Фридрих Незнански
Платинената карта (33)

7.

— И момичето започна да работи за вас — констатира Голованов.

— Да. Какво друго й оставаше? — Андрей Максимович извади от джоба цигарите си. — Нали няма да имате нищо против, ако малко ви одимя?

Демидич се намръщи.

— Докато разказвахте, изпушихте четири цигари. Скоро ще ви хване рак.

— Това си е моя работа, нали? — с насмешка парира Максимович.

Той запали петата си цигара, пусна облаче дим настрани и погледна Сева Голованов.

— След идването на Вера техническото ниво на фалшификатите и организацията на „бизнеса“ се вдигнаха на много високо ниво. Ако не бяхте ни открили, можеше да станем милионери. Между другото, как ме намерихте? Имам предвид дали някой не ви е насочил?

— Всичко скрито рано или късно става явно — отговори Голованов. — Да не би да не сте го знаели?

— Глупости — намръщено отговори Максимович. — Никога няма да те хванат, ако не допуснеш някаква грешка. Просто станах невнимателен и с нещо се издъних.

— Татяна Олеговна Акишина знаеше ли за тази афера? — попита Голованов.

Максимович поклати глава.

— Не.

— Но нали вие самият казахте, че тя е имала представа кои са „похитителите“ на дъщеря й?

— Знаеше само, че Вера ни трябва за някаква работа, както знаеше и че нейният мъж за нищо на света няма да позволи на дъщеря си да се заеме с нещо такова.

— „Нещо такова“ — замислено повтори Голованов. — Това означава ли, че тя е знаела за вашата „работа“?

— Изобщо нищо не знаеше — разгневи се Максимович. — Е, тоест… разбираше, че искаме да изкараме пари с помощта на компютрите. Знаеше, че дъщеря й има талант. Както знаеше и това, че след като завършим работата си, ще й платим достатъчно добре. Затова не възразяваше.

— И нито веднъж ли не поиска да се види с дъщеря си?

— Не е точно така… Искаше, но аз го забранявах. Опитах се да й обясня, че засега ще е по-добре, ако оставят Вера на спокойствие. А и самата Вера не би поискала да се види с майка си. Знаете ли, момичето е истинско зомби! Може да стои пред компютъра с денонощия. Отделя се от него колкото да хапне нещо, да поспи и да отскочи до тоалетната. Грув се опита да я изведе на разходка, а тя се разходи десетина минути в кварталната градинка и настоя веднага да се върне при компютъра. Вера не е човек, тя е машина. При това сигурна машина, която не се поврежда и не прави грешки.

Голованов се подсмихна.

— Добро оправдание сте си намерили.

— Повярвайте ми, това е самата истина! Даже и да я бях освободил, тя веднага щеше да се върне при нас. Още не беше завършила работата си, разбирате ли? Тя направо е смахната!

— А ти самият какъв си? — иронично запита Демидов.

Максимович дори не го погледна, само презрително изкриви яркоалените си устни, които много биха подхождали на вампир.

— Как разпространявахте фалшивите карти?

— О! Беше много просто. Народецът у нас е доста безпросветен — няма да се досети за нищо, ако не му навреш муцуната, където трябва. Защо да говорим за това? Ние с Артур даже пуснахме реклама по телевизията. И в списанията активно рекламирахме нашето производство. Ето на, ние сме създали интернет сайт. Ако искате, можете да го прегледате, адресът е realplastic.com. Сайтът съдържаше всевъзможна информация на руски и английски. Беше предназначен за купувачи, дилъри и за елементарни потребители.

„За Макс това ще е интересно“ — помисли си Голованов. А гласно изрече:

— По-подробно, ако обичате.

— Какво по-подробно от това? Според мен и така всичко е пределно ясно. В нашия сайт заинтересованите посетители обменяха информация и опит. Ние организирахме пласирането на картите. Понякога и пласиране на откраднатото. Ако някой например беше се изхитрил да се сдобие с няколко десетки лаптопа чрез подправена карта, той ги предлагаше при нас за продажба.

— И какво, дори не сте се прикривали?

— А трябваше ли? Сайтът външно не създаваше впечатление за системно блъфиране. На активните участници в сайта давахме пароли. Освен това на уебстраницата бе лепнат банер, върху който пишеше: „Ако искате да научите нещо повече за домейна realplastic.com, напишете ни писмо.“ И заинтересуваните пишеха. Преди да им продадем картите, ние подробно ги проучвахме. Влизайки в кореспонденция с тях, научавахме детайлите. И едва след това сключвахме сделка.

Максимович угаси цигарата си в пепелника и извади нова.

— Спестете си обясненията за рака — каза той на Демидич, след като долови недоволния му поглед.

Програмистът запали, без да бърза, оперативниците не го притесниха.

— Та така — каза той и размаха ръка, за да разсее дима пред лицето си. — Пъблиситито на сайта го направихме доста бързо.

— Какво сте направили? — не разбра Демидич.

— Рекламата — обясни Максимович. — В нашия сайт можеше без проблеми да размениш дъмпове и…

— Една секунда — прекъсна го Демидич. — Какво да разменят?

— Дъмпове — повтори Максимович. — От английското „dump“.

— За боклук ли става дума? — учуди се Демидич.

Максимович дръпна от цигарата си, пусна дим към тавана и поклати глава.

— Думата „дъмп“ не означава само боклук — каза той. — Компютърджиите наричат така цифровия израз на информацията, която е записана върху картата. Името на нашия домейн не след дълго стана популярно. Не можехме да се отървем от желаещи да си купят фалшиви карти по петдесет бона за сто парчета.

— А какви суми имаше на картите? — попита Голованов.

— Сумите по фиктивните сметки започваха от две хиляди долара. Бяхме обмислили всичко детайлно. Освен кредитни карти ние добавяхме към тях и лични документи.

— Защо?

— Как защо? Ами ако някой подозрителен продавач поиска шофьорската ти книжка?

— И всичко това го правехте четиримата? — учуди се Сева.

Максимович поклати глава.

— Не. Подръка имахме още две момичета, студентки. Но няма да ви кажа имената им. Те са случайни хора и им плащаха направо стотинки. Просто си изкарваха по нещо при нас.

— Значи сте били шестима? — уточни Голованов.

Максимович наум преброи своите „колеги“ и кимна утвърдително.

— Така излиза. Виждате ли, при нас имаше разделение на труда. Едни седяха пред компютрите, други координираха процеса, трети теглеха парите от банкоматите. Всеки си гледаше неговата работа.

Максимович, напълно свикнал с новата си роля, вече не изглеждаше уплашен или смутен. Той се бе проснал небрежно върху стола с цигара в ръка и пускаше към тавана пръстенчета белезникав дим.

— А не ви ли беше срам, че нарушавате закона? — полюбопитства Демидич, който винаги искаше да научи нещо повече за психологията на „модерната младеж“. — Не ви ли беше съвестно?

Максимович погледна към Демидич и сериозно му отвърна:

— Никак. Честно казано, за нас всичко това беше повече игра, отколкото начин да спечелим пари.

— Така ли? — вдигна вежди Голованов.

— Да — кимна програмистът. — Много пъти съм мислил за това. И да не бяха плащали за работата ми, аз така или иначе щях да се занимавам с нея. Хлътнах, разбирате ли ме? Това имах предвид, когато казах, че Вера е смахната, а вашият колега ме попита дали и аз не съм. Знаете ли… вероятно съм смахнат. Наистина не чак дотам, но съм смахнат. Всъщност ние с вас много си приличаме.

— Тъй ли? — не разбра Демидич.

— Ами помислете. Работите в милицията, а много добре знаете, че на ченгетата им плащат грошове. Пита се: за какъв дявол работите там? Ами защото сте хлътнали. Защото ви е приятно да залавяте такива като мен, за да им наврете муцуната в говната. Това е хазарт! И при мен е същото. Вие вкарвате мен в лайната, а аз го правя с неколкостотин леваци, които мечтаят да забогатеят набързо и без много усилия. Разбирате ли за какво говоря?

Голованов погледна Демидич.

— Доста удобна позиция, Володя. Нали?

— Нямам думи — потвърди Демидич. — Ако се разсъждава така, то и маниакът, който убива малки деца, също не е престъпник. Той просто е хазартен тип. Смахнат. Той просто си има такова хоби, мамка му!

— Какво пък… — Максимович вдигна ръка и се почеса между веждите. — Може и да сте прави. Ако той би могъл да се спре, щеше да спре. Ще се окаже, че всички ние, хората, сме смахнати. Просто ако си откачен на тема събиране на монети, тогава си нумизмат, а ако не можеш да живееш, без да прекараш двама-трима леваци, тогава вече си престъпник.

— Добре, стига толкова философия. — Сева стана от стола. — Стегни се, момко, тръгваш с нас.

Максимович побледня, широко отвори алената си устица и изтърва цигарата. Тя падна върху панталоните му.

— О, по дяволите! — възкликна той, бръсна горящата цигара от бедрото си и я смачка с крак. Повдигна поглед към Голованов и изрече с пресекнал глас: — Но нали обещахте…

Голованов го погледна злобно.

— Какво съм ти обещал? — твърдо попита той.

— Обещахте, че няма да ме вкарате в пандиза! — възкликна Максимович, който отново изглеждаше наплашен. От досегашната му самоувереност не бе останала и следа.

— Обещах ли му? — попита Голованов Демидич.

Той кимна.

— Като че ли да. Тоест обеща му да се опиташ.

— Е, щом съм обещал, значи ще се опитам — съгласи се Сева. — Ще се опитам да направя така, че работата да стигне до задържане срещу подписка. А сега отиваме в Подолск — при Вера. И ако се окаже, че тя не е там… — Голованов изгледа страховито Максимович и вдигна пръст: — Сърди се на себе си.