Фридрих Незнански
Убийствена красота (25)

Глава 25
Последен акорд

Алина Солнцева стоеше до метрото, чакайки старата си най-близка приятелка Вера Горбовска. Те дружаха още от театралния институт, независимо че след завършването пътищата им се разделиха. Вера често се снимаше, работеше много в театъра, пътуваше по градове и паланки ту на гастроли, ту с киноекспедиции. Наистина през последните години Горбовска плътно заседна вкъщи, пазейки семейното огнище, където, изглежда, завинаги се беше застопорил симпатичният Олег Золотарьов и където растеше симпатичната Сонечка.

Самата Алина работеше в телевизията. Отначало като говорител, после като водеща на едно от известните предавания. Телевизията поглъщаше цялото й време.

Приятелките се виждаха рядко, но се чуваха всеки ден и бяха в курса на събитията в живота на другата, както важните, така и не толкова важните.

Алина знаеше, че Вера и Олег са поканени в последния проект на Бояринов. И се радваше за Вера, която, както й се струваше, прекалено всеотдайно се беше посветила на семейното огнище. Направо бе заровила таланта си в кухнята. Наистина Бояринов, този гений на злото, беше опасен за жените човек, но бракът на Вера и Олег изглеждаше толкова стабилен, че според Алина дори Бояринов нямаше да успее да го разруши. Когато Вера съобщи по телефона за предстоящата работа, Алина благослови приятелката си:

— Това трябваше отдавна да стане! Докога ще готвиш и ще бършеш прах? Да не мислиш, че някой ще го оцени?

— Олег по принцип го цени. Но въпросът вече е решен, ние подписахме договора. Условията са много изгодни, аз го навих.

За два месеца приятелката изчезна от хоризонта. От колегите киножурналисти Алина знаеше, че снимките вървят с пълна пара. И ето че те бяха приключили. И пак от една от близките до киното дами Алина беше чула ужасна новина: бракът на Вера и Олег е пред разпадане. Дамата даже го обозначи по друг начин: след разпадане.

Алина веднага се обади на Горбовска. И се разбраха да се видят.

Ето я и нея. Господи, ама това тя ли е…

— Здравей, скъпа — поздрави приятелката си с бодър глас Алина, като вътрешно потрепери от промяната във външния й вид.

Отслабнало, състарено с десет години лице, появили се отнякъде бръчки, увиснали надолу ъгълчета на устата, изгаснали очи. Даже косата, прекрасната платинена коса, изглеждаше захабена и побеляла.

— Какво ти е, Верочка? Не изглеждаш добре. Толкова ли се умори по време на снимките?

— Ами да — криво се усмихна Вера. — Добре, не искам да говорим на улицата. Къде ще отидем?

— Тук наблизо са „Холивудски нощи“.

— Добре, да вървим. Аз там ползвам намаление. Наистина след снимките забогатях — Вера тъжно се усмихна, — но не се знае за колко време ще трябва да ми стигне това богатство.

Те седнаха в най-отдалечения ъгъл и си поръчаха по един коктейл. Горбовска извади пакет цигари.

— Ти отново си пропушила? След десетгодишно прекъсване? Доколкото си спомням, на Олег това не му харесваше?

— Да. Всичко се промени. И на Олег вече му е безразлично дали пуша. Хайде да пийнем.

Алина погледна внимателно към приятелката си, която на един дъх изпразни чашата със „Синя Маргарита“.

— Какво се е случило, Вера?

— Какво? — Вера щракна със запалката и дълбоко си дръпна. — Той ме изостави.

— Кой? Олег? Не може да бъде! Вие имахте невероятни взаимоотношения…

— Невероятни… Няма нищо постоянно под слънцето. Още повече невероятно. Така ни учи месията Бояринов.

Тя злобно се разсмя и млъкна. И каза съвсем тихо:

— Ах, Аля, аз разруших всичко с ръцете си. Или той разруши всичко с моите ръце. От смяната на местата на събираемите…

— Почакай! Кой го разруши? Олег?

— Бояринов. Хайде да си поръчаме по още един коктейл:

— Почакай. Аз, разбира се, ще поръчам, ти си пийни и се опитай да ми разкажеш какво се е случило с вас на тези снимки.

— Ти вече наясно ли си? — Приятелката й вдигна очи.

— Тъкмо аз не съм наясно. Но Москва се пълни със слухове. Чуват се всякакви идиотски приказки. Затова искам да разбера от теб кое е истина, а кое лъжа.

— Всичко е истина и всичко е лъжа. Голите факти са, че Олег започна да ме ревнува от Бояринов, имаше връзка направо на снимачната площадка и накрая ме напусна. Но всичко не е толкова просто. Изобщо не е толкова просто… Той е дявол, този Бояринов. Отначало ме съблазняваше като змията Ева. Именно — съблазняваше. Очароваше, омагьосваше. Нали за десет години бях отвикнала от мъжко внимание. Олег — и само той. Семейството — и нищо повече. Но актрисата винаги си остава актриса, дори ако десет години си стои вкъщи. На актрисата са й необходими почитатели, поклонници дори ако не си го признава даже на самата себе си. А какъв почитател може да бъде Олег? Той е глава на семейство, съпруг и баща. И не е никакъв почитател. Той прекрасно разбира всичко това, нашият Бояринов. Той ли не разпознава диамантите… Толкова искрено се възхищаваше от мен, толкова се интересуваше от живота ми, възлагаше на мен такива надежди! Казваше, че е заложил именно на мен. На моята сексуалност, на моя талант… Господи, какви ли не ги говореше през онези вечери, които прекарвахме заедно! Очите му, гласът му, неговите интонации…

— Заедно прекарвахте вечерите си?

— Ами да. Той така работи. Изобщо имаш ли представа за какво е филмът ни?

— В най-общи линии. Сънища, еротика, разпадане на семейството. Нали ти ми разказа сценария преди началото на снимките.

— Ами да. Само че ти го казваш с три приказки, а той говореше часове. Говореше разпалено, омайващо. Направо ме омагьоса. И — да, аз се прибирах вкъщи късно. Сега ми е трудно да обясня тогавашното ми състояние. Но тогава, преди два-три месеца, бях сигурна, че това е необходимо за ролята. Репетиционен процес.

— А как реагира на това Олег?

— Ужасно. Полудяваше. Той ходеше след нас по всякакви партита, следеше ме с бинокъл, когато Бояринов ме докарваше късно вечер вкъщи. Ние се сбогувахме до блока, а Олег ни следеше през прозореца как си взимаме довиждане. С бинокъл.

— Твоят Олег? Следял те? Не вярвам на ушите си.

— И това още не е най-лошото. В една такава вечер той…

— Какво? Защо млъкна? Щом си почнала, казвай всичко.

— Ах, Алина, аз ти разказвам такива неща, които на никого никога не бих казала…

Сервитьорката, симпатично момиче с кестеняви къдрици, им донесе чашите с коктейли.

Вера пак изпи всичко почти на един път.

— Олег ме изнасили. Толкова грубо, толкова гадно… И тогава нещо се преобърна. Сякаш в мен се счупи някакъв часовник. — Вера си запали цигара. — Изпаднах в нервен срив. И заради проблемите с Олег, и заради десетгодишното прекъсване в снимането. Изведнъж разбрах, че се страхувам от този филм, страхувам се от камерата. Изглежда, че това беше някакво инстинктивно чувство за опасност… Бях готова да разваля договора. И ако тогава бях го направила, Олег щеше да ме подкрепи. Но Бояринов вече ме виждаше като с рентген. Той ме закара на вилата си. И там… — Вера дълбоко си дръпна и обърна лицето си от Алина. — Разбираш ли, той беше толкова нежен… Направи го толкова предпазливо и с такъв трепет…

— Разбирам — тихо я прекъсна приятелката й. — И Олег разбра за това?

— Той го видя. На другия ден, на снимачната площадка. Моите усещания, те напълно съвпадаха с текста на ролята… Олег разбра всичко.

— И какво?

— Той се затвори в себе си. Никакви скандали. Работа и само работа. Снимките бяха само в павилион, никакви външни. Не трябваше да се чака слънце или дъжд. И ние наистина работехме по десет-дванадесет часа на денонощие. Бояринов е деспот, каквито рядко се срещат.

Всичката нежност и трепет изчезнаха, сякаш никога не ги е имало.

Вера допи коктейла си.

— Знаеш ли какво, хайде да си поръчаме нещо по-силно. Нищо не ме хваща, направо кошмар.

— Добре. Но при едно условие: с някакво горещо мезе. Иначе ще се напиеш.

Вера кимна. Алина отново извика сервитьорката и направи поръчката.

— И какво стана после?

— После, след седмица или седмица и половина, когато заснехме почти всички мои епизоди, се разболя Сонечка. Оставяхме я със свекървата, а тя не знаеше колко болнаво дете е Соня. Тоест на теория знае, но тя никога не я е гледала и затова всъщност не знае. Накратко казано, Соня се разболя. Висока температура, гърло. И Бояринов, който е деспотичен като Пиночет, изведнъж ме пусна да се прибера вкъщи за няколко дни. Защото по-нататък следваха епизодите с Олег. Неговите фантазии и сънища.

Сервитьорката донесе коктейлите „Зомби“ от тъмен и бял ром „Бакарди“ и шишчета от есетра.

Вера веднага надигна чашата.

— Охо. Смъртоносно нещо…

— И какво стана по-нататък?

— По-нататък? Десет дена живях вкъщи практически сама, тоест заедно със Соня. Олег го нямаше. Докарваха го само да спи. Но и пристигайки си вкъщи, той не виждаше нито мен, нито Соня. Онова, което Бояринов направи с мен, го направи и с него. Олег беше като зомбиран. Знаеш ли, аз си мисля, дали той не е спал и с него? — каза по-тихо Вера.

— Яж! Фантазираш си! — заповяда Алина.

— Не, първо искам да приключа, защото после… — Очите й заблестяха от готовите да бликнат сълзи. — И ето че аз се връщам след десет дена на снимачната площадка и виждам, че мъжът ми коренно се е променил. Никаква скованост, пълна освободеност. Той живееше в еротичната си роля така, все едно че плуваше в топло южно море: с лекота и удоволствие. Изобщо не ме забелязваше. Беше изцяло погълнат от своята партньорка… тази млада кучка…

Вера се извърна и изхлипа. Алина стисна ръката на приятелката си.

— Не си спомням как приключихме тези дяволски снимки. Как мина озвучаването. Но веднага след края им Олег си стегна багажа и се пренесе при нея. Бояринов се крие от мен като някой престъпник. Той използва мен, Олег, нашия щастлив брак, нашия дом-крепост. Той разруши всичко това, счупи го с гнусните си ръчища. И го хвърли на боклука. Олег се уреди. А аз какво да правя? Аз, която след около две години ще навърша половин век? За този месец и половина отслабнах с десет килограма. Цялата ми кожа увисна като палто на закачалка. Ти и сама виждаш тези бръчки, тези провиснали меса. На кого съм притрябвала?

Вера се разплака. Горчиво и безутешно като малко момиче. Хората почнаха да се обръщат към тях.

— Тихо! Престани, чуваш ли? — Алина здраво стисна ръката на приятелката си. — Бояринов е невероятен мръсник. Той е циничен до мозъка на костите си и разрушава всичко, до което се докосне. Той затова е измислил и такъв филм — за разрушаването, краха на истинските стойностни взаимоотношения. Но не за него става въпрос. Него Бог ще го съди. Става въпрос за теб. Ти трябва да преживееш това и ще го преживееш. В дадения момент не можеш да промениш ситуацията, но можеш да промениш себе си. Не знам дали Олег ще се върне при теб — при тези думи Вера болезнено потрепери, — тихо, тихо! И не знам дали това сега е възможно за двама ви. Но животът е пред теб, чуваш ли? Знам какво трябва да направиш сега. Спри да плачеш, плюскай есетрата и ме слушай. Чувала ли си за доктор Нестеров?

 

 

Турецки паркира пред блока с ярка неонова табела „Hollywood Nights“.

Влезе вътре. Залата на бара имаше доста голям киноекран, над който се кипреше цитат от Юрий Левитански: „Живот мой, кинематографийо, черно-бяло кино!“

Стилът на заведението също беше издържан в черно-бяло. По стените висяха огромни черно-бели портрети на филмови звезди, афиши от премиери на прочути филми.

Александър отиде на бара, започна да разглежда менюто. Алкохолът в заведението се предлагаше изключително във вид на коктейли. Турецки не можеше да понася всякакви бъркочи, но в чужд манастир… Като начало си поръча „В-52“. Седна до бара, запали си цигара и се огледа.

Нямаше много хора. Изглежда, основната публика се събираше към полунощ, след края на спектаклите и другите професионални ангажименти. В ъгъла на малка масичка седяха две дами. В едната от тях Саша разпозна известна телевизионна водеща; другата… Аха, това беше Вера Горбовска, известна актриса от близкото минало. Дамата изглеждаше доста зле.

В другия край на залата се веселеше компания от млади кинодейци. Саша позна сина на известен режисьор, който също вече се изявяваше като режисьор. С него имаше още двама младежи и две девойки.

А къде беше обслужващият персонал? Ето че от врата, водеща към служебната част на заведението, излезе Настя. Саша се обърна. Настя мина покрай него с поднос, върху който стояха две чаши със синьо на цвят питие и покрит със салфетка пепелник. Той проследи с поглед пътя й.

Аха, Настя обслужва Горбовска и нейната приятелка. Тя правеше това със сигурна ръка, с чувство за собствено достойнство. Виждаше се, че момичето напълно е усвоило страничната професия. И униформата й отиваше. Черно панталонче и снежнобяла риза. Простичко и с вкус. Намек за „черно-бялото кино“?

Какво пък, значи и ние сме за този район. След като изчака Настя да се прибере в дълбините на кухнята, той гаврътна своя „Боинг“ и седна на масичка, която беше в непосредствена близост с тази на прочутите дами. Барманът направи някакъв знак и в залата отново се появи Настя с менюто в ръце. Тя се доближи до неговата маса.

— Здравейте, приказно дете! — усмихна се Саша.

— Здравейте! Щастливи сме да ви посрещнем в нашия бар.

Тя сложи менюто пред него. Той леко я докосна за китката.

— Не се сърди, Настенка! Не съм виновен, честна дума!

— Вече не се сърдя. — Настя го погледна съвсем равнодушно.

— Аз бих могъл да дойда за през нощта, но ти самата изчезна някъде.

— Не ми трябва да идваш само по нощите.

Тя издърпа ръката си.

— Какво ще поръчате?

— Нещо по-силно. Имате ли чисти питиета? Обикновена водка например?

— Не. При нас се предлагат само коктейли. Ще поръчате ли?

— Ще поръчам, къде да ходя… Хайде. Нека да е този, с джина.

— „Том Колинз“?

— Да, само без пудра. Не мога да понасям пудра. Още повече пудра захар.

— Добре. Ще ви го направят без пудра.

— Ядки, маслини. И още един коктейл за дамата.

— Вие сте с дама?

— Надявам се. Нали ще седнеш при мен поне за десет минути?

— Абсурд, аз съм на работа — студено каза Настя и се отдалечи.

Какво става тук? Направо някакъв „Есенен маратон“. Ето го и Басилашвили, който му се усмихва от портрета. Като близък на близък…

На съседната масичка някой високо изхлипа. Саша едва не си обърна главата, едва се сдържа.

Настася донесе коктейла, сложи чинийките с ядките и маслините, смени пепелника.

— Пожелавам ви приятно прекарване!

— Настя! Какво ти става? Ти не си такава! Нали си добро момиче!

— Девойче! — повика Настя телевизионната звезда.

Настя веднага изтича към съседната маса.

„Господи! Колко съм уморен — помисли си Турецки. — И изобщо това трябва ли ми? Добър въпрос“ — отговори си той, запали си цигара и започна да си пийва самотен сред толкова много хора.

Настя отново мина покрай него. Сега на подноса се беше разположило блюдо с шишчета и отново имаше коктейли. Всичко това отпътува за съседната маса.

„Обаче! Добре си почиват госпожиците!“

Саша извади от куфарчето си вестник и се направи, че задълбочено чете, докато пуши и си пийва. Всъщност мислеше как да живее по-нататък.

На съседната маса нещо ставаше. Саша вече чуваше не хлипане, а истински женски плач. Като изви очи, той откри, че плаче Вера Горбовска. Ама че работа!

Известните също плачат! И тогава той чу фамилията, която се беше загнездила в мозъка му като таблицата за умножаване. Говореше приятелката на Вера, телевизионната водеща.

И казваше много поучителни неща:

— Стига си ревала, плюскай есетра и ме слушай. Чувала ли си за доктор Нестеров? Виждам, че не си. Нали прекара десет години в кухнята, а след това веднага, като някое извънземно — хайде на тези снимки. Та значи така. Има един забележителен лекар — доктор Нестеров. Той провежда курсове на подмладяваща терапия.

— Няма да си правя никакви операции, остави ме на мира, Алина — изхлипа Вера. — Ето, Маша си направи липосукция, и какво? Инсулт.

— Това, за което ти говоря, не е операция! Това са инжекции. Като ваксина срещу бяс. Десет-петнайсет инжекции. Прави се стационарно. Ще легнеш за две седмици и ще излезеш млада хубавица.

— Но по какъв начин?

— Е, аз не съм запозната с механизма на действие. Но това не е важно. Важен е резултатът. Човек се подмладява. Изцяло. Не само отвън, а като цяло — целият организъм! Мускулите придобиват тонус. Кожата се опъва без всякаква хирургична намеса! Ендокринната система работи както преди. Още и дете ще родиш!

— На кого?

— Ще намерим на кого.

„Не разбрах. Какво значи това? Нестеров продължава да работи? Тайно?“ — учуди се Саша.

С ъгълчето на другото си око той видя, че Настя, на която й беше забранено да общува с клиенти, седи в младежката компания до сина на известния режисьор, и той също режисьор. И весело се смее, като от време на време поглежда към Турецки. Хубаво, сега това няма значение, щом родината е в опасност.

Саша отново се превърна целият в слух.

— Аз чух, че клиниката на Нестеров са я затворили — измърмори разплаканата Горбовска.

— Аха! Значи все пак си чула за това? Не си съвсем остаряла.

— Ами да, говореха по време на снимките. Някой се канеше да ходи при него. Но казаха, че са го закрили. И освен това за там много се чака и струва безумно скъпо.

— Да, ама не! — възкликна Алина. — Нестеров го затвориха, това е истина. И по принцип той има болно сърце. Често боледува. Затова пък отвориха друг център. Където правят същото нещо. Прави го най-добрият, любимият ученик на Нестеров.

— И кой е това?

— Литвинов. Чувала ли си тази фамилия?

— Не.

— Това е така, защото току-що започна. Докато си наеме помещение, всякакви там разрешителни… засега при него няма никаква опашка. И е по-евтино, отколкото при Нестеров. А пък метода го владее не по-лошо от учителя си. Така че напред, приятелко! Нали сега имаш пари?

— Да, но те трябва да ми стигнат задълго. Аз имам дъщеря.

— Глупости! Ти сега просто трябва да се възродиш. От пепелта. Парите трябва да се инвестират във външността. Това е най-изгодният начин на инвестиция. Ще видиш, всичко ще ти тръгне като по вода. Твоят Олежек ще се върне, защото няма по-свястна жена от теб. Тогава ти ще се замислиш трябва ли да го прибираш или не. Може би ще намерим друг. Още по-готин. Виж ги колко са много, чували с пари, мотат се напред-назад. Сега… Скоро филмът ви ще тръгне по екраните на кината. Сигурно ще ви предложат за „Ника“ и за всички останали награди. Може дори и за „Оскар“, като най-добрия европейски филм. И какво, да не искаш да получаваш награди с такава, да ме извиняваш, мутра като сега?

Последният аргумент, изглежда, изигра ролята си.

— А къде е това? Къде трябва да се отиде? И колко струва всичко?

— Тази клиника се намира на територията на закрито предприятие. За да няма прекалено голям наплив. Засега възможностите им са ограничени. Още не са започнали да работят на пълни обороти. Затова още не се рекламират.

— А ти откъде ги знаеш тези неща?

— Верочка! Знае онзи, който иска да знае. Аз също ще отида там.

— Наистина ли?

— Да! Че ти до мен да изглеждаш първа хубавица, а аз до теб — някаква баба? Ще изкараме курса заедно!

— Това е супер! Тогава съм съгласна! А къде се намира това?

— На „Дубровка“. Там има такова закрито предприятие. Системата е само с пропуски, всичко е много строго. Утре ще отида дотам.

— А не може ли да се звънне по телефона?

— Не може. Трябва да се отиде. Лично да се говори с Литвинов. Той е там всеки четвъртък. Ако искаш, може да отидем заедно. Вземи си и пари. Може веднага да ни приемат.

— Почакай малко. Трябва да закарам Сонечка при мама.

— Добре. Уреди я при майка ти за две седмици. А аз утре ще отида дотам и ще внеса аванс. Съгласна ли си?

— Да!

— А сега вкъщи! Трябва да се наспиш. Аз ще те закарам. Разбрахме ли се?

— Добре! — Вера явно се развесели.

— Девойче! — Алина извика Настя.

Онази с явно нежелание изостави младежката компания и се насочи към дамите, като се стараеше да не гледа към Александър.

— Девойче, след това елате и при мен, ако обичате — повика я Саша.

Тя кимна, минавайки покрай него. Турецки усети познатия лек аромат и сърцето му отново се сви.

Вниманието му се превключи върху звънящия джиесем.

— Ало.

— Саня? Къде си? — изгърмя гласът на Грязнов.

— Защо?

— Имаме тъжни новини. Литвинова сложи край на живота си.

— Какви ги приказваш? Как?

— Включила газта на шест. Седяла цял ден с глава навряна във фурната.

— Ужас!

— Това не е всичко. Вечерта се прибрал Литвинов. Направо не разбирам как не е усетил миризмата.

— Той има синузит. Не усеща миризми — каза Турецки, който вече беше разбрал за какво става въпрос. — И какво? Взрив?

— Представи си. Каквото искал, това и получил, да ме прощава Господ.

— Живи ли са?

— И двамата са мъртви.

— Има ли други жертви?

— Съседът. Онзи старец, който я доведе при мен. Кухните им са една до друга. Слава богу, други жертви няма. Едно време строителството беше яко, не като днес.

— Дявол да го вземе! Ние сме виновни! Трябваше да я приберем. Още щеше да е жива!

— Тогава аз съм виновен. Аз й казах цялата истина. И какво сега? Може би това е работа на провидението? Всичко започна с взрив и с взрив завърши. Но при нас има къде по-страшна новина… Ти чу ли за „Норд-Ост“?

— Не. А какво има?

— Ама и ти си един! Къде се губиш? Нима там, където си ти, няма нито радио, нито телевизор?

— Какво се е случило? — изкрещя Турецки.

— Взеха ги за заложници. Цялата зала. Нима не знаеш? Аз тъкмо отивам там, в щаба на „Дубровка“.

— Ами че на мен там са ми… — Гласът на Александър падна, сякаш някой го стисна с ръка за гърлото.

— Каквоо? — изкрещя Грязнов. — Къде са Ирина и Нина?

— Там са, в залата… — едва можа да каже Саша.

Турецки не си спомняше как хвърли на масата смачканите банкноти, как изскочи на улицата, как бясно караше по „Дубровка“, тикайки служебното си удостоверение в лицата на спиращите го катаджии. Това беше някакъв страшен сън. Радиото му в колата беше включено и през целия път Саша слушаше за заплахите, които отправяха терористите. За това, че вече беше убит един заложник.