Фридрих Незнански
Убийствена красота (23)

Глава 23
Почивки по пътя

Мина един месец. Октомври нахлу с неочакван студ, без преход веднага след лятото дойде зима. Нощем температурите редовно падаха под нулата.

Марина Илинична Литвинова тежко стана от леглото, наметна върху раменете си одеяло и потътри крака към кухнята. Тя се научи да се събужда в три без пет. Проклетото звънене започна отново и нахлуваше в дома им точно в три часа през нощта вече две седмици.

Тя ставаше пет минути по-рано, за да не събуди Марат, който сутринта е на работа (на тоя кретен Нестеров изобщо не му пука, че човекът работи), взимаше слушалката на телефона в кухнята и седеше там в очакване на неизбежното.

Марина се допря до прозореца. Ами да, минус три градуса. Зима.

Марат неподвижно лежеше в леглото и равномерно дишаше. Той, разбира се, не спеше. Разбира се, че чуваше телефонните позвънявания и приглушените стонове на Марина. Нейните искания да бъдат спрени тези мъчения. Смешна жена. Край! Влакът пътува. Вагоните потракват. Не се предвиждат почивки по пътя. Крайната точка на маршрута — ето я, съвсем близо. Защото всички те се умориха от тази телефонна игра. Не само онази, за която е измислена, но и тези, които я измислиха и осъществиха.

Телефонът избухна от високия звук. И макар че тя всяка нощ очакваше този момент, той всеки път настъпваше неочаквано. Телефонът пищеше с нахален, отвратителен звън. Тя включи слушалката и я притисна към ухото си.

— Аз тебе, Литвинов, ще те изтрия от лицето на земята, разбра ли? — изръмжа омразният мъжки глас.

— Изрод! Ще те убия! Ако не ни оставиш на мира, аз ще те убия! — с приглушен глас крещеше в слушалката Марина.

Марат влетя в кухнята.

— Какво, Мариша? Какво? Пак ли той?

Марина изпусна слушалката и се разплака.

— Повече не мога така…

Марат я притисна към гърдите си.

— Подлец! Най-важното е, че се е сдушил със следователя. Този Турецки слуша само него. А моите показания… — Марат махна с ръка.

— Какво да се направи, че да го махнат? Да го отстранят? Нека бъде друг следовател!

— Това е невъзможно. Баща ми, дето е толкова близък с… Ти нали знаеш. Той се обади, говори с Генадий Михайлович. Всичко е напразно. Онзи само отбива номера: аз най-добре си знам. Какво виждаш оттам? Моите хора всичките са орли! А Турецки е най-големият орел! Него, виждате ли, в работата го ценели. И нищо не мога да направя с Нестеров! Ще продължи все така да ни подлудява!

— Ще го убия — тихо и твърдо каза жената.

— Кого? Той сигурно има охрана. Въоръжен е.

— Не Турецки. Нестеров. Аз ще убия Нестеров — повтори тя думите си като мантра.

— Господи, какви ги приказваш? Ти не може да излизаш на улицата. И изобщо… това е пълна лудост. Тогава по-добре аз да го убия. Аз съм мъж. Ще го пресрещна след работа. Той се прибира пеша от работа. По-късно, когато има малко хора. Ще го издебна и ще го блъсна с колата, по дяволите! Ще оставя колата там, майната й! Спокойствието е по-скъпо! Трябва само да сменя номерата, да съобщя, че е открадната. Господи, Мариша! Какви ги приказваме! Докъде ни докара този! — Той стисна жена си в прегръдката си. — Всичко това, разбира се, е шега. Но ако този кошмар продължи и за него няма управия…

— Тихо, тихо, Маратик! Какво ти става? Не се нервирай! Утре имаш тежък ден. Трябва да се наспиш.

— Ти също. Утре при тебе ще идва личната лекарка. Внимавай, пак ще вдигнеш кръвното.

— Не. Няма да го вдигна. И изобщо вече ми писна да седя вкъщи. Цял месец никъде не съм излизала. Край, стига. Нека не ми продължават болничния. Искам на чист въздух!

— Недей веднага да излизаш задълго! Отвикнала си от въздуха, от улицата. Гледай самата тебе да не те сгази кола.

— Какви ги говориш… Аз ще внимавам…

Тя тихо изтри сълзите си и се повлече към спалнята. Той изпуши една цигара, гледайки през прозореца. Всичко се движеше по план. Още няколко дни, най-много седмица, и Марина ще „разкъса“ Нестеров. Образно казано. А какво трябва да направи наистина, той всъщност току-що й подсказа.

Турецки пътуваше от „Голяма Дмитровка“ по посока на „Пречистенка“, при Настя. Днес вечерта съквартирантката й беше на работа. До утре сутринта. Не, той, разбира се, ще се върне да пренощува вкъщи. Но може да го направи и в четири, и в пет сутринта. Ирина няма да го чака цяла нощ.

Всичко бе сложно. Общуването с Ирина, лишено от чувственост и топлината на взаимната им любов, правеше домашния му живот мъчително задължение и за двамата. Но… Какво да се прави? „Вярност, която успяваш да запазиш само с цената на големи усилия, с нищо не е по-добра от измяната.“ Не беше Конфуций, а Ларошфуко. Но също добре го е казал.

Настя също вечно е недоволна: отделял й малко внимание. Тя толкова чакала неговите обаждания, техните срещи… Време е, отдавна е време да се осъзнае и да спре. Но… Той, Александър, все още „е участник в събитията, пие, пуши и потъва към дъното…“ — както е казал поетът.

За да скъса с Настя, не трябва да се вижда с нея. Но как да скъса, без да се срещне с нея, без да си изяснят нещата? А когато видеше нейното нежно, заобиколено от къдрици лице, нима можеше да говори за раздяла?

Всичко това продължаваше, въртеше се и се сучеше над горката глава на Турецки.

За да не мисли за това, той пренасочи мисълта си към делото на Литвинов.

Какво бяха изкопали за месец? Какво разбраха?

Че два пъти в седмицата Литвинов ходи в дома на Зоя Руденко и се заседава при нея доста след полунощ. Оперативните работници на Грязнов дори направиха някакви компрометиращи снимки, макар самият Саша да бе противник на мръсните методи. Но на война — като на война.

Че са започнали отново нощните обаждания в апартамента на Литвинови. И от чий телефон се правят тези обаждания? Оказа се, че от телефона на чаровната Зоя Дмитриевна. Тоест гласът на Нестеров, предварително записан на диктофон от предвидливия Литвинов, се въртеше от звукооператор с фамилията Руденко според предварително съставен график.

Какво искаха да постигнат Марат и Зоя? Те явно провокираха, зомбираха Марина Литвинова. Защо? Отговорът идваше от само себе си.

Тъй като Марат не успя да си оправи сметките с омразния професор в хода на блицкрига, на който разчиташе, когато пробута версията за двата взрива, налагаше се да избере друга тактика. Нещастен случай, при който ролята на робот-убиец трябваше да изпълни, съдейки по всичко, жена му. Нейният вик в отговор на повтарящата се заплаха, нейният вик още вчера — самият той прослуша записа — ясно показваше, че жената се намира на границата на нервен срив. По-точно, зад границата. И в това състояние е способна на всичко. Значи трябва да се следи. И външното наблюдение на Турецки не сваляше очи от апартамента на Литвинови.

Какво още бяха успели да разберат през този един месец? Че Литвинов всяка седмица е на „Дубровка“, където се намира предприятие за производство на препарати за ваксинация. Където, както се оказа, Марат Игоревич ръководи научно-производствена лаборатория. Предприятието е на строг режим. Направо първа степен на секретност. През входа може да се мине само с пропуск или оставяне на паспорта до напускането на територията. Екраните в кабината на охраната позволяват да се следи всеки сътрудник и да се увериш, че наистина работи, а не се занимава с дявол го знае… „Все едно че се намираш под зоркото око на Големия брат“ — разказваше потресеният Фонарев, когото се опитаха да внедрят в предприятието. Не, там просто ей така не можеш и пръста си да навреш. Засега решиха да не се навират. Рано им беше да се легализират…

През този месец разбраха още, че от местоработата на Зоя Руденко докарват хладилни чанти на „Дубровка“. Всеки вторник и четвъртък, когато там ходи Литвинов.

Тези чанти винаги ги докарва една и съща жена — старшата сестра на отделението в болницата, където работи Руденко.

Охо! Стоп! Каква е тази луда, дето се пъха под колелата?

— Човече! Моля ви! Спрете!

— Какво има? — Турецки натисна спирачки.

Някаква лелка на около шестдесет години, с накривена на една страна идиотска шапка буквално се пъхаше под колелата на колата. Махаше пред носа на Саша с ръкавици от времето на Гражданската война, в една от които стискаше протрита кожена чанта, също от онова време.

— Мадам, вие да не се самоубивате? — поинтересува се Александър.

— Определено. Но ми е много необходимо да стигна до „Сивцев Вражек“. Моля ви…

— И какво, никой не иска да ви качи?

— Не. Вие сте единственият приличен човек в този град.

Тя вече седеше до него.

— А колко сте предлагали да им платите на онези, дето не искаха да ви качат?

— Предлагах им напълно приличен хонорар. А те толкова ми искаха, че направо косата ми се изправи! Имайте предвид, аз имам само…

— Рубла и двадесет — усмихна се Турецки.

— Вие си спомняте „Трите тополи на Плющиха“? — възхити се дамата. — Това е невероятно! Ние с вас задължително ще станем приятели!

Саша й хвърли един поглед отстрани. В нея имаше нещо неуловимо, което я правеше да прилича на Фаина Раневска.

— Това не е задължително. Пък и няма да успеем — каза той и пак се усмихна. — Просто ми е на път. Аз също съм до „Сивцев Вражек“.

— Каак? И вие ли сте дотам? Вие какво, да не сте оттам?

Дамата се опули към Саша със и без това изцъклените си очи.

— Не разбрах въпроса ви.

— Да не работите при тях? Не съм ви виждала там никога през живота си? Да не сте при морфолозите? Не… Или при грипаджиите? Също не…

— Може ли един уточняващ въпрос: къде е това — там?

— В Института за контрол, разбира се. Че какво друго има още на „Сивцев Вражек“?

— Наистина. А вие, извинявайте, откъде сте?

— Аз? Аз съм от Новосибирск — отговори дамата. — А вие сте от Нижни, нали? Пак ли не? Но аз все пак някъде съм ви виждала! От нашата система ли сте?

— Донякъде…

Саша реши да поеме инициативата.

— А вие защо отивате там? В Института за контрол?

— Нося в дирекцията копие на жалба, за да не може Литвинов да ме обвини, че действам зад гърба му. Ще оставя заведено копие при секретарката и ще тичам да не изпусна влака.

— А… Да не сте скандалджийка?

— Ъхъ. И то каква.

— Казахте — копие на жалба.

— Ами да.

— А докъде, позволете да попитам, е насочена жалбата?

— Харесва ми как се изразявате. Самата жалба ще бъде изпратена с препоръчано писмо до Главната прокуратура на Руската федерация. Ще я изпратя от гарата.

— Охо!

— А вие какво си мислехте — че карате чувал с картофи?

— Писмото във вас ли е?

— Няма да го дам. Пратили са ви, нали? Затова ми направи впечатление, че спря веднага… Спри!

— Чакайте малко. Знаете ли кой съм аз?

— Бандит! Наемник!

Турецки бръкна в джоба си.

— Не се страхувам от смъртта!

Той ловко извади картата си и я тикна под носа на дамата. Тя се опита да прочете, поотпусна се.

— Не разбрах… По важни дела?

— А вие какво си мислехте? Че ви кара чувал с картофи?

— Господ ви е пратил при мен!

— Взаимно е. Хайде да направим така. Аз се задължавам лично да доставя вашето писмо на „Дмитровка“ и да го заведа. Дори нещо повече, ще ви закарам на гарата. А вие за благодарност ще ми разкажете какво пише в писмото ви. От какво се оплаквате.

— И вие няма да забравите да дадете писмото?

— Да пукна! Нещо повече, ще ви се обадя в Новосибирск, ще ви съобщя входящия номер на вашия документ и ще го насоча за разглеждане именно в онези ръце, които няма да го изгубят.

— Вярвам ви. Не знам защо. — Дамата се учуди сама на себе си.

— Да разбирам ли, че се разбрахме?

— Но първо в Института за контрол! Трябва да дам копие от писмото!

— На господин Литвинов?

— Не е задължително. Но трябва да го заведа с номер и печат.

— Добре. Ще се опитам да карам бързо. Надяван се, че като всеки руснак обичате високите скорости?

— Немного. Но ще се постарая да не изпадна на някой завой.

— Тогава, докато още сте в колата, хайде да се запознаем. Александър Борисович Турецки.

— Елена Борисовна Курбатова.

— Е, Елена Борисовна, разкажете сега какво е това оплакване, дето го стискате в джоба си?

— Ами аз не знам откъде да започна. Вие нали не сте специалист.

— В Главна прокуратура специалисти от вашата област просто няма — усмихна се Саша. — Вие го направете с най-общи думи. Като за студент първокурсник.

— Ще опитам. Значи така. Има две групи специалисти, които работят над създаването на една противовирусна ваксина.

— Каква точно?

— Има ли значение за вас? Срещу бяс, енцефалит или хепатит. В писмото всичко е посочено, но сега това няма значение. Надявам се, че знаете, че вирусите са вътрешноклетъчни паразити. Те могат да живеят само в живи клетки. На растения, животни или човешки. Това е при естествени условия.

— До такова ниво всичко ми е ясно — вмъкна Турецки.

— Приятно ми е да го чуя. А в изкуствени условия вирусите живеят в същите клетки, но изкуствено култивирани. За всеки вирус са подходящи определени клетъчни системи. Да се избере оптимална система клетки за атеноация на даден вид вирус е една от най-важните задачи на ваксинологията.

— За атеноация? Какво е това?

— Ще ви обясня. Съществуват всякакви генно-инженерни технологии, но сега не става дума за това — не е нашият случай. Нека да се върнем на нашата ваксина. Първата група автори успяват да намерят такава система от клетки, която не само осигурява жизнената дейност на вирусната частица, но дори я „успокоява“, както казваме ние — атеноира я. Тоест от злобен уличен хулиган, който напада хората наляво и надясно, нашият вирус се превръща в послушен домашен любимец, който не само че не е опасен за ваксинирания, но е способен да го защити от друг уличен хулиган, тоест от див вирус от същия вид. Или от предизвиквана от него болест. Добре ли обяснявам?

— Напълно.

— Значи така. Ние получихме такава ваксина. Проверихме я върху животни, после върху хора. Тя работи прекрасно. Но Дяконов на всяка крачка ни прави спънки.

— Кой е този Дяконов?

— Ръководител на отдел в Института за контрол. Той е автор на всички родни и вносни ваксини…

— Наистина ли е така?

— Хайде и вие сега! Той е автор дори на онези, които са били създадени, преди да се роди.

— Разбрах — усмихна се Турецки. — И защо ви прави спънки? Не сте го включили като съавтор?

— Виждам, че ги разбирате тези работи — криво се усмихна псевдо-Раневска и нагласи идиотската си шапка.

— Работата не е само в това. Дяконов е лакей на Литвинов — заместник-директора на това прославено учреждение. А Литвинов на свой ред е ръководител на другата група, която работи върху същия проблем.

— И какво лошо има тук? Творческо съревнование…

— Правилно. Щеше да бъде прекрасно, ако беше творческо. Но сега не всичко е толкова красиво, както във филмите от съветско време. Дяконов, който като началник на отдел, контролиращ нашия препарат, имаше няколко ампули на нашия вирус, взе и го даде на групата на Литвинов. Без знанието на авторите, нарушавайки авторските права.

— Почакайте… Аз малко изпуснах нишката, тук трябва да заобиколим… А за какво му е на Литвинов вашият вирус? Нали той е само чиновник?

— Не само. Освен това той е ръководител на лаборатория в предприятие за производство на ваксини. И работи върху същия проблем. Вие наистина сте изпуснали нишката.

— Извинете. Сега вече целият съм слух. Къде е това предприятие? — попита Турецки, който отлично знаеше отговора.

— Намира се на „Дубровка“. Та значи. Не стига, че направо ни откраднаха ваксината, ами Литвинов се опитва да напъха нашия вирус в съвсем неподходящи за него условия.

— В какви?

— В клетки на човешки ембрион.

— Къде, къде?

— Защо толкова се изплашихте? Това е добър тъканен субстракт. Във ваксинологията по принцип тези клетки често се използват. Но не в този случай. Нашият вирус не може да живее нормално в тези клетки. А те продължават да го пъхат в тях с маниакална упоритост. Времето минава, ваксината не се внедрява, хората боледуват! Моля ви, спрете. Аз съм за тук.

— Ще ви изчакам.

— Честно? Не сте ме излъгали за гарата?

— Да пукна — повтори Турецки.

— Вярвам ви — каза дамата и веднага след това помаха с идиотската си шапка. След което изтърча с пълна скорост към сградата на Института за контрол.

Докато чакаше своята неочаквана помощничка, Саша се замисли. Какво излиза? Литвинов с пяна на устата крещеше, че човешките ембрионални клетки не може да се използват в медицината. Изобщо и никога! Но самият той ги използваше! Това беше новина.

Високата дъбова врата изтропа и псевдо-Раневска се понесе към колата му. Тя направо падна върху седалката.

— Край! Дадох я, заведоха я.

— Видяхте ли Литвинов? Говорихте ли с него?

— Не. Вече съм имала достатъчно разговори с него. Аз му казвах: „Какво излиза? Вие откраднахте нашия вирус. Нека не сте самият вие, нека е с ръцете на Дяконов, но го откраднахте!“ И знаете ли той какво ми отговори?

— „Сега ни е дошло времето — на нас, младите и нахални“ — цитира Турецки.

— Вие сте много, ама много наясно с нещата — с известна доза предпазливост каза Елена Борисовна.

— Това е дедукция. А защо се борите сама? Къде са ви шефовете? Директорът?

— Директорът? Той ме подкрепя… мислено. Не е виновен. Такъв е животът. Той падна жертва в неравната борба. Енергетици, водопровод, арендатори, инвеститори…

— А заместниците? Нали си има заместник по научната дейност например?

— Има. Един такъв млад, талантлив. Те, тези младите, са съвсем различни. Ето, аз му обяснявам, че ми трябва храна за лабораторните животни. Институтът няма пари за това. Аз се свързах със Селскостопанската академия. Те през три месеца обновяват колекцията си от растения. Готови са да дадат храната безвъзмездно, без пари. Но овесът, който ни е необходим, е разфасован в пакетчета по двеста грама.

— И какво? Това лошо ли е?

— Лошото е, че пакетчетата им трябват за следващата партида семена.

— И те нямат други пакетчета?

— Вие във вашата прокуратура сте много далече от народа. Те нямат нищо, освен уникална колекция от семена и стогодишна лаборантка, която пази колекцията.

— Струва ми се, че се отклонихте от темата.

— Да. Та значи ние с моите сътрудници отворихме всичките тези пакетчета и пресипахме овеса в чували. При тази операция едва не се задушихме от прахта. Но бяхме страшно горди. Защото всичко това стигаше не само за животните от нашата лаборатория, но имаше и за другите. За целия вивариум на института. Но чувалите вече тежат не по двеста грама, а по петдесет килограма. И е необходима кола, която да прекара всички тези благини в нашия институт. И товарачи. Обяснявам аз всичко това на нашия млад заместник-директор, а той ми отговаря: „Елена Борисовна, щом не ви бива за нищо друго, освен да се занимавате с храната, сама си намерете и начини.“

— Така ли ви отговори?

— Представете си, точно така. На мен, човек, който разработва ваксини, жена, която може да му бъде майка!

— Колко възпитан господин! Мда. Разбрах. Освен едно нещо — за какво ви е всичко това?

— Моят син ми казва същото. Мамо, я вземи да се пенсионираш. Аз, мамче, ще те изхраня. Твоята заплата на завеждащ лаборатория, кандидат на науките, възлизаща на две хиляди рубли, е срам за семейството. Точно така казва. Но! Първо, обидно ми е за държавата. Второ, за нашата работа. За труда, не само моя, но и на тези, които са до мен, и онези преди мен… И изобщо…

— А вие не се ли опитахте да се обърнете към министерството?

— Разбира се, че се опитахме. Ах, Александър Борисович! Москва — това са интриги и пресищане. И „щом ти се е случило да се родиш в империята, по-добре живей в дълбоката провинция до морето“.

— Бродски?

— Да, любимият ми поет. Нали няма да закъснея за влака?

Те пристигнаха навреме на гарата. Александър изпрати Курбатова до вагона.

— Много ви моля да не забравите за писмото. Това е последната ми надежда. Ето ви моята визитна картичка.

— Ще ви се обадя още утре сутринта, Елена Борисовна, и ще ви съобщя всичко, което трябва. Пожелавам ви успех!

— И аз на вас! Вие сте добър човек. Истински! Това веднага се вижда.

Влакът потегли, Саша бавно тръгна по перона. Мда. Интересно, някой в тази страна има ли представа за това, как живее науката? Как оцелява? Дали това изобщо е интересно на някого?

И какво е намислил нашият Литвинов? Ту ембрионалните клетки са му забранени като на правоверен евреин свинско. Ту изведнъж излиза, че самият той прави нещо с тях. Ваксина?

Той не се съмняваше, че Елена Борисовна, псевдо-Раневска, му е казала истината. Такива не лъжат. Може би само шефовете за дреболии. Все едно. Всичко това е странно… Защо да прави ваксина, която не е ефективна? Ами ако тази ваксина е параван за нещо друго? Ако Литвинов е използвал за работата си чужда ваксина, той напълно е могъл да се възползва и от чужда технология. Технологията на Нестеров! Нали Анатолий Иванович казваше, че заедно с партидата препарат те предават на „контрольорите“ и съответната документация — различни инструкции за изготвянето на препарата. След като имаше технологията за получаване на „стволови клетки“ и използваше ембрионални клетки уж за получаване на ваксина, Литвинов можеше да направи свой препарат! А откъде той си набавяше ембрионални тъкани? Руденко! Че тя къде работи? В акушеро-гинекологична клиника! Ето кой доставя ембрионите…

Всичко си идва на мястото! Това трябва бързо да бъде изяснено!

Турецки видя стрелките на гаровия часовник.

Дявол да го вземе! Пак закъсня за Настя! Какво става тук? Каква е тази проклета работа?

Хайде, Турецки, не се сърди на огледалото. Ти самият си такъв: щом се появи някаква нова нишка, някаква нова следа, водеща към разкриването на тайната — ти забравяш за всичко и се понасяш като надушило дивеч гонче. Сам си избра такава работа, защото на теб ти трябва точно това.

Ирина винаги го е разбирала. Ама Настя не го разбира…

Той избра нейния номер на джиесема и чу гласа й, който едва пробиваше шума на някакъв купон.

— Настя! Аз съм! Извинявай, забавих се.

— Забавил си се? Ха-ха… За цялата вечер?

— Къде си? Ще дойда при теб и ще ти обясня всичко.

— Няма нужда. Аз съм на гости. Ще се прибера много късно.

— Ами утре?

— Утре съм на работа.

Тя изключи телефона.

Турецки влезе в кафенето на гарата и изпи чаша коняк. Така да бъде, утре вечер ще мине през нейните „Холивудски нощи“. Отдавна се канеше. Ще падне на колене и ще моли за прошка.

Саша се хвана, че не е много натъжен заради провалената среща. Какво беше това? Път към оздравяване? Я да си ходя вкъщи. Колко ще се учуди Ирина. А може дори да се зарадва.

А версията за нелегалното производство трябва веднага да започне да се разработва!