Фридрих Незнански
Платинената карта (24)

3.

Обаче Голованов не успя да стигне до метрото. След като се отби отново в същото кафе, той се обади на Филя Агеев и му даде няколко разпореждания.

След четиридесет минути Агеев спря колата до кафето и натисна клаксона.

— Къде, по дяволите, скитосваш? — такива бяха първите думи на Голованов, когато се намъкна в колата. — Едва не пукнах от скука!

— Да беше му цапнал една-две бири, веднага щеше да ти олекне — парира го набързо Филя.

— Донесе ли това, за което те бях помолил?

— Разбира се, бос. Ако искаш мнението ми, твоята идея ми изглежда леко глуповата. Но практиката е доказала, че в истинския живот именно такива идеи обикновено успяват.

Без да се вслушва в дрънкането на колегата си, Сева Голованов отвори куфарчето и се хвана за работа. Първо съблече якето и пуловера си и облече униформен елек, който извади от куфарчето. След това се преобу със стари, изтъркани маратонки. Нахлупи на главата си износена бейзболка. Накрая Сева залепи на горната си устна гъсти мустаци, с които веднага заприлича на украинския поет Тарас Шевченко. След секунда размисъл той добави към този маскарад очила със стъкла без диоптри в дебела черна рамка. Едно от стъклата бе леко пукнато в края.

— Е, как е? — попита той Филя.

— Първокласно — одобри Филя. — Абсолютно крими. Трябва малко да порепетираш убедителното произнасяне на фразата „Да сте викали водопроводчик?“ и можеш да нахлуеш във всеки апартамент без никакъв шум и врява.

— Не съм водопроводчик, а съм представител на телефонната компания — поправи колегата си Сева. — Да тръгваме. Сега ще им пробутаме малко спектакълче.

Преди да отвори, Максимович дълго разглежда Голованов през шпионката. След това попита:

— Кой е?

— От телефонната централа — отговори Сева.

Ключалката щракна и вратата се отвори. Четкобрадият бе облечен с червен халат, който прекрасно хармонираше с яркочервените му устни и рижи коси.

— Какво искате — мрачно попита младежът.

Голованов се усмихна между гъстите си мустаци и каза:

— Проверчица.

— Що за проверчица? — учуди се Максимович.

— Обикновена, на телефона — отвърна Голованов. — Ама вие не се безпокойте, всъщност нищо няма да проверявам. Това е само формалност. Просто ще подпишете в дневника и си отивам.

— Да се подпиша? — Максимович разсеяно почеса челото си. — Е, добре. Къде е дневникът?

— Ето го. — Сева извади от чантата дневника и го подаде на Максимович. — Там, където е чавката — препоръча той, подавайки на младежа химикалката си.

Максимович взе писалката от Сева и се подписа.

— Това е — удовлетворено рече Голованов, затвори дневника и го прибра в чантата си. — Сега всичко при мен е пито-платено. Както се казва, имах честта.

Сева се обърна, за да си тръгне.

— Един момент! — спря го Максимович. — В какъв смисъл „пито-платено“?

— В най-прекия — каза Голованов. — Ако по време на следващите няколко дни връзката ви изчезне, аз имам писмено потвърждение, че сте се отказали от профилактичен преглед. — Като доказателство на думите си Сева потупа с длан чантата и добави: — Ей къде е личният ви автограф. Довиждане.

И отново се отправи към асансьора.

— Почакайте! — извика му четкобрадият. — Недейте бърза! Какво означава това — връзката ми да изчезне?

— Ама не се тревожете — ухили се Голованов. — Може би няма да се разпадне. Поне следващите един-два месеца. На ваше място аз не бих се безпокоил чак толкова. Добре, както се казва, благодарско и довиждане.

И Сева за трети път се отправи към асансьора.

— Ей, вие! — за трети път го спря Максимович. — Ама почакайте!

— Какво има? — обърна се Голованов.

Четкобрадият бе излязъл на площадката, имаше недоволен и разтревожен вид.

— Ако трябва да оглеждате нещо, то огледайте го — сърдито каза той. — Трябваше веднага да ми обясните, вместо да ми пъхате дневника си.

Сева се намръщи, после въздъхна („Всякакви нахалници има“ — говореше неговият вид) и с глас, преизпълнен с досада, каза:

— Добре де. Да вървим да огледаме връзката ви.

Разбира се, „връзката“ на Максимович се оказа в аварийно състояние. Сева внимателно огледа телефонния кабел, а след това и самия телефонен апарат.

Той не видя жената, която бе пристигнала с аудито, но ако се съдеше по тънкия аромат на скъп парфюм, тя беше в апартамента. Четкобрадият не разреши на Сева да влезе по-навътре от антрето. Там той забеляза остроноси дамски обувки. („Номер тридесет и седем — тридесет и осем“ — отбеляза си Голованов.) И върху закачалката — светъл лек шлифер.

По време на огледа Максимович почти през цялото време беше наблизо — стоеше облегнат на рамката на вратата с димяща цигара между зъбите и замислено наблюдаваше Сева. В действителност погледът му бе скучаещ и незаинтересован.

— Има ли още много? — нетърпеливо попита четкобрадият, изпушил цигарата почти до филтъра.

— Не, ей сега свършвам. Дали не може… това де, да си намокря гърлото.

— Вода ли искате?

— Може и вода, ако няма нищо друго. От сутринта съм се скапал от суша.

— А, да, разбрах — усмихна се Максимович. — Да беше си казал веднага, вместо половин час да човъркаш с отвертката. Правеше се на усърден или какво?

Вместо отговор Сева глуповато и угоднически се усмихна.

— Стой тук. Сега ще ти донеса — каза Максимович, обърна се и изчезна в кухнята.

Нямаше го две минути. Това време бе напълно достатъчно за Сева, за да завърши работата си.

Максимович се върна от кухнята с чаша в ръка. Подаде я на Голованов:

— Изтрезнявай, нещастнико.

Сева взе чашата, наполовина пълна с кафява течност.

— Какво е това? — стана му интересно.

— Не ти ли е все едно? — флегматично се заинтересува четкобрадият. — Не се бой, няма да се отровиш. Коняк. Между другото, френски.

Сева надигна чашата към устата си.

— Е, стопанино — каза той задушевно, — всичко ти най-добро!

Максимович изгледа как Сева изпразва чашата и произнесе с отвратена усмивка:

— Тази сладка дума „аванта“!

Голованов върна чашата на Максимович и изтри устни в ръкава си.

— Хубава е, гадината! — доволно каза той. (А вътрешно си помисли: „Френски коняк? Копеле лъжливо! Обикновен «Московски», при това наполовина изветрял!“)

— Свърши ли си работата най-сетне? — попита Максимович.

Сева кимна.

— Сега вече да. Още един автограф и си отивам. Максимович се подписа в дневника, а Сева напусна апартамента напълно доволен от свършената работа.