Фридрих Незнански
Убийствена красота (9)

Глава 9
Мисли и дела

Рано сутринта го събуди телефонно позвъняване. Нещо толкова добре познато, като собствената му небръсната физиономия сутрин в огледалото на банята. За да не събуди Ирина, Саша взе слушалката и се измъкна в коридора.

— Ало?

— Здрасти, Саня! — прогърмя Грязнов. — Къде беше изчезнал вчера вечерта? Аз и на джиесема ти звънях, обаче ти го беше изключил. Бива ли такова нещо?

— Добре де, значи така е трябвало. Нещо станало ли е? Да нямаме лоши новини?

— Защо пък веднага лоши? Искам да обсъдим плановете за деня. Ти сутринта къде си?

— При Нестеров. В клиниката. Вчера се разбрахме да се видим. Твоите орли изкопаха ли нещо?

— Работят на улица „Строителна“, където живееше Климович. Днес ще приключат. Ще трябва да го обсъдим.

— Сигурно. Хайде в дванадесет при мен.

— Надявам се, това значи на обед, а не в полунощ?

— Правилно се надяваш, радост моя!

— Какво ти става? Да не ме бъркаш с някого? Клавдия на Костя е твоята радост. Внимавай да не те чуе Ирина, че може погрешно да те разбере.

В коридора наистина се появи жена му.

— С кого приказваш? — попита тя, закопчавайки халата си, и се насочи към кухнята.

— Със Слава. Праща ти поздрави!

— Много благодаря. Страшно навреме. Като имам предвид кое време на денонощието е.

Саша си отбеляза, че докато минаваше, тя не го докосна с ръка, не разроши косата му, не се притисна до него поне за миг, както правеше обикновено.

— Добре, Вячеслав, стига дрънканици. До скоро!

Турецки си взе душ, избръсна се. В кухнята го очакваше закуска и пакет със сандвичи. Ирина я нямаше.

— Ириша, къде си?

— Закусвай, аз ще полежа още малко. Нещо ме боли главата — чу се гласът й от спалнята.

Александър закуси сам, влезе в стаята, целуна косата на жена си. Стори му се, че тя леко се отдръпна. Или само така му се стори?

— Чакай ме, вярна моя приятелко, и аз ще се върна! — обеща той с най-мажорен тон.

— Няма да мине и едно денонощие — отзова се Ирина.

— Това какво е? Бунт на кораба! Няма да го допусна! — уж сърдито изръмжа Турецки, целуна още веднъж жена си и излезе.

„Какво й става? — мислеше си Турецки, докато пътуваше към клиниката на доктор Нестеров. — Да се обижда на мъжа си не й е в стила. И какво толкова е станало? Дошъл съм си късно вчера. Но това е нормално, не е нещо изключително. Нима се е досетила? Но за какво? Пък и не е имало нищо особено! Нахраних момичето, закарах го вкъщи.“

Но в гърдите му споменът за вчерашната вечер сладко го присви, сякаш вече бе откъснат някакъв забранен плод. Ако се замислеше, така си и беше. Защото Конфуций е казал: „Ако нямаш лоши мисли, няма да имаш и лоши постъпки.“ А ако се съпоставят мислите за Настя с Ирина, то те в никакъв случай не бяха праведни. Но той мислеше за Настя постоянно. И не можеше да избяга никъде от това.

Клиниката „Възраждане“ на доктор Нестеров се намираше на „Солянка“. Компактната сграда с бели колони беше разположена в края на улицата. Пред нея имаше цветна леха с весели яркочервени цветчета, чието име Турецки не знаеше. Тревата на ливадата бе подстригана и яркозелена. Тук-там бяха поставени уютни пейки. Външният вид на сградата като цяло предразполагаше човек да влезе вътре. Което той и направи.

— Вие при кого отивате? — поинтересува се охраната на входа.

— При Анатолий Иванович Нестеров. Фамилията ми е Турецки.

— Една минута.

Бодигардът набра телефон за вътрешна връзка и съобщи за посетителя.

— Изчакайте една минута, сега ще дойдат да ви вземат.

След няколко минути по широкото стълбище, почуквайки с токчета, слезе симпатична млада жена.

— Александър Борисович? — полуутвърдително попита тя. — Да вървим, Анатолий Иванович ви чака.

Кабинетът на ръководителя на центъра се намираше на втория етаж на сградата.

— Колко е строго при вас! Всички посетители ли ги придружават такива приказни същества? — включи обаянието си на пълна сила Турецки.

— Да, всички. — „Придружаващото лице“ остана равнодушно към чара на Турецки. Той не беше удостоен дори с бегъл поглед. Но бе удостоен с някаква „въвеждаща в нещата“ реч: — При нас, както виждате, всичко е в един корпус. И научно-производствената лаборатория, където влизането на външни хора е забранено, и клиничният отдел. Там, както разбирате, също не пускат направо от улицата. Изискванията са като в хирургично отделение. Затова Анатолий Иванович се разпореди да посрещаме всеки, който дойде при нас.

— Той строг ли е?

Жената най-сетне погледна към Александър и каза с известно предизвикателство:

— Той е забележителен. Гениален учен, прекрасен лекар и много добър човек.

— Охо! Каква блестяща характеристика! Бих искал и моите подчинени да говорят за мен по същия начин. Но заплатата им е такава, че изобщо не може да се разчита на комплименти — подразни я Турецки.

— Работата не е в заплатата — сухо го прекъсна жената. — През последните няколко месеца почти не получаваме заплати. Обичат го не заради парите.

— Продължавам да завиждам на началника ви. Приятно е да съзнаваш, че те обичат безкористно. При това хубава жена.

— Него всички го обичат! — прекъсна го жената и като хвърли на Турецки доста недружелюбен поглед, отвори вратата на приемната.

„Защо в последно време жените никак не ме обичат? Ту жената на Литвинов ме гледа на кръв, ту тази мила дама направо ме презира. Клавдия е студена и равнодушна. Ирина се сърди. Така човек може да остане като генерал без армия!“ — помисли си Александър, влизайки в стаята, където зад бюрото до компютъра седеше пухкава дама с приятна външност. Секретарката, ясна работа.

— Изабела Юриевна, това е господин Турецки. Оставям го на вашите грижи.

— Добре, Наталия Алексеевна. — Дамата запърха с гримирани мигли и се усмихна на Турецки: — Шефът говори по телефона. Изчакайте, моля ви. — Тя кимна към светещия бутон на телефонния апарат.

— Разбира се — усмихна се в отговор Турецки.

— Седнете, моля ви. Искате ли кафе?

— Изабела Юриевна, искам да ви предупредя: господин Турецки ще ви прави евтини комплименти, но не се заблуждавайте. Той така провежда разузнаване — каза за довиждане Наталия Алексеевна. — Аз съм в кабинета си.

И изчезна. „Не е зле! — оцени вътрешно Александър. — Но коя е тази млада нахалница?“ — помисли си той и попита:

— Коя е тази любезна дама?

— Наталия Алексеевна Семьонова. Дясната ръка на шефа. Доктор на медицинските науки. Много талантлив експериментатор.

„При вас, който не е гений, той е талант. И всички са експериментатори“ — започна мълчаливо да се дразни Турецки. А се ядосваше, защото не обичаше да чака. Да чакаш и да гониш — по-лошо от това няма. Този лаф беше на Грязнов, но и Саша обичаше да го повтаря.

Да беше го поканил в своята служба. Тогава той щеше да те чака. Искаш да видиш с очите си колкото може повече? Ами не се ядосвай и търпи!

Докато Турецки си провеждаше сам психотерапия, лампичката на апарата загасна и се чу мъжки глас:

— Изабела Юриевна, дойде ли следователят?

— Да, в приемната е.

— Поканете го.

— Влезте, моля ви. Професорът ви чака. — Секретарката беше самата любезност.

Турецки влезе в просторен кабинет. Средата му беше заета от дълга маса, в края на която като късата чертичка на буквата „т“ бе сложена друга маса. В ъгъла имаше бюро с компютър. В другия ъгъл — ниска масичка с две кресла. Библиотечни шкафове, пълни с книги. Мебели в светли тонове, обикновени, но стилни. Иззад писалището стана нисък набит мъж на около петдесет и пет години. Кръгъл плешив череп, умни, внимателни, проницателни очи, бързи и отсечени движения.

— Здравейте, Александър Борисович! Седнете. Ето тук, моля.

Той посочи към един от столовете край дългата маса и седна не на своето шефско място, а срещу Александър.

— С какво мога да ви бъда полезен?

— Анатолий Иванович, аз, честно казано, съм дошъл, както се казва, да се запозная и да поговоря с вас без протокол. Главна прокуратура разследва смъртта на председателя на Лицензионната палата Климович. Той загина от взрив, ако не знаете.

— И какво мога да ви съобщя аз? Познавах Климович, много ми е жал, че човекът е загинал от насилствена смърт. Това всъщност е всичко, което мога да кажа.

— Лаконично. Знаете ли, аз се занимавам с това дело от две денонощия и през цялото време чувам вашето име. Така че моля да се приготвите за дълъг и подробен разговор.

— Ще опитам. От кого сте чули името ми? Тъй като Климович, лека му пръст, отпада, предполагам, че от господин Литвинов.

Нестеров изглеждаше доста заядлив. Говореше прекалено бързо, на висок глас и сякаш се караше на събеседника си. Карай, оправяли сме се и с по-тежки случаи.

— Да, и от Литвинов. Нали и срещу него е имало покушение.

— Зная. Вече ме разпитаха по този повод. Литвинов смята, че аз съм искал да го взривя, така ли? Приличам ли ви на терорист? Или на луд? Или Литвинов предполага, че близкото познанство с прокурорските големци му дава право да съчинява всякакви простотии?

„Но да ми налагате своя стил на разговор няма да допусна“ — помисли си Турецки, като се стараеше да не се поддава на предложения емоционален тон. И сухо попита:

— Вие имахте ли лични разногласия?

— С кого? С Литвинов или с Климович?

— И с единия, и с другия.

— Аз нямам лични — Нестеров наблегна на последната дума — разногласия. С никого. Просто нямам време за такива неща. Що се отнася до разногласия по работата, да, такива имаше. И с единия, и с другия. По-точно, с Литвинов. Защото по сигнал на Литвинов Лицензионната палата ми отне лиценза. И сега ние не можем да работим. И какво нататък?

— Какво значи — по сигнал на Литвинов? Той може ли да ви казва дали да работите, или да не работите?

— Институтът, в който Марат Игоревич работи, контролира препарата, който използваме. Тази година Марат Игоревич измисли такава схема, през която дори мишка не може да се промъкне жива. Събра мнението на двама-трима послушни научни работници, изпрати това мнение в министерството, където някои чиновници с власт също го слушат като малки деца. И ето резултата: нова заповед на министерството, съчинена специално за нас. Да се засили контролът. Да се въведе нов тест.

— Но защо всички го слушат?

— Защо? Вие знаете ли какво е контролен институт в нашата сфера? През него минават всичко и всички. Всяка разработка, предназначена за лекуване или профилактика на болести, трябва да получи разрешението на Литвинов. Между другото, срещу големи пари. Сега ние трябва да плащаме, за да контролират препаратите ни. Тази схема сама по себе си е порочна, защото противоречи на принципа на независимата експертиза. Независимата експертиза не трябва да зависи от нищо, включително и от пари. Така беше в съветските времена. Правеше се безплатно сертификация на всеки препарат за ведомството, разработило този препарат. И това беше правилно! Сега, когато контрольорите имат пари, те могат да налагат мнението си на по-горни инстанции. Например на чиновниците от министерството, които също обичат да папкат. Институтът за контрол командва и тези, които са отгоре, и тези, които са отдолу, тоест авторите на препаратите. Никой не иска да си има неприятности със „Сивцев Вражек“. Защото всеки изследовател иска да доживее времето, когато препаратът му ще бъде внедрен в практиката и ще носи полза на хората.

— И пари на експериментатора.

— Да! И пари! Не е срамно да получаваш честно изкарани пари! Вие още сте млад човек и се надявам, че сте свободен от съветските предразсъдъци, когато се смяташе, че да получаваш добра заплата е неудобно, а да си слагаш тайно пари в джоба — удобно. Ако на Запад някой учен е създал щам за профилактика на полиомиелита или изкуствен инсулин за лекуване на диабетици, той е автор на изобретение, уважаван от всички човек! И богат — да! Защото няма нищо по-скъпо от човешкия мозък, труд и талант! У нас всеки експериментатор е заложник на Института за контрол. Да пази господ, ако не включиш като съавтор този или онзи чиновник от това славно ведомство! Смятай работата си за погребана!

— И вие не сте включили Литвинов като съавтор? — досети се Александър.

— Не го включих! — кресна професорът на Турецки. — От къде на къде ще го включвам този сополанко? Момче, което някога съм научил да лекува хората, да бъде полезен, да твори, да създава, а не да живее на процент от чуждия труд като лихвар! Изабела, донеси ми коняк! — без да прави пауза, извика той през вратата.

Чак сега Александър забеляза, че ръката на професора масажира лявата част на гърдите.

В кабинета се появи закръглената Изабела с поднос в ръце. Коняк, две чаши, две кафета, лимон, сода, бисквити — бързо засне с очи Александър. Подносът леко трепереше в ръцете на секретарката. През служебно любезната усмивка върху лицето й прозираше страдание.

— Дайте да ви помогна — не издържа Турецки.

— Стойте! Не ставайте, моля ви. Изабела Юриевна чудесно ще се оправи и сама.

— Анатолий Иванович, защо крещите така?! — едва не плачеше жената. — Кой знае какво ще си помисли господин следователят!

— Какво ще си помисли? Че съм убиец? И ще е глупак! Какво ще ми направи? Ще ме тикне в затвора? На мен ми е все едно дали ще седя без работа или в затвора.

Изабела Юриевна остави подноса, изхлипа и се запъти към вратата.

— Недей да ревеш! Още не сте ме погребали! — викна професорът зад гърба й.

Той си сипа половин чаша коняк и бавно, на малки глътки го изпи.

— Пийте кафе. Коняк не ви предлагам, нали сте на работа.

— Напразно — отзова се Александър.

— Така ли? — Нестеров вдигна към Саша умните си проницателни очи, изучава го няколко секунди и напълни двете чаши.

— За какво ще пием? — попита следователят от Главна прокуратура.

— За справедливостта — отговори Нестеров, без да се замисля дори за секунда.

Те пийнаха.

 

 

Старши оперативният работник от МУР Василий Алексеевич Колобов заедно с двама оперативници цяла сутрин се занимаваше със събирането на информация за смъртта на Вадим Яковлевич Климович. В задачите на групата влизаше разпитът на свидетелите на смъртта на чиновника, а също така разпит по апартаменти на всички живеещи в блока.

Колобов вече беше ходил в апартамента на загиналия, където жената, по-точно вдовицата на Вадим Яковлевич, давейки се в сълзи, утешавана от роднини, бе съобщила всичко видяно онази сутрин. А тя не бе видяла нищо особено. Обикновена сутрин. И настроението на мъжа й било както обикновено добро. Закусили. Изпратила го до вратата и както винаги отишла до прозореца, за да му по маха с ръка. И видяла кълба дим, чула дивия вик на съседката, която разхождала дакела си… След това жената започваше да плаче, роднините тичаха да носят капки, Колобов спираше диктофона, също я утешаваше както може. С какво ли можеше да я утеши?

След това разговорът продължаваше.

Имал ли е врагове мъжът й? Заплашвал ли го е някой? Не, нямало нищо такова. Вадим се славел като контактен човек, който може да намери общ език с всеки. Да не би да е бил заплашван по телефона? Не, никой не бил звънял. Когато тежкият и за двете страни разговор приключи, Колобов излезе от осемнадесети апартамент и отиде в двадесет и втори, където живееше свидетелката Лисовска.

Посрещна го дама на балзаковска възраст в рокля или халат с дълбоко деколте. До нея се късаше от лай шоколадов на цвят дакел.

— Маргарита Сергеевна Лисовска? Аз съм старши оперативният…

— Центик, фу, момче! Ах, махнете това удостоверение! Виждам, че не сте бандит. Цент, недей! Ах, колко лошо момче си!

„Лошото момче“ вече се опитваше да захапе крачола на панталона му.

„Дявол знае какво става! Защо не станах следовател? Щях да си седя в кабинета като бял човек. А сега се мотам по апартаментите като някой малоумен… Утешавам вдовици, боря се с кучета, браня последния си панталон!“

— Фу! — изкрещя той с такава сила на кучето, че то изчезна за секунди.

— Не му се сърдете, той просто така се запознава — каза домакинята с извинителен тон, докато разглеждаше високия, снажен като гренадир оперативник. Някъде четиридесет и пет годишен, прецени възрастта му Лисовска. Почти връстници сме… — Моля — каза тя с нисък кадифен глас. — Заповядайте в гостната.

По стените на хола бяха закачени афиши и снимки на стопанката на дома в различни концертни рокли и на много по-млада възраст, отколкото беше сега. Била е супермацка, оцени я Колобов.

— Маргарита Сергеевна, събирам информация за смъртта на вашия съсед.

— Да, да, горкият Вадик! — Дамата измъкна от деколтето на роклята-халат снежнобяла кърпичка и попи изкусно гримираните си очи. Из стаята заплува гъст, канелен аромат на парфюм.

„Че нея още си я бива — помисли си Колобов, спирайки поглед на дълбокото деколте, от което излетя кърпичката и откъдето направо преливаха масивни гърди. — Добре, стига съм зяпал! За какво си дошъл? Работа да вършиш или какво?“

Като се стегна по този начин, Василий Алексеевич извади диктофон и го сложи на масата.

— Може ли да седна?

— Разбира се, разбира се — засуети се домакинята. — Може би ще пийнете чай? Или кафе? При Иночка, разбира се, не са ви предложили, тя има такава мъка…

— Не искам чай! — отряза Василий, усещайки, че продължава да гледа преливащите кълба. — Хайде да говорим по работа. Сама ли живеете?

— Да, да, съвсем сама! — възкликна Маргарита Сергеевна и седна срещу Колобов. Бюстът й беше направо положен върху масата за по-добра видимост. — Последният ми мъж е комикът Свирски, знаете го, нали? Та той, горкият, почина преди две години от преливане. И оттогава аз живея тук сама! — повтори Лисовска.

Василий се изкашля. Не познаваше никакъв Свирски и не желаеше да го познава.

— При вас пуши ли се?

— О, моля ви! Аз самата не пуша, но обичам миризмата на тютюн. Ей сега ще ви донеса пепелник.

Тя стана, мина покрай Василий, сякаш случайно го докосна със стегнатото си бедро и излезе. Веднага в стаята влетя немирният Цент и отново се захвана с панталона на Колобов.

— Марш! — отбраняваше се Василий.

— Така показва, че ме ревнува от вас — жената се разсмя с нисък глас, влизайки в стаята с кристален пепелник. — Цент, я веднага на място!

Дакелът беше изкаран от стаята. Лисовска отново мина покрай Василий Алексеевич и пак го докосна с горещото си тяло. Василий извади цигара от пакета и щракна със запалката.

— Да пристъпим към работа — каза той и се изкашля, като се стараеше да не гледа към сложените отново върху масата като зрели узбекски пъпеши гърди. — Сега ще включа диктофона. Моите въпроси и вашите отговори ще се записват на касетата. Затова ви моля да се съсредоточите, Маргарита Сергеевна.

„И си махнете бюста! Така не може да се работи!“ — искаше да допълни Колобов.

— Готова ли сте? — попита на глас и вдигна очи към жената.

— Да! — въздъхна тя като булка пред олтар.

Василий натисна копчето на диктофона.

— Моля ви, представете се.

— Маргарита Сергеевна Лисовска.

— Кажете си адреса, с какво се занимавате.

Оказа се, че Лисовска е певица. Вече пенсионерка.

— Маргарита Сергеевна, моля ви, разкажете ми какво стана във входа на блока ви сутринта на дванадесети септември тази година. Какво правихте онази сутрин? Какво видяхте? Е, слушам ви.

— Да ви разкажа за взрива? — попита Маргарита с висок театрален шепот.

Колобов изключи диктофона.

— Трябва да ми разкажете всичко с най-дребните подробности. Как сте излезли от блока, кога, защо. Всичко, което сте видели. Ясно?

Жената закима често-често, като даваше да се разбере, че установката на режисьора, тоест на Василий Алексеевич, й е ясна.

— Да започваме! — Василий включи диктофона. — Разбрахте ли въпроса?

— Да. Сутринта на дванадесети септември както винаги излязох от къщи да разходя Цент.

— Кучето ви?

— Ами да, дакела. Той е на три години. — Маргарита направи някакво движение и изведнъж Василий видя пред себе си едро розово зърно.

Той усети, че се изпотява, и се вторачи в покривката.

— Моля ви, не се отвличайте. По кое време излязохте?

Той вдигна очи. Зърното беше изчезнало от полезрението му. Василий се усети, че рови с очи в дълбочината на деколтето.

— Ами… обикновено той ме събужда в седем сутринта.

— Кой? — още повече се развълнува Колобов.

— Цент. Той е на три години…

— По-нататък! — изхриптя оперативникът, внезапно загубил глас.

— Ние излизаме горе-долу в седем и петнадесет. Така беше и онзи ден. Слязохме долу с асансьора, до вратата на входа се спънах, обувката падна от крака ми, наведох се, опрях се на вратата и напипах с пръсти една малка кутийка…

Тя показа как се е навела и се подпря на вратата. Гърдите й се разклатиха като знамена на сексуалната революция.

„Дявол го знае какво става! Така е невъзможно да се работи!“ — помисли отчаяният Колобов.

— Каква кутийка? Опишете я — изкашля се и попита той.

— Ами… Квадратна, пластмасова. Във входа беше доста тъмно, цвета не мога да определя, но светла. Може би светлосива или бяла. А в средата имаше щампован кръг. Повече нищо не успях да видя, защото Цент ме дърпаше навън и ние излязохме. По-нататък всичко си беше както обикновено. Ние се разхождахме. А Вадик, тоест Вадим Яковлевич, обикновено излиза от къщи в осем без петнадесет. Ние винаги се поздравяваме. Той идва при нас, гали Цент, дава му кокалче… Тоест… идваше… — Жената изплака високо и извади от деколтето бялата кърпичка.

Василий спря записа.

— Маргарита Сергеевна, много ви моля да се успокоите!

— Дааа, да се успокоя… Той толкова обичаше Цент… Мен — също… Беше толкова… Сега съм така самотна…

Сълзите капеха направо на гърдите й и се стичаха в деколтето. Василий стана.

— Къде са ви лекарствата? Корвалол? Аз ще го донеса…

— Там… Аз не помня… Какво правите?

За негово най-голямо учудване Василий Алексеевич откри, че стои зад гърба на Лисовска, а ръката му е в гънките на зрелите като пъпеши гърди. През това време в джоба му иззвъня джиесема.

— Като във водевил — изхлипа Лисовска, задържайки ръката на оперативника в дълбините на своето деколте.

С движение на цирков акробат с другата ръка Василий бръкна в джоба и извади апарата, от който се чу жизнерадостният глас на помощника му:

— Василий Алексеевич! Намерихме нещо! Тук една старица…

— Не мога да говоря. Работя със свидетел. Запишете показанията и отивайте на „Петровка“. По-късно ще ви се обадя — отряза Колобов с гласа на Железния Феликс.

Василий изключи джиесема, стисна неочаквано твърдата гръд, вдигна жената и я обърна към себе си. Опита се да разкопчае халата й, малките копченца непрекъснато се изплъзваха от пръстите му. Тъй като вече не издържаше, Василий го дръпна с все сила. Тънката тъкан се скъса, а копчетата се разлетяха във всички посоки. Гърдите се изсипаха право срещу него като противотанкови мини. Тъй като не знаеше какво да прави с това богатство, Василий хващаше с устни ту едната, ту другата, а Маргарита притискаше към себе си главата му и гърлено викаше. Под халатчето й нямаше нищо друго! Едро тяло, стегнати бедра, треперещо в долната си част коремче. Той бързо обърна жената към себе си, притисна я с гърди към масата и разкопча панталона си. След като се освободи от оковите, Василий разтвори пълните крака на Маргарита, намери с ръка това, което само му се натискаше, и заби едрия, набъбнал от желание член в меката копринена плът.

— Оо — застена Маргарита, движейки се енергично в синхрон с неговото желание.

— На ти! — Василий заби пръсти в бедрата й, тя се хвана с ръце за края на масата. — Сега ще ти покажа един Вадим Яковлевич… — Василий едва си поемаше дъх от яростните движения.

— Оо…

— Ще ти покажа и Цент, на три години…

— Оо…

— Ще ми платиш за провалените показания…

— Ооо…

… След това тя тихо плачеше на гърдите му и разказваше за връзката си с Вадим, за болната му жена Иночка, която не се интересуваше от плътски наслади. За това, че Вадик бил нормален мъж. Немного умен, стиснат, но съчувстващ и не бил подъл. Той й разказвал за своите работи. Тя била неговата „мамичка“. Да, ето какво още! В навечерието на взрива, вечерта, до входа им била спряна някаква чужда жигула. В нея седял някой със сако и кепе. Николай от седми апартамент не можел да паркира. Той започнал да се нервира, но тогава пристигнал Вадик и успокоил Николаша. Още повече че жигулата си заминала. Номерът? Не го помни. Може Николай да го е запомнил, но той замина на почивка. Часът? Някъде към осем вечерта. Имаше ли Вадим врагове? За които да се знае — не. Изобщо той беше много забавен, този Вадик… И весел…

И пак сълзи. И на Василий му се налагаше да я утешава. Той я утешаваше в леглото, заровил глава в най-потайните ъгълчета на богатото й тяло; утешаваше я във ваната с резки шамарчета по стегнатия задник и карайки я да се подчинява на най-смелите му фантазии…

„И кое му е хубавото да си следовател? Цял ден седиш над документите, а животът минава покрай теб. Съвсем друго нещо е да си оперативник!“ — мислеше си при това Василий.

— Имаше ли още нещо необичайно в деня на покушението? Или предната вечер? — попита Колобов, докато си закопчаваше панталона. — До тази кола, жигулата, никой ли не се доближи? Съсредоточете се, Маргарита. Важна е всяка информация.

— Нима пак сме на „вие“?

— Ти се съсредоточи, радост моя! Защото работата е над всичко!

— При колата… не, никой — отговори Лисовска, гледайки Василий с влажните очи на вярно куче. — Повече колата не се е появявала. Ето какво още си спомних! Предишната вечер…

 

 

След съвместно изпития коняк разговорът с Нестеров прие по-непринуден характер.

— Анатолий Иванович, все пак какво е можел да направи Литвинов, за да ви спре кислорода? Невъзможно е да бъде затворено действащо заведение само по телефонно-паричното право. Трябва да има някакви основания. Между другото, Литвинов не отрича, че вие сте автор на оригинален метод за подмладяване.

— Глупости! Да, аз съм разработил методиката, която прилагаме не само и не толкова за подмладяване. Но в първоначалния смисъл на думата… Още в началото на двадесети век на Запад беше направено откритието за „безсмъртните клетки“. Това са стволовите клетки на човешкия ембрион. Тези клетки са родоначалници на няколкостотин различни типа клетки. Притежават необикновена способност — интензивно се делят, тоест размножават се. Един такъв биологичен перпетуум-мобиле. За какво е необходимо това в еволюционен план? Това е съвършен механизъм за възстановяване на тъканите след различни видове увреждане, дали ще е микробно или вирусно въздействие, травми, стареене… Каквото и да е.

— Ето че чух тази страшна дума — човешки ембрион.

— Да, думата е неприятна. Но това е като във вица: значи дупе има, а пък такава дума няма? Съществуват ембриони, които си набавяме по съвсем легален начин. От акушеро-гинекологичните клиники. Това е абортен материал. По-нататък, при наличието на разрешителни закони, това могат да бъдат клонирани клетки. Но днес — да, това е абортен материал. Но! Курсът от процедури за подмладяване е най-печелившото и най-приложимото използване на дадения метод. Благодарение на средствата, които получаваме от тази насока на работа, ние можем съвсем безплатно да предаваме нашия препарат в различни лечебни заведения, вече за съвсем други нужди. В ортопедията това е възстановяване на повредени стави, в неврологията — лечение на деца, болни от Даун, лекуване на последствията на инсулти и така нататък. Но аз се отплеснах. Вие казахте, че Литвинов не можел да ни забрани да работим, ако за това няма основателни причини?

— Да. Нали това е абортен материал… нали може да не е много… качествен. Да е получен от разни…

— Няма „разни“. Не се правете на добрия глупав следовател — вие сте прекалено умен, но не сте достатъчно информиран, а тук това не минава. Хайде по същество. Вече сте се видели с Литвинов, то се усеща. Той ви е казал, че забраната за производство на нашия препарат е свързана с това, че е невъзможно „да бъдат уеднаквени“ всички ембриони, които получаваме, нали?

— Горе-долу.

Александър неизвестно защо не се обиди, когато го нарекоха „добър, но зле информиран следовател“. Събеседникът му беше интересен.

— Та така значи, всичко това са глупости! Да, всички ембриони са различни. Но ние не използваме ембрионите, даже не е и ембрионалната тъкан. Ние отделяме от този материал същите онези стволови клетки… А пък това е съвсем друго нещо. Все едно да имаш претенции към пясъка, от който добиват зрънцата злато. Жилата може да бъде по-златоносна или по-малко, но крайният продукт е злато, а не пясък. Така и ние, образно казано, отмиваме нашата жила, тоест ембрионалните тъкани, и получаваме стволови клетки. Тъкмо те може и трябва да бъдат контролирани по всички параметри, което ние правехме съвсем добросъвестно. Но в границите на разумното, разбира се. А онова, което измисли Литвинов, излиза извън тези граници. За въвеждането на този метод на контрол ще минат години! Той просто иска да ни затвори завинаги. Под лозунга „Ами ако нещо стане?“.

— А ако наистина нещо стане?

— Александър Борисович, този метод се прилага на Запад десетки години. Сума ти известни хора са преминали през курса на подмладяваща терапия с използване на стволови клетки. Искате ли да ви ги изброя? Там това не е тайна и аз мога да ви назова няколко фамилии: Джон Рокфелер, Томас Ман, Чарли Чаплин, Марлене Дитрих, Франк Синатра, Жаклин Кенеди, Силвестър Сталоун и така нататък.

— А Рейгън, който също мина този курс…

— Има болестта на Алцхаймер? И какво? А тези, които не са преминали курса, не могат ли да развият тази страшна болест? Всичко това са глупости. Литвинов ви е заблуждавал. Има научни трудове на западни автори, които математически доказват, че рискът от появяване на такива заболявания в резултат от курса на подмладяваща терапия по този метод не превишава риска да се разболееш от същото без всякакви стволови клетки. И даже напротив: тези клетки могат да бъдат използвани за компенсация на повредени функции на мозъка! Той блъфира, нашият Литвинов. И аз ще го изоблича!

— Заплашвали ли сте го, Анатолий Иванович?

— Заплашвал? Разбира се! Аз на този сополанко му казах, че ще го изтрия от лицето на земята! Той води с мен подмолна война. Мен, професора, ръководителя на клиниката, не ме канят на съвещание, където се разглежда проектът на заповед, която пряко засяга работата ми! Но нищо! Аз имам достатъчно знания и упоритост, за да докажа, че съм прав!

— А често ли обещавахте да го изтриете от лицето на земята?

— Литвинов? Да съм го казал два пъти. В неговия работен кабинет.

— Не сте ли му звънели нощем? Някоя безсънна нощ например.

— Нощем? Да не съм нещо болен? Аз наистина имам безсънни нощи, пък и сърцето често ми играе номера. Но нощем мога да се обадя само на много близък приятел. Час преди да умра, както се казва.

— Значи все пак сте му се обаждали вкъщи?

— Нали вече ви казах: не съм. Достатъчен ми беше и разговорът в кабинета му. Опитвах се да го убедя, че измисленият от него контрол е пълна глупост. Но той не искаше да ме чуе. Тогава защо да си правя труда? Той знае какво иска. Знае, че търпим загуби, и се опитва да ми извива ръцете.

— Казват, че вашият курс струва много скъпо.

— Не е по-скъп от парите. Вие представяте ли си колко струва нашата методика? За да се отделят необходимите клетки, за да се осигури животът им извън организма, са необходими хранителни разтвори и серуми от най-висока класа! Това са много скъпи субстанции. Плюс оборудване за няколко милиона долара. Цялото производство се провежда в абсолютно стерилни условия. Плюс сложните методи за контрол на всяка серия по много показатели. Между другото: парите, които нашите пациенти са предплатили, вече им се връщат. Това лесно може да се провери през съответната банка. Ние самите сега не получаваме никакви приходи, но сме чисти пред бъдещите ни пациенти. Тепърва ни предстои да работим с тях.

— Нима продължавате да произвеждате вашия препарат?

— Продължаваме. Технологичният процес не може да бъде спрян на средата. Пък и не са ни забранявали да го произвеждаме. Аз ще ви покажа тези клетки. Ще видите колко красиво изглежда това. Да, методът е скъп. Но той дава на човек друго качество на живот. Работата не е във външния вид. Все едно че човек сваля от себе си десетина години. Подобряват се всички психофизически характеристики.

— Казват, че в клиниката ви се е лекувал…

— Кой се е лекувал в нашата клиника, е лекарска тайна. Аз нямам намерение да я разгласявам — отряза Нестеров.

— Но защо не ви помогнат онези, на които вие сте помогнали да придобият друго качество на живот?

— Никога никого не моля за помощ. Аз съм мъж и се справям сам с проблемите си, ясно ли е?

— Преди две години, когато тепърва започвахте…

— Да, тогава ми предложиха помощ. И тя ми трябваше, даже беше необходима. Здравеопазването е много рутинна област. За да пробие нещо ново, че и с такъв шлейф от ужасии, каквито измисли Литвинов, бяха необходими титанични усилия.

— Сигурно биха могли да ви помогнат и сега?

— Помните ли какво беше казал Воланд на Маргарита? Никога не моли за нищо онези, които са по-силни от теб. Сами ще ти предложат и ще дадат. Не съм сигурен, че го цитирам точно, но смисълът е този. Така че веднъж помогнаха и стига. За две години доказахме, че имаме право да съществуваме. Вече не сме новородено дете. Имаме си зъбки.

— Звучи заплашително. При желание тези думи може да бъдат възприети като заплаха за нечий живот.

— При желание черното може да бъде наречено бяло и обратното. Как го беше казал Козма Прутков? „Ако на клетка с тигър има надпис «агне», не вярвай на очите си“ — нещо такова. Това си е ваша работа — дали да вярвате на очите си.

— Моята работа е да разследвам убийство. Да събирам факти и да ги анализирам.

— Бог да ни е на помощ! — отговори Нестеров с неочаквано тих глас.

Той отново масажираше гърдите си с ръка. Турецки забеляза, че професорът пребледня.

— Да извикам ли секретарката? — изплаши се Александър.

— Недейте. Извикайте — с измъчен глас отговори Анатолий Иванович.

Саша се втурна към вратата. Изабела Юриевна започна веднага да набира някакъв вътрешен номер. Дотичаха лекари от клиничния отдел. Инжекции, миризма на лекарства.

Но веднага щом състоянието на Нестеров се подобри, той поведе Турецки по коридорите на своята клиника. Анатолий Иванович много искаше следователят да види с очите си „чудесните клетки“.

Турецки не възразяваше. Огледът на клиниката влизаше в неговата програма.