Фридрих Незнански
Убийствена красота (17)

Глава 17
Външно наблюдение

Той беше поканен някъде към дванайсет. Но изчезна от къщи рано сутринта, докато домашните му още спяха. Напусна апартамента на пръсти, за да не срещне погледа на жена си. Реши да не взима колата, а да се разходи пеша из града, нещо, което не беше правил хиляда години. Късното лято, престъпило всички отредени от времето срокове, все още грееше гражданите с топли слънчеви лъчи. Но по улиците имаше малко граждани. Неделя. Ясна работа, всички са заминали по родните места. Събират реколтата. За пръв път през последните няколко години Александър слезе в метрото и пътува с него до „Смоленска“, поглеждайки непрекъснато указателите като някой провинциалист, за сефте пристигнал в столицата.

Той с удоволствие се разходи по Стария Арбат, все още свободен от безцелно бродеща публика, придошла от провинцията, като се канеше да отиде пеша до „Кропоткинска“, където имаше много прилично магазинче, а след това да излезе на улица „Мансуровска“. Турецки усети наситената миризма на кафе. Той седна на една масичка в откритото кафене, оградено от тротоара с ниска чугунена решетка, и направи поръчка. Докато се наслаждаваше на двойното еспресо, чашата коняк и първата сутрешна цигара, гледаше как група улични музиканти, прозявайки се мързеливо, вадят инструментите си от калъфите. Стараеше се да не мисли за предстоящата среща, но мислеше само за нея.

Той например не знаеше дали ще присъства момичето, с което Настя наемаше апартамента. Срам го беше да попита, пък тя не каза нищо. Мислеше за това, как да й говори: на „ти“ или на „вие“? От една страна, вече бяха се целували и това обстоятелство предвиждаше по-интимна форма на общуване. Но неясно защо беше сигурен, че когато отвори вратата, Настя ще каже: „Здравейте, Александър Борисович.“ Тоест ще го поздрави както си трябва. И как да отговори? „Здравей, Настя“ — така ли? Все едно учител се здрависва с ученичката си? И по-нататък трябва да последва: „Е, покажи, Настя, как живееш, бършеш ли прах? Затруднява ли те домашното?“ Пълни глупости. А пък на „вие“ също е неестествено, тъй като целувките бяха се случили… И той няма намерение да се прави, че ги е нямало.

Той си мислеше, че е задължително да купи шампанско. И най-добре не една, а две бутилки. И коняк за себе си. И плодове. И мезе. Какво ли могат да си позволят момичета студентки? И два букета цветя. Ако приятелката на Настя все пак си е вкъщи. Не че искаше да е така, но едновременно сякаш го искаше, защото не можеше да си представи как ще се престраши да докосне Настя, ако са насаме.

Но нали вече беше я докосвал! И вече я беше целувал! Но това бе толкова отдавна! Преди цяло денонощие. През това време тя напълно би могла да се влюби в някой друг, много по-млад и свободен от брачните окови…

Като си изпи кафето, Турецки стана и за да се отърси от безполезни мисли, се насочи към другата страна на улицата, където току-що беше отворила врати антикварна книжарница. Тайната му мисъл беше да изнамери за Настя нещо интересно в областта на интересуващия я древен свят с неговите философи.

Докато разглеждаше книгите, от време на време Саша поглеждаше към улицата. Музикантите бяха започнали да си изкарват хляба, като свиреха нещо на „Бийтълс“. Появиха се някакви хора. Арбат оживяваше.

Неочаквано зад гърбовете на музикантите в същото улично кафене, което току-що беше напуснал, Саша видя самия господин Литвинов. Мъжът седеше в профил и Саша не можа да го познае веднага. Не останаха никакви съмнения чак когато той се обърна с лице към музикантите. Да, това беше той. Само дето вместо със строг костюм бе с дънки и фланелка. Литвинов разпалено говореше на някого, седнал срещу него. След това с жест повика един от музикантите. Саша се премести надясно и видя визавито на Литвинов. Това беше самата Зоя Дмитриевна Руденко. С лека рокля и жакет.

Те ти, булка, Спасовден!

Изглежда, Литвинов бе поръчал някаква песен за дамата си. Тъй като някаква банкнота се премести от ръцете на Марат Игоревич в джоба на китариста. Саша чу и самата песен: „Очарована, омагьосана, някъде някога венчана с вятъра в полето…“ — прекрасните стихове на Заболоцки, придружени от мелодията на непознат за Саша композитор, без всякакво съмнение прозвучаха именно за Зоя Дмитриевна.

Много интересен филм! Защо са тук? Ах, да, Литвинов живее съвсем наблизо — на „Староконюшена“. А какво общо има Зоя? Значи има общо! Ето, той й стисна ръката и я гледа с изразителен поглед направо като някой цигански барон. Въпреки всичко в него има нещо оперетно. Хубаво, това не е важно. Защо са точно тук, до блока на Литвинов? Ами ако ги види Марина Илинична? Саша извади джиесема си, тефтера и набра домашния телефон на Литвинов. Дълго слуша продължителните сигнали. Литвинова не си беше вкъщи. Ами нали е неделя! Тя сигурно още вчера е заминала на вилата. А пък Литвинов е останал в града… и какво? Довел си е вкъщи жена?! Да не би тя да е нощувала при него? А сутринта са излезли да пият кафе? Като в Париж. Не може да бъде! Защо? Нали тя беше казала, че не е виждала състудента си пет години след грозната сцена в ресторанта! И какво, като е казала…

Обаче се оказва, че Грязнов през цялото време е бил прав. Но… Дори и да са любовници, как той е посмял да я заведе в къщата на жена си? Какъв е този човек, от нищо ли не се страхува? Добре, това ще го мисля после.

Турецки избра телефонния номер на оперативния работник Фонарев.

Сашенка още спеше, както съобщи възпитаната мама (а не беше духнал някъде извън града, което щеше да е напълно според закона на Мърфи!). На Фонарева старша й бе заповядано да събуди сина си. Турецки чу на другия край на жицата тежка въздишка, изпълнена с ням укор, и само след минута прозвуча бодрият глас на Шура:

— Слушам ви, Александър Борисович! Добро утро!

— Здравей! Шурик, хвани едно такси и ела на Стария Арбат. Веднагически. Знаеш ли къде е магазинчето за антикварни книги?

— Знам го.

— Чакам те тук. Лети като куршум. Облекло — спортно. Не си забравяй джиесема.

— Слушам!

Саша извика по телефона още един оперативник, като за място на срещата определи все същото кафене. Само „сладката двойка“ да не изчезне преждевременно, молеше се наум Турецки. Но двойката, изглежда, не бързаше. На масата цъфна бутилка вино, чиния с мезе. Добре си похапват. Времето минаваше непоносимо бавно. Най-накрая вратата на магазина се отвори и усмивката на Фонарев засия пред погледа на Турецки.

— Най-накрая, Шурка! Защо толкова се забави?

— Ами задръствания! Неделя, всички вече са наизлезли. Половин час чакахме.

— Успя ли да закусиш?

— Не.

— Няма нищо. Виждаш ли кафенето отсреща, може би ще успееш да хапнеш. Виждаш ли онази двойка, дето е седнала там?

— Той е с черна фланелка, а тя със синя рокля? Ъхъ.

— Оперативната ви задача е следната: външно наблюдение. Цял ден. Аха, ето че и Чесъна дойде.

И наистина на една от масичките седна оперативният работник Чесноков, фамилията на когото колегите за по-лесно съкращаваха.

— Отивай при него, имате среща. Накратко, какво да те уча как се провежда външно? Ето ти пари за предвидени и непредвидени разходи. Тичай!

Фонарев внимателно прибра банкнотите в портфейла си, козирува с два пръста около невидимата фуражка и се изпари. След минута той вече седеше до Чесноков и оживено обсъждаше нещо. Саша изчака момента, когато Литвинов и Руденко станаха от масата. Те тръгнаха по посока на „Смоленска“, говореха си за нещо, без да забелязват вървящите след тях двама весели младежи, които закачаха минаващите момичета.

След като цялата компания изчезна, Турецки се насочи към „Староконюшена“. На поста си бдеше все същата млада портиерка, покрай която беше минал толкова успешно при първото си посещение, но този път с едно строго „При кого отивате?“ се опита да го спре. Но той сам се спря и извади служебното си удостоверение. Жената внимателно разгледа книжката и вторачи напрегнат поглед в лицето на Турецки.

— Име и фамилия? — попита строго той.

— Мария Белих.

— Ще бъдете извикана в прокуратурата, за да дадете показания. А сега ми отговорете на следния въпрос: Литвинов днес излизал ли е от къщи?

— Да — отговори портиерката.

— Кога?

— Горе-долу около десет сутринта.

Така беше, той дойде в кафенето някъде към десет и нещо.

— Сам ли беше?

Жената запецна.

— Повтарям ви, ще бъдете извикана в качеството на свидетел. Нали знаете за наказателната отговорност, която носите при даване на лъжливи показания?

— Той беше с някаква жена, но не я познавам. Тоест…

— Какво тоест?

— Днес сутринта поех смяната от Михайловна, тоест от Татяна Михайловна. Тя каза, че Марат Игоревич вчера вечерта е довел вкъщи жена. Било късно, около полунощ. Те минали тихо, тя лежала на диванчето, това ни е разрешено. Цяло денонощие не може само да седиш. Та те си помислили, че е задрямала. Но тя ги видяла.

— А къде е жена му?

— Михайловна каза, че Марина Илинична е заминала вчера през деня на вилата. А той вечерта докарал… По принцип той никога никого не е водил тук. Това е за първи път.

— Той какво, да не се е скарал с жена си?

— Май че не. Михайловна каза, че той я изпращал. Товарил в колата продукти и всякакви други неща… Целунал я и я помолил да кара внимателно. А на Михайловна казал, че самият той с радост би заминал на вилата, но имал много работа. Аз повече нищо не знам!

В този момент вратата на входа се отвори и той се сблъска с Марина Илинична Литвинова. Косата на жената беше събрана криво-ляво на кокче, покрай лицето й висяха кичури руси коси. Самото това грозно лице изразяваше пълна обърканост. Очилата се бяха смъкнали на върха на носа й, но тя изобщо не смяташе да ги оправя. Жената погледна към Турецки като на празно място, мина покрай него и едва кимна на портиерката.

— Здравейте, Марина Илинична! — викна Турецки след нея.

Тя се дръпна като от удар, обърна се и вкопчи ръка в перилата.

— Какво? Кой е това? — попита с треперещ глас Литвинова, докато си наместваше очилата.

— Турецки. От Главна прокуратура. Бях един път у вас, не ме ли помните?

— Аз… Да. Не. Аз няма да говоря. Тоест много ме боли главата, извинявайте.

И едва ли не презглава жената се втурна към асансьора. Качи се в него и изчезна.

— Госсподи, какво става с нея? Нима ги е видяла? — прошепна портиерката.

Саша отвори вратата на входа. Отпред беше паркиран мерцедес.

— Техният ли е?

— Да — поглеждайки към двора, потвърди портиерката.

Значи тя си беше пристигнала с колата. Това изключваше да се е срещнала с мъжа си и неговата дама. Бе минал половин час, откакто те бяха изчезнали по посока на метрото. Да не би да е блъснала някого? Александър огледа колата. Отвън всичко бе наред. Тогава защо толкова се вълнуваше гражданката Литвинова? Той се свърза по джиесема с Фонарев и разбра, че следената двойка е стигнала до метрото, където са се сбогували. Дамата влязла в метрото, Чесъна тръгнал след нея. Литвинов си купил продукти в магазина и вървял по посока на дома си.

— Вече се приближава — съобщи Фонарев.

И наистина в двора се появи Литвинов с плик в ръка. Турецки едва успя да се скрие в съседния вход. След като изчака пет минути, Александър се върна, мина покрай портиерката и се качи на петия етаж.

След позвъняването му дълго никой не отваряше вратата. Турецки отново натисна звънеца.

Най-накрая вратата се отвори, на прага стоеше Литвинов.

— А, това сте вие? — студено се осведоми той. — На какво дължа честта?

— Марат Игоревич, появиха се въпроси, които бих искал да обсъдя с вас.

— Съжалявам. Сега не мога да ви приема. Случи ни се нещастие. И изобщо смея да ви напомня, че днес е неделя. И ви моля, ако трябва да обсъдите нещо с мен, да ме извикате с призовка. Официално. Не мога да си губя времето с безкрайни разговори. Довиждане.

Вратата се затръшна.

Хубава работа! — оцени Александър. Той слезе долу. Портиерката изплашено се втренчи в Турецки.

— С какво толкова съм ви изплашил? — мило се усмихна той.

— Вие мен? Какви ги говорите? С нищо! — Онази още повече се уплаши.

Зад гърба й висеше работният график за септември.

— Кой беше дежурен на дванадесети септември? — попита Саша.

— Миронова — изпелтечи портиерката, като погледна графика.

— А на единадесети?

— Аз.

— Аха. Мария Белих, точно така. Спомняте ли си, Маша, в онзи ден, на единадесети, Литвинови заминавали ли са някъде?

— Не помня.

— Постарайте се да си спомните. Минало е само седмица и половина. Беше четвъртък.

Жената се напрегна и се опита нещо да си спомни.

— Не, знаете ли, така веднага не мога да си спомня нищо. Сигурно е бил обикновен ден.

— Ами добре. Ще ви оставя телефонния си номер. Ако си спомните нещо, моля ви да ми се обадите, много е важно, разбирате ли?

— Да, добре.

— И още: ако Литвинови днес напуснат апартамента, също ми се обадете на този номер.

Саша написа номера на джиесема си и подаде листа на момичето.

— Казвам се Александър Борисович.

— Аха.

— И последно: разследвам дело за убийство, ясно ли е? И искам да ви предупредя, че за разгласяване на тайни на следствието законът предвижда наказателна отговорност. Превеждам на разбираем език: за нашия разговор никой не трябва да знае. Нито един жив човек. Разбрахте ли?

— Да — кимна Маша. — Господи, ама аз не знаех… — изломоти тя.

— Сега знаете. И аз се надявам на помощта ви. Довиждане.

Турецки излезе на улицата. Оперативният работник Фонарев се беше подпрял на най-близкия стълб.

В джоба на Турецки иззвъня телефонът.

— Ало, Александър Борисович? Следената стигна до… — Чесноков каза адреса на Зоя Руденко. — Седи си в апартамента. Какво да правя по-нататък?

— За днес това е всичко. Свободен си.

— А аз какво да правя? — попита Фонарев. — Затова ли пристигнах чак от Медведково, да се разходя от Арбат до метрото и обратно?

— Какви ги приказваш? Я се стегни.

— Между другото един часът на обед е. Проваля ми се единственият почивен ден…

— Как така един? — Турецки си погледна часовника.

Стрелките сочеха един и пет. Господи! Няма що! Как стана? Кога мина времето?

— Добре, Шура. Можеш да смяташ, че засега си свободен.

— Тоест?

— Ами почивай си някъде в границите на достъпа. И не си изключвай джиесема. Аз ще ти се обадя в случай на нужда. Това е, чао!

Турецки изтича до най-близката уличка, хвана първото минаващо такси и се тръшна на седалката.

— На „Кропоткинска“, после на „Мансуровска“.

— Колко?

— Ще останеш доволен, натисни газта, приятелю, че ми е пламнала главата!

След като избута Турецки през вратата, Литвинов изтича в спалнята. Жена му лежеше на кревата и се тресеше от плач.

— Какво ти е? Какво? — Той хвана раменете й и я раздруса. — Той да не ти е роднина? Какво толкова се тръшкаш?

— Това… беше толкова ужасно. Аз пристигам, а пък той на масата… Вече студен… аз бях сама… Ти не дойде…

— Не можех да дойда! Имам работа! И освен това вече беше станало късно. Нали ти казах по телефона какво трябва да направиш.

— Ами да, извиках „Бърза помощ“. Те го прибраха. Но ми се наложи да нощувам там сама… в къщата, където…

— Марина, стига истерия! Седни и ме слушай!

Тя послушно седна. По подутото й лице течаха сълзи.

„Божичко, колко е грозна!“ — помисли си Литвинов и за секунда се обърна. След това я притисна към гърдите си и започна тихо да говори:

— Мариша, това, че той е умрял, разбира се, е ужасно. Но аз не можех и да си помисля, че този дебил ще изпие литър водка. Но от друга страна… Всяко зло за добро. Сама си помисли, на кого беше притрябвал този изрод? На никого, даже на самия себе си. И после… момиченцето ми, ти заради мен се реши да извършиш такива луди, безразсъдни неща…

Тя пак заплака на глас.

— Аз… това не го исках… Той казваше, че всичко щяло да бъде наужким…

— Наужким… Господи, като в някаква детска градина.

— Не можех да гледам как те измъчват. Да чувам това звънене по телефона…

— Е, край, това е, успокой се. Заради мен си готова на всичко, аз го зная и безкрайно го ценя. Този идиот ни създаде цял куп проблеми. Именно на нас. Защото, макар той самият да беше идиот, разбираше, че никой няма да го закача. Може би той дори нарочно го направи така. За да ни шантажира до края на живота ни. Но не му мина номерът!

Марина рязко се отдръпна и погледна мъжа си в очите.

— Какво? Защо гледаш така? Какво ти се върти в главата? Ти какво, да не си полудяла? — извика той. — Точно ти, а не аз реши да извършиш тези тъпанарски покушения. Точно в твоята глава изобщо не е ясно какво става!

Тя падна на леглото и отново заплака.

— Хайде стига!

— Не мога да живея с това! Все едно, ще се издам! Те пак ще дойдат или ще ме повикат с призовка…

— Значи така. Ей сега ще се обадя на личния ни лекар. Тя ще ти даде болнични от утре. Ще си седиш вкъщи. Дигнала си кръвното, ето — усещам го по пулса ти. Сега ще го измеря. — Той взе апарата и започна да нагласява маншета. — Ама разбира се! Сто и осемдесет на сто! Трябва да лежиш, разбра ли? И на никого няма да отваряш вратата, ясно? На никого! От къщи няма да излизаш. Купил съм всички продукти. Нито крачка навън, ясно? Това е заповед!

— Ами ти?

— Веднага заминавам на вилата. Там всичко трябва да се оправи. И още утре ще се заема с погребението. Трябва да се погребе, нали така? Няма роднини, така че аз ще се нагърбя с това. Записа ли си в коя морга го закараха? Помолих те всичко да си запишеш. Записа ли?

— Да.

— Много добре. Аз ще си взема три дни неплатен отпуск. Смятам, че ще оправя за три дни. Ще трябва да се охарча, за да ускоря процедурата, но това е мой дълг пред покойния и аз ще го изпълня.

Марина плачеше, забила глава във възглавницата.

— През тези три дни ти трябва да се оправиш — каза Литвинов така, сякаш не забелязваше сълзите й. — Защото те рано или късно могат да те извикат.

— Господи, но той беше при нас. Умря в нашата вила!

— И какво? Сега не искам повече да те натоварвам. Когато се върна, ще обсъдим този момент. А сега изпий някакво сънотворно. Хайде, повдигни се малко. Аз не мога да те вдигна, хипопотамче мое.

Марина се усмихна през сълзи, седна, взе от ръката на мъжа си чаша с вода и хапче.

— Марат, ако ме изоставиш, ще се самоубия — изведнъж каза тя, гледайки към него с подутите си късогледи очи.

— Какви са тези глупости? — отвърна ядосано той.

След като изчака жена му да се успокои, Литвинов се обади където трябва и бързо се стегна за път.

Долу го повика портиерката.

— Излизате ли, Марат Игоревич?

— Заминавам, Маша, за два-три дни.

— Марина Илинична днес беше толкова…

— Дигна кръвното. Едва се прибра от вилата.

— Ау, с кръвно и да кара кола?…

— Това е то.

— Че как ще остане сега самичка?

— Дадох й лекарства. Просто й трябва покой. Тия следователи направо й взеха здравето. Целия блок луди ни направиха. Когато без малко да ни вдигнат във въздуха — тях ги нямаше. Мина цял месец — сетиха се!

— Ах, така си е!

— Това е, Маша, довиждане.

— Може би трябва да занеса нещо на Марина Илинична? Да отида до магазина…

— Благодаря, тя си има всичко — вече на вратата отговори Литвинов.

Момичето посегна към телефона веднага щом вратата се затвори зад гърба му.

Литвинов караше колата със сигурна ръка и обмисляше ситуацията. С Круглов, изглежда, всичко беше наред, да чукне на дърво, да не чуе дяволът. И добре, че там беше отишла Марина, а не той. И че тя е повикала „Бърза помощ“. Всичко е станало така, както бе замислено. Наистина Марина съвсем загуби самообладание. Това, от една страна, е добре, а, от друга — лошо. Добре, защото в такова състояние тя е способна на най-невероятни постъпки. Например да се нахвърли върху Нестеров с нож, ако той, Литвинов, каже на жена си: дръж! Това с ножа, разбира се, е пресилено. Но по принцип… лошото е, че в такова състояние тя може да реши и да се покае пред милиционерите. А за това още не е настъпил набелязаният от него срок. Затова за начало трябва да погребе Круглов. Въпреки че сипаният от него препарат трябваше да се разтвори напълно в кръвта на клиента на неопределими съставки, но кой знае какво могат да правят днешните криминалисти. За всяка гайка си има свой болт. Накратко казано, трябва да приключва с Круглов, няма начин.

После пък Нестеров. Този Нестеров само му бяга. Ти го чукаш, а то се не пука. И тук имаше един, но доста съществен пропуск: те със Зоя не знаеха, че „Бърза помощ“ е откарала Нестеров в болницата. Ясна работа, че за това никой не ги беше информирал. И нощните позвънявания в Литвинови продължаваха, докато в същото време Анатолий се е търкалял в болничното легло. Но какво да се прави! Не може да няма някакъв пропуск. Хубаво, че все пак бяха замазали очите на Турецки с Танцьора. А той е клиент на Анатолий. Прозвуча и мотив на ревност… Нима всичко това е малко? Можеше да се надява, че звъненето по нощите ще мине на заден план. Трябва да се обади и на баща си, нека още веднъж да натисне главния прокурор. Чак тогава ще е дошъл редът на Марина. Той, разбира се, ще й уреди психиатрична експертиза. Да бъде мъж на престъпничка — това е невъзможно. Ще удари и по неговата репутация. Но да бъде мъж на безумна жена, намираща се на принудително лечение… Мъж, който не изоставя нещастната си съпруга, грижи се за нея… това е красиво. Ще предизвика уважение. И никакъв развод с подялба на имоти. Не за това беше влагал парите си в този апартамент. Марина дълго ще се лекува… Това той ще го уреди.

И ще може да докара Зоя при себе си. В такава ситуация това ще е прилично. А онова, което направиха миналата нощ: нощната й визита — това беше на границата на фала.

Но тъкмо в това беше чарът на Зоя, че тя обичаше риска, обожаваше острите ситуации. Сигурно затова толкова дълго продължава техният роман, защото е невъзможно да й се наситиш.

Обаче тази нейна страст към остри усещания понякога й струва прекалено скъпо… Той си спомни за ресторанта… Усмихна се. Животът е много интересно нещо, ако си позволяваш да правиш това, което ти се иска. Но за всичко се налага да плащаш.

Турецки натисна звънеца, като едва задържаше с една ръка букета цветя и чантата с продуктите. Зад вратата цареше тишина.

„Край! Тя се е обидила и е излязла от къщи. Това е!“ — отчаяно си мислеше Александър. Вратата тихо се отвори. На прага застана разплаканата Настя.

— Какво? Какво ти се е случило? — изплаши се Саша.

— Аз… Аз си помислих, че ти си ме изоставил — изфъфли тя и заплака.

Саша влезе, затръшна вратата, свали си якето, почти хвърли плика на пода, метна цветята на нещо, което стоеше в коридора, и я притисна към себе си. Тя трепереше.

— Какво ти е? Какво ти е, детенце? — Той целуна косата й. — Как си могла? Нима бих направил такова нещо? Какви си ги мислиш! Ти си най-доброто момиче в Москва и Московска област — той се опита да се пошегува.

— Ти закъсня с… два… часа… Може ли такова нещо?

— Това е заради работата, проклета да е! Недей да плачеш, аз те обичам!

— Няма. Просто си спомних за татко… Той също ни изостави…

— Защо — също? Какво говориш? Недей така, малката ми! Нима съм те изоставил? Толкова бързах да дойда при теб…

Настя високо изхлипа и го прегърна за врата. Той я вдигна на ръце и я занесе в стаята.

След това тя отиде в банята, чак сега Турецки реши да се поогледа. Почти празно пространство. Два надуваеми дюшека, по-точно легла — големи, почти квадратни, едно срещу друго. Леглото до другата стена беше застлано с кувертюра.

Самият Турецки седеше сред куп яко колосани, но вече смачкани чаршафи. Частта от стаята срещу прозореца бе оградена с щора. Мека тъкан, на която синият цвят преминаваше в светлосин и после в бял. Едно такова домашно море.

До прозореца стоеше малка масичка с лампа с щипка. На стените бяха закачени няколко снимки в рамки. Над леглото на Настя висеше семеен портрет: мъж, жена и две малки момиченца. Жената приличаше на Настя. По-точно, Настя много приличаше на майка си. А мъжът… Ами да, приличаше на него, на Турецки. Тоест обратното. Ето това беше…

Вратата скръцна. Той я видя увита в голяма хавлия.

— А какво е това, зад щората?

— Това? Там ни е гардеробът.

Настя се обърна и дръпна щората. Дългият прът беше закрепен за двете стени и на него нагъсто висяха закачалки с момичешки тоалети.

— А ти, както се оказа, си бил любопитен! — Тя дръпна щората, пристъпи към Саша, придържайки хавлията на гърдите си.

— Ела тук. Махни това — помоли той.

Настя разви кърпата и тя падна в краката й.

— Боже мой, колко си хубава! — Александър можа да каже само толкова.

— Отивай в банята, а аз ще сложа масата — каза момичето и се направи, че не забелязва неговото възхищение.

— Затвори си очите. Не искам да ме гледаш.

— Гол ли? Но вече те видях! — засмя се тя. — Имаш чудесно тяло.

— Няма значение.

Тя послушно си затвори очите, той я заобиколи отзад, внимателно целуна врата й, вдигна падналата на земята хавлия, наметна я около бедрата си и се насочи към банята.

— Ей, това е моята хавлия, дай ми я! Аз там съм ти приготвила друга.

— Не искам да те виждам с хавлия — извика той през вратата.

— Тогава и аз не искам да те виждам с нея!

Докато Турецки се плацикаше в банята, тя изми плодовете и започна да ги подрежда в голяма чиния. В коридора нещо продължително звънеше. Настя се заслуша и разбра, че това е джиесем. Тя отиде в коридора, извади апарата от джоба на якето на Александър и го изключи.

Ето така! За да не им пречи никой!

След това седяха голи на леглото. Между тях лежеше поднос, на който се бяха побрали чаши, блюдо с плодове, маслини, чиния със сирена. До тях на пода стоеше бутилка с шампанско. Те пиеха, бъбреха и се обичаха.