Фридрих Незнански
Убийствена красота (21)

Глава 21
Мъжки разговор

Успяха да проведат обиск в квартирата на Дмитрий Круглов чак на другия ден, във вторник. Основен елемент от обзавеждането на изчезналия електротехник беше модерна компютърна маса, на която царуваше „пентиум“ последен модел. Другото в стаята се изчерпваше с тесен протрит диван, маса, телевизор, трикрилен гардероб от петдесетте години.

На остъкления балкон имаше купчина празни бутилки. Също там, в саморъчно направена от подръчни средства етажерка, бе намерен кашон, в който криминалистите откриха пластичен експлозив, жици, таймери, взриватели — цял арсенал. Снеха отпечатъци от пръсти, които бяха в предостатъчно количество, включително по вътрешната страна на кашона и неговото съдържание. Всичко това бе изпратено в лабораторията за сравнение с веществените доказателства, приложени към делото още от Томилин.

Беше почти ясно, че образците, иззети от местопрестъпленията и намерените в дома на Круглов, са идентични. Не беше ясно къде е самият Круглов.

Турецки и Грязнов сега седяха в кабинета на Александър на „Дмитровка“.

— Така може да се каже, че сме открили изпълнителя — рошеше рядката си грива Вячеслав. — Само че за какъв дявол му е притрябвало това? Да не би Нестеров да се е сдушил с въпросния електротехник, та той да гръмне първо единия, а после другия? Много ми се иска да намерим този Круглов. Ами какво става с твоя Нестеров? Ти още не си направил отчет за последното си посещение при него. Вчерашното.

— Аз, Слава, не само за това не съм се отчел.

— Ами казвай, излей си душата.

— Представи си, Слава, ти беше прав като никога, когато заподозря, че има роман между Литвинов и Зоя Руденко.

— Така ли?! Да не си ги хванал на калъп?

— Почти. Засякох ги вчера рано-рано в неделната утрин в кафененце на Стария Арбат близо до „Староконюшена“. Не издържах, отидох до дома на Литвинов и изясних, че червенокосата дама е пренощувала в тринадесети апартамент.

— А жена му?

— Жена му не си е била вкъщи. Тя била на вилата. Опа! Да, това вече си е сериозно!

— Кое?

— Склероза. Нали вчера ми донесоха разпечатка на телефонните разговори на Литвинов от петък до неделя?!

— А на Нестеров?

— И неговите също. — Саша бръкна в сейфа и извади една папка. — Наистина казаха ми, че там няма нищо интересно — промърмори Турецки, сякаш се извиняваше пред приятеля си, — но все пак… — Ето какво. За да не хабим времето напразно, вземи ти да прослушаш записа от вчерашния разпит на Нестеров. Ето ти слушалките, че не ми е интересно да го слушам за втори път. А пък аз ще прегледам разпечатките на разговорите на нашите фигуранти.

Саша се задълбочи в съединените с телбод листове.

Петък, 20 септември, 17,25.

М. И. Литвинова се обажда на телефон 141-25-78 (служебен номер).

М. И. Литвинов Марат? Можеш ли сега да говориш? Ще полудея! (Гласът е уплашен,)

М. И. Литвинов. Ало? Какво пак се е случило? Моля те, успокой се. Ще ти си обадя след малко.

Петък, 20 септември, 77,55. М. И. Литвинов се обажда на телефон 140-38-94 (домашен номер).

Литвинов. Сега ми обясни по-спокойно всичко.

Литвинова. Той пак звъня. Следователят. (Гласът е уплашен.)

Литвинов. По телефона?

Литвинова. На вратата. Аз не отворих.

Литвинов. Откъде знаеш, че е бил следователят?

Литвинова. Маша ми се обади отдолу, от портиерната. Каза, че идват при мен. Страхувам се. Ами ако той се върне? Не мога да се оправя с него! Там е без всякакъв надзор. Може вече да е избягал! И да ми се появи тук. Като нищо, нали е луд! Марат, трябва да направим нещо! Плати му, нека да изчезне!

Литвинов. Така. Първо, браво, че не си му отворила, и занапред недей да отваряш на никого, ясно? Нека да те извикат официално, с призовка. Не си длъжна да ги пускаш в дома си. Второ: аз ей сега ще отида дотам. Така че се успокой. Като се върна — ще ти разкажа всичко. Пий валериан. Или някакво питие… Опитай се да поспиш. А, чакай, още нещо! Покани за неделя някого на вилата. Звереви или още някого… Трябва да се разнообразиш. И не се нервирай, мила! Аз съм с теб? Нали така?"

Петък, 20 септември, 19,30…

Така, какво имаме тук? Саша отгоре-отгоре прегледа текста. Ето тук Литвинова кани за неделя гости на вилата. Обажда се на мъжа си на джиесема. Притеснява се как е той. При него всичко е наред и скоро ще се прибере. И нека тя си ляга, да не го чака.

Приключихме с петък. Събота, събота… През целия ден е тихо. Аха, в осем часа вечерта Литвинова се обажда на мъжа си на джиесема. Това си го бива! Саша заби поглед в редовете.

„Литвинова (плаче, трудно говори). Марат, Марат… Тук е толкова ужасно… Влязох в къщата… Той седи на масата… Вече е студен…

Литвинов (крещи). Кой? Какво значи студен?

Литвинова. Ти знаеш кой! Той е мъртъв!

Литвинов. Как? От какво?

Литвинова. Откъде да знам? Седи на масата. До него има бутилка водка. Празна. Всякакви остатъци от храна. Паднал е с лице на масата. Отначало го повиках, после се доближих, пипнах му пулса. Какъв ти пулс! Целият е леден. Ела веднага!

Литвинов. Ама че идиот! Намерил ми е запасите, козелът мръсен! Марина, успокой се…

Литвинова. Ще дойдеш ли?

Литвинов. Не мога, на работа съм! Колата е при теб. Докато приключа работа, вече няма да има влакове.

Литвинова. Аз тук ще полудея! Не мога да карам колата!

Литвинов. И не трябва! Извикай «Бърза помощ». Ще го приберат в моргата.

Литвинова. Така ли? А какво да им кажа?

Литвинов. Кажи им така, както си е. Че сме наели работник. Живеел сам. Напил се до смърт. Ти какво общо имаш? Ще го откарат. Запиши си къде. Днес не си идвай, забранявам ти! В такова състояние не може да караш кола! Пренощувай при съседите, ако се страхуваш да спиш в къщата. А сутринта си ела. Ще решим всичко. Аз ще реша всички въпроси, разбра ли?

Литвинова. Маратик, ела, моля те! Толкова ме е страх тук! Вземи едно такси и ела!

Литвинов. Да не си полудяла? Знаеш ли колко ще струва това? А пък аз трябва още и да го погребвам. Я се стегни! Извикай «Бърза помощ»! Повикай съседите. Това е! Край!“

Саша разтърка носа между очите си. Ето защо гражданката Литвинова в неделя през деня, когато се сблъска с него във входа си, беше като луда! Сега това състояние бе разбираемо, като се има предвид, че предната вечер се е занимавала с труп. А какво е правил Литвинов? Както излизаше според разпечатките на джиесема, той беше отменил неделните гости. И толкова. И както вече знаеха, бе прекарал нощта със Зоя Дмитриевна. Ама че хладнокръвен господин!

Но пък този мой Валера! Блейка, а не ченге! Нали го питах какво има в разпечатките? Има ли нещо важно? А той какво? Глупости. Врели-некипели. Няма що, хубави глупости!

И аз съм едно магаре! Трябваше да почакам, да видя какво ще прави Литвинов! Според думите на портиерката той е заминал малко след като съм си тръгнал! И е заминал… къде? Да оправя нещата с погребението. На кого? На електротехника! Ясно като бял ден!

— Кретен, магаре!

— Кого псуваш така, Санечка? — Грязнов изключи диктофона.

— Себе си! Кретен!

— А може ли по-подробно?

— Ето, чети!

Турецки побутна листовете към Грязнов, той самият си запали цигара и застана до прозореца.

Какво да направи? Трябва веднага да се обади във всички морги. Да разбере къде е трупът на Круглов. И да се понася натам с пълна газ! Едва ли са погребали Круглов за две денонощия! Докато направят аутопсия, епикриза, всякакви справки… Турецки вдигна телефона и даде необходимите разпореждания.

Грязнов отмести листовете.

— Кой ти донесе разпечатката?

— Валера Нарядчиков.

— И какво? Той не ти ли каза, че в тях има важна информация?

— Той дословно ми каза: няма никаква важна информация. И аз метнах листовете в сейфа. Ако бях ги прочел веднага…

— Веднага — това значи в понеделник?

— Да.

— Нали ти, Санечка, ако не ми изневерява паметта, беше пред дома на Литвинов в неделя рано сутринта? Мълчиш, а?

— Да, бях, нали сам ти казах.

— Дори извика там външно наблюдение, нали?

— Да. Пристигнаха Фонарев и Чесноков. Следяха Литвинов и Руденко. Те стигнаха до метрото, а след това Руденко, следена от Чесъна, си замина вкъщи. А Литвинов се върна у дома под зоркия поглед на Фенера.

— И какво стана после?

— Какво, какво? Ти разпитваш ли ме? — започна да се ядосва Турецки. — И сам знам, че съм магаре! Пуснах Фонарев да си ходи, съжалих го — все пак беше неделя. Казах му да бъде някъде наблизо. Поприказвах си с портиерката. Предупредих я да ми се обади, ако Литвинови напуснат дома си.

— И какво, не ти се обади, така ли?

— Ами… Аз, без да искам, съм си изключил джиесема.

— Ти самият си заминал на улица „Мансуровска“, в седми блок.

— Ти какво? Следиш ли ме? — извика Турецки.

— Какви ги говориш, Саня? Хайде да пийнем и да си поговорим като мъже. Не мислех, че ще трябва да водим такъв разговор, но сега виждам, че направо се налага.

Грязнов стана и заключи вратата. Извади от дипломатическото си куфарче бутилка водка, стерилизирани краставички и хляб.

— Доста скромно мезе — отбеляза Александър.

— За да не се отвличаш от разговора — отговори Грязнов, наливайки водка в чашите. — Хайде да пием за дружбата. За нашата дружба. Нали не възразяваш?

— Не. Засега не виждам причина да не подкрепя тоста ти — правеше се на интересен Турецки.

Пиха, после замезиха с по един крайшник и краставичка.

— Краставичките са супер — отбеляза Турецки. — Ти ли си ги правил?

— Не. Зинаида ги стерилизира.

— Зинуля? Секретарката?

— Самата тя.

— Ясно.

— Саня, хайде да оставим настрана Зина и да поговорим за Настя Вересова, за Ирина и за теб.

— Направо „Сага за Форсайтови“. Откъде знаеш за Настя? Шпионираш ли?

— Голям глупак си. Ти кого помоли да ти издири адреса й? Да не си забравил вече?

— Помолих Колобов.

— Точно така.

— И той веднага ти изтропа.

— Не ми изтропа, а докладва. Защото веднага разбра, че тя не е никаква свидетелка по някакво си там дело за кражба на кифла от супер.

— Изобщо не съм казал такова нещо. Какво общо има с това кифлата?

— Казах го образно. Саня! Мислиш ли какви ги вършиш? Това момиче може да ти бъде дъщеря.

— И какво от това? На вас влиза ли ви в работата? Твоят Колобов спи с Лисовска едва ли не в сградата на МУР, твоята Зинуля ти затваря краставички. Ега ти моралистите!

— Я по-тихо. Стига си буйствал. Хайде да пийнем още малко и ще ти разкажа една притча.

— Хайде да пийнем. Какво ми е на мен? Войникът си спи, службата върви. Сипвай.

— Вече сипах.

— За какво?

— За разбирателството.

— Забележителен тост. Напред!

След като пи, Турецки помириса парченце хляб.

— Та значи, Санечка, това е будистка притча.

— Да не си преписал думите от Мойсеев? Нашия баща-криминалист?

— Това не е важно. Важна е същността. А тя е следната: стар будистки монах и неговият ученик тръгнали на пътешествие през сезона на дъждовете. И до един от придошлите ручеи видели млада жена. Както ти, разбира се, Санечка, знаеш, будистките обети забраняват даже да се поглежда жена.

— Супер! Това е интересно. Дай оттук нататък по-подробно.

— И така. Въпреки обета старият монах качил момичето на раменете си и я пренесъл през ручея. През целия останал до вечерта дълъг път младият монах негодувал наум срещу своя учител. И чак през нощта, когато си легнали да спят, той си позволил да попита: „Учителю! Как можахте да постъпите по този начин? Това противоречи на всичките ни обети!“ В отговор старият монах се разсмял: „Да, но аз оставих момичето до ручея, а ти цял ден я носиш върху себе си. Така че кой от нас двамата е нарушил обета?“ Така че кой от нас е нарушил обета, Санечка? Аз, Колобов или ти? Ти това момиченце на име Настя го носиш на раменете си вече цял месец. На челото ти като звезда свети този „първичен инстинкт“. Всички го виждат. Дори подчинените ти, които изведнъж станаха капризни и не искат да работят в неделя или не могат да хванат в разпечатката на телефонните разговори онова, което трябва да посочат с пръст. Когато котката я няма — мишките танцуват! Бива ли така? Хайде, остави работата. Това е почти целият ни живот, но не съвсем. И не е най-важното. Какво правиш с Ирина?

— Че какво толкова?

— Как какво? Иде ми за това „какво?“ да ти цапна един по мутрата. Тя с весел глас на обесен ми съобщава: „Турецки го няма. Той има роман.“

— Ти… Вие… Вие какво, да не сте й казали?

— Глупак си, да знаеш. Кой би й казал? Аз? Колобов? Може би Лисовска?

— Тогава откъде тя?…

— Санечка! Аз, разбира се, не съм сексолог, нито психоаналитик, но ще ти задам въпрос, който със сигурност биха ти задали горепосочените специалисти: кога за последен път спа с жена си? Кажи, кога беше последният път?

Александър си допуши цигарата, смачка фаса в пепелника и веднага си запали нова. Ами да, преди месец, не по-малко. А преди? Госсподи! Нямаше ден, без да…

— Това не е твоя работа!

— Това е моя работа! Разбира се, не трябва чак да си спомняш дати. Защото преди, когато и да се обадех, знаех, че съм те откъснал от Ирина.

— Ти винаги си ми завиждал.

— Да, завиждах. Но с бяла завист. Нима не можеш да разбереш, че вие с Ирина сте моето семейство?! Не можех да ви се нарадвам, гордеех се с вас!

— Тя няма от какво да се страхува. Аз никога няма да я изоставя.

— Саня! Наистина си голямо магаре! Свикнал си да бъдеш щастлив, да си с Ирина, да имаш нейната любов. Изобщо не разбираш жена си… Тя сама ще те напусне!

— Кой? Ира? Мен?

— Да! И аз ще се оженя за нея.

— Какво? Я го виж ти!

— Ами какво правиш с това момиченце? С тази Настя?

— Подробно ли да ти опиша? — злобно присви очи Александър.

— Голям си глупак. Нямах предвид това. Свикваш я със себе си. Тя ще се привърже към теб. Ще я опитомиш. Какво право имаш да правиш това? Ти, женен мъж?

Саша потърка носа си между очите и тихо каза:

— Ние с нея имаме договорка: Настя е свободен човек. Когато поиска да си отиде, може да го направи. И дума няма да кажа.

— Договорка… нищо не струват такива договорки. За да се освободи от теб, тя трябва да спре да те вижда. Точно така, а не обратното.

— Още не съм готов да се разделя с нея! Не съм готов. Разбираш ли? Аз съм влюбен!

— Ами да, на дърти години те е ударил…

— Стига си говорил мръсотии! — извика Турецки. — Знам, че всичко това ще свърши и ще страдам. Така както сега страда Ирина. Но днес още нямам сили да скъсам тази връзка. Нямам, разбираш ли?

— Опитвам се да разбера.

На вратата на кабинета на Турецки някой чукаше. Чукаха вече доста отдавна и без всякакъв успех.

— Кой е? — попита Грязнов, след като се доближи до вратата.

— Трябва ми следователят Турецки — чу се заглушен от двойната врата момичешки глас.

— Вие коя сте? Как се казвате?

— Белих. Ние се разбрахме за днес.

— Една минута…

Грязнов се обърна към Саша, който кимна.

— Да, извикал съм я за четиринадесет. Това е свидетелка за Литвинови.

— Господи, само да можеше да си видиш сега мутрата. Ще уплашиш свидетелката. Добре, аз ще я разпитам… Има ли свободен кабинет?

Саша отвори чекмеджето на бюрото и извади връзка ключове:

— Ето, в двадесети сега няма никой.

— Аз ще поговоря с нея, а ти гледай да се оправиш.

Грязнов излезе, промърморвайки нещо вежливо-извинително. Саша чу част от думите: „извънредно съвещание“, „разрешете аз, генералът, да си поговоря с една толкова мила госпожица“…

Абсолютен сваляч! Ама иначе възпитава!

Но дълбоко в душата си Саша разбираше, че всичко, казано от Грязнов, е вярно. И в душата на Турецки цареше смут и объркване. Той тръсна глава и започна да прибира бюрото си. Прибра бутилката и мезето в хладилника, изми чашите, избърса плота.

Иззвъня телефонът. Саша вдигна слушалката.

— Александър Борисович! Безухов е. Докладвам обстановката: Дмитрий Круглов е умрял през нощта в петък срещу събота. В събота вечерта е бил докаран в моргата на болница номер… Там са направил аутопсия.

— Кога?

— В понеделник сутринта.

— Значи вчера? Трупът още ли е там?

— Не. Днес сутринта са го кремирали.

— Как така? Кой?

— Кой го е кремирал, засега не знам. Но в качеството на роднина се е представил Марат Игоревич Литвинов.