Споменавайки за бащата на Вера, Стас веднага разбра колко нетактичен е бил и мъчително почервеня. — Между другото, има ли нещо н-ново за него? — тихо попита той.

Вера поклати глава.

— Не. Похитителите са поискали пари, но не са казали къде и кога трябва да бъдат предадени.

— Странно — каза Тоцки. — Всичко това е много странно.

— Кафето ти изстива — каза Вера.

— Кафето? — разсеяно повтори Стас. Той смутено погледна чашата си. След това премести погледа си върху Вера и нервно се намръщи. — К-какво общо има тук кафето? Ние г-говорим за тебе. Напуснала си дома си, и т-това мога да разбера. Но къде си била? Къде беше, Вера?

— Където съм била, там вече ме няма — неочаквано рязко отвърна Вера. — И знаеш ли какво… Вече не искам да съм твоето момиче. Не ме търси повече, разбра ли?

Лицето на Тоцки се вцепени.

— Н-нищо не разбирам. Не иск-каш да се виждаме повече? — смутено попита той.

Вера кимна.

— Н-но защо?

— Защото си ми омръзнал — кратко отвърна Вера. След това добави с малко по-мек глас: — Стас, вече не те обичам, разбери го! Било, каквото било. Отношенията се изчерпаха. В това няма нищо странно и страшно.

Тоцки изглеждаше окончателно объркан.

— Им-маш си д-друг? — попита той с помъртвял глас.

„Не“ — искаше да му каже Вера, но вместо това неочаквано изрече:

— Да, Стас. Има друг. И аз искам да се омъжа за него. Извини ме, че не ти казах по-рано.

Стас леко разтърси глава, като че ли прогонваше нещо натрапчиво, и тихо каза:

— Луд-дост някаква… Откъде се взе? Нали досега го нямаше?

Вера се усмихна.

— Много смешно го каза, Стас. Вярно е, по-рано го нямаше, но сега го има. Такъв е животът.

— И как се казва? — попита Стас, съвземайки се и гледайки към Вера изпод смръщените си вежди.

— Казва се Дейвид. Дейвид Флин. Той е чужденец.

Самата Вера не знаеше защо каза на Стас името на англичанина.

— Виж ти — тихо произнесе Тоцки. — Интересно… Много интересно. И откъде се появи?

— Това няма значение, Стас. Важното е, че ние повече няма да се срещаме. Искам да си напълно наясно с това. — Вера вдигна ръка и погледна часовничето си. — Трябва да тръгвам — каза тя. — Не се сърди. Няма, нали? Така или иначе не аз съм момичето, което ти трябва.

Вера стана, целуна Стас по бузата, обърна се и си тръгна, без да погледне нито веднъж към него, а той я изпрати с поглед до вратата с надеждата, че тя ще се опомни и ще се върне — тогава цялото това натрапчиво и глупаво видение ще изчезне яко дим.

Но Вера си замина.

Стас разсеяно отпи от чашата с изстинало кафе, след това извади от джоба си джиесем и визитната картичка на Денис Грязнов.

— Ало, Денис Андреевич?… Здравейте, аз съм Стас Тоцки… Да-да, същият… Трябва спешно да поговоря с вас… Когато ви е удобно… Добре, става. Довиждане.