Фридрих Незнански
Платинената карта (32)

6.

Вера Акишина никога не бе изпитала нещо необикновено през живота си. И още по-точно казано: даже и извънредните събития тя възприемаше като нещо подразбиращо се, като елементи от някаква по-голяма схема или компютърна програма. И затова никога и на нищо не се учудваше.

И майка й, както и баща й я обичаха много — в това нямаше нищо чудно. Момченцата в училище я заглеждаха — значи така трябва. Тя правеше прекрасно онова, което другите не можеха — значи функцията й е такава. Дори когато Вера получи наградата в Париж на състезанието за програмисти, тя изобщо не се изненада. Беше най-добрата в Москва, защо да не е и най-добрата в Париж? Или дори в света?

Вера нямаше никакви амбиции по този повод. Тя просто обичаше това, което прави, и се стараеше да го прави добре. А че за това й даваха грамоти, награди или пари — какво толкова, значи така трябва да бъде.

Чувствата, които Вера изпитваше спрямо Стас Тоцки, дори да се струваха странни някому, за нея бяха съвсем обикновени. В книжките пишеше, че всяко момиче трябва да си има приятел. Вера доста дълго не придаваше на това някакво значение. В университета момчетата се дърпаха от нея, независимо от ефектната й външност. Мислеха я за странна и студена. Вера въобще не се вълнуваше от това.

Един ден тя се запозна в студентския стол със странен и мил хлапак. Наричаше се Стас Тоцки. Стас й предложи да излязат някъде вечерта и Вера се съгласи. Беше й спокойно и приятно да общува с него. Освен това другите престанаха да я гледат като бяла врана.

Когато Стас се осмели да я целуне, тя не се противи. Първо, всички момичета се целуват с момчетата, второ, това даже се оказа нещо приятно. Когато Стас си позволи малко повече, тя го отблъсна и закопча блузката си. Момичето не бива да позволява на момчето всичко и веднага, развитието на интимните отношения е дълъг и последователен процес.

Затова Вера се отдаде на Стас едва два месеца след началото на тяхната връзка. Отначало я болеше, но Вера изобщо не се учуди на това, защото знаеше, че ще я боли. След това сексът започна да й носи удоволствие и Вера отново го възприе като нещо задължително.

Сега всичко при нея беше, както и при останалите: университетът, гаджето и любимата й работа.

След началото на приятелството им станаха много други неща, но каквото и да се случваше, Вера винаги си знаеше, че има само едно гадже и то се нарича Стас Тоцки.

Една вечер със Стас решиха да отидат на кино. Вера не обичаше много да излиза, но когато я канеше Стас, тя никога не му отказваше. Защото момичето трябва редовно да се среща с гаджето си и да ходят някъде заедно. Така стана и този път.

Вера облече любимата си блузка и вече бе готова да излезе, когато изведнъж телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката.

— Да.

— В-вера, з-здравей — чу се в слушалката басовият, леко приглушен глас на Стас.

— Здравей, Стас, тъкмо излизах.

— В-вера, имам проблеми — каза Стас. — Мене ме отвлякоха.

— Какво? — не разбра Вера.

— Отвлякоха м-ме. Искат пари. Но аз нямам п-пари.

— Нещо не разбирам, Стас. Кой те е отвлякъл?

— Н-някакви хора. Казват, че ако се съгласиш да поработиш за тях — ще ме освободят.

— Ясно — каза Вера. И наистина всичко й беше ясно. Бяха отвлекли Стас заради откуп, а той нямаше парите. Родителите му бяха починали отдавна, затова и нямаше кой да се погрижи за него. Стас имаше само един близък човек и този човек бе Вера. Тя неведнъж беше виждала подобни истории на кино, а след като това се случва с другите, защо да не се случи и със Стас? — Какво трябва да направя? — попита тя.

— Слез на у-улицата. До в-входа ще те чака кола. Бяла мазда. Качи се в колата, те ще ти кажат всичко.

— Добре — каза Вера и затвори.

Пред входа наистина бе спряла бяла мазда. Шофьорът пушеше — Вера забеляза яркочервеното въгленче. Тя отиде до колата и каза:

— Аз съм Вера Акишина. Мене ли чакате?

— Да — отговори от полумрака на купето непознат глас. — Влезте в колата.

Вера заобиколи колата, отвори вратата и седна до шофьора. Той беше слаб и намръщен. Вера никога досега не беше го виждала.

— Стас ми каза, че сте го отвлекли — каза Вера.

Непознатият кимна.

— Да. Ако искате да сте му от полза, трябва да тръгнете с мен.

— Къде? — попита Вера.

— Там, където ви откарам — присмехулно отвърна слабият. — Съгласна ли сте?

— Стас ми каза, че ще трябва да върша нещо.

— Точно така — кимна слабият. — За вас това ще е нещо незначително. Но ще е много полезно за Стас.

Вера се замисли.

— Родителите ми ще ме търсят — каза тя. — Мога ли да им се обадя?

Непознатият поклати глава.

— Не. Нека ви търсят.

— Тогава да тръгваме — каза Вера.

Непознатият хвърли цигарата си през прозореца и запали колата.

Пътуваха дълго, много дълго. Слабият непознат й обясни, че излизат от града и освен това ще пътуват още доста. След което Вера задряма.

Най-сетне пристигнаха. Жилището, в което на Вера й предстоеше да живее и работи, беше почти немебелирано, но затова пък отрупано с техника.

— Какво трябва да правя? — попита Вера слабия.

— Същото, което правя аз. Ще произвеждаме фалшиви карти „Vysa“, „Master Card“ и „American Express“. Няма да работиш сама. Наричат ме Грув. Колегата ми, когото ще видиш днес, се казва Андрей. Ако работиш добре, то след две седмици ще се прибереш вкъщи заедно с гаджето си. При това ще ти дам пари. Много пари.

— Това е добре — каза Вера. — Но родителите ми ще се тревожат.

Грув се усмихна и махна с ръка.

— Не се безпокой за родителите си. Ние си имаме един юнак тук, ще успокои когото поискаш.

Вера не схвана за какъв „юнак“ става дума, но се успокои. След като Грув твърди, че всичко ще е наред, значи така и ще бъде.

Грув стана от бюрото и се приближи до креслото, в което седеше Вера. Той клекна пред нея, протегна ръка и нежно я погали с длан по бузата.

— Нали знаеш колко си красива? — попита Грув.

Вера се почувства неуютно, тя позволяваше само на един човек да я милва по бузата — на Стас Тоцки. Нямаше представа какво трябва да прави в такава ситуация. Ако отблъсне Грув, той може да се обиди и да си го изкара на Стас.

— Ти си красива — каза Грув, оценявайки мълчанието й като съгласие.

— Знам — отговори Вера, отдръпвайки се от слабата ръка на Грув. Тя смръщи вежди и строго допълни: — Струва ми се, беше казал, че ви трябвам за работа.

— Точно така — кимна Грув. — Но все пак не може през цялото време да се работи. Понякога човек трябва да се отпусне.

Вера замълча — не знаеше какво трябва да му отговори.

— Добре, извинявай. — Грув стана и отново отиде зад бюрото си. — Освен ако ти самата не искаш да се поразходиш някъде — на бар или дискотека. Ще съм на твоите услуги. Окей?

— Ще го имам предвид — отвърна Вера. Тя огледа стаята, отдели повече време на апаратурата и каза: — Железарията ви е доста добра.

— Да, бива я — съгласи се Грув. — Искаш ли веднага да я опитаме?

— Да.

— Тогава сядай пред който и да е комп и действай. Ще ти обясня основното, останалото ще налучкаш сама.

Още същата вечер Вера се зае с работата.