Фридрих Незнански
Платинената карта (38)

3.

Беше красив този нахален мъж, безусловно бе красив.

Ирина Хенриховна Турецка високомерно сви устни и се извърна към прозореца, без да удостои нахалника с отговор. Наоколо сякаш плуваше нощната Москва с неоновите си витрини, фирмени надписи и рекламни билбордове. Мъжът се бе надвесил над Ирина, хванал се за ръчката на стола, и се усмихваше като чеширския котарак.

— И все пак ми се струва, че някъде сме се виждали с вас — отново каза той. — Случайно да се наричате Оля?

Сега вече Ирина не издържа.

— Младежо, запазете евтините си трикове за някоя по-млада и наивна — тихо и студено каза тя.

— Едновременно две грешки — усмихна се непознатият. — Първо, вече не изглеждам твърде млад. На четиридесет и две съм. И второ, вие надценявате собствената си възраст. На колко сте? На тридесет и две? Тридесет и четири?

— По принцип жените не бива да бъдат питани за такива неща — сърдито отговори Ирина. — Особено от непознати.

— Нека тогава се запознаем!

— Не обичам новите запознанства — отряза Ирина.

— Всяко ново познанство в края на краищата става старо. Достатъчно е малко търпение. И така, да започнем. Казвам се…

— Не ме интересува как се казвате — сухо каза Ирина.

Непознатият се усмихна.

— Ще ви е по-удобно. Няма през цялото време да ме наричате „младежо“ или „ей, вие“. Казвам се Леонид. А вие?

— Ирина Хенриховна — неочаквано за самата себе си призна Ирина.

— „Хенриховна“ отхвърлям веднага и невъзвратимо — твърдо каза Леонид. — А относно Ирина… Красиво име. Много подхожда на очите ви.

— Името не е като очилата — с лека насмешка отбеляза Ирина. — То не би могло да подхожда на очите.

— Зависи. Например, когато чувам името Ала, аз си представям пълна жена с подпухнали, зачервени от сън очи. А когато чувам името Ана, представям си строго сухо лице със сиви очи. А когато чуя името Ирина…

— Е? — насмешливо попита Ирина. — И какви асоциации предизвиква у вас името Ирина? Какво лице си представяте?

— Такова като вашето — отвърна Леонид. — Красиво, аристократично и леко… надменно.

— Ама че описанийце — изсумтя Ирина. — Получи се направо някаква княгиня Тараканова.

Тролейбусът иззвъня и спря.

— Това е моята спирка — каза Ирина, надигайки се. — Сбогом!

Тя слезе на улицата и с удоволствие вдъхна прохладния вечерен въздух.

— Няма да стане — чу тя до самото си ухо. — Няма да ми се измъкнете толкова лесно.

Ирина се обърна и видя пред себе си „тролейбусния красавец“ Леонид.

— Вие да не би да ме преследвате? — строго попита Ирина.

Леонид кимна.

— Точно така. Преследвам ви. Не мога да позволя на една красива жена да си отиде просто така.

— Какво означава „просто така“? — намръщи се Ирина Хенриховна.

„Тролейбусният красавец“ сви рамене.

— Например, без да съм й предложил вечеря.

Турецка внимателно се вгледа в лицето му. Нямаше какво да се каже, то бе много симпатично — възслабо, загоряло, с решителна брадичка и пълни чувствени устни. Тя се усмихна.

— Това да не би да е покана?

— Именно! — кимна Леонид.

— Хм… Между другото аз съм омъжена — показа Ирина халката си на „тролейбусния красавец“.

— Това не ме плаши — спокойно отвърна той.

— Вие сте смел човек — поласка го Турецка.

— Това е едно от множеството ми достойнства — отговори Леонид. След това леко склони глава встрани и се усмихна ослепително: — Е, какво? Ще се съгласите ли да обядвате с мен?

— Искахте да кажете „да вечеряте“?

— Извинете ме, нещо блокирах. Разбира се, че да вечеряме.

Турецка се замисли.

Да вечеря с почти непознат човек. Ей така, направо да я задигнат от улицата. Но напоследък тя бе все по-склонна да преоцени своите жизнени ориентири. „Я по дяволите всичко! — помисли си Ирина. — Така или иначе всъщност нямам мъж. Защо да съм длъжна да седя по цели вечери вкъщи между четирите стени и да се блещя в поредния тъпанарски сериал по телевизията?“

— Добре — каза Турецка. — Ако няма къде да си дявате парите, ще вечерям с вас. Дяволски съм гладна.

— Правилно решение — кимна Леонид. — Обичате ли пица?

— Аха.

— Аз също. Наблизо има едно превъзходно италианско ресторантче. — Той се извърна настрани и направи кръг с ръка. — Ако искате — каза той с усмивка на Ирина, — можете да ме хванете под ръка.

Турецка се замисли за секунда, след това каза:

— Защо не, сигурно ще го направя. Но само защото е тъмно и пътят е лош. Както казват, нищо лично.

— Нищо лично — с усмивка кимна Леонид.

Ирина го хвана под ръка и те тръгнаха.

Докато чакаха пиците си, се разговориха. Стана ясно, че Леонид е бизнесмен, собственик на верига от магазини, продаващи компактдискове, аудио- и видеокасети. Външният му вид съответстваше: хубав скъп костюм, копринена риза, идеална прическа, поддържани нокти. Лицето на Леонид бе мургаво и слабо. Черните му вежди бяха леко повдигнати. Няма какво да се каже, този тролейбусен сваляч бе действително красив.

— Бизнесмен значи? — каза Ирина, поглеждайки недоверчиво своя нов познат. — А предпочитате да пътувате с тролейбус?

Леонид сви рамене.

— Общественият транспорт ми допада — спокойно каза той. — Но този път попаднах случайно в тролейбуса. Виждате ли, Ирина, повреди ми се колата. Повиках пътна помощ, но тези кретени заявиха, че колата има нужда от основен ремонт.

— Бихте могли да хванете такси — отбеляза Турецка.

— Можех — кимна Леонид. — Но не поисках. От сто години не бях се качвал в тролейбус, реших да си припомня усещането. Знаете ли, Ирина, преди десет-петнадесет години тролейбусът беше най-доброто място да завържеш романтично запознанство.

Ирина прихна.

— „Романтични запознанства“ — насмешливо повтори тя. — Да бяхте го казали по-просто: натискали сте момичетата в тролеите.

— Случвало се е — усмихна се той. — В ония времена красивите момичета все още не бяха достъпни за простосмъртните. — Той покри ръката й с дланта си. — Радвам се, че и в наше време се случват приятни сюрпризи.

— Какво намеквате? — с престорена строгост каза Ирина. — Искате да кажете, че съм твърде достъпна?

Игор поклати глава.

— Не. Искам да кажа, че сте твърде красива.

Ирина измъкна ръката си.

— Ясно — каза тя. — Решили сте да си припомните миналото?

— Аха. И както виждате — ненапразно. Между другото, а защо вие не сте с кола? Съпругът още ли не ви е купил?

Ирина поклати отрицателно глава.

— Имам кола, но не обичам да се разкарвам из града в пиковите часове. Ненавиждам задръстванията и когато имам възможност да пътувам с метро или тролей, не ме е гнус.

— Това е подход, който издава умен човек, лишен от предразсъдъци — констатира Леонид.

Дойде сервитьорката и сложи върху масата бутилка вино и две чаши. Отвори виното и наля по малко в чашите.

— Храната ще е готова след десетина минути — съобщи тя с извиняваща се усмивка.

— Няма страшно, не бързаме за никъде — успокои я Леонид. — Та — продължи той разговора, след като сервитьорката си отиде — вие какво работите?

— Педагог съм — каза Турецка.

— О! Най-необходимата професия на земята!

— Зависи според кого — каза Ирина и поясни: — Уча децата на музика.

— Много благородно от ваша страна — каза той. — А мъжът ви? С какво се занимава този щастливец?

— Той… — Турецка се обърка. — Той работи в сферата на услугите.

— Така ли?

— Да. Ликвидира… мръсотията.

— Да не е химическо чистене? — уточни Леонид.

— Нещо такова — с усмивка отвърна Турецка.

— Сигурно е голям чистник и педант — предположи Леонид.

— Има нещо такова — отново се съгласи Ирина.

Той вдигна чашата си и каза:

— Ирочка… — Ирина неприятно бе потисната от тази малка фамилиарност. — Да пием за запознанството ни. Каквото и да казвате, но ни събра съдбата. Ако по улиците нямаше толкова много задръствания, ако колата ми не се бе повредила, то ние с вас нямаше да се срещнем.

Турецка също вдигна чашата си. Те се чукнаха и отпиха.

— А как прекарвате свободното си време? — попита Леонид.

Турецка присви очи.

— Това да не би да е разпит?

— Отгатнахте. Как иначе бих могъл да разбера вашите увлечения и вкусове?

— А защо трябва да знаете моите увлечения и вкусове?

— Как защо? — учуди се той. — Ако обичате опера, ще ви поканя в Болшой театър. Там днес дават Стравински.

— Стравински може и да дават, но се страхувам, че на нас никой няма да ни даде билети — въздъхна Ирина. — Освен може би за места до оркестрината, където, освен краката на артистите нищо друго не можеш да видиш.

Без да казва нито дума, Леонид измъкна от джоба си мобилен телефон и набра номер. Сложи апарата до ухото си.

— Ало, Витя?… Здравей, скъпи. Аз съм Льоня Арсениев… И тебе също. Слушай, трябват ми два билета за днешния спектакъл… Не… Не… Да, много… Напълно… Благодаря ти, скъпи, няма да бъдеш забравен. Всичко добро.

Той прибра телефона в джоба си и каза:

— Воала.

Докато Леонид говореше по телефона, Ирина го наблюдаваше с нескриван интерес. Сега тя попита учудено и недоверчиво:

— И какво, наистина ли ще отидем на тази опера?

Леонид се усмихна.

— Единствено ако не размислите.

— Вие да не би да сте вълшебник?

— Как не. Джузепе Балсамо. Както и Кристобал Хунта.

— Я почакайте… — Ирина намръщи чело. — Нещо ми е познато… Това не беше ли на Стругацки?

Леонид кимна.

— „Понеделник започва в събота“. На млади години това ми беше любимата книжка.

— Както и на мен — каза приятно учудената Ирина.

Интересът в очите й се засили.

— Осигурен, образован, с връзки — бавно изброи тя достойнствата на своя нов познат. — И без халка на пръста. Как би могло да се обясни нещо такова?

— Не знам. Вероятно излишна взискателност. Едно време имаше и халка. Но ако позволите, засега не искам да говоря за това.

— Защо? Да не би да сте Синята брада и да се боите от разобличаване?

— Не, само че…

Засвири бавна музика. Леонид остави чашата си, усмихна се и въпросително погледна към Ирина.

Тя надникна в очите му и когато разбра какво има предвид, поклати глава.

— О, не — каза тя.

— О, да — кимна той. — Тук може да се танцува, само че не всички го знаят.

Той стана от стола си, заобиколи масата и протегна ръка на Ирина.

— Позволете да ви поканя.

Нямаше какво да се прави. Ирина стана, той обгърна талията й, тя положи ръката си върху неговото силно рамо и започнаха да танцуват. След няколко минути неловкостта отмина и Ирина разбра, че това ужасно й харесва. Да танцува в ресторант с красив, внимателен и почти непознат мъж — такова нещо не й се бе случвало от много години.