Фридрих Незнански
Убийствена красота (18)

Глава 18
Дознание

Понеделник сутринта в РУВД на Източния административен окръг започна необичайно. Рябой беше в приповдигнато настроение, което изобщо не отговаряше на обикновено мрачното лице на подполковника, а още повече в понеделниците след тежко прекараните почивни дни. Но в този ден Рябой оглеждаше подчинените си с любовен поглед на баща командир, като по-дълго го спираше на Шчеглов.

— Е, какво, другари! Когато искаме — можем да работим! Мисля, че вече всички сте чули за успешната операция по задържането и обезвредяването на опасния престъпник, която проведоха капитан Шчеглов и майор Зайко. Бдителността и зоркото око на криминалиста позволиха на Шчеглов да види в приличния господин килър изпечен бандит рецидивист! Шчеглов влезе в единоборство с него и победи. Престъпникът, който пет минути преди това беше убил човек с пистолет ТТ, сам падна под тежката наказваща ръка на закона — пееше подполковникът. — Както ми съобщиха в министерството, убитият килър и убитият от него убит… — подполковникът се запъна и се разкашля — накратко казано, „пръстите“ и на двамата клиенти се пазят в картотеката на МВР. Знаете ли кого обезвреди нашият Шчеглов? Един от членовете на малишевската престъпна групировка, която преди десет години държеше в страх целия Питер! И не просто член на групировката, ами дясната ръка на самия Малишев! Този деец, с прякор Степаджията, десет години се е криел от правосъдието. Даже е променил външността си! Но крушката винаги си има опашка! Ще помоля без глупави усмивчици. И ето че справедливата ръка на закона в лицето на капитан Шчеглов го застигна! В смисъл — престъпника!

Подчинените, седящи в плътни редици в тесния кабинет на Рябой, душеха с носове. Подполковникът съвсем явно понамирисваше на коняк. Всъщност на коняк миришеха и Шчеглов, и Зайко.

— Знаете ли, тази сутрин ме поздрави самият генерал Семочкин, нашият общ началник. Това е приятно. Аз поканих преди оперативката Шчеглов и Зайко при себе си. И вече ги поздравих от името на генерала.

— Усеща се — чу се реплика от по-задните редове.

— Не разбрах?! — намуси се Рябой.

— А какъв е сега този Степаджия? Какъв е станал в цивилния живот?

— Засега не е ясно. Той нямаше в себе си никакви документи.

— А кой е вторият? Когото онзи е застрелял?

— Вторият е опознат. Имаше документи. Тоест обратното. Накратко казано, това е бивш сътрудник на питерския РУОП, свързан с престъпниците. Наливал им информация. Лежал в затвора. Пуснали го. И намерил смъртта си — обрисува накратко ситуацията Рябой. — Шчеглов и Зайко, станете! Нека младата смяна ви види.

Младата смяна в лицето на дознателката Морозова мигаше с очи по посока на Шчеглов.

— Капитан Шчеглов! Изказвам ви благодарност за проявената бдителност и смелост при изпълнение на служебния дълг. И на вас, майор Зайко. И двамата ще получите премии.

— В какъв размер? — поинтересува се мълчалият до този момент криминалист Янушко.

— Това после, ще се уточни допълнително.

Шчеглов погледна към верния си приятел Янушко, намигна му в смисъл че всичко, получено във вид на премии, ще изпият заедно. Глупавата и вече омразна Морозова той не удостои дори и с поглед.

 

 

Рано сутринта в понеделник Марат Литвинов беше в моргата на болницата, където вечерта бе докаран трупът на Дмитрий Круглов. Той отиде направо при началника на заведението. Представителната външност, визитната картичка, на която беше обозначено, че нейният притежател, освен че заема доста значителна длъжност, още е и лауреат на някаква премия и член-кореспондент на някаква неизвестна академия, направиха необходимото впечатление. А още по-голямо впечатление направи пликът, непринудено и даже чаровно предложен на началника на моргата. На тялото беше направена аутопсия без ред (а чакането там си бе доста дълго), заключението за причината на смъртта бе предадено в ръцете на господин Литвинов, който имаше толкова пряко участие в обърканата съдба на починалия.

Всички необходими документи бяха набавени в течение на един-единствен ден — понеделник. След което Литвинов замина в градския крематориум, където се разпореждаше негов бивш състудент.

Там също не мина без плик плюс леки четки и спомени за младостта.

Във вторник сутринта тялото на Дмитрий Круглов беше кремирано.

Все пак навремето бе избрал правилната професия! Сега можеше и да си почине. Имаше на разположение повече от едно денонощие. До утре беше свободен от работата и жената!

Напред, при Зоя Дмитриевна, при Зайо!

Все пак понякога животът се подрежда много странно. Те учеха заедно, в един курс. Явно си бяха симпатични един на друг. Но нещата стигаха дотам. Зоя е жена с големи амбиции. За какво й е Марат, студентът от Тамбов? Тя самата бе дошла от провинцията, за да покори столицата. Столицата, а не Тамбов. Той го разбираше. Целият курс наблюдаваше с интерес как Зоенка омагьосва недостъпния Нестеров. Заклет ерген. Хващаха се на бас, правеха залагания. И накрая какво? Хвана го. Тури му халката. Марат й ръкопляскаше наум. След това и самият той сви гнездо на „Староконюшена“. Разбира се, Марина изобщо не бе добра партия, но за онези времена — съвсем подходяща. Единствена дъщеря на престарели родители интелигенти. Докато родителите й бяха живи, се налагаше да бъде внимателен. Естествено, и тогава изневеряваше на жена си, как иначе да живееш като затворник? Но това бяха дребни изневери, набързо, много тайно. Затова пък след смъртта им той си позволи истински роман. Защото онова, което не забелязваше влюбената като разгонена котка жена, задължително щеше да забележи тъщата.

Всичко започна в ресторанта, където се срещнаха за пръв път след завършването на института. Те седнаха един до друг, бъбреха и Зоя направо го омагьоса със своите зелени очи и напиращото в нея желание. Без да обръща внимание на присъствието на мъжа си в компанията, тя предложи да се усамотят. И къде? В мъжката тоалетна! Не, няма друга жена като тази дяволица! Това беше вълшебно: в заключената тоалетна, тя — върху него, като ездачка, пръхтяща с ноздри, отмятаща червеникавите си къдрици от влажното чело… Това беше прекрасно, но завърши ужасно. Тъй като мъжът на Зоя, техният бивш преподавател Нестеров, ги хвана точно там.

На него, на Литвинов, тогава му се наложи буквално да избяга от кенефа. Беше невъзможно да се върне на масата, сякаш нищо не се е случило… И трябва да си признае, че тогава силно се изплаши. Изплаши се от отмъщението на Нестеров. Тогава той, Марат, беше почти никой. Тепърва се гласеше за длъжността заместник-директор. И страшно, ама страшно се страхуваше от скандал. Още повече че след тази случка се разчу за развода на Нестеров и жена му.

Но Нестеров не предприе никакви наказателни акции срещу него. Той изобщо се държеше с Литвинов така, сякаш нищо не се беше случило. И това бе още по-лошо. Дотолкова ли го презираше, че не искаше даже да се занимава с него? Дали беше толкова благороден, че не искаше да си отмъсти? След време страхът изчезна и остана само омразата. Защото най-много ненавиждаме онези, които са по-благородни от нас.

След няколко месеца Зоя сама му се обади. Каза сякаш на шега, че щом той, Марат, е виновен за развалянето на семейството й, сега трябва да прикрие амбразурата със собственото си тяло. И ето че той я прикрива вече пет години. И го прави с удоволствие. Те са от една кръвна група: той и Зоя. От едно племе са. И е дошло времето тайното да стане явно. Всичко тайно да е явно за всички.

Но за целта трябваше да се премахнат двама души, които им пречеха: Нестеров и Марина.

 

 

В понеделник сутринта Турецки още с влизането в кабинета си се обади в службата на Литвинов.

— Добър ден, аз съм Турецки от Главната прокуратура. Свържете ме с Марат Игоревич.

— Марат Игоревич днес го няма и няма да идва — докладва секретарката.

— Така ли? Ами утре?

— И утре няма да го има. Марат Игоревич си взе три дни неплатена отпуска.

— Да не се е случило нещо?

— Да, някакво нещастие. Някой е умрял. Той се занимава с погребението.

— Някой от близките? От семейството?

— Не, не е от семейството. Но аз не знам подробности. Обадете се в четвъртък.

Турецки благодари и остави слушалката. Обади се в дома му. В Литвинови никой не вдигаше телефона.

Тъй-тъй-тъй. Кой ли е умрял при тях?

Неговите мисли по този повод бяха прекъснати от телефонно позвъняване. Обаждаше се Безухов от сградата на следственото управление, тоест от улица „Благовещенска“.

— Александър Борисович! Имаме данни във връзка с Круглов. Оттам, от районния център, се обади началникът на местната милиция.

— Е? Казвай бързо! — Турецки от време на време се дразнеше от прекалената стриктност на Кирил. — Какви са сведенията?

— Круглов го няма в Звоница. И не е бил. Не е ходил там, макар че се е канил да го направи. Дядото, при когото Круглов живеел всяка година, съобщи, че Круглов е написал в писмото си, че ще дойде, както обикновено, през септември. А по-точно, на четиринадесети септември. Но не е отишъл.

— А кога е написано писмото?

— През юли. Московският печат е от втори юли, а пък там, в местната поща, е отбелязано осми юли.

— Добре. Браво.

Макар и стриктен, но работи внимателно и подробно, за кой ли път си отбеляза Александър.

Някой почука на вратата. Влезе млад мъж с папка в ръка.

— Кирил, ще ти се обадя по-късно. Какво е това? — попита той влезлия.

— Разпечатка с телефонните разговори на Литвинов и Нестеров. През почивните дни.

— Има ли нещо интересно?

— Според мен нищо. При Литвинови — вилни работи, гости, пазаруване. Вторият фигурант изобщо е почти на нула.

Отново зазвъня телефонът.

— Добре, благодаря ти, Валера.

Турецки взе протегнатата папка и едновременно с тона вдигна слушалката на телефона.

— Саня, аз съм! — избуча Грязнов. — Намерихме адреса на Акопов, прякор Степаджията, пак той — Танцьора. Обадихме се у тях. Жена му казва, че бил изчезнал.

— Как така изчезнал? Кога?

— Вчера сутринта тръгнал на работа…

— Почакай. Вчера беше неделя.

— Да. Тя каза, че той често работи през почивните дни. Та значи… Заминал сутринта и повече не се върнал.

— И това ли е всичко? Може да е останал при някого?

— Тя казва, че това не било характерно за него. Приготви заповед за обиск и хайде да мърдаме натам. Трябва да пратим някого и в работата му. Адресът на офиса му е…

— Добре! В офиса ще отиде Девин, а ние с теб ще отидем в дома му — отговори Турецки, прибирайки папката с разпечатките в сейфа.

Вратата на апартамента им отвори висока млада жена със стърчащо напред коремче.

— Вие ли сте съпругата на Евгений Леонидович Акопов? — попита Грязнов. — Аз съм от МУР. Казвам се Грязнов. Ето удостоверението ми. А това е Александър Борисович Турецки от Главна прокуратура.

Очите на жената се разшириха.

— Да не се е случило нещо с Женя? — едва промълви тя.

— Разрешете ни да влезем — каза вместо отговор Турецки.

— Заповядайте. — Жената се отдръпна, за да им направи място да минат.

Те влязоха в стаята, оглеждайки скъпото обзавеждане. И на двамата им беше ясно, че господин Акопов не е беден и може да си позволи и скъпо обзавеждане, и хубава млада жена.

— Ако позволите, ние ще седнем.

— Разбира се. Заповядайте, ето тук, на масата.

Мъжете седнаха. Турецки извади диктофон. Жената седна на един стол, прегръщайки коремчето си, сякаш притискаше до себе си още невидимото дете.

— Моля ви, представете се — каза Турецки.

— Татяна Андреевна Акопова. Какво се е случило? Нещо с Евгений? Аз цяла нощ не съм спала. Знаете ли нещо за него?

— Тъкмо затова сме дошли, за да изясним къде би могъл да изчезне мъжът ви. Това на раклата сватбената ви снимка ли е?

— Да.

В дървената рамка сияеше усмивката на нагиздената булка, хванала под ръка чаровен чернокос господин, с красиво, добре гледано лице. Младоженецът, както е прието, беше в строг черен костюм. Той едва стигаше до рамото на младоженката.

— Татяна Андреевна, аз разследвам дело за убийство. Мъжът ви…

— Женя са го убили? — изкрещя жената.

— Не, това е друго убийство. Мъжът ви ни интересува като възможен свидетел или…

— Убили са го като свидетел?

— Успокойте се, не съм казал нищо подобно. Сега ще включа диктофона. Моите въпроси и вашите отговори ще бъдат записани. Това е официално даване на показания. Трябва да знаете, че според действащото законодателство…

Изговаряйки задължителния текст, Турецки натисна копчето.

— Татяна Андреевна, кажете, моля ви, кога излезе от дома ви вашият мъж, Евгений Леонидович Акопов, преди да изчезне?

— Вчера. Около девет сутринта.

— Къде отиде?

— На работа.

— Той работи и през почивните дни?

— Да. Доста често. Евгений притежава верига от магазини „Компютърен рай“. През почивните дни търговията е най-активна. И той смята за необходимо, както се изразява, „да държи ръката си върху пулса“.

— Той казал ли ви е, че ще се забави? Имаше ли някакви планове за вечерта?

— Обади ми се от работата и каза, че ще се върне вкъщи към девет вечерта. Но не се върна. Не знам защо, но не беше си взел джиесема. Обадих се в работата му. Охраната ми каза, че Евгений Леонидович си е тръгнал в седем и тридесет вечерта. Не си взел колата. Казал, че иска да се разходи.

— Къде и защо, не е ли споменавал?

— Не, разбира се. Защо му е да споделя с охраната.

— А на вас?

— И на мен не ми е казал нищо такова. Аз обаче чух, че иска да се види с някого.

— Така ли? Разкажете за това по-подробно.

— Това стана сутринта същия ден, тоест вчера. Женя беше в кухнята, а аз тъкмо ставах. И чух, че той говори по телефона. И се кани да се срещне с някого вечерта, към осем.

— С кого? Не нарече ли събеседника си по име?

— Не.

— А вие не сте ли го питали за това?

— Аз само го попитах кога ще се върне. И той каза, че вечерта има служебна среща, но тя няма да продължи дълго. Така че към девет часа се канеше да се прибере. А с кого точно е имал среща?… Не, не съм питала. При нас това не е прието. Аз не се бъркам в неговите работи. Господи, тази нощ звънях във всички болници… В „Справки за нещастни случаи“… Тази нощ едва не полудях.

— Вашият мъж има ли роднини, при които евентуално би могъл да отиде?

— Не. Женя е изгубил всичките си роднини.

— Кога?

— Не знам.

— Ама как така? Ако те са починали, значи трябва да има гробове. Които трябва да се наглеждат. Не ви ли се струва логично?

— Това са негови гробове. И си е негова работа.

— Отдавна ли сте омъжена?

— Трета година.

— А как се запознахте?

— Аз работех като манекенка в модната къща на Заклунни. Женя идваше там на дефилета. И се запозна с мен. След два месеца се оженихме.

— А знаете ли нещо за миналия живот на мъжа ви?

— В какъв смисъл?

— Къде е израсъл, къде е роден, къде е учил, с какво се е занимавал. Обикновени работи, които съпрузите винаги знаят един за друг.

Жената сведе очи.

— Опитвах се да го разпитвам за миналото му още преди женитбата ни. Той каза, че това е забранена тема. И ако искам да си имаме уважението, да не си пъхам носа там.

— Това нормално ли ви се стори?

Татяна вдигна очи към Турецки.

— А кое изобщо е нормално в нашия живот? Да живееш с минималната заплата на даскалица като майка ми — това ли е нормално? Да си лягаш с всеки козел, защото от него зависи кариерата ти на подиума — и това ли е нормално? Човекът ми предложи брак. Той е богат, не е стиснат, обича ме. Какво още? Какво ме засяга неговото минало?

— Наистина — въздъхна Турецки. — Тогава да поговорим за настоящето. Татяна Андреевна, какво прави мъжът ви на дванадесети септември? Това е четвъртък. Как прекара сутринта. Вие казахте, че той излизал от къщи около девет. А онази сутрин?

— Не си спомням…

— Постарайте се да си спомните.

Татяна се замисли:

— Според мен всичко си беше както винаги. В девет без десет идва да го вземе шофьорът. Ако е излязъл по-рано, шофьорът сигурно си спомня по-добре.

Грязнов се спогледа с Турецки и отиде в кухнята, откъдето се свърза по джиесема с Левин.

— Олег, попитай шофьора на Акопов кога е минал да го вземе за работа на дванадесети. По кое време. И какво става при теб? Как са нещата?

— Засега нищо. В дневника за дванадесети са били планирани ред срещи. Първата — в десет сутринта. Всички срещи са се състояли. Проведохме разпит. Секретарката каза, че тези дни му се е обадил някакъв мъж и Акопов сякаш е реагирал на това позвъняване много нервно.

— Аха! Разпитай за всичко с подробности.

— Без вас, Вячеслав Иванович, изобщо нямаше да се сетя — изръмжа Левин.

— Добре де, не се ядосвай. Разпитай шофьора.

— Слушам, другарю генерал!

— И не ми мрънкай!

Грязнов се върна в стаята.

— Вие изпращате ли мъжа си на работа? — попита Турецки.

— Различно. По някой път се стяга сам. Понякога не ми е добре, той ме съжалява.

— А този ден изпращахте ли го?

— Не си спомням.

— Добре. А на деветнадесети август? Това е понеделник.

— Бяхме на вилата. Аз прекарах цялото лято на вилата. Женя идваше там след работа. Но точно на деветнадесети… Не си спомням! — жалостиво изпищя жената. — Защо ме измъчвате? Аз и така не съм на себе си!

— Един момент! — намеси се Грязнов. — Вие сама се измъчвате, Татяна Андреевна! Заровили сте чаровната си главичка в пясъка: не искам нищо да знам! А животът навсякъде ще те намери. Ето, мъжът ви изчезна, може да е заминал при някого. При майка си, при сестра си?

— Не би го направил.

— А откъде знаете какво би направил?

Турецки правеше някакви знаци на Грязнов, като се опитваше да спре приятеля си. Сочеше с очи към корема на Татяна Андреевна. Но онзи вече беше набрал скорост.

— Вие знаете ли, че в миналото си мъжът ви е бил член на една от най-големите престъпни групировки?

— Не, не съм го знаела… И какво от това? Нали това е в миналото! Щом е на свобода, значи няма в какво да го обвинят, нали така? — разпалено извика Татяна.

Грязнов се обърка, разроши косата си.

— Да… какво съм тръгнал и аз? С кого и за какво? Да се омъжиш за бандит е все едно да улучиш шестица от тотото. За това мечтае всяка… манекенка…

— Да! Представете си! Защото те могат да издържат достойно жените си! А не така, както…

Тя хвърли към Грязнов презрителен поглед.

— По принцип аз не съм женен — отговори обърканият от този отпор Слава.

— Нищо чудно — изкриви устни Акопова.

— Ние много се отвлякохме от темата — прекъсна двубоя Турецки.

Той отново включи предвидливо изключения диктофон.

— Татяна Андреевна, може би съседите ще потвърдят присъствието на гражданина Акопов във вилата на осемнадесети и деветнадесети август?

— Ами по принцип ние живеем много усамотено. Но може съседите да са видели колата ни. Макар че излиза, че това е било преди месец, даже повече. Аз не мисля…

— Все пак ни кажете адреса на вилата.

— Това е по Рубльовското шосе…

Хубаво местенце, отбеляза си Турецки.

— Още ще ви помоля да намерите снимка на мъжа ви. Най-добре, ако е любителска. Не с делови костюм, а със спортни дрехи. С дънки, нещо такова…

— Убили ли са го все пак?! — жената го каза с почти утвърдителен тон и отново се хвана за корема.

— Успокойте се! Нали вече ви казах, че нямаме такива данни. Моля ви, намерете снимка.

Татяна свали от лавицата два-три албума, подаде ги на Турецки, взе шала, уви се в него и се сви на стола. Докато Александър изучаваше снимките в семейните албуми, Грязнов отново се свърза с Левин.

— Какво става там?

— Шофьорът даде показания, че на дванадесети е минал да вземе шефа си, тоест Акопов, в девет без десет, както обикновено. А предния ден, на единадесети, са сновали заедно по фирмените магазини до осемнадесет и тридесет. След това Акопов е пуснал шофьора си, като казал, че има среща.

— Аха! Значи някъде около двадесет часа напълно е можел да се намира на улица „Строителна“, до блока на Климович — помисли си на глас Слава.

— Възможно е — отзова се невъзмутимият Левин.

Най-накрая Турецки избра подходяща снимка. На нея Евгений Леонидович, наричан още Танцьора и Степаджията, беше с дънки и избеляла черна тениска на фона на собствения си вилен имот. Направо да ти се прииска веднага да занесеш снимката за опознаване от Лисовска.

Какво пък, ксерокопието на снимката на Круглов от личното му дело от местоработата и любителската снимка на Акопов ще бъдат предадени на старшия оперативник Колобов, който с невероятен служебен хъс курираше гражданката Лисовска.

— Татяна Андреевна, разговорът ни приключи. Сега ще проведем тук обиск. Ето заповедта, вижте я. — Турецки протегна лист хартия.

Докато Татяна, седейки на стола, държеше с треперещи ръце хартията и се опитваше да прочете текста, придружен от необходимите подписи и печати, Грязнов махна с ръка на бойците си, които скучаеха в служебния микробус под прозорците на апартамента на Акопов. Набързо намериха и свидетели в лицето на портиера и чистачката на стълбищата. Четиримата муровци и свидетелите влязоха в апартамента. Веднага стана шумно и даже някак си тясно.

— Татяна Андреевна! Моля ви, не се притеснявайте, за съжаление това е необходима процедура — опита се да успокои жената Александър. — Обадете се на майка си или на някоя приятелка. Нека да дойде някой да ви подкрепя.

— За да гледат как във вещите ни се рови… милицията?

— По принцип този живот не сме ви го измислили ние. Сама сте си го избрали. И трябва допълнително да ви натъжа: когато приключи обискът, тук ще остане един от нашите хора. За съжаление така трябва. Всъщност дори ще бъде по-добре както за вас, така и за бъдещото ви дете тук с вас да има някой.

Жената вдигна очи към Турецки:

— Това сериозно ли го казахте? Нима мислите, че милиционерската охрана е най-доброто нещо за една бременна жена?

— Аз още веднъж ви…

— Добре. Стига. За мен най-важното е да разбера час по-скоро какво се е случило с бащата на детето ми. Къде е той и какво става с него, разбирате ли?

— Разбирам. Веднага щом научим нещо, ще ви позвъня.

— Благодаря.

Двамата с Грязнов седяха на задната седалка на служебния мерцедес.

— Първо ще закараме Александър Борисович на „Солянка“, а след това — в МУР — даде команда на шофьора Слава.

В джоба на Турецки звънна джиесемът.

— Да?

— Здрасти! Аз съм! — чу се високо момичешко гласче. Толкова високо и звънливо, че Вячеслав чак се отдръпна и се загледа през прозореца. — Събудих се! Как вървят работите при теб?

— Ще ти се обадя по-късно — сухо отговори Турецки и изключи телефона.

Само това му липсваше! Тя сега какво, ще му звъни на всеки час и ще дава отчет какво е направила за изминалото време? Но звънливото гласче все пак стопли сърцето му. Лошо направих, че й дадох номера на джиесема си. Че кой пък трябваше да й дам? В служебния кабинет? Или вкъщи? Никой, отговори вътрешният глас. Но след вчерашния ден той трябваше да й остави някакъв телефон за връзка. Как иначе? Иначе какво излиза, направил си кефа и си отишъл?

Вячеслав мълчеше, демонстративно гледайки през прозореца. Турецки небрежно прибра телефона в джоба, показвайки, че позвъняването е нещо между другото, глупости. Направо му се е сторило.

— Напразно, Слава, толкова силно я притисна. Все пак е бременна жена — укори приятеля си Александър.

— Нея ще я притиснеш друг път! Озъби се като вълчица. Бременна била. Хич не я съжалявай. Може би тя най-много от всичко иска да е вдовица.

— Ето така, сред игри и шеги, се раждат нови версии. Акопов убил Климович, след което бил ликвидиран от собствената си жена, влязла в сговор с Нестеров.

— По повод на Нестеров не бих си правил шегички. Нашият Танцьор все пак някъде се е покрил. Не го е сгазила кола, жена му вече е проверила. Бандитски куршум да го е улучил — едва ли — разсъждаваше Вячеслав, без да подозира колко близо е всъщност до истината. — Може би твоят Нестеров го е ликвидирал? Както знаем, изпълнителите ги премахват. При всички случаи не открихме нищо, което да изключва Акопов от ролята на изпълнител на престъпленията. Напълно е можел рано сутринта на дванадесети септември да мине през улица „Строителна“. Взривът е избухнал в осем часа сутринта. Така че в осем и половина Танцьора, след като си хване такси, е можел да си бъде вкъщи. И да излезе при шофьора си с делови костюм и вратовръзка. Момчетата сега ще направят там обиск и току-виж, открият и пластичен експлозив. Така че, Саня, вземи да натиснеш твоя доктор. А аз ще се заема с издирването на Танцьора. Може пък да изплува отнякъде някакъв труп. Едва ли ще стане толкова бързо, но все пак…

— Не знам, не знам… Ти видя ли на снимката мутрата му?

— Хубаво го е прекроил твоят доктор, няма какво да се каже.

— Работата не е в това. Обърна ли внимание на погледа му? Аз прегледах два албума. Той навсякъде гледа еднакво: с поглед на властен, сигурен в себе си човек. Не ми прилича на изпълнител на чужда воля.

— Добре, ти първо поговори с твоя професор, а след това ще продължим дискусията.