Фридрих Незнански
Убийствена красота (4)

Глава 4
Невидимият меч

Те седяха в малка, почти празна кръчма. Както се оказа, Бояринов знаеше сума ти такива местенца в шумната и суетна Москва. Пиеха вино, ядяха различни морски деликатеси и говореха ли, говореха…

— Кажете ми, Верочка, това не ви е първи брак, нали така?

— Да. Трети. Но за разлика от двата предишни този е напълно щастлив — отговори Вера Горбовска.

Бояринов само се разсмя с някакъв мефистофелски смях.

— Защо се смеете, Антон?

— Хайде стига! „На този свят няма щастие, а спокойствие и свобода.“ Това се е превърнало в щампа, но всички истини са банални.

— Защо пък да няма? При нас има — предизвикателно отговори Вера.

— И с какво този ваш брак се различава от предишните два?

— С какво? — Тя се замисли, хапейки стръкче магданоз. — Знаете ли, двата предишни бяха стандартни за хора с нашата професия. Пълна свобода, паралелно съжителство.

— Предишните ви съпрузи също ли бяха актьори?

— Не, първият беше художник. Макар че това е почти едно и също. Ако не е и по-зле. Модели и всякакви такива… Заради младостта ми изглеждаше унизително да изисквам съпружеска вярност. Още повече че ние сякаш живеем на един площад, всеки познава всеки. И всички много добре знаят кой с кого спи. Единственото средство за самозащита е да се правиш, че не ти пука за изневерите на мъжа ти и… да изневеряваш и ти. Всъщност това е много разрушително за брака.

— Наистина ли? Но много актьорски семейства живеят точно по този начин. С години, десетилетия.

— Да, така е. Но аз произхождам от много патриархално семейство. Баща ми беше московчанин, но не кореняк. Настанил се в Москва, след като завършил висше и се оженил за майка ми. Но по принцип произхожда от сибирско семейство с много строги правила и съхранени традиции. Всяка неделя цялото семейство дружно правело пелмени, а пък дядо ми бил строг и бързо раздавал правосъдие. И баща ми беше такъв. Също можеше да напляска някого с колана си.

— Примерно вашето, както си го представям, нежно дупенце?

— Не, мен не ме пипаше даже с пръст. Затова пък брат ми си го получаваше. Всички се страхувахме от него. Но и го обичахме. Той ни издържаше, беше наш защитник. Тъкмо той, а не моята майка ми позволи да се снимам още като малко момиче. Вярваше в мен.

— А мъжете ви? — напомни Бояринов, без да забравя да долива на Вера вино.

— Мъжете ми? Нали вече ви обясних. Безкрайната лекота на битието. Пътувания, гастроли, снимки, редки срещи и неизбежно отчуждаване. А на мен непрекъснато ми се искаше стабилност и постоянство.

— И ги намерихте в Олег?

— Да, представете си — отговори Вера, сякаш се стараеше да докаже нещо.

— Струва ми се, че той е по-млад от вас. С колко години беше…

— Десет. И какво? — предизвикателно отговори Вера.

Но по това как веднага се зачерви лицето й Бояринов разбра, че е напипал болното й място.

— Господи, ами абсолютно нищо! Всъщност изглеждате много по-млада от него.

— Изобщо не ме вълнува как изглеждам — високомерно каза тя.

— Така ли? — лукаво се усмихна Бояринов.

— По-точно, аз съм сигурна в себе си. И в своята външност.

— Господи, Верочка! От първия момент на нашето общуване ви уверявах, че сте завладяваща жена. Че сте извън всякаква възраст. Че вашата загадъчна сексуалност може да подлуди всеки мъж от седем до седемдесет години!

Вера се засмя.

— Най-накрая! Вече се бях изплашил, че ще загубя своята звезда. Разберете, че не ви разпитвам от празно любопитство. Аз трябва да знам за вас и за Олег всичко. Като семейния лекар, като адвокат, ако щете. Трябва да чувствам героите от филма си, моите Ирина и Максим. Тези измислени образи ще бъдат въплътени във вашите с Олег тела, във вашите души, сърца.

Вера гледаше Бояринов като омагьосана. Мек, проникващ в съзнанието глас, който те обвива изцяло, кара те да бъдеш послушна и покорна.

— Та все пак, какво намерихте в Олег? — като безжалостен изследовател, който препарира нещо живо и трептящо, се върна към своята тема Бояринов.

— Нима не отговорих? Олег е въплъщение на надеждата, верността. С него се чувствам защитена. Работата не е във възрастта, както вие сам казахте, Антон. Както женствеността не зависи от възрастта на жената, така и мъжествеността не се определя от годините на мъжа.

— Ах, Верочка, колко се радвам, че съдбата ме свърза с такава интересна жена! Вие сте невероятна! Но защо изчезнахте от киното? Не съм виждал ваши неща от… седем години, струва ми се.

— Да. Роди ни се дъщеря. Късно дете. Пък и Олег винаги е бил против аз да работя. Самият той е достатъчно успял актьор и може да изхрани двете с дъщеря ни. Да си призная, към момента на нашия роман се бях уморила от напрегнатата работа и в театъра, и в киното. Зарадвах се, че мога да си дам почивка. Освен това в бита си съм скромна жена и се задоволявам с малко.

— Излиза, че той ви е заключил в клетка, вашият Олег, така ли?

— Е… защо заключил… Аз самата…

Гласът й прозвуча несигурно. Бояринов отново наля вино в чашите.

— Как успях да завладея и двама ви? Разбира се, имам предвид предстоящата работа.

— Аз настоях. Когато се обадиха от ваше име, аз убедих Олег. Вие сте един от най-добрите режисьори…

— Един от най-добрите? — повтори с въпросителна интонация Бояринов и погледът му за миг стана жесток и студен.

— Добре, най-добрият. Просто не исках да ме подозирате в ласкателство — бързо се поправи Вера.

— Всичко е наред, вие сте чудесна — сухо се разсмя Бояринов. — Та значи, получихте предложението и настояхте да го приемете?

— Да. Олег, ако трябва да бъда честна, отначало беше против. Но аз го убедих.

— Значи все пак и вие решавате нещо в семейството?

— Разбира се. — В този момент гласът на Вера придоби метални нотки.

— О! Сега вече вярвам. Вярвам, че вашият сибирски характер не се е размекнал окончателно пред чара на младия ви съпруг. Браво!

— Не се размекна — потвърди Горбовска. — Освен това има и материален мотив. Дъщеря ни често боледува и решихме да строим къща извън града. Доходите на Олег стигат, за да живеем, но за нова къща не са достатъчни.

Той беше принуден да се примири и да приеме вашето предложение.

— Какво пък, грях е да се говори така, но слабото здраве на дъщеричката ви, Господ да я пази, ви върна на вашите зрители, почитателите на вашия талант, сред които е и покорният ви слуга.

Вера се усмихна. Тя беше опиянена не само от виното, но и от свободата, която отдавна не бе усещала. От това, че тази свобода й беше приятна, както й бе приятно да осъзнава, че е харесвана, много харесвана от Бояринов. Както и от това, че тази свобода сякаш бе едва ли не узаконена. Всъщност влизаше в производствения процес. И затова не предизвикваше угризения на съвестта. В края на краищата те имат подписан договор, двамата с Олег ще спечелят добри пари. А как да работят върху ролята, решава режисьорът. Тя няма нищо общо с това.

„И нека днес той да приспива Сонечка! Нека сам си стопли вечерята — помисли си Вера с неразбираемо раздразнение към мъжа си. — Аз го разглезих. В края на краищата нали заради мен предложиха на двама ни този суперизгоден договор, нали зрителят иска да гледа мен. Нали в мен е влюбен режисьорът!“

Вера Горбовска се върна вкъщи много след полунощ. Бояринов я докара с такси до входа, излезе от колата и още дълго не пускаше Вера да си тръгне. Държеше ръцете й, говореше й нещо, като я гледаше с разтапящ поглед.

Олег виждаше всичко това през бинокъла. Беше го срам, но гледаше как Бояринов дълго целува ръцете на жена му. Едната, след това другата. Гледаше лицето й, почервеняло, с притворени очи…

Какво беше това? Какво ставаше? Вера погледна към прозореца и Олег бързо се отдръпна, започна нервно да обикаля стаята.

За какъв дявол се съгласи на тази работа?! Нали го бяха предупредили! Колегите от театъра му казваха — не си пъхай главата в устата на лъва. Но тези предупреждения само го нахъсаха: това е смешно, той, младият успял мъж, да ревнува жена си, по-голяма от него с десет годи ни, от друг мъж, който е на възрастта на баща му. Дори да е суперталантлив и признат!

И Вера, която толкова ценеше тяхното домашно огнище, тяхната малка крепост, в която не пускаха никого. А ето какво стана!

Бравата на вратата изщрака. Олег изскочи в антрето. Около Вера се усещаше миризмата на вино.

— Ти си… пияна? — учуди се Золотарьов.

— Не, само пийнах — с някакъв чужд, студен глас отговори Вера. — Как е Сонечка?

— Тъкмо навреме се сети за дъщеря си. Тя вече от три часа спи.

— И какво? Аз работих.

— Вино, седене неизвестно къде, прибиране много след полунощ — работата и това ли включва?

— Не викай, ще събудиш дъщеря ни.

Тя мина край него, оправяйки косата си, и той усети миризмата на мъжки парфюм, която се разнасяше от ръцете й.

— Ти миришеш на неговата миризма! — извика Золотарьов. — На онзи, неговия одеколон — каза той с подигравка. — Как беше? „Лайното на хусаря“?

— Да не си полудял? Какви ги говориш? — чу се гласът й, вече от банята.

Той я последва. Жена му си миеше ръцете, гледайки се в огледалото. И погледът й беше още там, на улицата до колата. Когато видя изкривеното от злоба лице на мъжа си, Вера се обърна към него.

— Защо се ядосваш? Нима толкова често се прибирам вкъщи късно? — каза спокойно тя. — Струва ми се, че се случва за първи път от толкова години. Най-често аз те чакам до среднощ.

— Не е вярно! За каква среднощ дрънкаш?

— Спри да ми говориш с такъв тон! — в гласа й се появиха метални нотки. — Бях с режисьора! Работихме върху ролята! Ти какво, да не ме ревнуваш от него? Това е смешно!

Тя се разсмя.

Той я хвана за раменете, обърна я, наведе я насила и вдигна нагоре копринената рокля. Движенията му бяха груби. Почти искаше да й причини болка.

— Какво правиш? Боли ме! — Тя се изтръгна. — Пусни ме! Не искам така!

— А пък аз искам! — проговори през зъби Олег, без да я пуска, стискайки още по-силно стройното й тяло, отваряйки с краката си нейните. — Аз искам! Аз съм ти мъж! И ще стане така, както аз искам!

Те не спаха цяла нощ. За първи път лежаха в срещуположните краища на широкото легло, без да се докосват. Сякаш между тях лежеше невидим остър меч.

 

 

— Това е, нещо подобно ще има и в павилиона. Приблизително такова, приблизително… — говореше разсеяно Бояринов, докато правеше път на Вера да мине в голямата стая със светли плътни щори.

Той отиде до прозорците и широко ги разтвори. Вътре влетя есенният вятър и изду като платна плътната тъкан. Стаята беше празна. По-точно изпълнена само от огромен старинен креват от червено дърво. Тъмносиня копринена кувертюра, върху която бяха нахвърляни възглавници, облечени в розова, бордо и жълта коприна. Бели стени. Монтирани в тях лампи с матови плафони.

Толкова. Нищо друго нямаше в стаята. Нито маса, нито стол.

Вера се спря.

— Защо спряхте? Не се плашете. Влизайте, разполагайте се. Утре нещо подобно ще има на снимачната площадка.

Вера се доближи до леглото.

— Това ли е семейната ви спалня?

— Не, какви ги приказвате — Бояринов се засмя. — Ние с Олга Андреевна живеем паралелно. Не си пречим един на друг. Тя си има музиката и учениците, а аз филмите и актьорите. И това напълно ни удовлетворява. Сядайте, Вера. Аз ще сервирам масичката и ще се върна.

— Къде да седна? — усмихна се тя.

— На леглото, къде още? Или повече ви харесва на земята?

— Свикнала съм на столове.

— Ще отвикнете. Следващите две седмици ще прекарате предимно в легло. В него ще спите, ще ядете, ще обичате, ще страдате. В него ще живеете. Сядайте и свиквайте.

Той излезе. Вера седна на крайчеца на леглото и погледна през прозореца. Вятърът беше отместил щората настрани и тя видя вишнева градина, пълна със стари дървета.

Беше я докарал на вилата си. В къща, пълна с легенди и призраци, така поне се струваше на Вера.

Вратата изскърца, Бояринов вкара масичка на колелца. Вино, плодове, още нещо… Всъщност изобщо не беше важно какво. Тя усещаше, че започва да притреперва от нерви. Изплаши се за себе си, за всичко, което беше останало в Москва и към което трябваше да се върне. Ащи нека! Той сам си е виновен за всичко, нейният забележителен мъж!

— Какво ви е, Вера? Цялата треперите.

— Студено е — едва чуто каза тя.

„Какво ми става? Трябва да се стегна. Не съм някое момиченце, дявол да го вземе! Нима не мога да му се противопоставя?“ — премина през мозъка й.

— Знаете ли какво? Хайде да пийнем коняк! Есенна влага. Трябваше да помоля прислугата да напали камината. Не успях да се обадя.

Даже това „прислугата“, което само преди две седмици щеше да й направи лошо впечатление, сега мина покрай съзнанието й.

— Хайде! Конякът наистина е тъкмо навреме.

Той щедро сипа в тумбестите чаши от тъмна бутилка. Тя не можа да види дори етикета. Нищо нямаше значение. Освен факта, че седеше до него на леглото, драпирано със синя коприна.

— За успеха на нашето безнадеждно мероприятие! — Бояринов й подаде едната чаша и взе другата. Те се чукнаха. Очите му бяха съвсем близо. Странни очи с неясен цвят, които сякаш я засмукваха като в черна дупка.

Вера изпи всичко наведнъж, не усети нищо, все едно че беше вода, а не коняк.

Бояринов я поглеждаше с лека насмешка, отпивайки на малки глътки от кехлибареното питие.

— Колко бързо се справихте с тази френска чудесия!

— Да, конякът е много мек. И ароматен.

— Защо сте толкова нервна, Вера? — попита с глас на загрижен семеен лекар Бояринов.

— Не зная. Моля ви, сипете ми още.

Той изпълни молбата й. Вера отново изпи питието и заговори насечено, бързо, като искаше да каже всичко час по-скоро, докато страхът не беше я сковал, не бе заключил устата й.

— Отвикнала съм от снимките. Изведнъж разбрах, че мога да се уплаша от камерата. Страхувам се, че ще се притеснявам от себе си, от своето тяло… Страхувам се, че утре ще проваля снимките…

— Какви ги приказвате, Верочка? Вие сте най-чаровната жена от всички, които познавам.

Той шепнеше в ухото й различни нежни думи, а ръцете му, без да бързат, с разбиране на нещата смъкваха шала от рамене й, разкопчаваха копчетата на блузата, внимателно галеха раменете, врата й. Устните му едва докосваха косите й, меката част на ушите, спускаха се надолу към ключиците, вдлъбнатината между тях. И отново нагоре. Той потопи пръсти в гривата от гъсти коси, галейки ги някъде на тила, до самия врат. От това по кожата, по цялото й тяло премина сладка тръпка. Той беше много нежен. Подготвя я дълго, търпеливо, без да спира. И настъпи мигът, когато чувството на срам я напусна, остана само желанието, което я преизпълни, завъртя, погълна…

Те се върнаха в Москва късно вечерта. Шофьорът държеше волана със сигурна ръка, светлината на фаровете разсичаше тъмнината. Вера мълчеше и се увиваше в шала си.

— Какво ти е? — Бояринов я прегърна през раменете. — Какво има пак? Какво те тревожи?

— Олег е като луд. Ревнува.

— Така ли?

Тя не видя самодоволната усмивка, която изкриви устата му.

— Какво пък, нека малко да поревнува. Да се ревнува такава жена не е грях. Че нещо много се е отпуснал твоят Олег. Той ни трябва напрегнат, като навита пружина. Самодоволни герои-любовници нека си играе в неговия театър.

Странно, но тези едва ли не жестоки думи й се сториха справедливи.

 

 

Павилионът беше готов. Всеки от членовете на снимачната група се намираше на мястото си. Започна първият снимачен ден от новия проект на Бояринов.

— Всички ли са готови? Тишина! Камера! — чу се властният глас на Бояринов.

Пред камерата изскочи момиче с вечното „първи дубъл“. На широкото, застлано с тъмносиня коприна легло полулежеше, опряна на ръката си, Вера. Гърдите и раменете й бяха разголени. По гърба й падаха като водопад тежките руси коси.

Срещу нея в същата поза лежеше нейният партньор и мъж, Олег Золотарьов. Очите на Вера бяха притворени. Тя говореше със своя дълбок очарователен глас, отронвайки бавно думите:

— Това беше невероятно… Този сън… Никога по-рано не бях виждала този мъж, не го познавам… Но… Той бе толкова нежен с мен… Знаеш ли, той толкова трепетно докосваше с пръсти врата ми, лицето. — Ръката на Вера проследи същия път, галеше се, сякаш непознатият от съня бе тук, до нея, и водеше ръката й. — След това… ръката му в моите коси… Пръстите му галят къдриците ми, бавно, чувствено. Те стигат до кожата на тила, ниско, почти до самия врат. И от това притреперва цялото ти тяло… — При тези думи кожата на разголените гърди и рамене на Вера настръхна. — И всичко, всичко, което той правеше… Ах, колко прекрасно беше…

Тя отвори очи и погледна партньора си. Той я гледаше ужасено.

Той — не героят на филма Максим, а нейният мъж, Олег Золотарьов.

И камерата го засне в едър план.