Фридрих Незнански
Платинената карта (23)

2.

След като излезе от блока, Сева се отби в градинката на двора, извади телефона си и набра офиса на „Глория“ (вече знаеше, че прозорците на апартамента, в който влезе четкобрадият, гледат към магистралата, а не към малката улица).

— Ало, Макс ли е?

— Да не би да мислиш, че е английската кралица? — отвърна вечно навъсеният компютърджия.

— Абе, приятелче, я ми проучи едно апартаментче.

— Във връзка с какво?

— Ами кой го обитава.

— Хайде, диктувай.

Сева продиктува адреса.

— Записах — отвърна Макс. — Веднага ли ти трябва?

— Общо взето, да.

— Ще отнеме известно време — предупреди Макс. — Възможно е кодът на базата данни да е променен. Ако е така, ще ми се наложи да го пробивам.

— Троши, скъпи, разбивай. Аз ще почакам.

Сева затвори и сложи апарата в джоба си. От входа на четкобрадия излезе старица с пръчка в ръката. Подпирайки се тежко на нея, стигна до близката пейка. Там тя дълго се настанява и най-сетне успя да седне, протягайки болния си крак. След две минути към нея се присъедини друга старица. Поговориха си малко, след това втората, която дотогава стоеше права, също приседна и двете продължиха разговора си.

В това време Сева държеше в ръце вестник, поглеждайки от време на време часовника си, като се преструваше на човек, който очаква някого.

Макс се обади след около половин час.

— В апартамента живее Андрей Максимович, донякъде мой адаш.

— Каква е фамилията му?

— Максимович — това е фамилията — обясни Макс. — А бащиното му име е Андреевич. Андрей Андреевич Максимович. Регистриран е в апартамента като единствен обитател. Тридесетгодишен. Неженен. Живее в апартамента от пет години. Между другото проверихме фотографията, която ти ни изпрати. Наложи се да приложим търсачката, която разработих… — Макс направи пауза, за да може Сева да се преизпълни с уважение и възхищение от изобретението на Макс. — Та моята система откри момчето в интернет. Името му е неизвестно, а никнеймът му е „Терминатор“.

— Какво е това „никнейм“ — прякор?

— Нещо подобно. Между другото намерих физиономията на твоя Терминатор в един доста забавен сайт.

— Що за сайт? — попита веднага Сева.

— Тъкмо сега се оправям с него — отвърна Макс. — Ще ти се обадя веднага щом постигна нещо. Между другото на този сайт намерих и Вера Акишина. Познах я по стила на работа. Нейният ник е „Златокоска“.

— Красиво — одобри Сева. — Между другото точно: твоят Терминатор е Андрей Максимович. Добре, продължавай да търсиш, а аз ще се опитам да разузная нещо за този Терминатор. Филя Агеев още ли не се е появявал?

— Обади се преди двадесет минути. Изпратил е Артур до университета, сега пие кафе с пастички в студентското кафене.

— Късметлия — завистливо коментира Сева. — Вечно на него се падат удоволствията. А аз стърча на улицата като свещичка на вятъра. Добре, Макс, дочуване. Ако откриеш нещо интересно — обади се.

След като поговори с колегата си, Сева Голованов захвърли вестника и се приближи до старицата с тоягата, която в този момент седеше на пейката сама.

— Здравейте, бабче — поздрави я той.

— Здравей, синко.

— Може ли да поседна до вас?

— Няма нищо… сядай. Да не би пейката да е само моя, нали е за всички?

Бабичката с любопитство се втренчи в Голованов.

— Чакаш ли някого, или живееш тук? — попита тя.

— Не, не живея тук. Аз, бабо, съм от милицията.

— От милицията?

Сева си придаде суров вид и кимна.

— Аха.

Бабичката запремигва.

— Вие на кой етаж живеете? — строго, но вежливо я попита Голованов.

— На третия.

— Отдавна ли сте тук?

— Ами смятай вече петнайсет години. Защо, какво има?

Сева леко се наведе към нея.

— Познавате ли всички жители по лице?

— Всички, освен новите.

— Новите?

— Ами да. Наемателите. Вече е модерно да се дават апартаментите на наематели. Случва се за година през един апартамент да минават и по две семейства. Как да ги запомниш всичките? Ама какво е станало, синко?

— А, имаме едно сигналче. Казват, че във вашия вход на петия етаж се събират разни наркомани и пушат трева.

— Наркомани? — изохка бабичката. — В кой апартамент?

— Още не сме сигурни — отговори Сева. — Тъкмо исках да ви попитам дали не сте забелязали нещо?

Старицата се замисли, след това енергично поклати глава.

— А, синко, само дрънкат. Там няма никакви наркомани. На петия етаж всички са стари. В смисъл че живеят там отдавна. В триста двадесет и шести са семейство Дорофееви. Майката, бащата и дъщеря им с малко детенце. Уважавани хора. От тях няма кой да пуши трева. В съседния има един дядо — инвалид от войната. Между другото бивш генерал.

— А в триста двадесет и осми?

— В триста двадесет и осми… Я почакай… — Бабичката смръщи и без това сбръчканото си чело. — А, да, там има едно младо семейство! Имат куче, как му викаха… да бе, доберман! Не, синко, тия не могат да пушат наркотици. Светлана всеки ден се разхожда тук с детенцето си.

— А как е в триста двадесет и девети?

— Там живее един младеж. Андрюша. Също е много приличен човек. По-рано там живееше баба му, а той беше при родителите си. Постоянно идваше при нея, помагаше й. Добър момък, нищо не мога да кажа. А след като баба му умря, той се премести тук. Преди пет-шест години. И оттогава си живее тук.

— Сам?

— Ами да, сам. Гаче ли досега не се е женил. Макар че… — Бабичката млъкна, но съдейки по това как хазартно пламнаха очите й, имаше какво да разкаже за личния живот на тридесетгодишния Андрей Максимович. Въпреки че бабичката нямаше търпение да посплетничи, за всеки случай тя реши да бъде по-внимателна. — Ама ти, синко, наистина ли си от милицията? — попита тя Голованов (между другото не особено подозрително).

— Да, бабче, наистина. Мога и документ да ти покажа. — Сева се престори, че бърка в джоба си за картата, но бабичката го спря.

— Добре де, синко, не си давай труд. Тъй или иначе съм толкова стара, че нищо няма да видя. Вярвам ти на думата.

Старицата изчака паузата, събирайки мислите си, след това каза:

— Идва една при него. Пристига с кола. Вечно я качва на тротоара — ни да минеш, ни да заобиколиш.

— Тъй-тъй — поощряващо кимна Сева Голованов. — А не помните ли каква кола беше?

— Една такава голяма, вносна. На средата й има нарисувани пръстенчета.

— Ауди? — не толкова попита, колкото констатира Сева.

— Кой да я знае — ауди, шмауди. Не им разбирам.

— Ясно — каза Сева. — Та често, казвате, идва тук?

— Има-няма — два пъти седмично. Понякога по-рядко. Все пак не седя през цялото време тук. Може и по-често да идва, ама да не съм я видяла.

— А откъде знаете, че идва при Андрей?

— Че нали той понякога я изпраща чак до колата. А няколко пъти се качиха заедно вътре.

— Ясно — каза Голованов, изписвайки върху лицето си задълбочен размисъл. — И дълго ли остава при него?

— Не — поклати глава старицата, — не за много. Час-два. — Старицата лукаво се усмихна. — Стига им за годеж.

— А вие какво, през цялото време ли седите навън?

— Защо?

— Откъде сте сигурна, че жената идва при него само за един час, а не за три?

— Ей ги къде са ми прозорците. — Старицата ги посочи с ръка. — Ако не съм навън, ще съм в кухнята. А от кухнята виждам целия двор. Ти, синко, да не си помислиш, че съм някаква клюкарка или шпионка. Моите по цял ден са на работа, а аз не мога да гледам телевизор, от него започват да ме болят очите. И си седя до прозореца. На мене, старицата, много не ми трябва. Даже листенцата да затрептят на вятъра — пак ми е драго.

— Ама аз, бабо, не ви упреквам в нищо. Това е напълно нормално — да наглеждате двора. Все пак някой трябва да гледа дали навън всичко е наред. Младите все нямат кога, по цял ден са на работа — пари печелят. Забелязват собствения си двор едва когато им разкопаят пътя към гаража.

— И това е вярно, синко. Ние, бабичките, сме като пазачки. Вардиянки. Да ме нямаше мен, никой нямаше да може да ти каже нещо за наркоманите.

— Права сте, бабче — с мека усмивка кимна Сева. — Абсолютно сте права. Но нека се върнем към нашите неща. Казвате, че понякога при Андрей идва жена…

— Ти, синко, напразно се захващаш за тая жена. Тя не може да е свързана с наркотици. Твърде е хубава и гледана. Само че…

— Какво?

— Не е тя за Андрюша. То и не ми е работа, но не е за него.

— Това пък защо?

— Че тя е по-стара от него с десетина години, да не е и повече. То днес вече никой не гледа годините, но все едно, не е на добро това. Изглеждат много различни. Тя вечно е със скъпи дрехи: през зимата с кожи, през лятото с велурено палто. И ботушки с ей такива токове. Истинска мадам! Докато Андрей — през лятото по тениска и шапка, през зимата с някакво яке с капси. На всичко отгоре и обица се клати на ухото му. Как намират общ език — представа нямам. Макар че… — Старицата отново се усмихна лукаво. — Има и такива неща, за които разговорите не са нужни. Нали ме разбираш, синко?

В отговор Сева се усмихна и кимна.

— Разбирам те, бабче. Значи тази мадам изглежда шикозно. А откога започна да идва при него?

— Не мога да ти кажа съвсем точно, синко. Може би отпреди половин година. А може и повече. Но ти напразно я забъркваш. Не може тя да е наркоманка. Все пак е вежлива — винаги поздравява. Не — поклати глава старицата, — нищо лошо не мога да кажа за нея. Нито за нея, ни за Андрей. Навярно са те излъгали, синко. Или са се объркали. В нашия вход нивга не е имало наркомани, всички са прилични хора.

— Е, какво пък… Много ми е драго да го чуя. Във всеки случай бях длъжен да проверя постъпилия сигнал. Такава ми е, бабче, службата.

— Разбирам те.

Сева стана от пейката.

— Довиждане — каза той вежливо на бабичката.

— Всичко хубаво и на тебе, синко — кимна в отговор тя. — Ако има още някакви въпроси, пак ела. Аз редовно си седя тук, на пейчицата, докато не хванат студовете.

Сбогувал се със старицата, Сева Голованов се отби в съседното кафе и похапна здравата. След това се обади по телефона на Агеев. Филя не бе успял да изрови нищо ново. Дори Артур да беше замесен в отвличането на сестра си, то ролята му в цялата тази работа щеше да се окаже незначителна. Най-вероятно бе само посредник. Трябваше да бъде „разработен“ Андрей Максимович.

Докато Сева разговаряше със старицата и похапваше в кафето, момчетата от агенцията понаучиха едно-друго за Максимович. Официално той работеше в сайта на интернет списанието „Омега“. Беше дизайнер и редактор на новинарската колона. Често сам пишеше ревюта за стоките. В същия сайт Макс намери стари познати (в интернет брадатият отшелник имаше хиляда пъти повече познати, отколкото в реалния живот), и те споделиха с него информация.

Андрей Максимович бе зает със своята работа не повече от два-три часа дневно. Не се знаеше с какво се занимава през останалото време. („Как да не се знае — възмути се Филя по телефона. — Отвлича красавици и пие кръвта им! Не видя ли какви устни има рижият дявол?“)

Следобед Сева Голованов се върна до жилището на Максимович. Старицата вече я нямаше на пейката, затова пък близо до входа, с качени върху тротоара колела (бабичката не бе преувеличила), бе спряно великолепно черно ауди. В колата нямаше никой. Сева извади от джоба си бележник и записа номера на колата. След като прибра бележника, той постоя известно време в размисъл — струва ли си да почака прекрасната непозната „с кожи и велур“, или овреме да се разкара?

Докато стърчеше, от небето, отдавна обгърнато от черни облаци, започна да ръми дребен, гаден дъждец. Това реши изхода на нещата.

Голованов вдигна яката на якето, напъха ръце в джобовете си, обърна се и се помъкна към метрото. Поне беше наблизо.