Фридрих Незнански
Убийствена красота (7)

Глава 7
Теория на относителността

Турецки пристигна пред блока на Литвинов десет минути преди уговореното време. Паркира в двора на кооперацията от сталински тип. Намери нужния вход. Тринадесети апартамент се намираше на петия етаж. Предпоследния. Александър влезе във входа. Част от фоайето беше обособена за портиерна. Предната стена бе наполовина остъклена. Зад стъклото седеше млада жена с телефонна слушалка в ръка. Тя хвърли бърз равнодушен поглед към влезлия. Александър се насочи към асансьора.

— При кого отивате? — викна жената след него.

— Аз в… сети — промърмори Турецки и продължи да върви.

— В кой? — пак попита дежурната портиерка.

Но Саша вече беше в асансьора. Та така. Да се влезе не беше никак трудно. Хипотетичният бомбаджия също без проблем би могъл да влезе във входа. Ако на осемнадесети срещу деветнадесети е била дежурна същата мила госпожица. Той слезе от асансьора на долния етаж и се качи пеша до петия. Тринадесети апартамент се намираше отляво. Шахтата на асансьора беше в средата на площадката. Широкото стълбище я опасваше като лента. Саша наближи апартамента. Кутийката с експлозива е била закачена вляво от апартамента, ако гледаме от стълбищната площадка — такива бяха показанията на жената на Литвинов. Вдясно от вратата имаше тясна стена, по-нататък под прав ъгъл — друга стена с вратата на четиринадесети апартамент. Онзи, в който живее самотният старец. Турецки се опита да повтори пътя на Литвинов. Излязъл съм от апартамента, сега отивам към асансьора. Но взривното устройство остава зад гърба ми. Да го видиш случайно, както твърдеше, че е станало, по време на разпита Литвинов, беше много трудно. За да стане това, най-малкото е трябвало да се обърне. Той беше се обърнал, за да затвори вратата. Но в протокола пишеше, че вратата след него е затворила Литвинова. Както излиза според материалите по делото, кутийката е висяла високо над звънеца. Сигурно е трябвало да вдигне погледа си доста нагоре.

Хубаво, засега просто беше интересно. Саша натисна бутона на звънеца. Чуха се мелодични звуци и тежки мъжки стъпки. Вратата широко се отвори. Литвинов бе леко пълен, висок брюнет.

— Александър Борисович? Добре дошли. — Той се дръпна, за да направи път на госта си в просторното антре.

Шкафове с витражи, аплици по стените, масичка със стъклен плот, до нея удобно, дълбоко кресло. Всичко това изглеждаше доста внушително.

— Добър вечер, Марат Игоревич — усмихна се Турецки и протегна ръка.

Дланта на Литвинов беше леко влажна. Вълнуваше ли се? Всъщност това бе в реда на нещата. Неясно защо, но всички хора се вълнуват, когато се сблъскват с представители на закона, така да се каже. „Така да се каже“, защото в общи линии не разчитат на спазването на същата тази законност, помисли си Турецки, следвайки домакина по лъснатия до блясък скъп дъбов паркет.

— Насам, моля. — Марат Игоревич отвори вратата на малка, боядисана в убити тонове стая. — Това е кабинетът ми, тук ще ни е по-удобно.

Грамадно бюро, явно от някой антикварен магазин, настолната лампа със зелен плафон, изглежда, също беше оттам, както и масивният часовник върху камината. Лаптопът бе от последните модели. Кожен диван, малка масичка с две кресла. Библиотека с книги, барче. Коняк, уиски, джин, сок. Александър си помисли, че обстановката е подходяща за някой мастит академик. Всъщност академиците в днешно време едва ли са толкова цъфнали и вързали. По-скоро жилище на средно богат „нов руснак“. Домакинът сякаш прочете мислите му.

— Моля ви, разполагайте се. Това е моята бърлога. — Той направи широк жест с ръка, обхващащ стаята. — Тук си почивам и работя. Сега приключвам с докторската. Материалите съм ги събрал много отдавна, но все няма кога да седна и да ги подредя. Ежедневие. Заместник-директор по научната дейност — това е, както казваха до неотдавна, техническият ръководител на перестройката. Директорът ни е човек на възраст, често не се чувства добре, така че с всички въпроси — от счупената тоалетна чиния, моля да ме извините за тая житейска проза, до организацията на конференции, симпозиуми, подписване на договори, — с всичко това сътрудниците тичат при мен. Налага се да решавам цял куп проблеми, често много прозаични, далеч от науката.

— Изглежда, заплащането за работата ви е добро? — Александър седна на креслото.

— Да, слава на Господа, за хляба стига. При което сами се оправяме, не чакаме помощ от държавата. Най-сетне получихме право за достойно заплащане на нашия труд. Ето, успяхме с жената да направим ремонт на апартамента — той е наследствен, от родителите на Марина — и да го обзаведем според нашия вкус. Помните ли шегичката от съветските времена? Жената казва на мъжа си: „Ето, ние ще умрем и никой няма да разбере какъв вкус сме имали.“ Помните ли онези еднакви секции, с които Рязанов се подигра във филма си „Ирония на съдбата!“, който е задължителен за всяка Нова година?

— Помня ги, разбира се. Какъв е този труд, за който се плаща толкова добре? Разкажете ми, моля ви, с какво се занимава вашият институт.

— Ние контролираме всички биологични препарати, които се разработват в страната. Тоест диагностични тестове, ваксини, гама-глобулини, анатоксини и така нататък. Всичко биологично — живо или мъртво, — преди да стигне до човека, минава при нас през прецизна проверка и апробация. И чак след това получава зелена светлина. Разбира се, ако резултатите са положителни.

— Значи е прекрасно, че държавата заплаща достойно вашия труд.

— Не, ние сме в общата тарифна таблица, както и всички бюджетници. Само че още при предишния министър на здравеопазването получихме разрешение да сключваме договори за нашата работа с достойно заплащане. За шофьорската книжка не плащате ли на КАТ, за да се явите на изпит? Същото е и при нас.

„И колкото повече пъти се явяваш, толкова повече плащаш. Затова никой не си взима изпита от първия път“ — помисли си Турецки.

— Май много говоря! Искате ли нещо за пиене?

— Не, благодаря. Първо, аз съм с кола, второ, срещата ни е делова.

— Да-да. Но няма да откажете чаша кафе?

— Няма да откажа.

— Мариша, донеси ни кафе, скъпа! — извика през вратата Литвинов.

Някъде от дълбочината на коридора веднага се чуха стъпки, сякаш невидимата Марина беше стояла нащрек, като часови на границата. Млада, но много грозна жена вкара в стаята масичка на колелца. Единственото красиво нещо у нея бе буйната светла коса, събрана на кок. Но и тя не можеше да скрие прекалено широкия нос и дебелите, сякаш обърнати устни.

На масичката удобно се бяха разположили хромиран кафеник, две снежнобели чаши, също толкова ослепително бели десертни чинийки, каничка със сметана, захарница и чиния с мънички сандвичи-канапе. Сух салам, хайвер, риба пъструга — си отбеляза Турецки. Мда, беше се подготвил човекът! Всичко това можеше да се предположи, затова Турецки преди посещението си при Литвинов беше минал през едно кафене да хапне.

— Мариша, запознай се.

Александър Борисович стана и протегна ръка на домакинята.

— Това е господин Турецки. От Главната прокуратура. Извинете, каква беше вашата длъжност? Следовател за… кое?

— По особено важни дела. Старши съветник от правосъдието.

— Ако се преведе, какво звание е това? Подполковник?

— Не. Ако се преведе на армейски чинове, генерал-майор.

— О! Мариша, виж какви хора посрещаме в дома си! Моята съпруга и помощник във всичко — Марина Илинична.

Жената се усмихна само с устни. Светлосивите очи зад стъклата на очилата гледаха внимателно.

„Как е възможно човек да бъде толкова грозен!“ — със съчувствие си помисли Саша.

— Много ми е приятно — каза на глас.

Жената наля кафе.

— Благодаря ти, Мариночка — нежно каза Литвинов.

Без да каже нито дума, жената излезе.

— Да продължим? — Литвинов побутна към Турецки тежък пепелник от тъмнозелен, почти черен нефрит. — Ако искате, запалете си.

— Благодаря, засега не ми се иска. Марат Игоревич, след взрива, който отне живота на Вадим Яковлевич Климович, ръководството на Главна прокуратура възложи разследването на двата атентата на оперативно-следствената група, която ръководя аз.

— Да, толкова е ужасно, че загина Вадим Яковлевич! Често се засичахме по служба. Много свестен човек беше! Такава загуба! Виждате ли, ненапразно се страхувах от нещо такова! Надявам се, че сега, когато следствието е в толкова квалифицирани ръце, престъпниците ще бъдат намерени и наказани според закона.

— Четох показанията ви. Вие смятате, че е възможно взривът или взривовете да са били организирани от…

— Страхувам се, че няма да сбъркам, ако посоча Анатолий Иванович Нестеров.

— Защо сте толкова сигурен?

— Ами как иначе! Нали казах на следователя, който разследваше делото преди вас, как беше…

— Томилин.

— Да, казах на Томилин, че Нестеров неведнъж ме е заплашвал. И в служебния ми кабинет, и по телефона.

— Разкажете ми, моля ви, още веднъж. С какво се занимава Нестеров? Защо ви е заплашвал?

— Клиниката на Нестеров се занимава с операции за подмладяване. Методът, който той използва, се основава на прилагането на ембрионална тъкан. Това е доста нова методика. Нова за нашата страна. Вместо познатите вече пластични операции на пациента му вкарват екстракт от човешки ембрионални клетки. Е… все едно му преливат прясна кръв. По принцип ефектът е положителен.

— А откъде вземат същия този екстракт?

— Точен въпрос. — Литвинов благосклонно кимна като учител на прилежен ученик. — Получават екстракта от абортен материал. Точно тук си сблъскахме челата с Нестеров. Вижте, всичко, което се прелива на човек, трябва да е строго регламентирано по голям брой показатели. Иначе са възможни непредсказуеми последствия. Тъканите, които получава Нестеров за операциите си, е невъзможно да бъдат проконтролирани по всички необходими параметри. Всички материали са различни, както и децата се раждат различни. Всичко може да… Ами ако след десет години на пациент, преминал курс на лечение при Анатолий Иванович, му открият тумор или бавноразвиваща се инфекция с летален край? Или болестта на Паркинсон или Алцхаймер?

— А при хора, които не са се лекували при Нестеров, не са ли възможни такива заболявания?

— Разбира се, че са възможни. Но защо да ги насаждаш със собствените си ръце? Всъщност нашите? Щом даваме разрешение за използването на даден препарат, ние носим отговорност за това.

— Доколкото знам, вашият институт вече е давал разрешение на Нестеров?

— Да, това беше преди две години. Под силния натиск на един много високопоставен човек.

— Така ли? Значи човек може да получи разрешение, ако окаже натиск? — хвана се Турецки.

— Не, аз малко неточно се изразих. — Литвинов сложи чашата си на масата и извади кутия за цигари. — Нали няма да имате нищо против, ако си запаля?

— Не, разбира се. И аз вече узрях. Така че, ако нямате нищо против, с удоволствие ще ви правя компания.

Александър извади кутията си и с жест отказа предложените му от домакина цигари.

— Та как искахте да се изразите?

— Работата е там, че когато преди две години Нестеров внедряваше метода си, нямаше никакви данни за противопоказания. И наистина за внедряването на препарата беше оказан натиск чрез много известен човек. Не можехме да не одобрим разработката на Нестеров. Нямаше основания.

— А сега са се появили?

— Да. Науката не стои на едно място. На Запад, където този метод се прилага от двадесетина години, се появиха публикации за възможни далечни последствия. Ето например Роналд Рейгън си е правил подобна операция. И какво виждаме сега? Нали знаете в какво състояние е той? Като едногодишно дете. Болестта на Алцхаймер. А главният девиз на лекаря е: не вреди! Основният принцип за внедряването на нов препарат е неговата безопасност! И след това идва ефикасността.

— Значи вие забранихте на Нестеров да работи?

— Ние всяка година провеждаме контролно изследване на сериите от препарата, който произвежда и използва Нестеров. Тази година изискванията станаха по-жестоки. Ние съобщихме за това в Лицензионната палата с придружаващо писмо, в което обосновавахме необходимостта от доработка на препарата на Нестеров. Лицензионната палата не поднови лиценза, който разрешаваше такъв вид дейност. Така че окончателното решение е взето от Лицензионната палата.

— Какво стана после?

— Нестеров направо полудя. Дотърча в кабинета ми. Викаше, че щял да ме изтрие от лицето на земята. И мен, и Климович. Всичките тези заплахи се повтаряха в течение на два месеца. И сега виждате какво стана.

— Този Нестеров по принцип неуравновесен човек ли е?

— Да, като цяло не може да се нарече много спокоен.

— Знаете ли, че предния ден, преди да намерите взрива, той е бил приет в болница, където го е докарала „Бърза помощ“?

— И какво от това? — Литвинов се запъна за момент, отпи глътка кафе и продължи: — Първо, той наистина може да се е изнервил, организирайки убийство. Пък и не го е организирал сам! Това е смешно. Сега да убиеш човек не струва нищо. По-точно, струва много евтино. Може да се наеме някой скитник. Тресне те по главата — и край.

— Наистина, защо пък да не наеме? — все едно го казваше на себе си, се осведоми Турецки.

— Мен ли питате? — изведнъж се ядоса Литвинов. — Защо седя жив пред вас? Ами извинявайте, че не ме убиха! Може би с трупове е по-лесно да се оправя човек. Труповете вече нищо не могат да кажат! Всеки може да си съчини своя версия!

Александър внимателно погледна Литвинов, който доста се разгорещи.

— Извинете, не съм искал да ви обидя! — каза той миролюбиво. — Просто вие сте умен човек и аз се опитвам да разсъждавам заедно с вас — продължи Турецки, гледайки гладката повърхност на масата. — Аз ето кое не мога да разбера: за какво му е на Нестеров да организира убийство? Той да няма заложби на потенциален престъпник? Нали ако някой много, много влиятелен преди две години му е помогнал да отвори клиниката си, какво пречи същият „някой“ да му помогне още веднъж, след две години?

— Защото този човек вече е минал курса на лечение при Нестеров. Стига му за десет години напред, а повече не му и трябва — кой живее толкова?! А направената услуга нищо не струва, нима не знаете? Освен това: той преди две години беше много, ама много влиятелен. А сега вече не е толкова влиятелен, разбирате ли? Защо си мислите, че убийства поръчват само престъпници? Как примерни жени поръчват убийствата на мъжете си? Или обратното? А партньори в бизнеса? Нима не знаете как стават тези работи? Приличните хора поръчват премахването на други прилични хора! — Литвинов почти крещеше.

Турецки вдигна очи. По лицето на домакина избиха червени петна. В стаята влетя Марина Илинична.

— Марат, да донеса ли още кафе? — попита тя със страдалчески глас.

— Не, Марина, благодаря — приглушено отговори Литвинов.

— А за вас? — Жената премести погледа си към Турецки. Очите й чернееха като дулата на артилерийски оръдия.

— Не-не. Ние приключихме.

Турецки стана.

— Благодаря за разговора, Марат Игоревич. И на вас, Марина Илинична, за прекрасното кафе. Ако в хода на следствието имам някакви въпроси, надявам се, че няма да откажете да отговорите на тях. В близките дни може да ви притеснят наши оперативни работници и следователи, сигурно ще трябва да се уточнят някои неща, така че предварително ви се извинявам за безпокойството. В наш общ интерес е по-скоро да открием и обезвредим престъпника. Или престъпниците.

Марина Илинична неочаквано изплака.

— Боже мой, кога ще свърши всичко това? — простена през сълзи тя.

— Мариша, много те моля! — извика Литвинов и прегърна жена си.

— Не, почакай, Марат! — Жената се откъсна от прегръдката му и се доближи до Турецки.

„Ей сега ще ме ухапе“ — внезапно се уплаши Александър.

— Колко още ще ни мъчат?! — извика Марина в лицето му. — Отначало два месеца заплахи, шантаж, телефонни мъчения! Той ни се обаждаше и денем, и нощем. Почти всяка нощ, в три часа — запомних времето! Защото това се повтаряше ден след ден! И винаги една и съща фраза: „Литвинов, ще те изтрия от лицето на земята!“ Нямаше мира от него. Марат направо го тресеше от нерви! След това открихме тази кутийка, а следователят, който беше преди вас, гледаше на всичко като на някаква тъпа шега! Нищо не възприемаше сериозно! Дори не предложиха охрана на Марат. Ние писахме в Главна прокуратура, и пак нищо — ни вопъл, ни стон! Докато не убиха човека, на никой дори окото не му мигна! А този човек можеше да бъде Марат! Ако го бяха убили, аз щях… с мен щеше… — Жената се разплака на гърдите на мъжа си.

— По-тихо, Мариша, успокой се.

— Марина Илинична, разбирам колко се тревожите за съпруга си и ви уверявам, че ще бъде направено всичко необходимо, за да намерим и накажем виновните. Обещавам ви — каза твърдо Турецки и излезе в антрето.

— Аз ще ви изпратя — възкликна Литвинов, настани жена си на дивана и излезе след Турецки. — Моля ви, извинете я. След тези събития не е на себе си.

— Разбирам — кимна Александър. — Вие също ме извинете. Такава ми е работата. Понякога се налага да засягам болни теми.

След като вече беше излязъл от апартамента, Турецки попита застаналия на вратата Литвинов:

— Та къде, казвате, е висяло това взривно устройство?

— Ето тук, отдясно. — Литвинов вдигна ръка и посочи бледо тебеширено петно на стената.

— Отдясно на кого? — леко се усмихна Турецки.

— На мен.

— Значи на мен ми е отляво! Ето я теорията на относителността в действие! — Турецки се усмихна и влезе в асансьора.

Докато пътуваше по широките московски булеварди, Саша си мислеше за Литвинов. Какво пък, визитата беше успешна. Какво му се изясни? Че Литвинов е безпринципен: ту издава разрешение за работа, ту не издава и се нервира, когато го хванат, че го прави. А може би е и подкупен.

Подредбата в жилището говореше сама за себе си. Ще трябва да отиде до института. Добре, че е наблизо, „Сивцев Вражек“. Какво следва нататък? Литвинов е сигурен, че убиецът е Нестеров. Или иска да убеди в това Турецки. Каква лекция само изнесе за поръчковите убийства. Излиза, че всеки може да убие всеки. В живота засега такова нещо не се забелязва. За щастие. Като цяло прави впечатление на неискрен човек, който крие нещо.

Ако Турецки беше харесал някого, то това беше жената на Литвинов, грозноватата Марина Илинична. Тя бе напълно открита. И обичаше мъжа си до безумие, това се виждаше с невъоръжено око. Обаче при толкова плашеща грозота единствената възможност да задържи красивия си мъж (а Литвинов можеше да се нарече красив, но в оперетен вариант) беше да му е безрезервно и безпределно предана.

А твоята жена, Турецки, е и хубава, и умна. И също ти е безкрайно предана… И къде си тръгнал сега? Вкъщи? Не. Може би по работа? При предполагаемия престъпник Нестеров? Също не. Нестеров не се крие от правосъдието. Ще го оставим за утре. Виж, него е добре да го видим на работното му място. Какви са там тия ужасии с ембрионите, прости ми Господи! Та накъде си насочил уморения си кон, амиго? Вече е вечер. Но още не е нощ. Време за срещи…

Така си приказваше сам на себе си Александър, като се страхуваше да си признае, че се притеснява като младеж.

Защото той наистина отиваше на среща. С Настя.