Фридрих Незнански
Убийствена красота (19)

Глава 19
Изповед

Турецки слезе до сградата на клиника „Възраждане“ и влезе вътре.

Професор Нестеров провеждаше съвещание с ръководителите на филиалите на клиниката, както съобщи Изабела Юриевна.

— Това задълго ли е? — мрачно попита Турецки.

— Току-що започнаха. Мисля, че ще продължи не по-малко от час.

— В такъв случай ще ви се наложи да влезете в кабинета на професора и да му докладвате за моето идване. Ще трябва да прекъсне съвещанието.

— Но… Вие не сте си записали час при него за днес — опита се да възрази секретарката.

— Вие разбирате ли с кого говорите? — с леден тон се осведоми Турецки. — Пред вас е старши следовател по особено важни дела от Главна прокуратура.

— Да, да, извинете… Аз просто не знам как по-добре да съобщя на Анатолий Иванович…

— Кажете му, че ако сега не ме приеме, след половин час тук ще пристигне служебна кола, която ще го закара на работното ми място. Ако така ще му бъде по-удобно — моля.

Изабела Юриевна пребледня и без да поглежда към Александър, влезе в кабинета на шефа си.

След около пет минути вратата на кабинета се отвори, от нея започнаха да излизат хора в бели халати, които хвърляха към Турецки, меко казано, недружелюбни погледи.

Когато потокът свърши, Александър влезе вътре и затвори плътно вратата зад гърба си.

Нестеров стоеше до бюрото намусен и червен като сварен рак, гледайки към Турецки изпод вежди.

— Здравейте, Анатолий Иванович — спокойно каза Александър.

— Това да не е някакъв нов метод на работа с клиента: опозоряване пред подчинените му? — процеди вместо поздрав Нестеров.

— Спокойно, Анатолий Иванович. Не сме във фризьорския салон и вие за мен не сте клиент, а следствен. Аз съм дошъл не да пия чай, а да си свърша работата. Съжалявам, че работното ни време съвпада. За да не си го губим, предлагам да започнем. Дошъл съм, за да проведа официален разпит. Със запис на диктофон. Седнете, моля ви.

Саша седна пръв, без да чака покана, посочвайки на Нестеров мястото срещу себе си. Онзи седна, гледайки мрачно Турецки с острите си очи и слушайки как следователят изрежда някакви членове от НПК. Тези подробности минаваха покрай ушите му.

Турецки извади от чантата си две снимки и ги сложи пред Нестеров.

— Анатолий Иванович, познавате ли хората от тези снимки?

Нестеров побутна снимките към себе си, сложи очила. Саша внимателно го наблюдаваше. Снимката на Круглов професорът отмести доста бързо. И заби очи във втората снимка. След това ги вдигна към Турецки. Лицето му беше пребледняло.

„Ето, сега пак ще вземе да получи сърдечен пристъп — и край с разпита“ — ядосано си помисли Александър.

— Повтарям въпроса: познавате ли хората на тези снимки? Напомням ви, че сте предупреден за отговорността при даване на неверни показания.

— Този човек никога не съм го виждал — отговори Нестеров с равен глас, посочвайки отместената снимка, — а този едно време съм го оперирал. Но не мога да кажа, че го познавам.

— Кога е било това?

— Това беше… — той се замисли — преди десетина години.

— Как се казва?

— Не му знам името. Представи ми се като Танцьора.

— Моля ви, разкажете ми за този човек по-подробно.

— По-подробно? Деветдесет и трета година. Аз бях пластичен хирург, ръководех частна клиника. И при мен дойде пациент.

— Но за него е трябвало да бъде отворен картон, нали така? С име, фамилия.

— Вместо картон към мен бе насочено оръжие. С него имаше още двама. Охрана. Оперирах го под дулото на пистолета. Вие изобщо спомняте ли си деветдесет и трета година?

— Спомням си я. Но въпросите ги задавам аз. И какво, този Танцьор нищо ли не ви е разказвал за себе си?

— Не. То и така беше ясно, че е бандит.

— А защо той се обърна точно към вас?

— Този въпрос го задайте не на мен, а на него. Сигурно защото бях добър хирург.

— А може би защото в криминалните среди ви се е носела славата на човек, който помага на бандити?

— Не знам. Нямам вземане-даване с криминалните среди. При мен идваха пациенти и си плащаха. Аз ги оперирах. Това е всичко.

— Всичко? А след операцията Танцьора не е ли продължил познанството си с вас?

— Идвал е вкъщи. Веднъж.

— Вие ли го поканихте?

— Не. Такива хора не чакат покана. Поискал да дойде и дошъл. С бутилки и цветя. Реши да ми се отблагодари.

— А след това? Не продължи ли познанството си с вас?

— Не сме продължили познанството си.

— Не ви ли е поздравявал по случай някакви празници? Рождения ви ден например.

— Не, нямаше нищо такова. Вие надценявате степента на благодарност от страна на пациентите. При добри резултати след лечението те бързо забравят своите лекари.

— Но бившата ви съпруга, Зоя Дмитриевна Руденко, каза, че Танцьора като минимум в течение на следващите пет години ви е изпращал за рождения ден подаръци и визитни картички за връзка.

— Ах, Зоя Дмитриевна… Тя е голям майстор на мистерии. — Нестеров криво се усмихна.

— Тоест вие отричате всякаква връзка с човек с прякор Танцьора?

— Отричам.

— А какво правихте вчера в осем часа вечерта?

— Вчера? Бях си вкъщи. Гледах телевизия.

— Някой може ли да потвърди това?

Нестеров замълча, гледайки повърхността на бюрото.

— Не, никой не може да го потвърди.

— А какви бяха взаимоотношенията ви с Вадим Яковлевич Климович?

— Пак същата история. Нали миналия път говорихме за това. Какво е това, някакъв начин да ме измъчвате, като задавате едни и същи въпроси?

— Моля ви да ми отговорите.

— Нямах никакви взаимоотношения със загиналия. С него се срещах веднъж или два пъти на година по конференции и симпозиуми. Обикновен човек. Напълно приличен чиновник.

— Но нали тъкмо Лицензионната палата е отнела лиценза ви, тоест забранила ви е да работите. Сигурно това не ви е харесало.

— Малко ли неща не ми харесват? Може би не ми харесва нашият министър-председател, и какво от това? Ако с него, не дай си боже, се случи нещо, пак ли аз ще бъда виновен?

— Да се върнем към Климович.

— Климович направи онова, което трябваше да направи. Бяха пристигнали документи от Контролния институт за въвеждането на нови системи за контрол на нашия препарат. За това, че тези контролни изследвания не са проведени. Тоест че Контролният институт, а всъщност Литвинов, не разрешава прилагането на препарата върху хора. Естествено, Климович оттегли лиценза. На негово място и аз щях да постъпя по същия начин. Той беше задължен, пък и не можеше да разбере същността на претенциите на Литвинов.

— Анатолий Иванович, доколкото си спомням, при първия ни разговор казахте, че нямате лични причини за вражда с господин Литвинов.

— Казах.

— И сте готов да го повторите?

— Да.

— Бившата ви съпруга твърди, че преди няколко години сте я ревнували от Литвинов. Според нейните думи господин Литвинов е виновен за разпадането на семейството ви. Нима това не е личен мотив за вражда?

Нестеров мълчеше и ако можеше, щеше да пробие бюрото с поглед. Мускулите на бузите му играеха.

— Така си и знаех, че те ще ви подхвърлят този мотив.

— Кои те?

— Литвинов. Зоя. Някой от тях. Или и двамата.

— Те имат ли връзка?

— Нямам представа.

— Нима? А защо не ми разказахте за развода си при първата ни среща? И за ролята на Литвинов в цялата тази история?

Нестеров изведнъж се изправи, заради което започна да изглежда на Турецки направо огромен. Острите му очи направо се забиха в очите на Турецки.

— Слушайте, вие! Един нормален мъж никога няма да тръгне да обсъжда с други хора своите взаимоотношения с дадена жена. И най-вече с бившата си жена. Нима не го разбирате? А те, защото ме познават, разбират, че няма да тръгна да разказвам за своя несполучлив брак. Това е пресметнато много точно: да ви подхвърлят като мотив моята ревност. А вие сте се хванали.

— Вижте какво. Не сме на пазара. Аз нито продавам, нито купувам. Разследвам убийство. Вие какво, не разбирате ли, че можете да се озовете на топло? За десетина години. Че ще бъдете опозорен. И ако излезете, ще е, когато сте самотен, скапан старец. И работата не е само във вас. Без вас клиниката ви ще я разпарчетосат и ще мине в чужди ръце. Може би същите онези Литвинови. Нали вие отговаряте не само за себе си, но и за своите хора! Затова предлагам да отхвърлим тези „гордост и предразсъдъци“. Моля ви да ми разкажете за вашия брак със Зоя Дмитриевна!

Изглежда, Турецки най-сетне бе успял да засегне някаква струна в сърцето на професора. Той помълча няколко секунди и след това заговори:

— Нашият брак… Това е неуспешен опит за любов на човек в напреднала възраст, който не е хубавец, при това обсебен от професията си, към младо момиче, което не отговаряше с взаимност на мъжа си. Аз я обичах, но тя мен не. Трябваше да забележа това преди брака, но Зоя успя да приспи моята бдителност на стар ерген.

— Ревнувахте ли я? Правехте ли й скандали?

— Аз със сигурност ревнувах. Скандали? Отначало се опитвах да си изясняваме взаимоотношенията, ако това може да бъде наречено скандали. За мен това бе болка, кървяща рана, която доста често посипваха със сол. Но доста бързо разбрах, че няма да мога да спечеля любовта й. Точно тя беше спечелила всичко, което й трябваше: московско жителство и положение в обществото. Статутът на жена на успял хирург. Аз като мъж не бях включен в списъка на нейните ценности. За щастие имах и имам любима работа. А това ме спасява от много лични драми. Единственото, за което я помолих, беше да спази правилата на приличието. Защото това на нищо не прилича: да гледаш как жена ти се хвърля на врата на всеки малко или повече засукан господин при всеки удобен, а най-често неудобен случай.

— Така ли стана в ресторанта? С Литвинов?

— Тя и това ли е разказала?

Нестеров замълча. Отново заиграха мускулите на бузите му.

— Та какво е станало в ресторанта преди пет години?

— Литвинов беше заключителният акорд. Хванах ги в мъжката тоалетна. Правеха любов.

— Те вече имаха ли роман помежду си? — попита Турецки, колкото изобщо нещо да каже. Информацията впечатляваше.

— Нямам представа. Най-вероятно не. Поне преди това. А след това — не знам. Аз просто реших, че ми стига толкова. Разбирате ли? Търпях нейната разхайтеност доста години. Сигурно все пак много съм я обичал. Не мога да си го обясня по друг начин. Нали съществува самоуважение, самолюбие… Но ето че настъпи момент, в който, все едно че от очите ми падна някакво перде, завеса, каквото щете. И зад тази завеса — празна, гола сцена, с мръсни кулиси. Край. Аз си тръгнах от театъра, наречен „Зоя Руденко“.

— И се разделихте?

— Ами да. Тя искаше аз да си изляза направо на улицата. И да й оставя апартамента на родителите си. Но аз нямах друго жилище. Наложи се да разменим това.

— Сега къде живеете?

— На „Полежаевска“. В съвсем приличен едностаен апартамент.

— Отричате ли, че сте заплашвали Литвинов?

— Нали вече го обсъждахме. Аз казах, че ще го изтрия от лицето на земята. Ако това може да бъде възприето буквално, значи съм го заплашвал.

— Разкажете ми по-подробно къде и кога е станало това.

— Стана преди два месеца, когато по негова препоръка ни забраниха да работим. Нали вече ви разказах.

— Повторете ми го накратко още веднъж.

— Литвинов измисли нова система контролни тестове за проверка на препарата, който използваме в работата си. Това са абсолютно безсмислени тестове. И неизпълними. Аз отидох в луксозно ремонтирания кабинет на Литвинов и започнах да обяснявам на този разглезен господинчо, когото помня като студент с добри възможности, че цялата тази система за контрол е безсмислена. Той дословно ми отговори следното: „Ако ме бяхте включили в групата на авторите на вашия метод, ние с вас нямаше да си имаме никакви проблеми.“ Та така. Аз кипнах, казах, че това е груб шантаж. В отговор на което моят бивш ученик ми отговори: „Сега ни е дошло времето — на младите и груби. Или вашата клиника ще работи под моя патронаж, или изобщо няма да работи.“ Дума по дума. Тогава аз се развиках, че е мръсник и ще го изтрия от лицето на земята. И какво направи той? Извади от джоба си диктофон. Същия като вашия. И ми пусна направения запис. И аз чух на лентата собствения си глас, който крещеше, че ще изтрия Литвинов от лицето на земята. Това са неговите методи на борба! Но това мое избухване е само думи! Аз съм подготвил отчет за нашата дейност. Ще докладвам на министъра. Имам отзиви на водещи клиники в страната, където прилагат нашия препарат. Отзивите са блестящи! Ще приложа и мнението на истински специалисти, академици, които дават много скептични отзиви за измислената от Литвинов схема. Всичко това ще го сложа на масата! Точно с това ще изтрия Литвинов от лицето на земята!

— Защо не ми разказахте за това при първата ни среща?

— Не мислех, че трябва да преразказвам тези кавги.

— Тези кавги могат да ви струват свободата — въздъхна Турецки. — Добре, нека да се върнем на Зоя Дмитриевна. Заплашвали ли сте я? Биехте ли я? По време на съвместното ви съжителство или след това?

Нестеров погледна със съжаление към Турецки:

— Божичко, какви глупости! На вас самия ви е гадно да ми задавате такива въпроси.

— Въпреки това ми отговорете.

— Нито веднъж не съм я пипнал с пръст. Да заплашва жена може само някой морален изрод. Не съм я заплашвал.

— Нали все пак Литвинов ви развали семейството — това е факт?

— Това е факт. Но вместо Литвинов можеше да бъде Петров или Сидоров. Минаха пет години. Зоя Дмитриевна ми е дълбоко безразлична. Не знам как живее и не искам да знам. И абсолютно не ме вълнува дали тя има, или няма роман с Литвинов. И за да сложа всички точки над „и“-тата, ще добавя следното: там, зад стената на кабинета, седи забележителна жена. Не е толкова млада като Зоя и не е толкова голяма хубавица. Но е тъкмо това, което ми трябва. Аз съм много доволен от личния си живот, разбирате ли?

Вратата на кабинета се отвори. На прага стоеше Изабела Юриевна.

— Аз мога да потвърдя, че вчера в осем часа вечерта Анатолий Иванович си беше вкъщи и гледаше телевизия! — със звънтящ от сълзи глас каза тя.

— Тази жена има един недостатък: подслушва — каза Нестеров.

И по начина, по който се стопли лицето му от погледа към пухкавата, разплакана Изабела, Турецки разбра, че мотивът ревност отпада. Изобщо.

В джоба му звънна джиесемът. Турецки извади телефона и чу гласа на Вячеслав:

— Саня, какво става при теб?

— Приключвам.

— При нас има новини коя от коя по-интересни. Ние с теб сме като законните съпруги, всичко интересно го научаваме последни.

— Какво по-точно?

— Намерихме Танцьора?

— Сериозно? Къде?

— В моргата на Първа градска. Идвай.

Александър намери приятеля си в коридора на моргата. Грязнов пушеше и си говореше с пълен мъж с гумена престилка. Слава му махна с ръка: хайде, ела.

— Ами какво да кажа? Улучен е право в сърцето. Направо фантастично! И двата трупа са с куршуми в сърцето.

Първия са го гръмнали от упор, а втория от разстояние около дванадесет метра. И при нас лежат на съседни маси: убитият Сидорчук и убиецът. Също убит — разказваше дебелакът.

— Какво-какво? — не разбра Саша.

— Ей сега ще ти разкажа всичко — гърмеше Грязнов, докато водеше приятеля си по коридора.

— Ще гледате ли? — викна след тях дебелакът.

— Задължително. Ще дойдем след пет минути — отговори Грязнов.

Докато двамата се разхождаха по коридора, Грязнов разказа на Александър историята на последния ден от живота на гражданина Акопов — с прякор Степаджията, а също и Танцьора.

— Не, представяш ли си какво нещо е съдбата? Старши лейтенантът, на когото Степаджията дължи живота си, го намира след десет години. И започва да го шантажира. Секретарката каза, че Акопов много се нервирал след обаждането на някой си Сидорчук. Степаджията решава въпроса кардинално: убива шантажиста на пейка в Измайловския парк. Това е станало вчера в двадесет и няколко минути. И какво нататък? После той попада в ръцете на някакъв бдителен криминалист от най-близкото РУВД, който, докато се разхождал по алеята на същия парк, с рентгенов поглед пронизал внушаващия доверие господин и видял в джоба му оръжие. „Спри, кой си ти? Документите! Ах, в ръцете ви има пистолетче? И ние си имаме!“ Бум, бум, бум, много шум и край. Четири трупа до танка биха допълнили сутрешния пейзаж. В нашия случай са два.

— На тебе защо ти е толкова весело? Изобщо каква е тази странна история? Какъв е този бдителен криминалист?

— Ох, Саня, Москва е малък град. Вече всички всичко знаят и шепнешком си го преразказват един на друг.

Грязнов сподели с приятеля си историята за дуела заради невярната дознателка. Тя вече беше придобила широка известност в някои тесни кръгове. Не беше наясно само подполковник Рябой. Направо като законна съпруга.

Турецки я оцени по достойнство.

— Даа. Наистина шерше ла фам. Степаджията вече разпознаха ли го?

— Не. Скоро, ще докарат жена му. Вече вдовица. Е, ще отидем ли да погледнем?

— А какво стана при обиска?

— Зад една от картините, които, както ти забеляза, са закачени по стените на нашия Танцьор, открихме сейф. Отворихме го. Там имаше „Берета“, „Макаров“, валута, бижута.

— А пластичен експлозив?

— Нито пластичен, нито тротил — в апартамента нямаше нищо взривоопасно. Уви. Тършувахме навсякъде.

Така, говорейки си, влязоха в залата.

— Насам! — повика ги дебелакът с престилката.

На две разположени една до друга маси лежаха двама: едър набит чичо с прошарена коса и строен господин (да-да, дори сега беше невъзможно да бъде наречен труп) със синьо-черни коси и лице, красиво като на някой италианец. Турецки с любопитство разглеждаше работата на доктор Нестеров. Интересно дали нарочно беше докарал на Танцьора чертите на „Кръстника“ на сицилианската мафия в изпълнението на Ал Пачино? За да намекне, така да се каже, за истинската професия на пациента си?

На лицето на убития наметнаха чаршаф, защото в залата влезе Татяна Акопова. Придружаваха я възрастна жена и сътрудник на МУР. Намиращите се наоколо патологоанатоми зарязаха работата си и всички като един насочиха погледи към високата млада хубавица с издадено напред коремче. Жените се приближиха до масата.

— Вячеслав Иванович! Това е гражданката Акопова и майка й, гражданката Горовец. Дошли са за опознаване — докладва оперативният работник.

— Татяна Андреевна, можете ли да опознаете този мъж? — попита Грязнов.

Дебелакът дръпна чаршафа, двете жени извикаха и се вкопчиха една в друга.

— Да, това е Женя! — изхлипа Татяна.

— Това ли е вашият мъж Евгений Леонидович Акопов?

— Да.

— Гражданко Горовец, вие познавате ли този мъж?

— Това е зет ми, мъжът на Танечка. Господи, каква мъкааа — започна да вие жената.