Фридрих Незнански
Убийствена красота (8)

Глава 8
Момиче мечта

Разбира се, той не отиде в тъпия й бар. Честно казано, не му се искаше да я гледа в някаква смешна униформа на сервитьорка, да наблюдава как й се натискат клиентите, а може би дори свойски и без някакъв умисъл я потупват по симпатичното кръгло дупе. А пък тя, не дай си боже, им се усмихва в отговор. Турецки не искаше да разваля магията, която беше направило с него това момиче. Дали бе момиче или мечта. Която се обърна на завоя и му махна с тънката си ръка.

„Аз се обърнах да погледна дали не се обърна тя, за да погледне дали не се обърнах аз“ — напяваше си с тих глас Турецки, избягвайки очертаващ се сблъсък в една от уличките, които го доближаваха до мястото на срещата.

Той я намери. Още в деня на запознанството намери телефона на факултета, разговори секретарката, изясни кои от студентките на филологическия факултет имат поправки по история на изкуствата. Как беше фамилията? Вересова? Щом знаеш името и фамилията, другото е лесно. Има база данни на всички, които живеят в столицата. Не му се искаше да занимава с това неговите хора. Той помоли старши оперативния работник от МУР Василий Колобов да „изчисли“ гражданката Анастасия Вересова. Разбира се, на Колобов бе предложена легенда, според която Анастасия се издирваше като свидетел по едно от текущите дела. И, разбира се, Колобов я намери. Само след едно денонощие Турецки вече знаеше, че Настя е родена в Твер. Че тази гражданка живее в района на метро „Кропоткинска“, където наема заедно със своя приятелка едностаен апартамент в една от уличките около „Пречистенка“. Там беше и временно адресно регистрирана. Знаеше се и телефонният номер. Турецки издържа повече от седмица. Но то не му излизаше от главата, това момиче-мечта. И той реши, че по-добре ще е да я види и да развали магията…

Звънна й, тя се съгласи да се видят. За после той не мислеше. Просто наближавайки към станцията на метрото, където трябваше да се срещнат, усети как бие сърцето му. Както тогава, когато тя почти изчезна зад завоя и той се изплаши, че няма да се обърне.

… — Добър ден, Настя!

— О, не ви видях! Здравейте.

— Това е за вас — подаде й чайна роза.

— Благодааря — тя разтегли думата и лицето й порозовя и се озари от усмивка. — Колко е красива! Знаете ли, аз толкова обичам цветята!

Да, това момиче беше много сладко. Сега, когато стоеше пред него, а не беше обърната в профил, както когато я закара на изпита, тя му се струваше още по-прекрасна. Тъмнокафяви, почти черни очи, блестящи едри къдрици. И овалът на лицето… Такъв като… Като на кого? Като на Мадоната на Рафаел! Ярко очертана малка уста. И всичко това много живо, подвижно. Любопитен и заедно с това доверчив поглед. И много приятно облечена. Светли панталони, тъмнолилаво бюстие, разкриващо леко изпъкналите ключици и едва забележимата падинка на гърдите, на лакътя й беше преметнато леко светло сако. Чантичката и лилавите обувчици бяха в тон с всичко останало.

Александър дълбоко въздъхна и с известно затруднение продължи разговора.

— Е, как мина поправката?

— Всичко е наред, взех си я! Вие защо не дойдохте в бара? Нали ви поканих?

— Реших, че ще бъде по-добре, ако първо аз ви поканя.

— Да не мислите, че това ще ви даде някакво предимство? — тя го стрелна с черните си очи.

— Бих искал поне да се надявам — кротко каза Турецки.

— А как ме намерихте? — измести разговора на друга тема Настя.

— О, това е голяма тайна. Не е дошло още времето да бъде разкрита. Предлагам да се преместим в моята таратайка. Каня ви в едно много уютно и доста приятно заведение. Там пускат и момичета до шестнадесет години. Но само онези, които са си взели всички изпити. Нали нямате повече „опашки“? Освен опашка от обожатели, разбира се?

Настя се засмя. Къдриците заподскачаха около главата й.

— Вече нямам опашки. И изгарям от любопитство. Какво е това място?

— Там ще си поприказваме за всичко.

Той настани момичето в колата, паркирана зад ъгъла. Потеглиха.

Турецки дълго мисли къде да покани госпожица, запозната с изкуството на Северното възраждане, почита телка на древните мъдреци като цяло и отделно — на Конфуций.

„Узбекистан“ не ставаше. Турецки изобщо не се страхуваше, че ще го хванат с непознато момиче (с кого ли само не му се случваше да обядва), просто… не беше онзи стил. Да я заведе в някой друг, луксозен ресторант засега също не му се искаше. Не защото беше стиснат. Можеше да се притесни, да се почувства едва ли не задължена. На него му се струваше, че я усеща, предусеща реакциите й. Той, разбира се, можеше и да греши. Но въпреки това вече бе избрал заведението.

— Настя, виждате ли магазин „Ученик“? Там отиваме.

Саша спря колата, помогна на момичето да излезе.

Тя се огледа наоколо с весело любопитство. Той я хвана под ръка и я поведе покрай сградата.

— Аз обаче вече съм си купила моливи, химикалки и несесер за тях — пошепна момичето в ухото му с тон на заговорник.

— Така ли? Какво пък, това улеснява нещата. Тогава ние сме за тук.

Турецки отвори вратата, която се намираше почти до магазина. Над вратата с изискани букви беше написано името на заведението: „Екслибрис“. И по-долу: „кафе-бар“.

Влязоха в малка зала в бежови и зелени цветове, с високи тесни прозорци, меки дивани. По стените на бара висяха офорти и литографии. В средата имаше оранжева колона-етажерка със стъклени полици.

Настя се оглеждаше, разглеждаше картините по стените, отиде до етажерката.

— О, а какво е това там? — Тя посочи по-малките от длан книги, подредени във витрината.

— Тук, Настя, се пазят уникални книги-миниатюри. Всичките са ръчна изработка, в тираж тридесет до петдесет бройки.

— Ах, ето „Гарванът“ на Едгар По! Какво малко книжле! И с кожена подвързия! Какво чудо! А ето го Саша Чорни! Също колкото нокът! Невероятно!

Тя толкова истински се радваше! На Саша му олекна. Все пак не беше сбъркал!

— Настя, виждате ли онези две зрънца? Там, на възглавничката в кутийката…

Той леко докосна голото й рамо, докато сочеше към две половинки на прецизно полирани оризови зърна. От това докосване сърцето му пак се разтуптя. „Направо се вдетинявам!“ — изплаши се сам от себе си Турецки.

— Виждам ги. Какво е това?

— Ами представете си, че на едното е нарисуван Пушкин с цилиндър, а на другото Лермонтов с мустаци. Вярвате ли ми?

— Вие, Александър Борисович, по принцип внушавате доверие. Иначе днес нямаше да се видим. Лермонтов с мустаци — това още мога да го повярвам, но Пушкин, че и с цилиндър — това просто не може да бъде! — преиначи тя Хармс.

— Но това наистина е така! — възкликна Александър с глас на шоумен. — Георги, хайде да докажем на очарователната дама, че на истинските мъже може и трябва винаги да им се вярва!

Барманът Георги, който мълчаливо ги наблюдаваше зад бара, бавно се доближи, отключи стъклената витрина, извади пластмасовата кутийка и отиде до прозореца, където стоеше малка маса.

— Ах, тук има микроскоп! — Настя запляска с ръце.

С вид на професор по биология Георги извади с тънък пинцет едната оризова половинка, сложи я на предметното стъкло и след това под микроскопа. Светна малка лампичка, която осветяваше огледалцето на микроскопа. Настя се наведе към окуляра.

— Наистина, Пушкин с цилиндър! Нарисуван е на зърното! Страхотно! Никога не съм виждала такова нещо! Кой гений го е направил?

Тя все не можеше да откъсне поглед от микроскопа. Турецки тихо се радваше.

— Мога ли да видя и Лермонтов?

И тя разгледа и другото оризово зърно с мустакатия Михаил Юриевич.

Накрая огледът на забележителностите на заведението приключи. Те се разположиха до прозореца на малка масичка за двама.

Сервитьорът донесе менюто и висока ваза за чайната роза.

— Настя, аз съм гладен, надявам се, вие също. Затова хайде да играем на едро.

С леко опасение Настя се втренчи в менюто. Саша се задълбочи в своето. Всъщност изпод вежди наблюдаваше момичето. Напрегнатият израз на лицето й се смени с почти спокоен. Тя се отпусна. Това също бе част от неговия замисъл. Цените в кафенето бяха съвсем поносими. Настя беше разбрала, че в случай на нещо непредвидено би могла и сама да си плати. Поне така му се стори.

— Е? Какво ще си поръчате за предястие? — осведоми се той.

— Нямам представа. Например гръцка салата. Тя е лека.

— Сещам се за нещо по-леко. Специалитетът на заведението, салата „Екслибрис“.

— А, виждам. Бейби-ананас, зелена салата, скариди, царевица, чушки, портокал — четеше Настя. — Всичко това залято с кисело мляко и майонеза. Сигурно е невероятно вкусно! И изобщо не е скъпо! — учуди се тя на глас, леко поруменя и допълни: — Може да си го позволи и момиченце до шестнадесет години!

Турецки много харесваше в нея тази смес от простодушие и лукавство.

— Надявам се да не опрем до вашия джоб. Ще минем само с моя.

— Аз също се надявам — отговори тя и изведнъж го погледна със сериозен поглед на възрастна.

„Надявам се, че няма да ме обидиш и няма да ми се наложи да си плащам за своята доверчивост“ — така прочете този поглед Турецки.

— Значи избрахме предястието! Какво следва? Какво предпочитате? Риба, месо?

— Риба. Какво е това ястие, което се нарича „Риба яде риба“?

— Това е дует на сьомга и есетра със сос от червен и черен хайвер. Да поръчаме ли?

— Не, това сякаш е много… калорично. Аз бих предпочела пъстърва.

Все пак се придържа в рамките на портмонето си. Още не се доверява напълно…

С такива мисли в главата Александър направи поръчката: две салати-специалитети, пъстърва за дамата и стек за господина. Двеста… не, триста грама коняк (нека ни възприемат такива, каквито сме) и бутилка шампанско. Настя се отказа от вино.

След няколко минути мълчаливият сервитьор ги остави насаме със засуканите салати, чашите с шампанско и коняк.

— Да пием за срещата ни! — това беше най-умното, което можа да измисли Александър Борисович.

— За срещата ни! — повтори Настя със звънлив глас и се усмихна. На бузите й се появиха трапчинки, които позволиха на Турецки да се примири със собственото си тъпоумие.

Пийнаха и пристъпиха към предястието. На Турецки всичките тези ананаси му бяха абсолютно безинтересни, той би предпочел добрата сельодка, пък било то и с коняк. Но Настя толкова се наслаждаваше на яденето, че и Саша се зарази с нейния апетит.

— Хайде сега да пием за запознанството.

— Хайде.

Пиха за запознанството.

— Настя, разкажете ми за себе си. Къде сте родена? Не сте московчанка?

— Защо мислите така? — Настя горделиво вдигна вежди.

— Ами… Прекалено сте хубава за столична госпожица.

— Така ли? — засмя се тя. — А вие, извинете, кореняк московчанин ли сте?

— Да, имам този недостатък. Но той не разваля мъжете.

— Да, не съм московчанка. От Твер съм.

— И сте живели там с майка си и баща си?

— И съм живяла там с майка си и по-малката си сестра. Мама и татко се разведоха, когато Наташка беше на две годинки, а аз на пет.

— С какво се занимава майка ви?

— Преподавател. По английски език. Татко е военен лекар. Той живее в Перм.

— Как така вашата майка ви е пуснала в шумната Москва?

— Че защо да не ме пусне? Аз съм сериозно момиче, нищо че тук-таме имам двойки.

— Които вече са оправени, както знаем. И така, Анастасия е студентка…

— Във втори курс. На деветнадесет години съм, ако това ви интересува.

— Това изобщо не ме интересува — бодро се отзова Турецки, който се интересуваше точно от това.

— А вие сте на четиридесет и малко отгоре — безжалостно отсече Анастасия.

— Това има ли голямо значение?

— Абсолютно никакво. Нали на вас ви хрумна да събирате анкетни данни.

— Наистина.

Саша усети, че челото му се изпоти. Само това му липсваше! Анастасия го погледна със съчувствие.

— Александър Борисович! Защо сте толкова напрегнат? — попита младата нахалница. — Вие сте прекрасен човек, веднага се вижда! Вие толкова… прекрасно ме закарахте на изпита. Това беше истински подарък. Ако бях закъсняла, Мишката никога нямаше да ме изпита. А благодарение на вас и спестените с ваша помощ пари успях дори да й купя цветя. Разделихме се като приятелки. Виждате ли! И избрахте толкова идеално място за срещата! Знаете ли, аз толкова се страхувах, че ще ме закарате в някой богаташки ресторант и ще започнете да се правите на интересен и да харчите валута. А вие ме доведохте в това приказно място. Ще го запомня. Вие ми го подарихте. И изобщо… Исках да кажа още нещо…

Момичето замълча. Саша си отбеляза, че тя бе повторила всичко, което той си мислеше за нея. Беше доста странно, че той не намери какво друго да попита, освен:

— Настя, да не сте пияна?

— Ами да. Всъщност не. Просто от сутринта нищо не съм яла. По-точно от вчера вечерта. Защо, много ли се забелязва? — Тя изплашено вдигна очи.

— Не, просто ми казахте толкова хубави неща, че си помислих… — огорчи се Александър.

— Но аз го казах от сърце! — възкликна Настя. — Знаете ли, аз нямам много приятели в този град. Имам приятелки от курса. Наемам апартамент с едно много добро момиче. Но… Напуснах своя дом и сега съм сама в големия град. Той е доста жесток. Понякога е опасен. Почти винаги равнодушен. Трудно ми е тук. Свикнала съм да живея с открита душа. Сред хора, които те познават от дете, радват се на твоите успехи, съжаляват те, когато ти е лошо… А тук никой никого не съжалява.

— Нима нямате обожатели?

— Обожатели? Честно казано, нямам много време за обожатели. Уча и работя. Има един. По-точно имаше.

— Защо в минало време? — с тайна радост попита Турецки.

— Как да ви кажа? Той ме заведе в тях, за да ме запознае с родителите си. В очите на неговите родители аз Пях аферистка от провинцията, която си прави сметките да се нанесе в техния апартамент. Чувствах се толкова унизена! Те са кореняци московчани, а не правят разлика между Кант и карт. Но работата не е само в това. Просто аз никога не бих допуснала да бъда… в тежест. А момчето не го забеляза.

— Ами работата? Нали казахте, че бара ви го посещават хора на изкуството. Това са възрастни, интересни хора. Вие сте толкова хубаво момиче. Нима клиентите не ви ухажват?

— Ухажват? Какви ги приказвате? Твърдо не! Ние сме на работа. Това е изключено. Никой не си позволява такива неща. Аз затова още съм там. Плащат добре. И никой не те закача. Да се флиртува със сервитьорка е лош тон. А хората на изкуството се придържат към правилата. Ако не спазваш правилата на приличие — няма да се утвърдиш.

— Това сама ли го измислихте?

— Кое?

— Последната фраза.

— Не, измислил го е Конфуций. Така че нашите посетители са много корпоративни хора, но все пак интелигентни.

— Защо „все пак“? — засмя се Саша.

— Ами… Знаете ли… Цялото им общуване може да бъде характеризирано с наименованието на ястие от тукашното меню: „Риба яде риба“. Та и те така се изяждат един друг, с мили усмивки. Отначало даже е интересно. Наистина, елате при нас! Ще видите цял куп известни личности.

— Накратко казано, Настя, разбрах само едно: без моя бащински поглед може и да не се затриете, но страшно ще ви доскучае! — Турецки стана по-смел.

— А ще има ли второ? — присвило очи, попита момичето.

— Дори десерт! — обеща Турецки.

После те с удоволствие продължиха вечерята. На нея й донесоха сребриста пъстърва, на него — сочно месо. Говореха си толкова свободно, сякаш се познаваха от сто години. За десерт имаше сладолед с плодове. След това, късно вечерта, Турецки я откара до тях: улица „Мансуровска“, блок номер седем. По пътя Настя задряма и той се страхуваше да я събуди.

— Откъде знаете къде живея? — учуди се момичето, когато отвори очи пред вратата на своя блок.

— Това ще ви разкажа следващия път. Нали трябва да има някаква интрига.

— Добре! Следващия път аз ще провеждам разпита! — Тя присви черните си очи, които изведнъж заприличаха на котешки.

Той изпрати Настя до апартамента, целуна й ръка и влезе в асансьора чак когато вратата се отвори и съседката по жилищно пространство се развика:

— Аска! Къде беше, по дяволите, вещица такава?

Наистина е вещица. По-точно, млада магьосница…