Фридрих Незнански
Убийствена красота (22)

Глава 22
Нравствена полиция

В четвъртък сутринта Турецки седеше в кабинета си и още веднъж проучваше документите, които имаха отношение към смъртта на Дмитрий Круглов. Той изпуши почти цяла кутия цигари, докато задълбочено четеше тези документи.

Нямаше за какво да се хване. Електротехникът беше починал във вилата на Литвинов, след като изпил почти литър водка. Причина за смъртта: остра коронарна недостатъчност, спиране на сърцето.

Лекарите от „Бърза помощ“ посочиха в показанията си, че за съжаление случаят е съвсем стандартен. На въпроса каква е концентрацията на алкохола в кръвта на починалия отговориха, че сама по себе си концентрацията не е смъртоносна, но работата е в индивидуалния праг на поносимост. При това трябва да се пресметне съобразно теглото на тялото. А тялото беше доста хилаво. И явно недохранено. Имало признаци на дистрофия. А пък черният му дроб бил направо за оплакване. Цироза отвсякъде. И мозъкът му не бил наред. Корозирали съдове. Накратко казано, леталният изход бил просто неизбежен. Стопанката на вилата обяснила, че Круглов е инвалид от войната. Всички болежки са стари. И какво имаше за чудене? Напил се до козирката след дълго прекъсване — и хайде, чао.

Изследвали ли са кръвта за наличие на някакви препарати или отрови? Така, според общите параметри, са я изследвали. Освен алкохол — нищо, затова дали разрешение да бъде погребан. Той нали е самотен, този Круглов. Добре, че поне този мъж, стопанинът на вилата, се съгласил да го погребе. Иначе щял да лежи тук в хладилника до второ пришествие.

— По-добре да беше лежал — промърмори Турецки.

В крематориума все същата песен: този чудесен човек Литвинов се нагърбил с всички грижи и платил процедурата. Единствената му молба била всичко да стане бързо, защото бил зает човек и заминавал в командировка. Всички документи били редовни. Имало разрешение да бъде погребан. Защо да не услужат?

— Колко ли е струвало това — да услужите?

— Другарю следовател, обиждате ни!

Разбира се, вчера, в сряда, изтичаха във вилното селище на Медицинска академия (виж го ти къде се е уредил, мръсникът!). Намериха свидетели, отвориха вилата. Но не можаха да открият нищо, компрометиращо Литвинов. Всичко вече беше измито и прибрано. Криминалистите с тъга огледаха помещението.

— Не, Сан Борисич, много късно сме дошли. Може да се вземат само „пръстчета“. Но какъв е смисълът?

Ето я и цялата приказка. Много го бива нашия господин Литвинов!

Днес в единадесет нула нула Литвинов беше извикан официално с призовка в Главна прокуратура. Призовката връчиха вчера на личната му секретарка срещу подпис. Самият гражданин Литвинов, който толкова добре си беше уредил нещата само за ден и половина, изчезна неизвестно къде за цяло денонощие. В апартамента никой не вдигаше телефона. Но стана ясно, че Марат Игоревич периодично звъни на съпругата си на джиесема, съобщава й, че все още е зает с погребението, моли любимата си жена да не се притеснява и най-важното, да не отговаря на никакви позвънявания, нито на вратата, нито по телефона. Връзка само по джиесема.

Голям глупак, все едно че не може да се подслушва джиесем! Александър си погледна часовника. Беше единадесет без две минути. Точно в единадесет някой почука на вратата на кабинета.

Литвинов влезе, сложил си на лицето маската на безкрайно уморен човек, потънал до известна степен в скръб, но и доволен от себе си. Влезе с чувството за изпълнен дълг.

— Здравейте, Александър Борисович!

— Здравейте, Марат Игоревич. Седнете, моля. — Турецки стана и отиде до прозореца. — При мен е много опушено. Хайде да проветрим.

— О, не. Моля ви, не отваряйте прозорци. Аз имам хроничен синузит, така че не усещам никакви миризми и най-вече на тютюн. Затова пък много се страхувам да стоя на течение.

— Както обичате.

Александър се върна зад бюрото. Литвинов седна срещу него, хвърли поглед към диктофона.

— Ще записваме ли разговора?

— Да, това е официален разпит. Представете се. Кажете си адреса, местоработата, каква длъжност заемате.

Литвинов отговаряше със спокоен глас, в оперетния му баритон звучеше увереност.

— Моля ви, кажете ми какво правихте вечерта на деветнадесети септември? Това е миналият петък.

— Ходих на вилата.

— С каква цел?

— Трябва ли да имаш конкретна цел, за да отидеш в петък вечерта на вилата?

— Въпросите тук ги задавам аз.

— Да проверя какво става там. Ние с жена ми поканихме гости за неделя, затова закарах продукти. Бутилки с алкохол, други работи. Защото през почивния ден трябваше да закараме с нашата кола още една семейна двойка, пешаци, така да се каже. За да бъде по-свободно в колата, аз закарах част от продуктите в петък вечерта.

— През това време на вилата ви имаше ли някой?

— Да. Там работеше майстор-електричар. Знаете ли, ние започнахме ремонт, но преди да се заемем със стените, трябва да направим електроинсталацията. Там имаше майстор.

— Името и фамилията на майстора?

— Дмитрий Семьонович Круглов.

— Това е електротехникът от вашата кооперация на „Староконюшена“?

— Да, той е.

— Защо наехте точно него? Във вилните селища по принцип си има свои бригади, които приемат такива поръчки.

— А защо да не наема него? Аз го познавам… познавах. Той работи добре, когато е трезвен. И не взима скъпо. Освен това беше в отпуска и сам помоли да свърши тази работа. Каза, че иска да изкара някоя рубла.

— Вие сте отишли. Между другото, защо сте заминали сам, без жена си?

— Защото не се канех да оставам там задълго. За какво й е на Марина да се друса натам-насам?

— Но щом сте чакали гости в събота, тя би могла да остане на вилата в събота, да се подготви за партито…

— Това е наша семейна работа, как да се подготвяме за посрещане на гости. Марина реши, че ще замине в събота през деня. В петък не й беше добре.

— Добре. Вие сте пристигнали — и какво стана после?

— Погледнах как вървят работите. Скарах му се, защото за цяла седмица почти нищо не беше свършил. Разтоварих чантите, предупредих, че в събота през деня ще дойде Марина Илинична, а в неделя ще имаме гости, а той ще почива. Това е всичко.

— Вие пихте ли с него?

— Опазил ви Господ! Аз карах!

— Хайде да сметнем. Оглед на свършената работа, изваждане на продуктите и слагането им в хладилника. За всичко е трябвало половин час. Съседът ви, Гейченко, каза, че сте останали в къщата два часа и тридесет минути. И сте си заминали късно вечерта. В двадесет и три часа. Какво сте правили там?

— Ами… Наложи се да си поговоря с Круглов. Той цяла седмица беше седял съвсем сам, като отшелник. Помоли ме да пия с него чай.

— А водка пи ли?

— Пред мен — не.

— Вие казвате, че Круглов е работил при вас на вилата почти цяла седмица. А той кога точно е пристигнал там?

— В първия ден на отпуската си. На дванадесети. Аз сам го докарах. Нали той не знаеше как да стигне дотам.

— В колко часа е станало това?

— Вечерта. Около шест вечерта. Аз свърших работа по-рано, отидох си до вкъщи, обядвах. И го взех.

— Откъде?

— От дома му. Той живее… това е седми блок, до нашия.

— А той какво правеше, когато отидохте да го вземете?

— Седеше на компютъра си. Знаете ли, той е побъркан на електронни игри. Седеше и играеше.

— Дванадесет — това е денят, когато загина Климович.

— Да, спомням си. Но първо, аз тогава не знаех за това, а второ, с какво можех да помогна на убития? Ето, опитвам се да ви помогна при разследването на това убийство, но вие не обръщате внимание на показанията ми.

— Да продължим. В събота жена ви е отишла на вилата. Тя обади ли ви се оттам?

— Да! Господи, нали вече знаете, че Круглов умря на вилата ми.

— А вие откъде знаете, че аз знам?

— Обадиха се съседите от вилата. Вие там вчера сте вдигнали голям шум. И напразно — той леко се усмихна.

— Напразно ли? В какъв смисъл? Късно сме пристигнали?

— Ах, нямах предвид това. Смъртта на човек е много тъжен факт. Но аз какво общо имам с това? Този глупак е докопал бутилките с водка и е изпил цял литър. Когато пристигнала Марина, вече бил труп! Горкото момиче! Наложило й се да извика „Бърза помощ“, да нощува там сама…

— А вие защо не отидохте при нея?

— Онази вечер бях зает с работа.

— В събота?

— Аз съм на ненормирано работно време.

Той беше самото спокойствие и самообладание. На Турецки много му се искаше да изкара този господин извън кожата му. Но засега не ставаше.

— Марат Игоревич! При първия ни разговор и вие, и жена ви се оплаквахте от заплахи от страна на Нестеров. Имаше ли такова нещо?

— Разбира се! Нали все това ви казвах!

— Нощни обаждания. Всяка нощ в три часа. Цял месец, чак до убийството на Климович.

— Ами да.

— Нестеров ли се обаждаше?

— Да.

— Но през това време Нестеров се е намирал в болницата и не е можел да ви се обажда. Това вече е изяснено. Тогава кой се е обаждал?

Литвинов отмести очи за част от секундата, но веднага след това спокойно погледна към Турецки.

— Тъкмо Нестеров се обаждаше! — каза той, акцентирайки на името. — А как точно го е направил, това трябва да изясните вие, а не аз.

— Ясно. А сега обажда ли се? Заплашва ли?

— Не. След смъртта на Климович обажданията спряха. Очевидно той е преценил, че вече достатъчно ме е уплашил.

— Да се върнем към съботата. Марина Илинична е открила труп, извикала е „Бърза помощ“. Откарали са покойника. Какво е станало после? Какви са били вашите действия във връзка с това нещастие?

— Бях принуден да се заема с погребението. Това е напълно естествено за един почтен човек. Вижте сам: той умря на вилата ми, след като се напи с моята водка. Все едно че аз съм непряк виновник за смъртта на този човек. При това самотник. Това е мой дълг — да го погреба.

— Вие не сте го погребали, ами сте го изгорили в крематориума. И доста бързо сте се справили с това тъжно мероприятие.

— А вас какво ви притеснява? Има си официално заключение за смъртта. Не е открито нищо криминално. Да знаете, че при мен всеки ден е разграфен. Не мога да изгубя цяла седмица, за да погребвам всъщност някакъв чужд човек. Подозирате ли ме за нещо? — извика той. — Явно е истина, че добрите дела се наказват!

— Хайде да минем без сцени. Значи излиза, че в събота вечерта жена ви е останала на вилата насаме с труп, а вие сте били в града, във вашия апартамент. Насаме с кого?

— Какво значение има това? — присви очи Литвинов.

— Със Зоя Дмитриевна Руденко, която изобщо отричаше между вас да има каквато и да е връзка.

— Това си е наша лична работа! Да, отричаше. Защото пази репутацията ми! Аз между другото съм женен мъж. А вие, вместо да разберете, че Нестеров изпитва към мен люта злоба заради това, че Зоя ме обикна, да разберете, че това също е мотив за престъплението, което едва не успя… Вие се врете в леглото ми…

— Защо все пак е убит Климович, а не вие?

— С мен не успя! А снарядът не пада два пъти на едно и също място. Не се получи да ме убие, затова ще реши да ме уплаши така, че да ми държи влага до края на живота ми. Но и това не стана!

— А знаете ли, Марат Игоревич, че вие, обзет от най-светли човешки чувства, сте набутали в пещта на крематориума убиеца на Климович?

Литвинов се опита да демонстрира учудване, объркване, смутеност… Но веднага отново се взе в ръце.

— Откъде знаете?

— Знаем. На днешна дата това е точно установено — въздъхна Турецки. — Както и това, че първото взривно устройство, което беше открито над вратата ви, е било закачено от вашия електричар. Дмитрий Круглов. Ето какво се получава. А вие този убиец в течение на цяла седмица го държите на вилата си. После той умира, напивайки се с вашата водка.

— Вие сте ме нарочили предварително — процеди Литвинов. — Ако Круглов е убиец — той е само изпълнител. Защото между нас нямаше никаква лична вражда. Даже нещо повече, той беше много привързан към жена ми. Тя го наглеждаше, хранеше, говореше си с него. Това може да го потвърди всеки от нашата кооперация. А пък Климович нашият електричар изобщо нямаше откъде да го познава. Излиза, че някой го е наел.

— Така излиза — съгласи се Турецки.

— И вие мислите, че аз съм го наел да ме убие? Или жена ми?

— Какво си мисля аз… Мисля, че трябва да си много хладнокръвен човек, за да изпратиш жена си да се оправя с труп, а самият ти да се прегръщаш с любовницата си в съпружеската спалня.

— Слушайте, господине! — Литвинов видимо побесня. — Вие не сте нравствена полиция. И едва ли ще бъдете. Защото на вас самия не ви е чиста работата. Тези дни ви видях, и неведнъж, до „Кропоткинска“. С момиченце на около осемнадесет години. Помислих, че е дъщеря ви. Ама не била тя. На дъщерите не подаряват такива букети и не ги целуват по този начин. Как мислите, ако жена ви разбере за това, дали ще й бъде приятно?

— Ами съобщете й вие. — Саша мило се усмихна.

— Задължително. И ще настоявам да бъдете отстранен от следствието.

— Брей, брей. Докато още не са ме отстранили, бих искал да разпитам Марина Илинична.

— Тя има хипертонична криза. На легло е.

— Ясно. Ще трябва да се свържа с нейния лекуващ лекар да изясня какви са перспективите. Да не би да е необходимо да бъде приета в болница? Че може да пийне вкъщи някое чайче и… Не бих искал. И ако се случи нещо подобно, да не дава Господ, няма да можете да погребете жена си толкова бързо, както Круглов, ясно? — с гальовен глас каза Турецки. — А засега приключихме. — Александър стана.

Стана и Литвинов. Очите му мятаха искри.

— Моля!

След като затвори вратата зад гърба на Литвинов, Турецки няколко секунди стоя като вкопан. Ето така, всичко тайно става явно.

Прав беше Грязнов, когато апелираше към неговото съзнание. Работата не беше само в това, че този мръсник Литвинов можеше да съобщи на Ирина за изневярата на мъжа й. Това беше ужасно, но не бе всичко. Всъщност излизаше, че той, Турецки, е на едно ниво с Литвинов. А пък това беше толкова лошо, че повече нямаше накъде.

Но какво да направи, след като нямаше сили да скъса тази връзка?

Турецки влезе в кабинета на Меркулов, подминавайки Клавдия, сякаш тя беше част от обзавеждането.

— Къде отивате, Александър Борисович! — изкрещя със строг глас секретарката.

Но беше късно да вика. Тъй като Турецки вече стоеше пред Константин Дмитриевич.

— Какво става? Какво ми влизаш като някой шеф? Влизай и разказвай.

— Значи така. Установихме убиеца на Климович. Това е някой си Круглов, електротехник от блока на Литвинов. Онзи същият, който обезвреди първото взривно устройство.

— Доказателства?

— В апартамента на Круглов е открит цял арсенал от боеприпаси, включително и пластичен експлозив, част от взривния пакет, аналогични с онези, които са били използвани и в двата случая. Навсякъде има отпечатъци от пръсти. Същите като в апартамента на Круглов върху обзавеждането, върху компютъра и така нататък. Освен това Круглов е разпознат по снимка от съседка на Климович, но това е косвено доказателство. Преките са достатъчно. Работата не е в това. Работата е там, че Круглов умря.

— Вече?

— Да.

— Къде е трупът?

— Нямаме труп. Трупът е кремиран.

— Кой помогна?

— Литвинов…

Саша от време на време се ядосваше и повишаваше глас, докато разказваше за всичко, което се беше случило през последните дни.

— Как можа да се случи така, Саша? Как можахте да изпуснете Круглов? Или поне трупа му?

— Аз съм виновен — тихо каза Турецки. — Никога няма да си го простя. Ако поне бяхме успели да приберем навреме трупа, нашите експерти сигурно щяха да намерят нещо. И щяха да накарат Литвинов да си признае. А така… Даже няма как да се направи ексхумация. Как можах така да се изложа!

— Лошо — въздъхна Меркулов. — Ами сведена глава сабя я не сече. Какво ще правим по-нататък? По принцип можем да закрием делото. Член пети от НПК: „Наказателно дело, възбудено срещу починал, се прекратява…“

— Защо ми цитираш НПК? Да не мислиш, че съм го забравил? Освен изпълнителя има и съучастници на престъплението. Поръчител, помагач и така нататък.

— Аз разбирам всичко. Но ти толкова не искаше да се захващаш с това дело, тичаше при мен, викаше, че те карам теб, „важния“, да се занимаваш с битови кавги, да се ровиш в чуждото мръсно бельо. Даже ми казваше, че това дело, извинявай, „не ти го вдига“. Това твои думи ли са?

— А сега „ми го вдига“!

— Честито! С какво е свързана тази промяна?

— Защото съм сигурен, че поръчител е самият Литвинов. Сигурен съм, разбираш ли? Затова той толкова успешно сви Круглов до една шепа пепел. Добри синове имат приятелите на нашия главен…

— Остави това! — замаха с ръце Меркулов. — Синът не отговаря за бащата. Тоест в този случай е обратното. Обясни ми на мен, стария глупак, за какво му е потрябвало на Литвинов да урежда покушение срещу себе си? А срещу Климович?

— Това е акция срещу Нестеров, факт! Нестеров пречи на Литвинов!

— А пък аз си мислех обратното, че Литвинов не дава на Нестеров да работи.

— Ами да. Това е само външната страна. Но отвътре има нещо друго. Нещо много му се иска на Марат Игоревич да вкара професора на топло. Но защо му е потрябвало? Да си присвои неговата работа? Това трябва да се докаже…

— Значи ще продължиш да ровиш?

— Ще ровя. И искам да предупредя: Литвинов ще насъска кучетата срещу мен. Той вече ме заплаши, че ще ме отстрани от делото.

— Е-е, тук е прекалил. Засега все още тези въпроси ги решавам аз. Кажи ми какво ще правиш нататък?

— Ами ние ще се направим на кротки. Убиецът значи е намерен. Следствието търси поръчителя. Без да бърза, стъпка по стъпка. Ще продължим да подслушваме телефоните както на Литвинов, така и на Нестеров. Ще провеждаме външно наблюдение и на Литвинов, и на жена му, и на „любимата“ му.

— Я чакай, това какво, да не би да са различни жени?

— Да, различни са. Изгарям от желание да разпитам Марина Литвинова. Изгарям!! Но тя има болничен. Седи си вкъщи като в единична килия. А вече има любопитни подробности! Които бих искал да обсъдя именно с нея.

— Я кажи някоя.

— Онова жигули, дето беше забелязано в двора на убития тъкмо когато там се е появил Круглов, тоест предната вечер — ние го открихме. От отпуска се върна съседът на Климович, той беше запомнил няколко цифри от номера. Плюс показанията на портиерката от блока на Литвинови. Накратко казано, тази жигула е собственост на самотен старец, който дава мило и драго за нашата Марина Илинична. За това транспортно средство тя има пълномощно. И портиерката от блока даде показания, че на единадесети, в навечерието на покушението, Марина Илинична е използвала неговото жигули.

— Ами извикай Литвинова.

— Не, Костя. Аз ще почакам. Ще затихна. Защото и Литвинова ще даде фира, преди да успея да си поговоря с нея от сърце.