Фридрих Незнански
Убийствена красота (26)

Глава 26
Оздравяването

Това е някакъв ужас! Това не е истина! Той се обади вкъщи. Там никой не отговаряше. Обади се на джиесема на Ирина. Той беше изключен.

Това е моето наказание! Наказан съм, защото ги предадох, Ира и Ниночка. Господи! Помогни ни, Господи!

Той не помнеше как минаха тези дни. Събитията се бяха отпечатали в мозъка му като кратки светкавици.

Той е в щаба, там му помогна да влезе Грязнов. Ето го как се опитва да си пробие път към сградата на Двореца на културата, опитва се да се откъсне от нечии ръце. Държат го, някой дори го удари. Грязнов? Не, някой друг. Мъж, облечен в камуфлажно облекло. Той дори си спомня думите му:

— Какви ги вършиш! Погледни на улицата! Виж колко хора! И всичките имат в залата жени, мъже, дъщери, синове! Ти си офицер! Стегни се.

Всичко това беше вярно, но бе практически неизпълнимо. Той вече знаеше със сигурност, че Ира и Ниночка са в залата. Ирина прати съобщение на джиесема на Грязнов. Грязнов влезе в един от кабинетите. Там вървеше някаква радиоигра. А той, съпруг и баща, се мотаеше по коридорите като муха без глава. Отиде при групата сапьори. Чу откъслеци от изречения:

— Алфовците заеха гей клуба. Но стената вече е зазидана.

Коя?

— Онази, през която може да се влезе в залата.

— И входовете в залата са минирани.

— Какви ти входове! Те в центъра на залата си направиха взривно устройство от два снаряда и газова бутилка. Гадини!

— А околовръст са сложени мини.

— Какви?

— МОН-50. Поразяват на петдесет метра.

— Ясно. При детонация на само една от мините взривното устройство в центъра ще избухне и всичко ще отиде по дяволите! Ще рухне цялата сграда.

Саша клекна и притисна гърба си към студената стена. Господи! Спаси ги, Ириша и Ниночка! И всички, които са там! Аз никога, никога няма да погледна друга жена дори с едното си око! Господи, запази ми ги! Нима повече никога няма да ги видя и целуна?

Той изхлипа. Излезе някакъв потиснат вой.

— Какво, човече? Кой от твоите е вътре? — попита някой от сапьорите.

— Жена и дъщеря — едва промълви Саша.

— Ей, я стани. Вземи, пийни си!

Протегнаха му манерка с коняк. Той направи две големи глътки, но не усети нищо, никакъв вкус.

Неочаквано от сградата на Двореца на културата се разнесе безредна стрелба, звук от избухващи снаряди.

Саша замря.

— Не бой се, човече — разтърси го някой за рамото. — Те така си правят веселото, играят си. Накратко казано, плашат. Засега няма нови жертви. Това е сигурно. Всички наши снайперисти вече лежат по местата си. Цялата им охрана може да се изтреби без проблем. Но не бива. Не е ясно какво става в залата. Обаче нови жертви засега няма, това е факт.

Засега няма жертви. Засега… Засега… жертви няма. Засега…

Тези думи отекваха в мозъка, все едно че капки падаха право върху темето му.

Някой мина покрай него, спря се и погледна към Турецки.

— Александър Борисович!

Саша вдигна мътния си поглед. Пред него стоеше някой, когото познаваше, но кой?

— Не ме ли познахте? Аз съм Самойлович. — Той протегна ръка.

— Здравейте — Турецки стисна ръка на офицера от ФСС, без изобщо да може да се сети за името му.

— Какво правите тук? Оперативна задача ли имате?

Саша отрицателно поклати глава.

— Тогава защо сте тук?

— Той има вътре жена и дъщеря, взети като заложници — обясни някой от сапьорите.

— Елате с мен.

Самойлович го хвана под ръка и го поведе по коридора.

— Ще ви дам кола, нека ви закарат вкъщи.

— Никъде няма да си ходя — каза през зъби Турецки. — Аз също съм способен да правя нещо…

— Какво?

— Всичко, което потрябва.

Те минаваха покрай вратата, зад която беше изчезнал Грязнов.

— Аз трябва да вляза тук.

— Какво съвпадение! И аз!

Влязоха в стая, където в различните ъгли се бяха разположили няколко групи. Грязнов с телефонна слушалка в ръка седеше в най-отдалечения ъгъл на стаята. До него имаше още двама. Те нещо си записваха, отбелязваха върху някакъв план.

Щом видя Саша, Грязнов му направи знак да остане на мястото си. Турецки спря.

Самойлович отиде при друга група. Чу се как каза с тих глас:

— Там не е просто предприятие. Те имат там музей на особено опасните вируси и бактерии. Ами ако има взрив? Те са стена до стена. Там веднага трябва да бъдат изпратени хора. Да отворят музейните хладилници, всичко това трябва срочно да се евакуира.

— Хората са малко. Дойде само директорът на предприятието. И двама-трима заместници и научни сътрудници. Повече не намерихме никого. Не вдигат телефоните. Страхуват ли се, какво ли? Можем да докараме още няколко сътрудници. Но за това ще трябва време. А всичко може да се случи всяка минута. Представяте ли си какво ще получим? Бактериологична атака.

— Аз отивам! — хвърли се към Самойлович Турецки.

— Вие пък за какво? Нали не знаете кое къде им е сложено?

— Ще помагам. Нали всичко трябва да се изнесе, и то колкото се може по-бързо.

Към тях се приближи Грязнов.

— Аз мисля, че Турецки трябва да отиде. Той е як мъж. Ще вдигне петдесетина килограма — сякаш се пошегува Грязнов.

— Седемдесет — увери го Турецки.

— Гониш рекорд. — Слава го потупа по рамото.

Обърна се към Самойлович и допълни:

— Вземете Турецки с вас. В залата са жена му и дъщеря му.

— Знам.

— Ами нека помогне! Той трябва с нещо да се занимава, да не мисли!

— На какво основание да го взема?

— Това е следствено мероприятие! — отряза изведнъж Турецки. — Според оперативните ни данни на територията на даденото предприятие функционира нелегална клиника, която няма разрешение за дейността си! Ние ги следихме два месеца! И чак днес стана известно, че клиниката е базирана именно тук! Настоявам да участвам в огледа на предприятието! Като ръководител на оперативно-следствената група! Аз съм упълномощен от Меркулов!

— Добре, добре, идвате с нас — тихо, като на душевноболен, му отговори Самойлович.

Той си спомняше как минаха през портиерната с мониторите — зоркото око на „Големия брат“, за което беше казал Фонарев.

Ненапразно, изглежда, тези палати се пазеха толкова строго. Няколко специалисти от предприятието, добре запознати с терена, водеха поддържащата група по тъмните коридори, в които проблясваха тънките лъчи на фенерчетата. Хладилните камери бяха отворени, биопрепаратите — евакуирани.

Откриха и крилото, което се наричаше „Клиниката на Литвинов“. Саша мина из помещенията на клиниката, откри лабораторията, където в хладилни камери бяха намерени наредени едно до друго вече добре познатите му шишенца. Със смешни, изместени на една страна запушалки на винт. Маркировката върху шишенцата гласеше: „Стволови клетки“.

Всичко беше като в лабораторията на Нестеров. В хладилника откриха ембриони.

След това отново имаше бяло петно в паметта.

Той не помнеше кога стана ясно, че всеки момент ще започне атаката.

На един от щабните монитори той виждаше как бойците от групата „Алфа“ са застинали по местата си. Един от тях виждаше в едър план. Виждаше, че той е въоръжен със снайперска пушка на Ижевския завод, СВ-99.

Той механично повтаряше наум техническите характеристики на това оръжие — тегло 3,5 килограма, поразява целта от разстояние 150 метра. Пушка, която бе незаменима при борба с терористите, тъй като беше пригодена за използване в закрити помещения. Защото е заредена с меки оловни куршуми, които не дават рикошет. Тоест улучвайки бандита, тези куршуми не трябва да рикошират в заложника! В заложницата! В заложниците! Не трябва!

Не трябва!

Когато разбра, че ще пуснат газ, атаката вече беше започнала.

Той не си спомняше как се озова до вратите на Двореца на културата, откъдето баретите изнасяха хората. Отначало просто ги слагаха на стълбите. Започнаха да пристигат коли на „Бърза помощ“, автобуси. Той търсеше своите и все не можеше да ги намери, докато не чу: „Татко!“

Огромен алфовец носеше Нинка на ръце. Тя се опитваше да рита, глупавичката.

— Ниночка! Момичето ми! Къде е мама? — изкрещя Турецки, хвърляйки се към дъщеря си.

— Ето я там.

Ирина я изнесе друга барета. Саша се хвърли към жена си, пое я в своите ръце и силно я стисна.

— Ей, човече! Недей да я стискаш така, глупако! Трябва й въздух!

Той не помнеше как се озоваха в болницата. Помнеше болничната стая, където бледата Ирина лежеше с включена в ръката й система. До нея, също със система, беше Ниночка. В стаята имаше още някакви хора. Но той не виждаше никого. Седеше на ниска табуретка с изкривени крака между двете си момичета.

Държеше ръцете им, сякаш се страхуваше, че те изведнъж ще изчезнат, ще се изпарят във въздуха. И тогава няма да има за какво да живее.

— Как си, Нинуся?

— Ой, чувствам се прекрасно, татко! Всичко беше толкова интересно! Представи си, мой съсед беше артистът, който изпълняваше ролята на Санка Григориев като млад. Та така. Аз му казах, че съжалявам, че не можах да догледам спектакъла докрай, защото ще ни взривят и няма да разбера как е свършило всичко. А той, представяш ли си, той ми разказа всичко. Докрай. Целия сюжет. А след това мама ме зави с жилетката си и аз изгубих съзнание. А дойдох на себе си в ръцете на чичкото барета. И веднага те видях. На нас ни провървя: седяхме близо до изхода.

— Супер! — за да скрие напиращите сълзи, Саша се обърна към Ирина.

— Изглеждам ужасно — каза тя.

— Ти изглеждаш най-добре от всички жени на света. Аз ще те нося на ръце. Цял живот. Няма да те дам на никого.

— Имам толкова много бръчки — съвсем леко се усмихна Ирина.

— Имаш най-красивите бръчки на света. И аз много, много обичам всяка една от тях. И ще ги обичам винаги.

— Лъжеш, Турецки — със слаб глас се отзова жена му.

— Да пукна — закле се той.

Ирина спеше. Затихна и Ниночка. Той седеше между тях и държеше ръцете им за китките. Краката му бяха отекли, гърбът — също. Но беше готов да седи така вечно. Само те да можеха да спят спокойно. Само да бъдат заедно. Той, тя и Ниночка.

 

 

В понеделник сутринта Турецки влезе в приемната на Меркулов.

Като го видя, Клавдия стана от компютъра и измъкна от дълбините на бюрото си букет от рози.

— Здравейте, Александър Борисович — каза тя и замърка с носа си.

— Това не трябва да го правиш! Да се плаче, е вредно!

— Полезно е, сваля кръвното — заплака Клавдия, триейки очи с ароматизирана кърпичка. — Как е Ирина Хенриховна? Как е Ниночка?

— Ниночка е почти герой на деня. През почивните дни през къщи мина цялото училище. Уморих се от тях, като облак комари са. Дай им чай, измий чашите. Отиди да купиш бисквити, пасти и бонбони… И след половин час, хайде всичко отначало…

— Ето! Сега ще разберете какво е да си жена! — отмъстително каза през сълзи Клавдия.

— Какви ги приказваш? Аз няма да ставам жена. Това е временно обединяване на задълженията. И стига си ми говорила на „вие“, когато сме сами. Намерила се, оскърбената невинност! Какво го държиш този букет? Гледаш къде да го метнеш?

— Това е за Ирина Хенриховна! От мен! Аз толкова страдах, Саша! Страдах и за нея, и за Ниночка…

Клавдия се разплака. Наложи се да я притисне до гърдите си.

— Хайде стига, какво сега, мъко моя? Всичко е наред, когато завършва добре. Благодаря ти за цветята. На Ирина ще й бъде приятно. Добра жена си, Клавдия. Време е да те омъжим!

Той влезе в кабинета на началника, откъдето вече се чуваше гласът на Грязнов.

— Е, здрасти! Здравей, Саша! Колко се радвам, скъпи мой! — Меркулов стана от бюрото и силно стисна ръката на Турецки.

Приближи се Грязнов и потупа приятеля си по рамото.

— Как се чувстват твоите? Как е Ниночка, Ириша?

— Аз се чувствам като пресаташе на семейството си. Семейството ми се чувства напълно… Дори учудващо задоволително.

— Учудващо… — забуча Грязнов. — На твоята Ирина трябва да й вдигнат паметник. Нали знаеш, че тя по джиесема предаваше информация за местонахождението на терористите в залата, за това къде се намират мините, къде са седнали шахидките. Всичко, разбираш ли? Невероятна жена! Тя беше разузнавач в тила на врага!

— Добре де, стига толкова… Насаждаш ми комплекси. А това на никого не му трябва. Включително и на Ирина.

— Ами хубаво, щом Ира и Ниночка са наред, хайде да поговорим за работа — каза Меркулов. — Александър, знаеш ли за взрива в апартамента на Литвинов?

— Знам. Какво да кажеш? Не копай гроб другиму. Много съжалявам за Марина Илинична, но какво да се прави… Добре, че поне нямат деца. Не оставиха сираци. А що се отнася до загадката на двете покушения — тя вече е разкрита. Литвинов е искал да премахне Нестеров, за да заеме неговото място, неговата ниша. Намерихме на територията на предприятието на „Дубровка“ нелегална лаборатория и клиника за провеждане на същия курс на лечение, какъвто правеше и Нестеров.

— Защо е трябвало да отстрани професора? Ами как стои въпросът с градивната конкуренция? — попита Меркулов.

— Между тях не можеше да има градивна конкуренция. Нестеров е учен от най-висока класа. А Литвинов е чиновник, който наднича през ключалката. Докато Нестеров работи, Литвинов няма никакъв шанс да го настигне. Като Русия Япония. Шегата е тъжна, но много подходяща за случая. Освен това той не можеше да използва технологията на Нестеров, без да купи от него лиценза. А това е скъпо удоволствие. Ето затова Литвинов организира покушение срещу себе си, след това убийството на Климович и така нататък. За да е по-сигурно. Организира телефонната игра със заплахи към Литвинов, която провеждаше любовницата му Руденко. Целта на това мероприятие беше да докара Марина Литвинова до най-висока степен на афект. Което като цяло се получи. Резултат: Литвинов отстрани Климович с ръцете на Круглов и жена си. И по-нататък планираше да отстрани с нейните ръце и Нестеров. Та между другото да се отърве и от жена си, която му е писнала.

— Много е сложно всичко. Триъгълници, многоъгълници…

— Накрая всичко се събра в една точка. Тази точка е истината. Ние я намерихме — каза Турецки.

— А какво ще стане със Зоя Руденко? Нима това чудо на природата ще остане ненаказано? — поинтересува се Грязнов.

— Защо? Тя е съучастник в престъпление. Помагач. Доставяла е ембрионален материал на Литвинов, сега можем да го докажем. Могат да й бъдат предявени доста обвинения. Аз ще се заема с това.

— Не се ли страхуваш, че ще те омагьоса? — усмихна се Грязнов.

— Вече съм имунизиран. За цял живот. И ето какво още, приятели. През близката седмица с домакинството ще се занимавам аз, докато Ириша не се възстанови. Като използвам дадените ми пълномощия, превземайки печката и готварската книга, ви каня на гости. В най-близката събота. Със семействата, приятелките и секретарките. Ще си направим прием! А засега да пием по една чаша хубав коняк! — Той сложи бутилката с коняк на масата. — Хайде да пием за моите момичета!

— Хоп! — неясно защо извика Слава.

Виждаше се, че никой не възразява.

 

 

Александър се прибра вкъщи с букет цветя. Промъкна се в спалнята. Ирина беше задрямала. Когато чу стъпките му, отвори очи.

— Къде е Ниночка?

— Отиде на разходка.

— Как така?

— Че какво? Тя е добре. Нека диша. Знаеш ли, Саша, какво щастие е това, да можеш да дишаш!

Той седна до нея на края на леглото.

— Казват, че си жена героиня. Радистката Кет.

— Пианистката.

— Ами да. Кет е била пианистка, тоест радистка.

— А аз съм и пианистка, и радистка.

— Ами да. Ти съвсем ме смачка с твоя интелект. Вече се страхувам и дума да кажа.

— От кого са цветята? Сам ли ги купи?

— Не. Една жена ги подари.

— Каквоо?

— Цветята са подарък за теб от нашата Клавдия. Тя ти изпраща горещи поздрави.

— Благодаря. На нейния парфюм ли се е умирисала ризата ти?

— Ами да. Тя се допря до мен, Клавдия.

— Турецки, един ден ще те убия и съдът ще ме оправдае.

— Ами да, определено ще те оправдае. Ако не ти харесва парфюмът й, какво да се прави, ще си сваля ризата.

— И панталона.

— Ами да. За какво ни е притрябвал?

Докато прегръщаше жена си и вдишваше родната, любима миризма на косата й, той си помисли: това, което се случи с него, бе някаква магия, болест. И какво щастие беше, че оздравя. И какво щастие беше, че тя, неговата единствена жена, го изчака да оздравее.

И още той си помисли за Настя. Помисли си за нея за последен път. Представи си как ще я срещне в същия бар след една година. Или още някъде. Москва е малък град. И тя ще бъде съвсем друга: може би още по-красива, но съвсем чужда.

И няма да му се наложи да се обвинява, че й е провалил живота.