Фридрих Незнански
Платинената карта (30)

4.

— Как е Верочка? — чу се от високоговорителя пресипналият глас на Максимович.

— Нормално. Вече привикна. Не мога да я отлепя от компа. Чуй ме, Андрон, според мен тя вече е наш човек. Може би трябва да й позволим да се поразходи навън?

— Засега не бива. Нека се поизпоти още два-три дена. Артур се кани утре да я посети.

— Отдавна беше време. Ако бе видяла познато лице, щеше да се успокои по-рано.

— Да бе. Само дето първо щеше да извади и двете очички на това „познато лице“. Как върви работата със сайта?

— Всичко е окей, Андрон. Верочка е истински гений. Още два-три дни, и всичко ще е готово. Главното е, че тя се увлече.

— Не се залъгвай. Познавам Вера. За нея това е просто поредната задача, която трябва да реши.

— Няма страшно. Като реши тази, ще й пробутаме друга. Плюс прилично възнаграждение. Тя е умно момиче, няма да откаже…

Сева превъртя малко касетата напред и отново натисна на „плей“.

— Оказва се, че никой друг не се интересува от нея. Чу ли за баща й?

— Аха. Пълня тъпня. Имам чувството, че някой се будалка с нас.

— Вероятно ченгетата са навързали и двете отвличания в общ възел.

— Толкова по-добре. Ще акцентират върху търсенето на татенцето — няма да им стигне животът да хванат следите ни. А дотогава Вера сама ще се появи. Маминката не се ли тревожи?

— Не се безпокой за нея. Имай ми доверие, аз ще я утеша.

Голованов спря записа. Погледна побледнелия Максимович и попита:

— Е, как е? Хареса ли ти? Имаме цяла колекция с такива записи. Мога да ти подаря няколко, ако искаш.

— Не разбирам за какво говорите — мрачно изсъска програмистът. — Нямам представа какво има на тази касета.

— Ясно — кимна Сева. — Сигурно и гласът не е твоят.

— Не е моят — каза Максимович.

— Така си и мислех. — Голованов върна диктофона на Демидич. — Виж какво, гълъбче, вземай чантичката с парите си и да тръгваме. Майорът ще остане при кашоните. Днес ще изпратим тук група експерти — те на бърза ръка ще се оправят с всичките тези говна.

— Къде отиваме? — изплашено попита Максимович.

— В затвора — студено и мрачно отговори Голованов. — Обещавам ти, че ще положа всички усилия той да стане твой дом. Ще си получиш максималното.

— Почакайте… — избъбри Максимович, едва сега осъзнавайки какви житейски прелести го очакват. — Почакайте… Дали не можем да решим този въпрос по друг начин?

Голованов учудено повдигна вежди:

— Например?

— Ами и аз не знам — сви рамене младежът. — Чувал съм, че чистосърдечното признание облекчава вината…

— Облекчава я — съгласи се Голованов, без да променя хладния си тон. — Но на нас не ни трябва твоето признание. Улики има колкото щеш. Достатъчни ще са, за да те тикнат за десет години без право на обжалване. Дигай гълъбите, да вървим.

— Не бързайте! Почакайте! — Максимович развълнувано скочи от стола, но Демидов постави върху рамото му тежката си длан и програмистът отново рухна върху стола. — Ама не може така! Нали ви казах всичко! И за Вера, и за Грув!

— Тъй де — кимна Голованов. — А след това си взе думите обратно. Не, приятелче, така няма да я бъде.

— Но аз съм съгласен! Ще ви кажа всичко!

— Ще го разказваш в затвора — каза Сева, усмихна се и добави: — Там си казват всичко.

— Господи! Но аз не искам! Разбирате ли, не искам в затвора! Майка ми е болна, без мен сигурно ще умре!

— Жалко — каза Голованов. — Жалко, че животът на една възрастна жена зависи от такъв негодник като теб. — Той изгледа наплашения програмист с тежкия си поглед и замислено потри брадичка с длан. След това едва забележимо се усмихна и попита: — Значи казваш, че не искаш да влезеш в затвора?

Максимович енергично завъртя глава. Вече не можеше да говори — задушаваха го сълзи.

Сева въздъхна.

— Нямам представа как мога да ти помогна, момче. Добре. Ще се опитаме да обясним всичко така — дошъл си сам в управлението и си направил чистосърдечно признание. Володя, сложи в диктофона друга касета. Сега това гълъбче ще ни попее. — Сева студено се втренчи в Максимович и заплашително добави: — И ако то издаде дори един фалшив звук, аз ще хвърля на майната си касетата с признанието, а след това ще го хвана за яката и ще го тикна в килията при най-злобните главорези. Те набързо ще му вкарат ум и разум.

Володя Демидов замени касетата на диктофона и я подаде на Сева.

— Седни зад бюрото — заповяда Сева на Максимович.

Програмистът се премести на бюрото. Оперативниците седнаха до него. Голованов сложи диктофона върху плота и попита:

— Готов ли си?

— Да — кимна Максимович.

— Тогава да започваме.

Той натисна бутона за запис. Касетата равномерно се завъртя в диктофона.

— Някъде преди около две години аз се запознах с брата на Вера Акишина — Артур Акишин. Той е много странен тип. От една страна, е смел и кадърен, от друга — пълен кретен. Често пробутваше всякакви дивашки идеи. Въпреки че между тях имаше и някои напълно разумни. Първо ни предложи да организираме пирамида в интернет. Двамата с Грув не приехме сериозно тази идея, но Артур успя да ни убеди, че това ще носи сериозни приходи и е практически безопасно…

Голованов слушаше Максимович внимателно, хвърляйки от време на време погледи към диктофона, за да е сигурен, че касетата се върти.

Максимович се усмихна.

— Колкото и да е странно, Артур се оказа прав. Няколко месеца ние изпомпвахме пари от ония кретени…

— От кои кретени? — попита Демидов.

— От тъпите юзъри на интернет — отвърна Максимович и усмивката му стана злорада. — Те изпращаха пари на наша сметка, а ние им прехвърляхме проценти. До известно време, разбира се. Когато започна да става напечено, ние тихичко затворихме сергията и изчезнахме.

— Колко наскубахте? — сухо попита Сева.

— Някъде около шестдесет хиляди долара. Дори самите ние не вярвахме на успеха си. Но все пак ни се удаде! — В жълтеникавите очи на Максимович се появи хазартен блясък.

„Момчето явно е доста честолюбиво — схвана Голованов. — Това може да се използва.“

— И какво стана с вносителите? — попита Сева.

— Всъщност в това се състоеше и целият фокус — намръщи се Максимович. — В стадото от смотаняци се намери и някакъв по-образован тип. Той нае хакер. Много добър хакер. Нямаше да е проблем, ако очаквахме някакво нападение. Но ние бяхме се успокоили. Вече празнувахме победата, нали разбирате? И точно тогава той се захвана сериозно с нас. За безопасността на начинанието отговаряше Артур. Двамата с Грув бяхме глупаци, че му се доверихме, но се смятахме за неуязвими, нали разбирате?

— Разбирам — кимна Голованов. — Всеки мошеник се чувства неуязвим, докато не го смачкат с нокът — като бълха.

Максимович хвърли на Сева поглед, изпълнен с ненавист, обаче той гледаше програмиста студено и спокойно, затова младежът отново сведе глава и продължи мрачния си разказ.

— Общо взето, този тип… хакерът… той проби защитната ни система, разбра номера на банковата ни сметка и паролата. Когато се опомнихме, беше вече твърде късно. Той беше измъкнал от сметката всичките ни пари. Всички, разбирате ли?

— Всеки майстор си намира майстора, нали? — отбеляза Демидич, потривайки широките си длани.

— Разбира се, ние се вкиснахме — продължи Максимович, умишлено не обръщайки внимание на неговата реплика. — Грув даже искаше да пребие Артур, но аз го убедих, че за всичко сме виновни самите ние. Важното е, че хакерът не беше направил нищо извънредно, беше действал според обичайния алгоритъм. Бяхме изгубили бдителността си и сами настъпихме собственото си гребло.

Максимович въздъхна и разроши с пръсти твърдата си рижа коса.

— Знаехте ли кой е този човек? — попита Голованов.

Програмистът поклати глава.

— Не. Така и не успяхме да го открием. А и това няма никакво значение. Казвам ви: той не беше направил нищо свръхестествено. Момчето беше действало примитивно и грубо и ни прекара единствено защото самите ние се държахме като тъпаци. За нас това беше добър урок.

— Не сте искали да се задоволите с постигнатото — каза Голованов.

— Постигнатото? — Максимович вдигна поглед от пода и погледна към Сева. — За какво става дума? Ние загубихме! Изгубихме всичко, което бяхме спечелили! А уж далеч не сме глупаци. Естествено, че продължихме нататък. Поредната идея отново подхвърли Артур. Той предложи да организираме интернет лотария. Идеята беше страховита!

По яркочервените устни на Максимович плъзна гадна усмивчица. Голованов се намръщи, виждайки самодоволното му лице. Както изглеждаше, Максимович се бе отдал на размишления или по-точно — беше се потопил в приятни спомени. Закръглената му охранена физиономия блестеше.

— Стига се хили — не издържа Демидич. — Разказвай по-нататък.

— По-нататък? — Максимович присви очи. — Какво по-нататък?

— Ти си знаеш — подхвърли му Демидич.

— Бих могъл да ви разкажа — кимна Максимович. — А бих могъл просто да ви пратя по дяволите и да млъкна.

Физиономията на Максимович все още продължаваше да блести от самодоволство.

— Твоя работа — каза Голованов. — Само да ти напомня, ако си забравил, че в момента се опитваш да спасиш кожата си. Ако не ти пука за нея, изключвам диктофона и те помъквам към килията. — Сева сви рамене. — Тъй че сам избирай.

След казаното от Сева Максимович отново забележимо се скапа. Вдигна ръка и разсеяно подръпна брадичката си.

— Добре — каза най-сетне той. — Ще ви кажа. Ние организирахме лотарията. Но първо свършихме още една работа, за да изкараме стартовия капитал. Беше дреболия, но ни донесе няколко хиляди долара.

— Що за работа? — попита Голованов.

Максимович пренебрежително помръдна рамо.

— Примитивна. Трябваше да влезем в базата данни на една фирма. И ние я пробихме. Дори не помня що за фирма беше. Преди години с Грув често си изкарвахме парите по подобен начин. Тъй че може да смятате, че само позабърсахме праха. След като събрахме стартовия капитал, се заехме с лотарията. — Максимович се усмихна и поклати глава: — Беше забавно. Ей богу, много забавно.

— Сигурно е било така — мрачно се усмихна Демидич. — Да пукнеш от смях. Колко смъкнахте от това?

— Не толкова много, колкото възнамерявахме — сподели Максимович. — Някъде към двадесет хиляди. Беше весело да се работи, но така не можеше да продължи прекалено дълго. Щяха да ни открият. Събирахме парите редовно, а печалбите изпращахме на несъществуващи хора. Лотарията беше пълна фикция, но за участието в нея вземахме само по долар на калпак, така че никой не се сърдеше. Повечето играеха по няколко пъти.

Володя Демидов подсвирна.

— Това означава, че сте ограбили не по-малко от десетина хиляди души.

— Бързо смятате — ухили се Максимович. — Беше добър проект. Но имаше и един недостатък. В част от измамената публика се появиха известни съмнения. Започнаха да ни проверяват за наличието на лиценз и всичко останало. Не след дълго трябваше отново да тръшнем кепенците.

— Горкичките — съжали ги Демидич. — Тези изроди не ви позволиха да се разгърнете, така ли?

— Защо пък… — сви рамене Максимович. — Ние се разгърнахме. А след това се свихме. Винаги става така — такъв е животът. Разделихме изкараните мангизи помежду си. След това цял месец стояхме без работа. — Максимович леко наклони глава встрани и внимателно се вгледа в Голованов. — Тогава на Артур му хрумна още една гениална идея. За дебитните карти. Артур си пишеше по интернет с някакъв тип от Франция. Той го посъветва да се заеме с направата на фалшиви карти. У нас това е все още нещо ново, а всичко ново е лесно да се фалшифицира.

— И вие веднага се заловихте за работа?

Максимович кимна.

— Да. Вложихме почти всичките си пари в техника.

— Тази ли? — кимна Голованов към кашоните.

— Не. Тази е нова. Тогава такива машинки не бяха по джоба ни. Вземахме ги „секънд хенд“, като половината, общо взето, бяха домашна направа.

— Откъде ги купувахте?

— Артур намери някакви майстори. Чрез оня, неговия французин. Основната част от техниката я вкараха от чужбина, а тук я сглобиха и настроиха. Всичко вървеше добре, но изведнъж работата запря…

— Защо?

— Защо? — Максимович изтри с длан потта от челото си. — Заради това, че не ни стигаше ум. По-скоро тогава не ни достигна. Изкарахме малко пари от картите, които бяхме направили, но качеството на нашите фалшификати беше кофти. Банкоматите почти никога не ги приемаха. Налагаше се спешно да ги усъвършенстваме.

— Толкова ли е сложно?

— Не че е сложно… — размишлявайки каза Максимович. — Но бяха нужни свежи идеи. Мозъците ни бяха вече размътени, не можехме да измислим нищо ново.

— И тогава си спомнихте за Вера Акишина? — питайки и отговаряйки си сам, каза Голованов.

— Да — кимна Максимович. — Но не ние, а Артур. Той пръв се сети за това. Помня, че оня ден беше страхотна жега…