Фридрих Незнански
Убийствена красота (24)

Глава 24
Покаяние

Той тихо отключи, като искаше да направи изненада от ранното си прибиране.

От кухнята се чуваха гласове. На гости на Ирина беше приятелката й Тамара. Същата онази еманципирана дама, която не успя да съблазни Грязнов. Те говореха доста високо, чу се неговото име. Саша замря до вратата.

— Ирка, разбери, мъжът след четиридесет е тежък случай.

— Турецки ли имаш предвид? Той винаги си е бил такъв. Но всичко това беше някак си в реда на нещата, между другото. Научих се да не реагирам на това. Сега нещата са други. Той се влюби.

— Казваш, че тя е съвсем млада?

— Момиче. На двадесетина години. Вече всичко ми съобщиха.

— И кой?

— Има добри хора. Тома, аз не съм сляпа. За какво са ми факти? Аз си имам свои факти. Лични.

— Какви? Той да не би в леглото…

— Не искам за това, Тамара! Извинявай.

— Ами да, разбирам те. Ирка! Трябва да се заемеш със себе си! Сериозно! Погледни се — в ъгълчетата на очите имаш цели паяжинки. Имаш бръчки и около носа и устата. И на челото.

— Напразно ми ги изреждаш. Виждам се в огледалото.

— Трябва нещо да се направи!

— Пластична операция? Нищо няма да си правя. Гледам ги всички тези… оперираните… Те са по-грозни от смъртта.

— Това не е операция. Това е нов метод. Ти се подмладяваш, разбираш ли? Цялата! Целият организъм! И ще бъдеш като момичето, по което той е пощурял.

— Тамара, стига толкова! — прекъсна я Ирина. — Не искам никакво подмладяване! Това е унизително, нима не разбираш? Нима съм му необходима само млада, без нито една бръчка, вечното момиче? Аз изживях с него един цял живот! Родих му дъщеря. Чаках го по цели нощи и се молех дано с него не се е случило нещо! Дежурех до леглото му по болниците, когато всякакви бандитски куршуми… и други такива… Да, може би това ме е състарило. Но аз не искам да се срамувам от нито една своя бръчка, чуваш ли? Искам моят мъж да ме обича заедно с наближаващата ми старост, разбираш ли? Искам да остарявам достойно, с него или без него! — Гласът на Ирина започна да звънти.

Саша тежко се отпусна върху стола в антрето.

— Кой е? — изплашено извика Тамара.

— Аз съм — отзова се Александър.

Той стана, държейки в ръце букет хризантеми. Бледожълти, остролистни. От онези, които Ирина най-много обичаше.

Тамара надникна от кухнята.

— Ой, Ириша, я виж. Мъжът ти си е дошъл, че и с цветя. Аз ще си тръгвам, че стана късно.

Тя бързо мушна краката си в ботите, а ръцете — в ръкавите на кожуха, който й подаде Саша.

— Хайде, сдобри се — високо прошепна Тамара. — Аз съм я подготвила.

Глупачка! Такива приятелки трябва да ги убиват още като се родят, помисли си Саша, затваряйки след нея вратата. Букетът остана да лежи на табуретката.

Саша отиде в кухнята. Жена му стоеше до прозореца с гръб към него, с високо вдигната глава. Не му беше необходимо да вижда лицето й, за да знае, че преглъща сълзите си. Вкарва ги обратно в очите си. Лявата сълзичка послушно ще се прибере в дълбочината на сивото око, а дясната ще се търкулне по бузата.

Той отиде до нея и я обърна към себе си. Наистина по дясната буза се стичаше сълза. Ира веднага я изтри с ръка.

Той хвана ръката й и я притисна към устните си. Тя цялата се скова като птичка, която още не е решила дали трябва да отлети завинаги, или да остане още малко. Саша гледаше лицето на жена си. Не беше го поглеждал отдавна, месец и половина. Поглеждаше го и веднага отместваше очи. А сега то, нейното лице, беше цялото пред очите му. И той видя лъчите на бръчиците, осеяли ъгълчетата на очите й. И напречните — на челото. Една, две, три. А преди месец и половина изобщо ги нямаше. И бръчките около носа и устата бяха станали по-дълбоки, изостряха лицето й. Господи, какво прави той с нея?

Ирина видя израза на очите му и издърпа ръката си.

— Какво? Съжаляваш ли ме? — попита тя с насмешка и вдигайки глава, мина покрай него.

Саша се обърка, защото тя много точно отгатна чувството му.

— А къде е Ниночка?

— При приятелка. На рожден ден. Помоли ме да остане да пренощува там. Вечер е страшно да се прибира сама.

— Как така? Ти си й позволила?

— А ти си против? Да не би да имаш причини да й забраниш?

Саша излезе след нея в антрето.

— Какво е това? — Ирина посочи букета.

— Господи! Аз забравих! Твоята Тамара ми отвлече вниманието! Между другото тя е глупачка. Това е за теб, Ириша!

— За мен? Какво е станало, срещата не се е състояла?

— Пълни глупости! — отговори автоматично Турецки.

Пак улучи десетката! Макар че букетът беше купил за нея, за Ира!

Жена му влезе в стаята на Нина и врътна ключа. Това пък какво беше? Ново двайсет!

— Ира! — каза той през вратата. — Хайде утре да отидем на ресторант, а? Получих премия.

— Ние с Ниночка утре отиваме на мюзикъл.

— Какъв такъв мюзикъл?

— „Норд-Ост“. Много популярно произведение. Това е по Каверин. „Двамата капитани“. На Нина ще й бъде интересно.

— Аз с вас ли съм?

— Ти, Сашенка, не си с нас. Лека нощ.

 

 

Марина Илинична изпрати личната лекарка до вратата.

— Така че, душице, всичко ви е наред. Нека Марат Игоревич ви мери кръвното всяка вечер. Лекарства си имате. А пък ако има нещо спешно — ще ме извикате.

— Иска ми се да изляза навън.

— Разбира се, излизайте. Отначало най-добре с някой друг. Нали цял месец не сте излизали. Може да ви се завие свят. Помолете някого от съседите. Ето например Александър Степанович. И на него ще му е по-весело да се разходи с вас. Че ей сега бях при него: скучае. Все се моли Господ да си го прибере — въздъхна лекарката. — Е, аз ще тръгвам. Довиждане.

Литвинова отвори вратата и изпрати лекарката. Веднага се отвори вратата на съседния апартамент.

— Маринушка! Здравей! Нещо отдавна не съм те виждал. Не идваш. Забрави ме мен, стареца.

— Аз… — В очите на Литвинова изведнъж се появиха сълзи.

— Точно така, скарайте й се, Александър Степанович — каза докторицата и се скри в асансьора.

— Ти защо си толкова тъжна? Или имаш някаква мъка?

— Мъка… — прошепна Марина и внезапно отчаяно се разплака.

— Я ела при мен.

Той издърпа Марина в апартамента си и тръшна вратата.

— Казвай, какво се е случило? Аз всичко ще разбера. Не се самоизяждай. И така се досещам.

— Ох, чичо Саша, чичо Саша… Колко се уморих да съм сама. Нощем изгарям от омраза, а денем от разкаяние. Аз убих човек… — Тя застена, отпусна се върху стола.

Александър Степанович седна до нея.

— Казвай! Излей си душата, защото иначе ще се задушиш!

— Това за бомбата аз го измислих. Над нашата врата.

— Така ли? Ти ли беше?

— Е, не сама. Митя ми подсказа. Има един човек, много лош… Той иска да погуби моя Марат. Аз исках да му попреча. И уредих покушението. Все едно срещу Марат. За да арестуват онзи човек. Ала това не се случи — тя говореше бързо, хлипаше, бършеше си носа с края на роклята. — Тогава Митя ме подучи да повторя взрива. Но пак така, наужким. И ние с него избрахме друга жертва.

— Ти какво, сама ли я избра?

— Не. Марат вече знаеше. Той се сети след първия път, започна да ме разпитва. А аз не мога да го лъжа. Всичко му разказах. Той отначало ми се скара, а после каза, че по-добре е да сложим взривно устройство на този, Климович. Защото е голям началник. И сега милицията ще бъде длъжна да реагира. И аз се съгласих. Аз, чичо Саша, с вашата кола закарах дотам Митка, за да види този Климович. И той обеща, че ще направи такова устройство, че ще гръмне само малко. Малък заряд. Като димка. И само ще одраска Климович. Господи, аз нали нищо не разбирам от тези работи! Как можах да се съглася? Като отнесена бях… За мен само едно беше важно: Марат да е спокоен. А пък Митка този Климович го разкъса на парчета.

Жената зави, забила лице в рамото на стареца. Той я галеше по косата и й говореше:

— Тихо, Маринушка, ти не си виновна, Бог всичко вижда.

— Но знаеш ли кое е най-ужасното? Че се зарадвах, защото започнаха да разследват делото! Ето, казах си, сега този, дето ни обижда, ще го приберат. Защото излизаше, сякаш той е организирал взрива… Ето докъде стигнах… Само че не го прибраха. А Митка умря на вилата ни. Марат го закара там. И след седмица той умря там… Страхувам се…

— Че той и тебе ще те убие?

— От всичко се страхувам. Страхувам се, че аз ще убия. Че ще го убия този човек, Нестеров. Как да продължа да живея? Аз и така сънувам кошмари. Този Климович, дето го разкъса взривът. И жена му плаче над него. А освен това сънувам, че Марат ме души. Аз се събуждам… Имам задух. От кръвното. Господи, какво да правя? И тези нощни позвънявания. Не спират… Пак е той, Нестеров. Страхувам се, че ще го убия…

Тя изхлипа за последен път. Изтри с ръкав лицето си. Обърна се към стареца и каза със сериозен тон, изговаряйки отчетливо думите:

— Аз наистина ще го убия, чичо Саша.

— Господ да е с теб, гълъбче! Какви ги приказваш? — Той започна често-често да прекръства ту себе си, ту нея. — Това е все той, злодеят, иска да погуби чистата ти душа.

— Кой?

— Той, той. Той иска да те вкара на топло. Нали при мен идваха следователи и ме питаха за колата. Дали съм ти я давал през онзи ден? Казах, че съм ти я давал, прости ми, на стареца, но не мога да лъжа. Казах, че не си спомням за какво ти е трябвала. Но от тях, Мариша, не можеш да се скриеш. И от себе си не можеш да се скриеш. Ето, на тебе силите ти стигнаха само за един месец. И сама излезе на светло. А те ще те извикат. Ще започнат да ти задават въпросчета. А ти не умееш да лъжеш, гълъбице моя! Сама ще се издадеш. А къде ще се скриеш от съвестта си? Това цял живот ще се явява в сънищата ти, разбираш ли? А ти виж още какво си замислила! Ами помисли ли за родителите си? Те те гледат отгоре, страдат. А за Господа помисли ли? Наказанията понякога са толкова жестоки. Хорският съд не струва…

— Какво да правя? — заплака Марина.

— Какво да правиш? Трябва да отидеш направо при тях. И да разкажеш всичко както си е.

— Къде? В прокуратурата?

— Да. Няма да можеш да живееш с този грях, повярвай ми. Аз съм възрастен, минал съм през войната, всичко съм видял. Струва ти се, че на война всичко е справедливо? Ние сме в правото си! Браня своя дом, своята жена, своето дете. Обаче германеца, дето го убих, си го спомням и до днес. Виждам очите му. Той няма оръжие и е застанал на колене пред мен. А аз стрелям в него… И досега се опитвам да измоля прошка за този мой грях… И ти няма да можеш да забравиш. Хайде, душице, стягай се, да тръгваме. Аз ще те заведа. Послушай ме какво ще ти кажа: завещал съм ти апартамента си. Посмъртно. Сега той ще ни потрябва по-рано. Ние ще го продадем. Аз ще си доживея живота и в една общинска стая. Ще ти наема най-добрия адвокат. Защото ти имаш светла, но заблудена душа. Той те вкара тебе в грях, мъжът ти.

— Аз няма да отида при Турецки. Той за нещо ненавижда Марат.

— Тогава ще отидем в МУР. Муровците ми оставиха телефона си. Сега ще се обадя и ще кажа, че ние с теб ще отидем. Аз ще те заведа. Няма да те изоставя, не се страхувай.

Турецки седеше в кабинета си, когато с него се свърза Грязнов.

— Саня, току-що се обади Литвинова. Иска да дойде при нас и да даде показания.

— На теб ли?

— Да. Съседът й я придумал.

— Старчокът?

— Да. Първо той говори с мен. След това тя.

— Защо не при мен?

— Тя е настроена срещу теб. Смята, че защитаваш Нестеров.

— Добре. Нека дойдат при теб.

— Знаеш ли какво, я изпрати при мен Безухов с документите по делото. Всичко се случва. Може да почне да ми увърта, да разправя врели-некипели.

— Ще го пратя. Само че ти, Слава, се опитай да не й казваш за изневярата на мъжа й.

— Ще се опитам. Но зависи как ще се обърнат нещата. Ти пък какво толкова я пазиш? Това е само моментно състояние: приискало й се да се покае. А после ще премисли, пак ще се скрие в дупката, няма да можем да я измъкнем оттам. Пак ще си вземе болничен или нещо друго ще измисли. Трябва да я стиснем за гушата, докато е размекната.

— Ами хубаво, стискай я, само гледай да не я усмъртиш — одобри Турецки.

В кабинета на Грязнов надникна секретарката Зинаида:

— Вячеслав Иванович, имате посетители.

Грязнов стана от бюрото и се приближи до вратата.

Зад нея стоеше нисък закръглен старец, който държеше за ръка Марина Литвинова.

— Добър ден — поздрави Грязнов.

— Здравей, добри човече — старецът го погледна със светли, почти прозрачни очи. — Ето, дошли сме при теб да се покаем.

— Кои сте тези — ние?

— Маринушка и аз. Ти я изслушай и помни: тя е добър човек, това всеки ще ти го каже.

— А вие за какво сте виновен?

— Дадох й колата си. Вкарах я в изкушение.

— Добре. С колата ей сега ще… Зина, изпрати Александър Степанович при Безухов. Александър Степанович, ще ви разпита следователят, който идва при вас.

— Един такъв с големи уши? Добро момче. Само вие без мен не обиждайте Маринушка.

— Че кой ще я обижда? — каза Грязнов. — Влизайте, Марина Илинична. Зина, изпратете оператор в кабинета.

Литвинова и Грязнов останаха насаме.

Тя седна на предложения стол. Гледаше с апатичен, угаснал поглед. Влезе мъж с видеокамера. Той се настани в ъгъла на кабинета и камерата тихо забръмча.

— Марина Илинична, искате ли чай?

— Не. Дошла съм да кажа, че убих човек — каза Литвинова с безцветен глас.

— Кого?

— Вадим Яковлевич Климович.

— Защо?

— За да вкарат Нестеров в затвора.

— Ваш личен враг ли е Нестеров?

— Да! Той е враг на мъжа ми!

— На мъжа ви, но не на вас.

— Това е едно и също.

— Как стана убийството?

— Предишната вечер…

— Кажете датата.

— На единадесети септември аз пристигнах пред онзи блок, в който живееше Климович, това е на улица „Строителна“, и го показах на нашия електричар, Круглов.

— Как го показахте? Седяхте ли някъде? А с какво бяхте облечена?

— С яке и панталон. На главата си бях сложила бейзболна шапка, за да си скрия косата.

— Ясно. А после?

— Аз седях в колата до блока, в който живееше Климович. А Круглов се доближи до входа. Бяхме се разбрали, че когато видя Климович, ще запаля колата и ще завия зад ъгъла. И ще чакам Круглов на улицата. Така и направихме. Той обеща да направи така, че… че Климович само да го одраска… А той се взриви…

— Тоест взривното устройство е било поставено от Дмитрий Круглов?

— Да. По моя молба.

— А защо избрахте точно Климович?

— Така каза Марат.

— Тоест мъжът ви е бил в курса на нещата?

— Не… Тоест след първото покушение той се досети, че това е моя работа.

— Как се досети?

— Аз излязох след него на стълбищната площадка, когато той тръгваше на работа, и му показах кутията с взривното устройство.

— Значи вие му я показахте, а не той на вас? Затова нещо все не излизаше…

— Да, аз бях. Направих се на разтревожена, започнах да питам каква ли е тази кутия? Извикахме Круглов и той я обезвреди. Това вече го знаете. А вечерта мъжът ми започна да ме разпитва за взривния пакет и аз му разказах истината.

— Марат Игоревич разбра истината и ви посъветва да си изберете нова жертва?

— Аз сама така реших. Защото Нестеров продължаваше да ни съсипва живота.

— И Марат Игоревич ви посочи кого трябва да взривите?

— Не да взривим, а да изплашим.

— Добре, да изплашите. Но той избра Климович?

— Да. Той каза, че Климович е по-висшестоящ човек и милицията ще вземе мерки. И че Нестеров ще го приберат на топло.

— Вие казахте, че Нестеров ви се е обаждал чак до смъртта на Климович?

— Да. Почти всяка нощ.

— А знаете ли, че той три седмици е лежал в болница и не е могъл да ви се обажда?

— Това е невъзможно! Той се обаждаше! Чувах гласа му!

— Гласът му може и да сте чували, но не се е обаждал той.

— Той и сега продължава да се обажда! Всяка нощ! А вие го защитавате! Знаех си, че и тук няма да намеря защита! Напразно дойдох! Турецки защитава Нестеров. Вие също! Всички сте се с душили!

— Тихо! — Грязнов така наблегна на тази дума, че жената веднага млъкна. — Искате ли да научите истината?

— Да!

— Сигурна ли сте, че искате да знаете цялата истина?

— Да.

— Кажете, как мислите, от какво умря на вилата ви електротехникът Круглов?

Марина пребледня.

— Той се отрови с водка. Сърцето му спря. Така каза Марат.

— А вие за всичко ли вярвате на мъжа си?

— Да!

— Марина Илинична, той ви лъже. Отдавна и на едро.

— Какво?

— Първо, той ви изневерява. Боли ме, като ви го казвам, но трябва. За да погледнете сериозно на това, което сега ще ви кажа.

— Лъжете! — извика Марина.

Грязнов отвори сейфа и извади дебела папка. Разтвори я и намери няколко ксерокопирани снимки в пластмасов плик.

— Вижте.

Литвинова пребледня. На снимките голият Марат прегръщаше, галеше, правеше любов с красива непозната жена.

— Това… е фотомонтаж.

— За съжаление — не. Гласът на Нестеров е бил записан от съпруга ви на диктофон. Този запис ви е пускала всяка нощ ето тази дама, от порноснимките. Ето разпечатките на разговорите им, ето какво са си говорили.

Марина се опитваше да разчете написаното, редовете плуваха пред очите й.

— Вие не можете да го прочетете. Добре, аз ще го направя.

— Все едно, няма да ви повярвам. Тук може всичко да пише!

— Добре, тогава чуйте.

Той извади портативен касетофон и включи записа. Марина Илинична чу гласа на мъжа си и непознат женски глас:

— Здрасти, зайче!

— Марат? Как си?

— Всичко си върви по реда. Тя вече почти е узряла. Днес през нощта изплю необходимия текст: ще го убия.

— От думи до дела има да се върви и върви.

— Грешиш. Не познаваш Марина. Тя заради мен ще схруска всеки. А аз вече съм й дал команда „дръж“. Така че остава една седмица, не повече. Само не се отпускай. Обаждай се всяка нощ.

— Господи, колко съм уморена!

— Ами аз? Ти поне не трябва да се преструваш. А аз съм на края на силите си. Трябва още малко търпение, любов моя! Пред нас са свободата и парите.

— Ами добре. Ще изтърпя още една седмица. Но не повече — засмя се жената.

Чу се изщракване. Касетофонът спря. Литвинова не приличаше на себе си. Лицето й беше изкривено, устата не й се подчиняваше.

— Лошо ли ви е? Трябва ли ви лекар?

Тя отрицателно поклати глава.

— Този… От коя дата е този запис?

— Този запис е от онзи ден. Пуснах ви го, за да разберете, че вашият мъж е организатор на престъпен план за убийството на един човек заради отстраняването на друг. Вие, без да искате, сте били съучастник; обаче гражданката Руденко, гласът на която чухте, е била напълно осъзнат съучастник. Тъкмо тя всяка нощ ви е пускала записа с гласа на Нестеров, направен от мъжа ви. Круглов е бил изпълнител на убийството. А когато планът за отстраняването на Нестеров е пропаднал, той измислил нов план за неговото убийство, където ролята на изпълнител е била предназначена за вас.

Литвинова дълго мълча. Най-накрая каза с равен, безцветен глас:

— Имате ли още въпроси към мен?

— Днес не.

— Сега къде ще ме откарат? В Бутирка?

— Защо? Вкъщи. Ще подпишете документ, че няма да напускате града, и толкова.

— А след това?

— Ще идвате на разпити. Следствието още не е приключено. Ще ви продължат ли болничния?

— Не, здрава съм — отговори Литвинова все със същия равен глас.

— Това е добре. Въпреки това ще наредя да ви закарат до вкъщи с кола.

— Благодаря.

Когато откараха Литвинова, Грязнов се обади на Турецки.

— Е, Саня, работата стана. Литвинова даде показания, в които си призна.

— Призна? За какво?

— Че тя е отстранила Климович. По-точно, че нейният чудесен мъж е свършил всичко с нейните ръце и ръцете на Круглов. Но тя е смятала, че Марат няма никакво отношение. Че той е по-голям светец от римския папа. Все пак се наложи да й отворя очите.

— Разказа ли й за Руденко?

— Нямаше начин. Тя иначе не искаше да повярва. Ние всички сме мръсници, а нейният е бял и добър. Утре щеше да се откаже от показанията си и хайде всичко отначало.

— Ами не знам. Може и да си прав. Но какво животно е този Литвинов! Направо не мога да го понасям!

— Сега вече ще го пипнем. Добре, хайде, дочуване.

Оперативникът закара Марина и съседа й до улица „Староконюшена“.

— Благодаря, по-нататък ще се оправим и сами — каза Литвинова с равен глас.

Те пресякоха двора, качиха се на техния пети етаж. Марина мушна ключа в бравата.

— Маринушка, как си? — попита Александър Семьонович.

— Нищо ми няма, чичо Саша — отговори Марина, отваряйки вратата. — Само съм много уморена.

— Олекна ли ти на душата?

— На душата… олекна — усмихна се Марина.

— Почини си, миличка. Аз няма да ти досаждам. — Той влезе в апартамента си.

— Благодаря.

Тя затръшна входната врата, затвори всички врати на стаите. Провери дали са затворени плътно всички прозорци. Отиде в кухнята при печката. Пусна газта на всички котлони на максимално. Отвори пластмасовата вратичка на фурната, седна на ниска табуретка за крака и мушна главата си във фурната.

„Няма нищо. Това няма да трае дълго. Скоро всичко ще свърши“ — помисли си тя.

 

 

Литвинов, както винаги, си дойде късно. Той беше ядосан. Марина цял ден не вдигаше телефона. Той се обади на портиерката, от която разбра, че жена му е ходила някъде заедно със съседа. Къде е била?

— Марина? — извика я той.

Тишина. Литвинов отиде в кабинета, свали си сакото. Наля си уиски в квадратна чаша, запали си цигара и тръгна да търси жена си, ядосано щракайки със запалка „Зипо“. В хола я нямаше. Да не би да спеше? Но в спалнята Марина също я нямаше. Той отвори вратата на кухнята…

Взривът разтресе всички етажи на съвестно построения сталински блок.