Фридрих Незнански
Платинената карта (12)

4.

Грязнов се срещна със Стас Тоцки на следващата сутрин. Младежът явно бе учуден.

— Ч-частен детектив? — не повярва той на ушите си. — А пък аз си м-мислех, че те съществуват само във филмите.

Тоцки леко заекваше, а гласът му, независимо от незабележимата външност, бе басов като на медна туба.

— Понякога се срещат и в реалността — каза Денис, внимателно разглеждайки гаджето на Вера Акишина.

Момчето бе високо, със светла коса и светлокафяви очи. Аморфни устни, безволева брадичка. Както отбеляза Ина — нищо особено. От външността единствено хубавото бяха очите му — големи и добри като на крава, обрамчени с дълги, пухкави мигли.

— Ще ми отделите ли петнадесетина минути? — попита Денис.

— Общо в-взето, мога н-няколко — отвърна Стас, продължавайки да разглежда Денис с кравешко учудване. — Но бих могъл и малко да закъснея. Мисля, че н-нищо страшно няма да стане.

— Прекрасно. Бих искал да си поговорим за вашата приятелка, Вера Акишина.

— За Вера? — Тоцки недоумяващо размаха миглите си. — А какво се е с-случило?

— Надявам се, нищо страшно. Просто от три дни вече не се е прибирала вкъщи. Не знаехте ли?

— Не — врътна глава Стас. — И какво, ок-казва се, че е и-изчезнала?

— Нещо такова — кимна Денис. — Нямате ли някаква представа къде би могла да бъде?

— Не. Нямам понятие. — Внезапно в очите на Тоцки се мярна тревога. Изглеждаше така, като че ли едва сега схваща истинския смисъл на думите на Денис. — Ама че работа! И къде би могла да е отишла?

— Ако знаех, нямаше да ви питам същото — строго каза Грязнов. — Кога се видяхте за последен път?

— Аа… — Тоцки се почеса по тила. — Видяхме се точно преди три дни. Я почакайте!… Да, преди три дена! Онази вечер си загубих м-мобилния телефон.

— Откраднаха ли ви го?

— Ами да — кимна Тоцки. — Малко след това трябваше да се срещнем с Вера на „Пушкинския“. Бяхме се разбрали да ходим на кино. Вера вече закъсняваше доста. Потърсих в джоба си м-мобилния, за да й се обадя, обаче го нямаше. Отначало помислих, че съм го забравил вкъщи, но с-след това, когато се прибрах, разбрах, че е изчезнал.

— Мобилният, разбира се, е нещо нужно. Струва си човек да се разтревожи за нещо такова. Но се питам защо не ви е интересувало това, че Вера не е дошла на срещата?

— З-защо да не съм се интересувал? Интересувах се. Исках да й се обадя от автомат, но не можах да намеря наблизо. Вера всеки момент можеше да се появи до киното и след като не ме намери, да си замине. Страхувах се да не се разминем. След това почаках още двадесет минути — за да съм сигурен, и едва после отидох до телефонния автомат… Господи! Нима са я отвлекли същата онази вечер?

— Така изглежда. И какво стана после? Не успяхте ли да се свържете?

— Защо? Успях. Артур, братът на Вера, ми каза, че тя не се чувства добре и си е легнала да спи по-рано. Освен това ми каза, че Вера цялата вечер ме е търсила по мобилния, но никой не й отговарял.

— А на следващия ден? — настояваше Денис. — Не й ли звъннахте на другия ден?

— Ама р-разбира се! И отново се обади Артур. Каза ми, че Вера е в банята. — Тоцки развълнувано разроши с длан косата си. — По-късно пак й звънях и Артур отново ме разкара. Каза, че Вера вече си е легнала и че все още не й е д-добре. Това се случи… з-завчера. Вчера имах много работа и забравих да й се обадя отново. А днес сутринта не се обадих, защото си мислех, че вероятно още спи. Не исках да я съб-буждам, нали разбирате?

— Разбирам — с лек присмех отвърна Грязнов. — Това означава, че нямате представа къде би могла да бъде?

— Никаква!

— Добре. Тогава още един въпрос: не знаете ли дали между познатите на Вера няма един англичанин на име Дейвид?

Тоцки се замисли, след това решително поклати глава.

— Не го знам. А кой би трябвало да бъде?

Денис Грязнов надникна в кафявите, бездънно наивни очи на Стасик Тоцки и каза:

— Общо взето, никой. Добре, ако си спомните нещо важно — обадете ми се. Ето визитката ми. — Денис я подаде на младежа. — И още: не казвайте на никого, че Вера е изчезнала. Няма смисъл предварително да се вдига паника.

— Да, да, разбира се! — разгорещено го увери младежът.

— Довиждане.

Когато Денис се качи в асансьора, Стасик Тоцки все още стоеше на площадката и ошашавено се взираше във визитната картичка на детектива.

Разговорът с брата на Вера Акишина, Артур, трая малко по-дълго, отколкото със Стас Тоцки, но в крайна сметка се оказа също толкова беден откъм информация.

Артур, високо светлорусо момче със студени сини очи, бе немногословен и неприветлив.

— Предполагам, че баща ми ви е казал всичко, което трябва. Аз изобщо нямам какво да добавя.

— Баща ви е едно, вие сте друго. Имате ли някакви предположения къде може да е Вера?

Артур погледна Денис, намръщи белезникавите си вежди и завъртя глава:

— Не.

— Чували ли сте някога за англичанина Дейвид? — попита Денис, внимателно наблюдавайки реакцията на момчето.

— За Дейвид? — Артур замислено подъвка долната си устна и сви рамене. — Като че ли не. А той какъв е? Познат на Вера?

Дори Артур да беше чувал за Дейвид, той с нищо не го показа. Денис леко поклати глава:

— Няма значение. По-добре ми кажете: и вие ли ще ставате програмист?

— Абсолютно вярно — усмихна се Артур. — Също като Вера. Знаете ли, ние с нея решихме да вървим по стъпките на баща ни. Защо, това да не предизвиква у вас някакви криминални идеи?

— Я стига, Артур — по-добре ми кажете през последните дни говорили ли сте с приятеля на Вера Стас Тоцки?

Артур кимна.

— Разбира се. Той ми се обади вечерта, когато Вера изчезна. Казах му, че си е легнала.

— Не се ли учудихте, че Тоцки пита за Вера, когато би трябвало да е в киното и да гледат заедно филма?

По лицето на Артур не трепна нито един мускул.

— Не знаех нищо за плановете на Вера — сухо отвърна той. — Тя би могла да се намира където и да било.

— Тогава защо сте излъгали Тоцки?

— Защото не ми харесва, ясно ли ви е? — рязко каза Артур, леко повишавайки глас. — Не мога да го търпя тоя червей!

— Защо? — спокойно попита Денис.

Артур схвана, че е прекалил, и отново понижи глас.

— Нищо конкретно. Нали знаете как става — определен човек не ви харесва и толкова. На физиологическо ниво е.

— Какво пък, наистина се случва — съгласи се с младежа Денис. — Артур, вие работите ли някъде?

— Нима баща ми не ви е казал?

— Забравих да го попитам за това — вежливо отвърна Денис.

Артур кимна.

— Да, работя. Едни мои приятели имат малка фирма… Водя се там на половин заплата. Адаптираме чуждестранни компютърни програми.

— Какви например? — запита Денис.

Артур сви рамене.

— Всякакви. От обучаващи програми до игрички.

— И харесва ли ви?

— Работа като всяка друга — неохотно отвърна Артур. — Случват се и по-лоши, но има и по-добри.

— И това е вярно — Грязнов отново се съгласи с младежа. — Не бихте ли могли да ми оставите телефоните си? Мобилен, служебен? Ако разбера нещо ново — ще ви се обадя веднага.

Молбата на детектива леко учуди Артур Акишин, но той не възрази.

— Да, разбира се. Записвайте.

Денис записа номерата, продиктувани от Артур.

— Нещо друго? — попита младежът.

— Като че ли не. Важното е да поддържаме връзка. Довиждане.

След като се разделиха с Акишин-младши, Денис Грязнов се отби в кафето и изпи чаша портокалов сок с кроасан, размишлявайки върху неприятното впечатление, което му бе направил Артур.

След това Денис Грязнов се отправи към офиса на Акишин-старши, където проведе с него дълъг и подробен разговор относно онова, с което се занимаваше Сергей Михайлович. В началото Акишин приемаше въпросите на Денис на нож, но след това Грязнов напомни на бизнесмена за обещанието му да помага с каквото може и Сергей Михайлович се укроти.

— Би трябвало да разбере невъздържаността ми, Денис Андреевич — жалостиво изрече той. — Аз и жена ми вече две нощи не спим, дежурим до телефона. Току-виж, Вера се обадила. Дори не бих ходил и на работа, но не ми се ще да подвеждам хората.

Сергей Михайлович извади кърпичка от джоба си и шумно се изсекна.

— Питате ме с какво се занимавам сега? Моля, ако това ще помогне с нещо на разследването, ще ви отговоря с удоволствие. Въпреки че не разбирам с какво може да ви е полезна тази информация…

Докато слушаше Акишин, Денис мислено се похвали, че не бе пратил при бизнесмена Филя Агеев или Сева Голованов. Оперативниците нямаше да изтраят икономическите термини, с които изобилстваше словото на Акишин. Пред теоретичните размишления те предпочитаха екшъна. След речитатива на Сергей Михайлович щяха да са грохнали и да се проснат в дълбок сън.

— Почакайте… — внезапно прекъсна Денисов Акишин.

— Споменахте, че в цялата тази работа е замесен милиардерът Лайъм Плат, който умря тия дни?

— Не само че е замесен, но е и главният наблюдаващ. Блокиращият пакет акции на нашата компания е негова собственост.

Очите на Денис лакомо заблестяха — той усети, че е напипал своята плячка.

— Всъщност какво е вашето положение в компанията? — попита Денис.

Акишин се смръщи.

— Вече ви казах.

— Казахте доста неща, но аз не всичко разбрах — невъзмутимо заяви Денис. — Бъдете така добър да повторите, много ви моля.

Акишин въздъхна и отново повтори:

— Аз съм независим директор. Занимавам се със закупуването на програмно осигуряване, което би могло да създаде комплексна система за автоматизация на регионалните клонове на компанията. Обяснявам ли разбираемо?

Денис учтиво се усмихна в отговор.

— Та така, програмното осигуряване…

— Сергей Михайлов — прекъсна Грязнов бизнесмена, — не бихте ли могли да се спрете по-подробно на отношенията ви с мистър…

В джоба на Акишин записука телефонът му.

— Извинете — каза той и притисна апарата към ухото си. — Слушам ви… Да, разбира се… Не… Не… Идвам веднага. — Акишин прибра телефона в джоба си, погледна виновно Грязнов и разпери ръце: — Моля да ме извините, Денис Андреевич, но ще се наложи да продължим нашия раз говор по-късно. Нали ме разбирате — шефовете не обичат да чакат.

— Така е — кимна Денис, скрито вбесен от непредвидената пречка, която прекъсна разговора точно когато нещо започна да се прояснява. — Кога ще можем да продължим разговора?

— Може би още довечера — отвърна Акишин, след като помисли малко. — Веднага щом се освободя, ще ви се обадя.

— Държа да се чуем. Това е и във ваш интерес.

Акишин стана от стола и подаде ръката си на Денис, показвайки, че аудиенцията е приключила.