Фридрих Незнански
Убийствена красота (3)

Глава 3
Несъстоялият се празник

От колоните дънеше „Ехото на Москва“. Турецки караше колата и слушаше водещия, който разпитваше министъра на труда и социалната политика как трябва да живее по-нататък народът. Господин министърът бодро докладваше, че животът на народа непрекъснато се подобрява и ако отделни граждани не го разбират, то си е лично техен проблем. Когато Турецки виждаше този господин на екрана или чуеше гласа му по радиото, веднага си го представяше като ученик, който редовно закъснява за час и не си пише домашните. Направо виждаше как бъдещият министър гледа с честни очи в лицето даскалицата Мария Ивановна, разправя приказки от хиляда и една нощ за сляпа бабичка, която трябвало да заведе в поликлиниката, или за автомобилна катастрофа, при която той, бъдещият министър, е спасил всички, които можело да бъдат спасени, включително и безвъзвратно загиналите. Бъдещият министър баламосваше както си иска добрата и доверчива Мария Ивановна. Министърът беше запазил до ден-днешен честната си физиономия, само че в ролята на доверчивата Мария Ивановна сега се явяваше цялото население на държавата.

Турецки седеше зад волана на собственото си „Пежо“, тъй като се движеше из града не по служебни, а по много лични задачи. Наближаваше юбилеят на любимата съпруга Ирина Хенриховна. Четиридесетак. Ирина, за учудване на мъжа си, възприемаше наближаващата дата без всякаква радост, дори с нехарактерна за нея тъга. Даже се отказа да кани гости, като каза, че жените не празнуват такива дати.

И Саша реши да организира празник само за тях двамата. По-точно за тримата, защото закъде са без наследничката Ниночка? Замислено беше следното: богата маса, която ще подредят двамата с Нинуля, и не по-малко богат подарък. Саша вече беше харесал много приятен фин пръстен с малък диамант. Тъкмо купуването на подаръка бе крайната цел на това пътуване. Че какво? Не заслужаваше ли тя? И още как! Колко безсънни нощи, колко тревоги беше донесъл на Ирочка Фроловска нейният семеен живот! Нима си бе пожелала такова щастие, когато се влюби в младия, но вече много перспективен стажант Сашка Турецки? Изобщо не си е мислела нищо подобно! Влюби си и край. И досега така го обича, прощавайки му и безкрайната отдаденост на работата, и други… хм… хм… увлечения. „Тя заслужава всичкото злато на света“ — изпя Турецки и неочаквано млъкна.

Мислите за съпругата не му попречиха да забележи с тренираното си око тънка фигурка в къса бяла рокля, застанала до тротоара. Момичето отчаяно се опитваше да спре такси. Александър отбеляза стройните дълги крака, хубавото мургаво личице, късите кестеняви къдрици, тънката ръка с гривни. Ръката потрепваше като крило на ранена птица. Кой не би спрял в такава ситуация?

— Трябва да стигна до университета. Ще ме закарате ли? — попита момичето с молба в гласа, като се наведе към открехнатия прозорец.

— А пък аз си помислих, че сте тръгнали да гасите пожар. Сядайте — покани я Турецки.

— Почти познахте. — Момичето се отпусна на седалката до него и се усмихна.

На бузите й се появиха много симпатични трапчинки. Той също така си отбеляза красиво подредените бисернобели зъби.

„Ех, младост, младост — с лека тъга си помисли Турецки. — Всичко е истинско, всичко е чаровно и без всякакви усилия.“

— Какво, в университета да няма пожар? Вие от пожарната команда ли сте?

— Не, аз съм пожарът! Горя със син огън. Поправка. Преподавателят ме чака, а пък аз вися тук и никой не ми спира! Представяте ли си?

— Но някой все пак спря.

— Да, благодаря ви! Ах, аз не попитах, колко ще?…

— Смятайте, че ви е провървяло. Имате си работа с хусар, а пък хусарите не взимат пари от дамите. Още повече че ми е по път.

— Много ви благодаря! Супер! Аз, честно да си кажа, съм във финансова криза.

— Дали е само финансова?

Момичето се засмя. Много естествена беше. Никакви пози, никакво заиграване. Общително момиче.

— Ами не. Не само. Имам и други проблеми.

— Не сте ли отличничка?

— Не, аз съм двойкаджийка — отново се засмя момичето. И трапчинките пак се появиха на лицето й.

„Колко е прекрасна кожата й. Нежна, чиста, като праскова“ — доста шаблонно си помисли Александър и усети някакво душевно вълнение.

— В кои факултети ги търпят днес двойкаджиите?

— Във филологическия. Но аз не съм пълна двойкаджийка. Просто не ме обичат преподавателките.

— Завиждат, ясна работа.

— На кое?

— На младостта и красотата, на кое друго!

— Е, те самите още не са за изхвърляне. Макар да са вече на възраст. Най-младата е на четиридесет. Това е почти старост. Тъкмо тя ще ме изпитва.

„Четиридесет било възраст! Само ако го чуеше Ирина!“ — Александър изсумтя и попита:

— Какво, ако не е тайна?

— История на изкуството. Северното възраждане.

— О! Шапка ви свалям. И как е, готова ли сте?

— Ами… Не знам. Може ли да потренирам?

Момичето разтърси къдрици и без да чака отговор, започна:

— На малката държава, включваща територията на днешните Белгия и Холандия, през петнадесети век й било отредено да стане най-яркото след Италия огнище на европейското изкуство. Макар да не били политически самостоятелни, нидерландските градове…

Александър не чуваше думите, наслаждаваше се на звънкия й глас, лекия мирис на парфюм, поглеждаше към ясно обрисувания профил с право симпатично носле и леко издадена брадичка, която говореше за инатлив характер.

— На празници се отваряли вратите на олтара и пред очите на паството се появявало с цялата лъчезарност на вандайковските багри зрелище, което трябвало да въплъщава идеята за изкуплението на човешките грехове и наближаващото просвещение.

— Какво? — заслуша се Александър.

— Идеята за изкупление на греховете и наближаващото просвещение — повтори момичето, след като се замисли за секунда и тръсна кестенява грива.

— Боже, да бъде волята ти! И къде е изкуплението на греховете? Къде е просвещението? От петнадесети век и до днес няма никакво просвещение. Затова пък грехове колкото си щеш.

— Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави, и няма нищо ново под слънцето… — каза момичето с лека тъга.

— О, ама вие сте запозната не само с изкуството на Северното възраждане, но и с Еклесиаста! — учуди се Александър. — Здравей, племе младо, непознато! Веднага ми се прииска да се запозная с толкова чудесна…

— Настя — с усмивка го прекъсна момичето.

— Александър Борисович — леко кимна с глава Турецки.

— Аз, Александър Борисович, по принцип повече обичам философията на древния свят. Конфуций, Лао Дзъ, притчите на цар Соломон, древните гърци… Наистина под слънцето няма нищо ново и не може да бъде казано по-добре, отколкото вече го е казал някой от древните. Почти стигнахме. Спрете на следващия светофар, моля ви.

Турецки си отбеляза наум, че изобщо не му се иска да спира.

— Ами добре, желая ви късмет, Настя!

Пежото закова до края на тротоара.

— Измислих нещо! Вие сте чудесен човек! Бих искала да ви се отблагодаря.

— По какъв начин? — заинтригува се Александър.

— Елате довечера в бар „Холивудски нощи“. На „Варварка“. Аз работя там.

— Като стриптийзьорка? — изплаши се Турецки.

— Не, какви ги приказвате! Като сервитьорка. Оттам си докарва по нещо половината от курса ни. Нали трябват мари.

— Така си е. Парите още никой не ги е отменил. И кога?

— Може и днес. Аз тъкмо днес съм на работа.

— Днес едва ли ще мога.

— Ами… Когато искате. Там е интересно. Идват актьори, режисьори, всякакви шоумени. Аз работя през два дена на третия. Вечер отваряме в пет. И до сутринта. Ще ви почерпя с коктейл, специалитет на заведението.

— Благодаря ви, Настя! Отдавна не са ме черпили момичета. Май от времето на студентската ми младост — каза с чувство Турецки.

— Тъкмо ще си спомните младостта! — Настя хвърли закачлив поглед към съветника от правосъдието и изскочи от колата.

Докато чакаше на червения светофар Саша си намисли следното: ако тя се обърне, ще отида в клуба й, какво пък толкова? Ако ли не… Момичето стигна до кръстовището с лека стремителна походка. Още миг, и щеше да изчезне. Сърцето му се разтуптя. На завоя Настя се обърна, усмихна се и махна с тънката си, обкичена с гривни ръка. Турецки въздъхна с облекчение. Отзад нетърпеливо натискаха клаксоните. Светофарът отдавна с все сила светеше в зелено. Александър натисна газта и си засвирка арията на Тореадора.

Не се получи празник за трима. Вечерта преди тържеството се обади Грязнов и каза, че независимо дали юбилярката иска да го види или не, той все пак ще намине да уважи любимата жена на най-добрия си приятел.

— Ще иска! — зарадва се Турецки.

Ирина се разсърди от своеволието на мъжа си.

— Какво толкова? Слава е наш човек! — оправдаваше се Александър.

— Може пък поне на моя празник да искам да съм само с теб и Ниночка? Мога ли да си позволя този лукс веднъж за четиридесет години? Ще дойде Слава, двамата ще излезете да пушите на балкона и ще си говорите само за работа. Сякаш не ви познавам!

— Заклевам се, че ще говорим само за теб! Да пукна, ако лъжа!

— Не ми трябват празни клетви! Освен това не искам за мен. Аз искам с мен.

— Знаеш ли какво? Покани Тамара. Може тя да омагьоса нашия Слава, да го залепи за себе си. Така ние ще си бъдем сякаш само двамата.

— Точно така — сякаш! Още повече че Грязнов не обича еманципираните жени.

— Аз също — отговори Александър.

Ирина сърдито изфуча нещо и отиде в кухнята.

Тамара беше стара приятелка на Ирина от студентските години, свободна и приятна във всяко отношение жена, която прие с удоволствие поканата.

Но тя не можа да омагьоса непреклонния Вячеслав. Изобщо този ден нищо не се получаваше както трябва. Още сутринта Турецки прати жена си на фризьор и смело се захвана с приготвянето на празничната трапеза. Гвоздеят на програмата трябваше да бъде задушен език по френски. На кухненската маса лежеше подробна инструкция за приготвянето на вече почистените и сварени телешки полуфабрикати. Александър трябваше да настърже ябълки и кашкавал. В получената смес да добави майонеза, много подправки, да намаже с всичко това лежащите върху тавата езици и да я сложи във фурната. Печенето да продължи двадесет минути при еди-каква си температура. Да се следи непрекъснато! Да не забрави да изключи после фурната!

Но по време на контакта на специалитета с фурната дойде Грязнов. Изпиха по едно малко, заговориха за работа, дяволите да я вземат. Излязоха на балкона да пушат… Нинка, на която беше прехвърлен контролът върху специалитета, заседна на телефона… Всичко завърши с това, че при тях нахлу Ирина с вид на подивяла фурия — миризмата на изгоряло се усещаше дори на стълбището. Езиците по френски бяха изгорели до въглен. Както и да се опитваха Слава и Александър да успокоят рожденичката, тя изведнъж горчиво се разплака. В този момент се появи еманципираната Тамара. Като видя разплаканата си приятелка и усети миризмата на изгоряло, тя само изръмжа с разбиране. После на масата вдигна тост за съвършенството на жените и нищожеството на мъжете. Този път не издържа Александър. Взе чашите и бутилката „Хенеси“ и изведе Слава на балкона…

Неприятното чувство към Ирина не го напусна и вечерта, когато вече си бяха легнали.

— Едно не мога да разбера: нима тези нещастни езици си струваха да развалиш заради тях вечерта на всички? — процеди през зъби Александър.

— Ти изобщо много неща не разбираш — отговори жена му.

Турецки сърдито се обърна и задиша тежко, правейки се на заспал. Чуваше как проплаква Ирина, но неясно защо, не му се искаше да я успокои.