Фридрих Незнански
Платинената карта (18)

5.

В дванадесет на обяд Турецки трябваше да се срещне с колегите на Кожухин от Съюза на инвеститорите, но час преди това телефонът в кабинета му позвъни.

— Вие ли се занимавате с делото за убийството на председателя на Съюза на инвеститорите Иван Петрович Кожухин? — попита Турецки тих и тайнствен женски глас.

— Защо пък „убийството“? — отвърна Турецки. — Официалната версия е, че той е загинал по време на риболов.

— Добре де, може и да се е удавил — съгласи се жената. — Все пак работите ли по това дело или не?

— Да — каза Турецки, — с това дело се занимавам аз. Искате да ми съобщите нещо?

— Искам.

— И какво точно?

Жената направи пауза, след което с много тих глас каза:

— Мисля, че знам кой го е убил.

Точно след час жената седеше в кабинета на Турецки.

Изглеждаше на около двадесет и осем години, но съдейки по жестовете, тона и маниерите й, в действителност беше с пет години по-възрастна. Спокойното умно лице, прилежно сресаната светла коса, плавните й движения — всичко говореше, че нервите на жената са напълно в ред и тя няма склонност към паника. И името й подхождаше — Елвира Генадиевна Кутепова.

— И така, Елвира Генадиевна — започна разговора Турецки, — бих искал да ми разкажете подробно за всичко.

— Точно затова съм дошла тук — каза жената. — При вас пуши ли се?

— Понякога даже е задължително — отговори Турецки и приближи пепелника към Елвира Генадиевна.

Тя извади от чантичката си пакет „Малборо лайт“, с небрежно-елегантен жест изтърси една цигара и запали с изящна малка запалка.

След като всмукна с наслада, тя изпусна дима, усмихна се и каза:

— Добре. Сега вече съм готова да говоря. Всичко започна преди няколко години. Тогава, ако не знаете, умря жената на Кожухин. Иван Петрович я обичаше много. Двадесет години те живяха в любов. И всичко свърши само за час. След една разходка сред природата Лена, съпругата на Иван Петрович, се разболя от инфекциозна пневмония и умря само за една седмица.

Турецки слушаше, без да я прекъсва. Елвира Генадиевна тръсна пепелта от цигарата, намести върху коленете чантичката си и продължи:

— Няма да разказвам колко се измъчваше той. Бихте могли да си представите. Но след още една година на Иван Петрович му се случи ново нещастие. Взеха сина му Петя в армията. Разбира се, Иван Петрович би могъл да го измъкне, но не пожела. Той смяташе, че всеки здрав мъж трябва да е служил в армията. Но всичко стана не както го очакваше Иван Петрович. Изпратиха Петя в Чечня и след половин година той загина. Натъкнал се на мина…

Елвира Генадиевна отново млъкна. По напрегнатото й лице Турецки разбра, че тя се бори с напиращите сълзи. След малко успя да се съвземе, без да заплаче.

— След смъртта на сина си — продължи Елвира Генадиевна — Иван Петрович напълно се промени. Стана жлъчен, раздразнителен, непоносим за общуване. Той намрази целия свят, разбирате ли?

Турецки кимна.

— Разбирам. Наложило му се е да преживее много.

— От добър и спокоен човек той се превърна в жлъчен и зъл шеф на голяма организация.

— Извинете, че ви прекъсвам — каза Турецки извинително. — Елвира Генадиевна, а вие каква му се падате?

— Аз? — учуди се жената. След това се усмихна и каза: — А, да, извинете, не ви казах нищо за себе си. Бях му любовница. Любовницата на Иван Петрович Кожухин. Малцина знаеха за нашите отношения, ние никога не афиширахме връзката си.

— Извинете ме, Елвира Генадиевна, а вие… Тоест искам да кажа, вече имахте ли връзка, когато…

— Когато умря съпругата на Иван Петрович? — Елвира Генадиевна поклати глава. — Не. Аз бях само приятелка на семейството. Едно време с Лена учехме заедно в медицинския. Наистина в различни курсове, тя беше по-възрастна от мен. Когато Лена почина, Иван Петрович започна често да ми се обажда, говорехме си много дълго по телефона. След това започнахме да се срещаме. Немного често, разбира се, а само така… от време на време. Иван Петрович беше много зает човек. Освен това ми се струва, че дълбоко в душата си той се срамуваше от нашата връзка. Като че ли му се струваше, че е предал паметта на Лена…

— А как се отнасяше към нея младшият Кожухин?

— Нормално. Той смяташе, че това помага на баща му да се държи на повърхността. Но ние с вас се разсеяхме. — Елвира Генадиевна угаси цигарата в пепелника и запали следващата. — Не говорим за главното — повтори тя. — За убийството на Иван Петрович.

— Слушам ви много внимателно — каза Турецки.

— Преди една година Иван Петрович внезапно забеляза един младеж… Сергей Свиридов. Момчето работеше в офисната охрана на Съюза на инвеститорите. Та веднъж Иван Петрович срещнал във фоайето Свиридов и лицето му се сторило познато. Няколко дни Иван Петрович не можеше да си спомни къде е виждал младежа. След това изведнъж си припомни — на снимката, която Петя бе изпратил от армията. Сергей Свиридов бил командир на взвода, в който служил Петя. И именно той изпратил Петя в оная къща… в къщата, която била минирана.

— Откъде е знаел това Иван Петрович?

— Петя беше писал в писмо, че взводният го ненавижда. И че използва всяка възможност, за да го тормози.

— Защо оня е мразел Петя Кожухин?

— Не харесвал Петя поради всичко. Че чете много книги, че носи очила. Че е влязъл в армията, след като е завършил университет. При това Петя имаше много независим характер. Очевидно и това е била една от причините. Петя беше писал, че взводният нарочно го изпраща на най-опасните места.

— Ясно — намръщи се Турецки. — Та значи Свиридов се оказа същият командир на взвод.

Елвира Генадиевна кимна.

— Да. Иван Петрович поиска личното му досие и разбра, че Свиридов е служил в Чечня точно по същото време, когато Петя загина.

Жената замълча, замислено втренчена в някаква точка върху бюрото. Турецки изчака известно време, след това попита:

— И какво направи след това?

Елвира Генадиевна трепна и вдигна очи към Александър Борисович.

— Извинете ме, не разбрах какво казахте?

— Попитах: какво направи Кожухин, след като неговите подозрения се потвърдиха?

Елвира Генадиевна въздъхна измъчено.

— Иван Петрович изпадна в ярост. Никога не бях го виждала толкова озлобен. Крещеше, че ще унищожи това нищожество, че ще го смачка, ще го затрие от лицето на земята. Казваше, че ще заведе дело срещу него, а ако не успее, ще наеме килър, който да се оправи със Свиридов. Още същия ден той извика при себе си началника на охраната и му нареди веднага да докара Свиридов. Но точно тогава младежът бил взел свободен ден — трябвало да заведе бременната си жена в болница. След като разбра, че жена му е бременна, Иван Петрович донякъде охладня. Но не задълго. Той прекалено много обичаше Петя, за да прости на Свиридов неговата смърт.

— Но нали не е имало доказателства, че именно Свиридов е виновник за смъртта му?

Елвира Генадиевна тихо се усмихна.

— Преки не, но косвени… Грубо казано, на Иван Петрович не му и трябваха някакви доказателства. Бяха му достатъчни снимките и писмата. Общо взето… — Лицето на Елвира Генадиевна леко побледня. — Още същия ден Иван Петрович нареди да уволнят Сергей Свиридов. Да го уволнят заради отсъствие от работа.

— А какво направи началникът на охраната? Нали самият той е дал свободен ден на Свиридов заради жена му?

— Какво би могъл да направи? Думата на шефа е закон.

— Да — замислено произнесе Турецки. — Не особено приятна история.

— Разбира се — каза Елвира Генадиевна. — Нищо в тази история не е приятно. Но вие още не сте чули нейното продължение. Сергей Свиридов се оказа момче с характер и заведе дело срещу Иван Петрович. Можете ли да си представите как се разбесня Иван Петрович, когато разбра за това?

— Досещам се.

— След това между Сергей Свиридов и Кожухин започна истинска война. Свиридов си намери работа в друга фирма, но Иван Петрович се обади там и наговори за него всякакви небивалици. Сам разбирате, не биха могли да не повярват на Иван Петрович. Все пак беше председател на Съюза на инвеститорите в Русия.

— Представям си как са се учудили на факта, че такъв голям човек се е заел със съдбата на един прост охранител.

— Това не знам — каза Елвира Генадиевна. — Истината е, че Иван Петрович бе решил на всяка цена да унищожи младежа. Но веднъж… — Тя дръпна от цигарата си дълбоко и изпусна дим през потрепващите си ноздри. — Веднъж се случи нещо непредвидено. Тогава ние бяхме с Иван Петрович в моята вила. Той освободи охраната… И същата нощ… — Елвира Генадиевна нервно прекара ръка по лицето си. — През тази нощ Свиридов се промъкна при нас в спалнята. Когато се събудихме, той седеше на фотьойла и ни гледаше. В ръката си държеше пистолет. Беше ужасно.

Жената млъкна, съвземайки се, за да успее да продължи разказа. Турецки не я притесни. Най-сетне тя се овладя.

— Иван Петрович искаше да скочи от леглото, но младежът насочи пистолета си към него и нареди да не мърдаме. Тогава Иван Петрович го попита какво иска. И той отвърна… Той каза: „Уволнихте ме от работа, докато жена ми беше в родилния дом. Подло, но както и да е. Искам само едно — повече да не се месите в живота ми.“ В отговор Иван Петрович му закрещя, че Свиридов е убил сина му и ще отговаря за това. Но младежът поклати глава и каза, че не е убивал никого, а че ако Петя Кожухин е загинал — за това са виновни онези, който са го изпратили в оная кланица.

— Твърде сериозни думи — отбеляза Турецки.

Елвира Генадиевна поклати глава.

— Иван Петрович не го възприе така. Той каза, че ще направи всичко възможно да провали живота на Свиридов и неговата курвица, жена му. Не бих искала да описвам лицето на младежа, когато Иван Петрович изрече ония жестоки и несправедливи думи.

Елвира Генадиевна угаси в пепелника втората си цигара и въздъхна.

— Какво стана после? — попита Турецки.

— След това? След това младежът каза: „Ако още веднъж ми минете път, ще се върна и ще ви убия.“

— Така ли каза? — присви очи Турецки.

Елвира Генадиевна кимна.

— Да. Дума по дума. После хвърли пистолета върху масичката и се отправи към изхода. Иван Петрович беше бесен. Той скочи от леглото, взе пистолета на Свиридов и започна да стреля в гърба му.

— Да стреля? — изуми се Турецки.

— Да. Само че се оказа, че пистолетът не е истински. Беше просто модел, играчка. Могат да се намерят във всяка будка. Оня ден ние с Иван Петрович много се скарахме. Казах му, че ми е гадно да гледам как мачка момчето. Че това е жестоко и подло. Че Иван Петрович трябва да забрави за Свиридов, иначе… иначе аз повече никога няма да се виждам с него.

— И какво направи Иван Петрович?

— Взе си нещата и си тръгна. Оттогава повече не се срещахме.

Елвира Генадиевна отново с бързо нервно движение прокара длан по лицето си и се извърна към прозореца.

— Кога се случи това? — тихо попита Турецки.

— Преди три месеца.

— И оттогава нищо ли не сте чували за Свиридов?

Елвира Генадиевна поклати глава.

— Не. — Тя се обърна и погледна Турецки. — Иван Петрович не беше от ония, които се отказват от целите си. Винаги стигаше докрай.

— Значи мислите, че конфликтът между Кожухин и Свиридов е продължил и че в края на краищата Свиридов е изпълнил своето обещание?

— Не само че го мисля — тихо каза Елвира Генадиевна. — Напълно съм сигурна в това. Отначало не исках да казвам на никого. Разбирате ли, беше ми жал за момчето. Човек би могъл да го разбере. Отмъщението на Кожухин беше подло и почти непредизвикано от нещо конкретно. Той просто искаше да прехвърли върху някого натрупалото му се озлобление. Злоба срещу Бога, злоба срещу съдбата. И Свиридов му се оказа подръка. Не трябваше да притиска момчето в ъгъла, разбирате ли? На него не му оставаше нищо друго, освен да убие този, който го е обидил. Младежът нямаше друг изход.

— Изход винаги има — възрази Турецки. — Иначе хората щяха от сутрин до вечер да се гърмят по улиците.

Турецки приближи телефона до себе си.

— Знаете ли къде живее този Свиридов? — попита той.

Елвира Генадиевна поклати глава.

— Не. Никога не съм знаела.

— А къде работи сега?

— И това не знам. Не бяхме се виждали с Иван Петрович от три месеца. Оттогава изтече много вода. Но можете да се обадите в охранителната служба на Съюза на инвеститорите. Само че имам една молба към вас… Не казвайте на никого за това, което ви разказах.

— Елвира Генадиевна, извинете ме, но се страхувам, че е невъзможно. Работата е прекалено сериозна. Ако всичко е така, както казвате, ще се наложи да ви призовем като свидетел.

— Когато арестувате младежа — ще се явя. Но докато той е на свобода… — Елвира Генадиевна млъкна и тихо поклати глава.

— Добре — кимна Турецки, — докато Свиридов е на свобода, ще мълча. Но веднага щом го задържим, вие ще трябва да потвърдите показанията си. Става ли?

— Става.

Турецки вдигна телефона и набра номера на оперативниците.

 

 

Пътят до дома на Сергей Свиридов им отне около четиридесет минути. По време на цялото пътуване Турецки бе мълчалив. Настроението му беше отвратително. Първо, младежът наистина имаше всички причини да пречука скандалджията. Още повече като се вземеха предвид и разклатените му след Чечня нерви, бременната жена и проблемите с намиране на работа. „Не съм много сигурен как самият аз бих постъпил на негово място“ — мрачно си мислеше Турецки. Разбира се, всичко това не оправдаваше убиеца, но така или иначе бе неприятно. Александър Борисович винаги се отнасяше с голям пиетет към хората, воювали в горещите точки. Каквито и да бяха станали в следвоенния си живот, по време на службата си те бяха имали възможността да докажат предаността си към родината не на думи (както е прието при политиците и чиновниците от всички цветове и рангове), а на дело. И щом като са преминали през това изпитание с чест, това означава, че в душата им има нещо здраво и непобедимо; нещо, което превръща момчетата в истински мъже.

Второто… Странно, но Турецки беше донякъде разочарован. Разбира се, трябваше убиецът на Кожухин да бъде намерен и беше прекрасно, че това стана толкова лесно. Но ако този младеж наистина бе убил Кожухин, смъртта на бизнесмена изобщо не бе свързана с убийството на Плат и отвличането на Акишин. А това значително усложняваше задачата.

Скоро те наближиха къщата, в която живееше Свиридов.

Преди да влязат във входа, Турецки предупреди оперативниците:

— Момчета, първи влизам аз. Вие — след мен. Да не се предприемат активни действия без моя команда. Е, с бога напред.

Качиха се пеш до втория етаж и Александър Борисович натисна бутона на звънеца.

Вратата отвори младичка, миловидна жена по пеньоар и с малко бебе в ръцете.

— Здравейте — каза донякъде обърканият Турецки.

Жената учудено погледна Александър Борисович и попита с унило тих глас:

— Извинете, кого търсите?

— Мога ли да видя Сергей Свиридов? — отвърна Турецки.

Жената учудено изгледа оперативните зад гърба на Турецки.

— Извинете, а вие кои сте?

— Старши следователят от Главна прокуратура Турецки — представи се Александър Борисович.

— Какво се е случило? — попита жената с прималял от лоши предчувствия глас.

— Искам да поговоря със Сергей — каза Турецки. — Той вкъщи ли си е?

Жената кимна нерешително.

— Да. Но… той спи.

— В такъв случай ще се наложи да го събудим. И за бога, не се безпокойте, ние ще го направим сами.

— Добре — дръпна се домакинята, за да направи път на неканените гости. — Само че много ви моля, събуйте се, току-що измих пода.

Оперативниците погледнаха Турецки. Той се усмихна.

— Няма какво да ме гледате. Събувайте се.

След като се събуха, мъжете влязоха в хола.

— Къде е спалнята? — попита Турецки.

Жената кимна към вратата.

— Ето я. Само че аз не…

— Шшт — каза Александър Борисович, като допря пръст до устните си.

Александър Борисович внимателно отвори вратата и надникна в спалнята. След това отново затвори и се обърна към жената на Свиридов. В очите на следователя се четеше неразбиране.

— Отдавна ли е така?

Жената притисна детето към гърдите си и също толкова тихо отговори:

— Вече два месеца.

Александър Борисович погледна оперативниците и тихо заповяда:

— Вървете при колата. Идвам след пет минути. И не тропайте.

Те учудено се спогледаха, но не възразиха. След няколко минути напуснаха апартамента, а той и жената, в чиито ръце все още тихичко сумтеше бебето, се преместиха в кухнята. Турецки седна на един стол, а тя остана права, облегнала се на стената.

— Как се казвате? — попита Турецки.

— Катя — отвърна тя. — А вие?

— Александър Борисович — представи се Турецки.

— Ще ми обясните ли какво се е случило? — попита Катя, без да сваля от Турецки тревожния си поглед.

— Да — кимна Александър Борисович. — Но първо ми обяснете какво се е случило с него?

В очите на Катя се мярна хлад.

— Странно е, че не знаете — сухо каза тя. — Би трябвало точно вие да сте наясно при кого отивате.

— Разкажете ми — помоли Александър Борисович, без да обръща внимание на враждебния й глас.

Катя помълча известно време, след това седна на един стол и изгледа Турецки с пронизителен поглед, изпълнен с мъка.

— Случи се преди два месеца — каза тя. — Със Серьожа отивахме при родителите ми и близо до гарата видяхме запалена къща. Серьожа отби от пътя. Молех го да не се намесва, но той не ме послуша. Когато наближихме, чухме силни викове. Там вече имаше няколко мъже, но те не предприемаха нищо. Серьожа им се разкрещя, но те казаха, че вече са извикали пожарната и повече нищо не могат да направят. Тогава… — Катя преглътна сълзите си. — Тогава Серьожа влезе в къщата. Първо изнесе една жена… Остави я на тревата и отново хукна вътре. Дори не успях да кажа нещо. След това изнесе едно момиченце… То вече не се движеше и не дишаше. Той започна да й прави изкуствено дишане, но тогава от къщата се дочу детски плач. Серьожа ме извика, показа ми какво трябва да правя, а той отново влезе в къщата. След това… — Катя с инстинктивно движение здраво притисна към себе си спящото дете. — След това Серьожа се появи на прозореца и подаде на другите мъже едно малко дете. В този момент покривът на къщата рухна…

Катя млъкна. Турецки се опитваше да не я гледа в очите, беше непоносимо.

— Мъжете успяха да измъкнат Сергей от огъня — продължи Катя с прехрипнал, безжизнен глас. — Но той беше много обгорял. След това го закараха в болницата. После ми казаха, че Серьожа ще остане инвалид за цял живот.

Без изобщо да знае какво да каже, Александър Борисович се намръщи и разбиращо поклати глава. Катя мълчаливо гледаше спящото бебе. Когато паузата стана непоносима, Александър Борисович смутено попита:

— Има ли надежда, че Сергей ще може да ходи?

— Лекарите казаха, че няма да може — тихо отговори Катя. — Но аз все пак се надявам.

Александър Борисович си тръгна от жилището на Свиридови натъжен и ядосан. Беше огорчен, че му се наложи да се намеси грубо в един чужд и крехък живот. А относно яда му… В душата си Турецки усещаше срам, макар с ума си да разбираше, че не е извършил нищо осъдително. И въпреки всичко се чувстваше много гадно.