Фридрих Незнански
Убийствена красота (16)

Глава 16
Дуелът

Вечерта в една от алеите на Измайловския парк на пейка, закрита от ниско склонена върба, седяха двама мъже: як набит шатен с насечено от бръчки лице, облечен в дънки и леко лятно яке, и нисък брюнет с изключително правилни черти на лицето, в строг делови костюм. И двамата бяха някъде около четиридесетгодишни. Не беше късно, по алеята се разхождаха хора, така че мъжете говореха тихо, за да не бъдат чути. По-точно, говореше само единият, ниският и благообразен. Другият мълчаливо слушаше.

— Така че, Сидорчук, остави тези работи. На мен номера не ми минават. Какво само ме заплашваш? Кой стои зад гърба ти? Никой. А зад моя са мангизите, парите. Аз съм отвикнал да работя за тоя, дето духа, и нямам намерение да свиквам отново.

— И какво, от никого ли не се страхуваш?

— А от кого да се страхувам? Саня е далече, пък и ми прости. Той самият много неща отнесе. При мен останаха трохичките. Братлетата ги няма вече, лека им пръст. От какво да се страхувам? Ти даже на органите не можеш да ме предадеш, гълъбче мое. Защото по моите дела е изтекъл срокът за давност.

— А жена ти знае ли що за птица си? С прекроената си мутра?

Това беше удар по най-болното място, но на Акопов дори не му мигна окото.

— На жена ми й е през оная работа какво имам зад гърба си. Нея я интересува какъв съм сега, разбра ли, боклук? Така че спри да ме плашиш. Хайде да говорим по човешки. Ти някога ми помогна, а аз добрините не ги забравям. И твоята обида я разбирам. Ти седя на топло, макар и не по моя вина, Господ вижда. Излязъл си, от органите отдавна те изритаха и няма да те вземат пак, ясна работа. А нищо друго не можеш да вършиш, освен да обираш и шантажираш гражданите, нали? Точно така. Доколкото разбирам, и сега си дошъл при мен да искаш пари. Но аз на здрави, прави мъже милостиня не давам. Но мога да те взема при мен на работа. Службата за безопасност. Имам голяма мрежа от магазини, ще се намери място и за теб. Ще имаш и за хлебче, и за масълце. И за почивка в Турция…

Докато си казваше монолога, Акопов се оглеждаше на всички посоки. Настъпи моментът, когато алеята опустя.

— Какво ще кажеш, съгласен ли си? — Акопов се обърна към събеседника си.

Онзи седеше замислен.

— Недей много дълго да мислиш, два пъти няма да ти предлагам. Ето ти адреса, утре ще дойдеш, ще си поговориш с началника на службата, а аз днес ще му съобщя…

Акопов мушна ръката си във вътрешния джоб на сакото и направи някакво незабележимо движение. Чу се лек пукот. Сидорчук с изненада погледна левия си хълбок. Оттам течеше кръв. На устните му изби розова пяна. Той започна бавно да пада върху пейката.

Акопов вече го нямаше. След като заобиколи пейката отзад, той мина през плътна редица от дървета, излезе на паралелната алея и с бърза крачка се насочи към булеварда, за да си хване такси. Вече се мръкваше, но лампите още не бяха запалени. Заради гъстата зеленина на короните на дърветата алеята изглеждаше почти тъмна.

„Колко правилно, че всичко реших сам“ — мислеше си Акопов.

Да премахне тъпанаря Сидорчук би могъл и шефът на службата за охрана, и някой друг от неговите хора. Но той оставаше верен на старата бандитска максима: не вярвай на никого!

Когато видя двамата милиционери, които се насочваха към него с бързи, но някак нестабилни крачки, Акопов вътрешно се стегна, но се постара да върви с предишното темпо, без да се суети и без да поглежда към милиционерите.

 

 

Щом латвията спря пред районното, Шчеглов изскочи и полетя на крилете на любовта към втория етаж.

Капитанът, усещайки нарастващото в него желание и вече представяйки си Катерина върху бюрото, отвори вратата на кабинета на дознателя. Картината, която се разкри пред очите на Шчеглов, направо го потресе. В стаята нямаше никаква Катерина, смирено очакваща завръщането на обичния за днес капитан. Ами имаше: бюро и на него една празна и една наполовина пълна бутилка водка! Почти празно двулитрово шише бира, което, както и водката, беше купено с неговите капитански пари! Две керамични чаши със следи от червило върху едната. Отворена консерва „сайра“ с две сиротливи парченца в мазна течност. А пък „сайрата“ между другото в огромни количества я мъкнеше Зайко, който я предпочиташе пред всички други мезета. Аха, ето го и почти празния пакет цигари „LM“. Онези, същите, които пуши коварният Зайко. В гърдите на капитана като студена змия се размърда лошо предчувствие. Той си сипа водка, изпи я на екс, после си наля чаша бира и изпи и нея. След като постоя една минута, вслушвайки се вътрешно в себе си, повтори мероприятието в същата последователност. Водка повече нямаше. Но в главата му най-сетне нещо помръдна и ясната като сутрешен изгрев мисъл се въплъти в три думи:

— Ще го убия!

Капитанът излезе в коридора и се насочи към кабинета на следователя Зайко. Лекичко помръдна дръжката. Вратата беше заключена. Като се заслуша, Шчеглов съвсем ясно чу мъжко грухтене и тихо женско хлипане.

„Ама той я изнасилва! Разбира се, тя не може да откаже на старши по звание! И това животно…“ — с тези мисли Шчеглов се отдръпна на две-три крачки и изби вратата от пантите с якото си рамо.

На бюрото на следователя лежеше Катерина, преметнала краката си на раменете на стоящия до бюрото Зайко. Всичко, всичко до най-малките подробности на това долнопробно зрелище се отпечата завинаги в мозъка на Шчеглов: навирените нагоре тънички крачета с черни чорапи с дантелени ластици и висящите, неясно защо, на един от глезените бели бикини. Тези крака прегръщат (да! да! прегръщат!) биволския врат на следователя! А казваше, че не го можела върху бюрото, мръсницата! Униформената пола беше навирена едва ли не до гърдите. Потреперването на слабото тяло при всеки натиск на Зайко, който и не мислеше да спира да изнасилва (не да изнасилва, ами най-елементарно да чука — безжалостно си помисли Владимир) момичето. Той съвсем мимолетно погледна към Шчеглов с пияната си мутра и разтвори устни в гадна усмивка. И дори му намигна, на Шчеглов. Владимир погледна смъкнатите панталони на следователя и ръчищата, хванали Морозова за бледия задник. И най-накрая видя най-страшното: отнесеното и също пияно лице на сладострастно хлипащата Катерина!

— Ще те убияаа, гадино! — изръмжа Шчеглов.

— Разкарай се… дай да свърша… после… ще убиваш — изхриптя Зайко.

В този момент Катерина изврещя с тъничко гласче.

Шчеглов изскочи в коридора, затръшна вратата, подпря се на нея в безсилна ярост, слушайки как измуча Зайко. След минута той отново влетя вътре. Катерина стоеше, поклащайки се до бюрото, и суетливо придърпваше полата си. Зайко си дигаше ципа.

— Куче мръсно! Какви ги вършиш! — Шчеглов се хвърли към Зайко.

— Тпруу! Я по-тихо! Тя сама се съгласи! Това е нещо доброволно!

— А ти, мамка ти, си много добра, няма що! Не успя да дойдеш на работа и веднага курвенски номера в колектива! Я марш на работното си място!

— Я по-леко на завоите! Ако се чука с теб, не са курвенски, а когато е с мен, са… Хич не я пипай! Тя е в моя кабинет, а не в твоя!

— Че нали с мен първа се целува! — крещеше Шчеглов, дърпайки Катерина за ръката и усещайки, че алкохолът го хваща все повече и повече и го прави безстрашен самурай.

— Остави на мира жената, като искаш да се разправяш — разправяй се с мен! — Зайко дърпаше момичето за другата ръка. Катерина като гумена кукла се клатеше от едната страна на другата. — Е какво, ще се бием ли?

— Да се бием? — засмя се Шчеглов, гледайки колегата си с побелели от злоба очи. — Не, лъжеш се! Искаш да минеш със смачкана мутра? Аз те предизвиквам на дуел, разбра ли? Ние с теб ще се стреляме!

— Ау! Изплашил таралежа с гол гъз! Че аз ще те застрелям като зайче!

— Недееейте! — разрева се с пияни сълзи Катерина. — Капитане, аз те обичам, но теб… толкова дълго… те нямаше…

— Ах, ти го обичаш? — изсъска Зайко.

— Ах, значи ти ме обичаш? — изсмя се мръсно Шчеглов.

— Да се стреляме! — изреваха и двамата в един глас.

След като заключиха Катерина в стаята на следователя, съперниците се ометоха от районното. И за да не се разпилее лютата омраза, с бързи крачки се насочиха към най-близката алея на Измайловския парк.

Мръкваше се. От гъстите корони на дърветата алеята изглеждаше тъмна като през нощта. След като отброиха тридесет крачки, мъжете извадиха пистолетите от кобурите и ги насочиха един към друг. И двамата вследствие на изпитото се поклащаха. Подпирайки дясната ръка, държаща пистолета с лявата, Шчеглов стреля. Но хитрият Зайко рухна на земята, преди да прозвучи изстрелът, Шчеглов го видя съвсем ясно, независимо от тъмнината и шумящия в мозъка алкохол.

— Защо падаш, куче мръсно? Изплаши ли се? Това не ти е като да чукаш чуждата мацка! — изкрещя Шчеглов, тичайки към следователя. И замря. Защото от посоката, където лежеше Зайко, се чу тих стон.

— Какво ти е, Зайко? — Шчеглов започна да изтрезнява. — Да не съм те одраскал нещо?

Зайко скочи на крака и взе страхливо да се оглежда. Той също започна мълниеносно да изтрезнява. Стонът се повтори.

— Оттам идва — сочейки зад гърба си, прошепна Зайко.

Изтръпнали, бившите съперници се насочиха в дълбочината на тъмната алея. И там изтрезняха окончателно: на земята лежеше добре облечен дребен господин. От гърдите му се стичаше тънка струйка кръв.

Шчеглов се наведе. Лицето на мъжа се сгърчи. Той затихна.

— Убих човека… — прошепна с побелели устни Шчеглов.

 

 

Експертът Янушко се върна в районното след отработване на „криминалния труп“ в отлично настроение. Следващото повикване е за Шчеглов, така че ще може да пообщува с новичката, хе-хе, отблизо, така да се каже. След като мина през кабинета и не намери там приятеля си, Янушко отиде в стаята за почивка, където имаше телевизор и в момента свободната от повиквания част на дежурния екип гледаше футбол.

— А къде е Шчеглов?

— Шчеглов? — обади се някой, без да се обръща. — Отиде да се стреля със Зайко. Така, давай, давай, още малко… А, мамка му, такава топка да изпусне!

— Как — да се стреля? Къде?

— В сърцето сигурно…

— Заради какво? — учуди се Янушко.

— Ами заради тази, новата колежка — отговориха му, все така без да се обръщат.

— Ама къде са отишли? Ей, хора, поне някой нека се обърне!

— Гоол! — изреваха с пълно гърло присъстващите.

Като разбра, че тук няма да научи повече нищо, Янушко се насочи към кабинета на Зайко. Зад вратата се чуваше женско хлипане.

— Кой е вътре? — Янушко дръпна дръжката. Вратата беше заключена.

— Аз съм, Морозовааа — изви момичето.

— Отвори ми! Аз съм Янушко.

— Даа, отвории — заплака девойката, — те ме заключиха и отидоха да се стрелят.

След като проведе стремителен разпит и изясни, че, изглежда, са отишли в първата алея на Измайловския парк, а като цяло е изпито литър водка и три литра бира, Янушко реално оцени ситуацията и затича към Измайловския парк, като не забрави да вземе и фенер.

Намери ги доста бързо. Дуелиращите се седяха на една пейка, пушеха и гледаха тъпо лежащото на земята неподвижно тяло.

— Вие какво правите тук? Това пък кой е? — посочи към тялото Янушко.

— Не знам — апатично се отзова Шчеглов. — Утрепах го, без да искам.

— Защо седите така? Може би е жив?

— Това — едва ли — промълви Шчеглов.

Янушко се зае да прави оглед на тялото. Пулсът не се усещаше. Ако се съдеше по малкото количество кръв, куршумът бе улучил директно сърцето. Като разтвори сакото, Янушко бръкна във вътрешния джоб, извади документите на убития и буквално се вцепени.

— Ей, ало, тоя има пищов в джоба!

— Какъв пищов? — не разбраха любителите на дуели.

— Сега ще видим.

Янушко извади носна кърпа и след като обви с нея дланта си, измъкна оръжието.

— „Тетешник“.

Той помириса ствола. Миришеше на барут.

— От него скоро някой е стрелял!

— Кой? — учуди се Шчеглов.

— Сигурно убитият — сви рамене Янушко. — Ти нали не си стрелял с неговото пушкало?

— Не, с моето — съвсем изпадна в почуда неволният убиец.

В този момент зад плътната стена от дървета, в дълбочината на парка, се чу вик.

— Стойте тук! — Янушко хукна по посока на звука.

Той се върна след пет минути.

— Значи така. Там на пейката лежи мъртъв човек, изглежда, гръмнат от ей този, дето ти, Вова, си го гръмнал. Минувачи открили трупа. Извикали са милиция. Аз звъннах и разбрах: пристигат от „Убийства“. Докато още не са пристигнали, хайде да разработим версия. Нашата версия е следната: ти, Вова, си излязъл заедно със Зайко да купиш сладки за чая. И си забелязал подозрителен гражданин с издут джоб. Благодарение на своята непрестанна бдителност ти, Вова, си заподозрял нещо нередно. И си помолил гражданина да ти покаже документите си. А пък гражданинът вместо документи извадил „Тетешник“ и го насочил към теб. Ти си бил принуден — ясна работа, след предупреждение — да стреляш. Стрелял си в крака му, но заради тъмнината си улучил сърцето. Зайко, имаш ли възражения по тази версия?

— Нямам възражения — отговори стегнато Зайко.

— Много добре. Сега ще пристигнат хората и ще започнем да работим по труповете.

— Ама какъв е този мъж? — Зайко вече с известно любопитство погледна към дребния господин.

— Тепърва ще се заемем с изясняването на този въпрос. Това никъде няма да ни избяга — въздъхна Янушко.