Фридрих Незнански
Убийствена красота (15)

Глава 15
Криминалният труп

В ранната септемврийска неделна сутрин в РУВД на Източния административен окръг застъпваше на дежурство денонощен наряд на СОГ — следствено-оперативна група. В състава на СОГ влизаха следовател, дознател и експерт-криминалист. В дадения момент в кабинета на подполковник Рябой се намираха по няколко представители на гореспоменатите професии. Подполковникът провеждаше съвещание, задължителна тридесетминутна оперативка, посветена на приемането и предаването на дежурството. В напълно мъжката компания се забелязваше млада служителка на закона в новичка, плътно прилепнала по фигурата униформа, с пагони на лейтенант.

Подполковникът вече беше „набил канчето“ на всеки от присъстващите, като най-много бе псувал дознателя, изгубил протокола от огледа на местопрестъплението, и… „добре, че чистачките ни са бдителни, та вдигат след вас, говедата, всичко, което губите из коридорите на връщане от местопрестъплението. А знаете ли защо губите документите? Защото ръцете ви са заети с пликове с пиене, така се връщате от местопрестъпление, мамицата ви… Аз лично ще проверявам всеки кабинет за наличие на пиещи и замезващи… И само утре сутринта някой да ми замирише вместо на «Рондо» на вчерашен алкохол…“

И така нататък, и така нататък. Младата лейтенантка със сини очички, гримирани мигли и тънки ленени коси слушаше подполковника с израз на свещен трепет на лицето. Това беше първото й дежурство, което също бе отбелязано от подполковника с характерната за него непосредственост:

— Тук при нас е младата ни смяна, лейтенант Морозова. Станете, лейтенант!

Морозова стана и присъстващите в стаята мъже още веднъж с удоволствие огледаха тънката фигура в униформено сако.

— Морозова е завършила с отличен успех милиционерската школа и постъпи в наше разпореждане.

Кабинетът се огласи от мъжко цвилене.

— Аз нямах предвид онзи смисъл, а този! Седнете, дознател Морозова! Та така — за всички присъстващи нерези! Да не сте посмели да ми разваляте момичето. Тя, може да се каже, още е стажант. А пък след това…

— Какви ги приказвате, другарю подполковник!

— Защо ни излагате пред Морозова!

— Ама наистина, какво ще си помисли?!

— Че тук сме някакви изнасилвачи…

— А при нас всичко е доброволно…

— Млък!!! — изкрещя Рябой. — Предаващите смяната да оставят служебното си оръжие! Поемащите дежурството — да приемат служебното оръжие! Край! Всички по местата, започвайте да работите!

Хората станаха и напуснаха кабинета на началника, като се хилеха и си подмятаха шегички.

Експерт-криминалистът капитан Владимир Шчеглов, строен млад мъж с буйни мустаци, получи служебното оръжие и се насочи към своя кабинет заедно с партньора си, експерта Георги Янушко, също много импозантен господин, освен това майор.

Пред тях по коридора се движеше на тънките си крачета дознателката Морозова.

— Слушай, Вова, трябва да хванем момичето, докато не са го развалили — прошепна на приятеля си Янушко. — Правото на първа нощ и така нататък…

Капитан Шчеглов кимна и извика на момичето със строг глас:

— Лейтенант Морозова!

Морозова потрепери и се обърна.

— Елате в кабинета на експертите!

— Защо?

— Без приказки! Как говорите със старши по звание?

— Слушам, другарю капитан!

Янушко отвори широко вратата и пусна пред себе си уплашената Морозова. Мъжете я последваха, вратата се затвори.

Морозова стоеше в поза „мирно“, поглеждайки страхливо по-старшите по звание.

— Седнете, Морозова! — Шчеглов посочи стола.

Морозова седна. Приятелите си взеха по един стол и седнаха от двете й страни.

— Значи сте завършили милиционерската школа с отличен, така ли? — със страшен глас се осведоми Янушко.

— Да. — Момичето въртеше глава, пърхайки с мигли ту към Шчеглов, ту към Янушко.

— И на какво са ви научили там?

— Как на какво? Всичко по програма. Всичко, което трябва.

— А учиха ли ви там да пиете бира? — гледайки изпитателно в сините очи, попита Шчеглов.

— Не — изплаши се момичето.

— Как така не! — ревнаха приятелите в един глас. — На какво изобщо са ви учили?!

При тези думи Янушко извади от спортния сак двулитрова пластмасова бутилка с бира.

Той мълчаливо отви капачката. Шчеглов извади от чекмеджето на масата три пластмасови чаши.

Съскане, гъста пяна, пълзяща по стената на бутилката, пълни чаши.

— Божичко, колко ме уплашихте! — с облекчение въздъхна Морозова.

— Ти как се казваш, дознател?

— Катя.

— Хайде, Катя-Катерина, да пием за първото ти дежурство!

— Ах, какви ги приказвате! Как може? Подполковникът така се кара! Пък може да има и повиквания…

— Не „може да има“, а задължително ще има, радост наша! — възкликна Янушко. — Но да се пие може. Кой е казал, че изобщо не може? Само трябва да се знае: къде, кога, за какво и колко. Кой е казал това?

— Не си спомням — призна си Катя.

— Добре, за това после. За бойното кръщене на Катерина! Докато не е изсвирила тръбата!

Но едва успяха да пийнат по две-три чаши, и тръбата ги привика с гласа на дежурния в РУВД, който съобщи по високоговорителя, че нарядът на СОГ е повикан на „криминално трупче“.

— Стягай се, Жора — уж със съжаление в гласа каза Шчеглов.

— Може би ти? — без да вярва, че предложението му ще бъде прието, си направи устата Янушко.

— Не, остави ги тези работи. Дадена дума — хвърлен камък. Днес е твой ред да отработиш първото повикване.

Янушко въздъхна, обърна още една чаша бира и многозначително погледна Морозова.

— Катерина, аз съм принуден да ви оставя насаме с този никаквец. Недейте да вярвате на нито една негова дума. Той е женен, има деца, внуци и хронично венерическо заболяване. Надявам се, че ще дочакате моето завръщане.

— Я се махай! — изрева на приятеля си Шчеглов.

Но Янушко и така вече беше тръгнал, слушайки за довиждане кръшния смях на Морозова.

— Катя, аз съм само на тридесет години, за внуци и дума не може да става, както и за болести, да чукна на дърво. Да, женен съм, но не обвинявам никого за това. Изобщо това е недомислица. Но нека не говорим за тъжни неща. Знаете ли в чия компания се намирате?

— В компанията на никаквец.

— Дете мое, всички сме малко коне, както е казал поетът. Нямах предвид това. За друго говорех. Можете ли поне да си представите ролята на експерта-криминалист в разследването на престъпление? Не, виждам, че не разбирате каква е тази роля. Това е ролята на Хамлет в тъмното царство!

— Струва ми се, че в тъмното царство е била Катерина — вметна Морозова.

— Да не би това да сте вие? — Шчеглов леко приближи стола си към момичето.

— Искахте да си поговорим за експертите — напомни му Морозова и малко се отдръпна назад.

— Разбира се! Но само след чаша бира. От десет минути нищо не пиете.

— Не мога толкова често!

— Тоалетната е до нас. Не виждам други причини да ми отказвате! Моля ви, пийнете!

— Ще ни направят на нищо!

— Кой, дете мое?

— Шефовете.

— Добре, да почнем пак отначало: тук шефът съм аз, ясно ли е? Бързо пий! — заповяда той.

Тя пи. Шчеглов изпразни чашата си, веднага наля отново и продължи:

— Вие, разбира се, поради своята наивност си мислите, че следователите разкриват престъпленията. Или такива красиви дознатели като вас. Това е заблуда! Без експерт следователят е нищо. Да не говорим за дознателите. Това е като лекар в районна болница без рентген, без анализи, без всякакви там томограми и ендоскопии. Има подозрения, а доказателства няма. Доказателствата ги осигурява експертът. От смачкана, мръсна хартийка, прогизнала под дъжда, се извличат писмени знаци, сочещи престъпника: върху лепкавата, мръсна повърхност на чашата откриват „пръстчета“; ами следите от обувки? О, колко много могат да разкажат те на търсещото око! Всичко, ама всичко зависи от експерта. Всички тичат при него, събрали ръце като за молитва, и питат: „Какво става, Володечка? Изкопа ли нещо?“ А аз царствено им отговарям: не! Или пък да. Според настроението. Защото, което е разрешено на Юпитер, е забранено на бика. Искам да кажа, че на експертите са позволени някои слабости, свободи и дори прояви на страст. Защото даже замполитите, които разбират винаги от всичко, си признават, че в криминалистиката са гола вода. И добре правят! Никой не ще да си има работа с експерт. Защото той е магьосник, който утре ще разкрие „висящо“ дело, което разваля отчета на целия отдел. И така, правя резюме: вие се намирате в привилегирована компания, в която не ви грози нищо от страна на шефовете. Разбираш ли, пиленце? — Шчеглов стремително премина на „ти“.

— Ъхъ — кимна с глава вече немного трезвата Морозова.

Шчеглов отчете промяната в състоянието на момичето, доближи стола си и прегърна крехките раменца. Морозова се опита да се отмести, но с по-малък успех, отколкото миналия път.

— Защо не пийнем пак?

— Наистина — защо? — учуди се момичето.

Те пиха.

— Катюша, ето ние с вас ще отидем заедно на местопрестъпление, пък аз дори не знам дали сте омъжена — изведнъж се огорчи Шчеглов.

— Не съм омъжена. От две години. — При тези думи Катя огледа Шчеглов със съвсем друг, изучаващ поглед. — Кога ние с вас ще отидем на това… място?…

— Скоро! Това вълнуващо събитие може да настъпи на следващото ни съвместно дежурство.

С тези думи Шчеглов се опита да притисне Морозова в прегръдката си. Но онази се изплъзна от ръцете му.

— Почакайте! По-добре ми разкажете нещо интересно…

— Само след тост! — отговори Шчеглов, без да губи надежда, че ще овладее дознателя преди завръщането на колегата си. И без да се бави, напълни чашите. — Тостът е следният: на брудершафт!

— Че това тост ли е?

— А какво е? Молитва за помен?

— Не.

— Тогава какво има? Някакви възражения? — учуди се Шчеглов.

— Наистина — учуди се и Морозова.

Владимир промуши ръката си под лакътя на момичето, накара я да си вдигне чашата и… те все пак отново пиха. След което неуморният Шчеглов се залепи към меките, миришещи на бира, устни. И се залепи задълго. Изглежда, Морозова я беше хванал алкохолът. Защото тя се притисна към експерта и онзи успя доста подробно да опипа малките й гърди.

На вратата на кабинета се почука. Морозова отскочи от Шчеглов като попарена. На вратата стоеше дежурният следовател Зайко.

— А вие какво правите тук? — попита той с глас на дете-дебилче.

— Провеждам с лейтенант Морозова курс на младия боец — отговори Шчеглов, а злият му поглед беше в състояние направо да пробие дупка в Зайко.

— А къде е Янушко?

— Замина на „криминален труп“.

— Аа. Това е задълго. Оглед, снимки, температурата на тялото през задника… Имате ли нещо за пиене?

— Има бира — отговори глупавата Морозова, преди Шчеглов да успее да изхвърли колегата си от кабинета.

— О! Много добре! Бирата е тъкмо онова, което иска моят организъм.

Без да чака покана, Зайко седна на празния стол и вдигна празната чаша на Янушко:

— Сипвай!

— Нещо не разбрах, ти какво искаш? Донесъл ли си нещо? — започна Шчеглов.

— Добре де, какво толкова? Ей сега ще допием и ще отида за още. Защо правиш цирк пред лейтенанта? — той кимна към зачервеното момиче.

— Наистина — погледна с укор към Шчеглов вече готовата Катерина. Толкова готова, че направо на гръб да си я носиш. А този Зайко изскочи като някой дявол от кутийка!

— Добре де, хайде да пийнем! — светнаха очите на Шчеглов.

Наляха останалата бира по чашите.

— Сергей Зайко, следовател.

— Екатерина Морозова…

— Много ми е приятно! За запознанството! — Зайко се чукна с Катерина.

— Много се радвам — тя се опита да се усмихне.

— Между другото, и аз съм тук — напомни Шчеглов и също се чукна с Катя.

Пиха. Зайко извади пакет цигари.

— Ще разрешите ли, Катенка?

— Да, аз също няма да откажа — стана съвсем смела Катерина.

— Дай и на мен — намеси се Шчеглов.

Запушиха.

— Е, Катюша, разправя ли ви нашият експерт врели-некипели? — започна светска беседа Зайко.

— В какъв смисъл? — намуси се Шчеглов.

— В какъв? — учуди се Катерина.

— За незаменимост и други такива… А не ви ли разказа как събират фасове на местопрестъплението?

— И какво толкова? — извика Шчеглов. — Не, вие само го чуйте, Катя! — От вълнение той отново мина на „вие“. — Има указание: експертът трябва да донесе нещо от всяко местопрестъпление! Улика, мамка му… Ето ти ситуация: кражба на кола. А собственикът е бил в командировка. Връща се след една седмица — колата я няма. Вика милиция. А през седмицата е валял дъжд. Какво да се вземе оттам, от това място? Затова стоиш и чакаш, докато някой минувач хвърли пресен фас. Слагаш го в пликчето и го докарваш в отдела. От кражбите на коли винаги докарваме фасове. Това какво, да не съм го измислил аз, че винаги трябва поне нещичко да се донася? Измислил го е някакъв, а сега ние сме виновни!

— Не псувайте — помоли Катя, която все още не можеше да реши дали да се напие като казак и да последва повелята на сърцето, или да изтрезнее и да опази честта си.

— А разказа ли за образците от почвата? — продължаваше безжалостният Зайко.

— Ами да, от кражбите на коли донасяме и образци от почвата.

— Те, Катюша, почвата я взимат ей от онази саксия — посочи към прозореца Зайко.

Катя погледна към прозореца. От почти празната саксия стърчеше хилаво растение с пожълтели листа и напълно определено казваше: крадат ми почвата!

— Представяте ли си, Катюша — не можеше да се успокои Зайко, — вече им се обади госпожицата от лабораторията, където изследват тези образци, помоли ги да престанат да я правят на луда. При нея излиза, че в тридесет различни местопрестъпления почвата е абсолютно идентична! — Зайко се разхили.

— Какво си се разцвилил? Дойде тук, пиеш за чужда сметка, че и ме излагаш! А един по мутрата?

— Каквоо? — надигна глас Зайко.

— Ох, моля ви, недейте! Хайде да отидем за бира, че вече свърши.

— Аз с него няма да отида! — отряза Шчеглов.

— А аз с тебе не само няма да отида, ами…

— Другарю Шчеглов, хайде да отидем заедно с вас?

Владимир погледна във вперените в него с молба сини очички, на молитвено съединените пред гърдите тънки ръце…

— Разбира се, Катенка. Ние с вас ще се разходим до магазинчето. Не е далече. До метро „Измайлово“. Дотам и обратно — няма и десет минути. Хайде, Зайко, махай се, че трябва да заключа вратата.

Зайко се усмихна с крива усмивка и излезе. Когато Катя и Владимир останаха сами, той нетърпеливо я стисна в прегръдката си и се впи в устните й. Ръката му ровичкаше отдолу под униформената пола.

— Какви ги… Почакай, недей, той сега ще се върне, ще видиш! Хайде да излезем, ще донесем бира, а после…

— На масата, нали?

— На масата? Аз не мога…

— Аз ще те науча, момиченце! На всичко ще те науча! — възбудено и радостно шепнеше Шчеглов и гъделичкаше вратлето й с мустаците си.

Когато те излязоха в коридора, Зайко стоеше на вратата на кабинета си. Той многозначително гледаше Катя.

„И този не е лош“ — успя да си помисли Морозова, докато Шчеглов я влачеше надолу по стълбите.

Обаче, когато се върнаха, възбудени, изяждащи се един друг с очи, пак не можаха да утолят телесната си жажда. Високоговорителят вече двадесет минути се дереше с гласа на дежурния на РУВД.

— Експерт-криминалист Шчеглов, мамка ти… На повикване в състава на групата! Експерт-криминалист Шчеглов…

— Чакай ме, ще дойда аз — прошепна Владимир на момичето.

— Аха. Ще съм в кабинета си — отговори тя, поемайки тежката чанта от ръцете му.

 

 

Евгений Леонидович Акопов се събуди както обикновено в седем часа. Без да отваря очи, разходи ръката си по топлото тяло на двадесет и две годишната Таточка. Бивш топмодел, сега законна жена.

Таточка беше първата официална съпруга и единствената любима жена напоследък. Евгений Леонидович усети признаците на характерното сутрешно желание и обръщайки Таточка на една страна, полупрегърнал вече стърчащото, твърдо коремче, пристъпи към действие.

— Женя, аз още спя — промърмори капризно Таточка.

— Ти спи, миличка, спи си — разреши съпругът, продължавайки вече започнатото.

След успешния край на мероприятието Евгений Леонидович се насочи към банята. Сутрин той предпочиташе контрастен душ. Ваната и другите отпускащи процедури бяха за вечерта. А сутрин — лека сексгимнастика, след това загрявка под острите струи вода. Отначало леден, после парещо горещ душ.

Той повъртя глава, раздвижвайки мускулите на врата; размърда рамене, размачка ръцете си, направи няколко приклякания, като се държеше за ваната. Не защото не можеше да мине без помощта на ръцете. Силните му крака на танцьор спокойно удържаха лекото тяло. Но за да не се плъзне на мокрите плочки и, не дай боже, да не си счупи главата. Това би било глупаво. Всъщност гимнастика можеше да прави и в стаята, но Евгений Леонидович не обичаше да показва, че съхранява прекрасната си физическа форма с каквито и да било усилия. Най-малко за това трябваше да се досеща Таточка. Разбира се, тя беше длъжна да го обича всякакъв, дори да беше дебел, плешив и куц. Той й плащаше достатъчно скъпо за нейната любов. Жената, както всички знаят, излиза много по-скъпо от любовницата. Но той беше влюбен и искаше да й се харесва.

Когато приключи с гимнастиката, Евгений Леонидович се избръсна и остана още няколко минути под душа, за да си събере мислите.

Животът му бе напълно благополучен, в него всичко бе разграфено по месеци, дни и часове. Изобщо той обичаше стабилността. Прекалено бурните пубертет и младост го бяха научили да цени липсата на промени. Акопов дори на жени се беше наситил, което изглеждаше доста странно, имайки предвид все още младата му възраст: наскоро бе празнувал четиридесет. Нима за един мъж това е възраст на пресищане? Но в миналия му живот имаше прекалено много жени. Безгрижно летящи пеперудки-еднодневки, приемащи с усмивка честно изкараните две стотачки в зелено; разведените с трудна съдба, взиращи се в очите на мъжа с преданост и страх на изоставено куче; еманципирани дами, които предпочитаха гордо да обърнат глава в момента на раздялата; любопитни момиченца тийнейджърки. Колко много бяха те по времето на страстното му юношество, на буйната му младост! Колко ги изостави по време на своята нелегалност! Колко много бяха, мама миа!

Но вътре в душата си копнееше за съвсем друго. Искаше, като се влюби, да се ожени, а не да върти романи някъде навън. Романчетата са нещо грозно и създаващо много грижи. Освен това той предпочиташе секс сутрин, когато би следвало да бъде съпругата, а не любовницата. Но… животът не му го разрешаваше. Разделите с бившите любими минаваха по една и съща добре отработена схема, с пълно материално осигуряване на пострадалата страна. А тъй като всички те, неговите пиленца, бяха още доста млади и задължително красиви, сериозни претенции нямаше. Той просто ги пускаше на свобода от златната клетка. И примамваше вътре ново пиленце, още по-младо и по-прекрасно. И ето че днешната Таточка, изглежда, е тъкмо това, което му трябва. То се подразбира от само себе си, че е хубавица, но освен това мило и послушно момиченце. Така че в тази насока животът напълно го задоволяваше.

И бизнесът се развиваше чудесно. Евгений Леонидович винаги благодареше наум на съдбата, че го изхвърли от лагера на чейнджаджиите и културномасовиците в съвсем друга, много сериозна среда. Там, където го научиха да удря пръв, и не само да удря, ами да убива. Където го научиха да не съжалява никого, на никого да не вярва. И където, колкото и да е странно, му дадоха отлично икономическо образование. Благодарение на своите способности, на своята преданост към водача и лютата жестокост към враговете, благодарение на знанията си, в края на краищата благодарение на всичко това той стана доверено лице на много умен и прозорлив човек. Но даже неговият патрон не можа да види каква съвършена комбинация изгражда в ума си най-близкият му помощник.

И когато му дойде времето, той изигра партията си.

Направи го блестящо. Нито веднъж не сбърка. Той плати скъпо за своето благополучие. Работата не беше в парите, които никак не бяха малко, дадени на хирурга-вълшебник за превъзходно направената операция. Той плати за благополучието си с нещо много по-голямо: пълното отричане от миналия си живот. Десет години не беше виждал близките си: майка си и сестра си. И нямаше да ги види. Защото за тях той беше безследно изчезнал, потънал в кървавите престрелки на деветдесетте. Дълго време той изчакваше в нелегалност в провинцията. И едва преди пет години си разреши да се появи в столицата, да започне свой бизнес, да създаде семейство.

Не смееше да създаде дете, тъй като се страхуваше, безумно се страхуваше да не бъде открит. Детето му можеше да стане заложник, страшно оръжие в ръцете на враговете му. И чак сега, когато някои негови връстнички се канят да станат баби, той си позволи тази радост. Разреши на Таточка да забременее. И опипвайки стегнатото й коремче, мислеше, че това късно бащинство дори е правилно. Нима щеше да чака появяването на сина си (а те вече знаеха, че ще имат син) преди десет, даже преди пет години със същия трепет, както чакаше това днес?

Той си мислеше, че за десет години времето бе покосило ако не всички, то поне повечето от онези, които можеха да му потърсят сметка. Някои вече не са между живите, а други са далече. Но се оказа, че не всички, които искаше да бъдат мъртви, лежаха под мраморните плочи.

Преди три дена телефонът в офиса му иззвъня.

— Евгений Леонидович, търси ви някой си Сидорчук — съобщи секретарката по телефона за вътрешна връзка. — Ще говорите ли с него?

Сидорчук! Акопов помнеше тази фамилия. Как би могъл да забрави старши лейтенант Сидорчук, сътрудник на РУОП от миналия си живот.

— Свържи ме — каза Акопов, като се стараеше гласът му да звучи спокойно. — И отиди до аптеката да ми купиш баралгин. Боли ме главата.

— Добре, Евгений Леонидович. Свързвам ви.

— Здрасти, Степаджия! — чу той пресипнал глас. — Отпрати ли секретарката? Добре си направил. Защото секретарките са любопитни хора, а разговорът ни е сериозен.

— Кой сте вие, защо ме наричате с този странен прякор? — Той вече разбираше, че е безсмислено да се преструва.

— Нима си забравил? Не мога да повярвам. Сигурно си мислел, че никога няма да те намеря? Че почивам на топло, където ти си ме напъхал? Мислил си, че вътре са ме утрепали, защото сега им е паднало проклетото ченге? Лъжеш се, аз също съм държелив като теб. Мислел си, че няма да те намеря, щом си променил лицето си? Лъжеш се! Дълго търсих, но те намерих! Обаче гласа ти си го спомням много добре. Гледам си аз телевизия: ха, познато лице! Всъщност лицето беше непознато, но гласът бе твоят! Каквото и да правиш, каквото и да струваш…

— Евгений Леонидович, донесох ви баралгин. — В процепа на вратата се показа продълговатото лице на секретарката.

— Вън! — изкрещя Акопов.

Вратата се затръшна.

— Въпросът ви, господин Сидорчук, ще бъде решен положително. Моля ви да ми се обадите утре. Запишете си номера на моя джиесем…

— Ще се обадя. И без номера.

— Всичко хубаво.

Акопов се предаде. Кой дявол го беше накарал да се появи в предаването „Светът на бизнеса“! Бяха поканили няколко успели бизнесмени, включително и него. И той не можа да откаже: такова предаване — това си е безплатна реклама по телевизията, че и по първа програма, че и в праймтайма. Появи се, тъпанар с тъпанар! И получи Сидорчук, който сега щеше да го шантажира и да му иска пари. Работата не беше в сумата, която щеше да му поиска това бивше ченге, мильото гаден. Проблемът беше, че сега никога нямаше да го остави на мира. Ще се залепи като кърлеж от този ден и до края на живота му. Трябваше веднага радикално да си оправи сметките със Сидорчук.

Евгений Леонидович се изтри с пешкира, наметна хавлията и излезе от банята.

И веднага, сякаш беше очаквал този момент, иззвъня джиесемът му. Акопов го взе и отиде в кухнята.

— Степаджия? Е, какво реши?

— Трябва да се срещнем. И спри да ме наричаш с този прякор. Друг живот, други интереси. Ако искаш да се впишеш в моята тема — има варианти. Никак не са лоши. Готов съм да ги обсъдя днес вечерта. Аз добрините не ги забравям.

— Колко си ги спомняш, го разбрах в пандиза.

— С това нямам нищо общо. Изобщо не знам кой те е хвърлил на вълците. И стига вече за това.

— Бива — съгласи се Сидорчук. — Къде и кога?

— В осем вечерта, по-рано не мога. Кажи сам къде. Няма да те водя на кръчма, може да не се разберем, защо да хвърлям пари на вятъра. Така че в някоя градинка ще поседнем на някоя пейчица и ще си поговорим. Къде — ти избери.

Сидорчук се замисли:

— Амии… Хайде в Измайлово. До метро „Измайловска“.

— Добре.

— Само че имай предвид, разговорът е на четири очи. Никаква охрана.

— Надявам се, че и ти ще дойдеш без корпуса за бързо реагиране — ухили се Акопов. — Не е в твой интерес.

— Какъв е моят интерес, знам по-добре от теб — измърмори Сидорчук и затвори телефона.

Тоест последната дума да е негова. Ще видим…

Смешно изкривена на една страна, в кухнята влезе Таточка.

— Женечка, да ти сервирам ли закуската? — Тя беше по-висока от мъжа си с една глава и го гледаше от горе на долу като щъркел жаба.

— Сервирай, пиленцето ми.

Той погали жена си по рамото, свали ръката си надолу и я притисна към корема й, усещайки как там, вътре, шава синът му.

— Бие се — съобщи Таточка.

— Казва „здрасти“ на татко си — поправи я мъжът й.

И да позволя на този изрод да се навре в живота ми? Сега? Когато чакаме дете? Лъжеш се, Сидорчук! Лъжеш се, гадино!

— Е, къде ми е сокът, къде ми е омлетът, къде ми е кафето? А целувката? — каза той на глас.

 

 

Дежурният следствено-оперативен екип пристигна на улица „Долна първомайска“. Висока изнервена жена посрещна милиционерите на прага на апартамента.

— Бях в командировка — започна тя. — Върнах се, а в апартамента са влизали крадци! Прозорецът е счупен. Изнесли са касетофона, златото. — Тя изхлипа.

— Един момент, ако обичате, хайде да влезем вътре.

Младият следовател, дознателят и експертът-криминалист влязоха в апартамента. Всичко беше ясно: крадците бяха се промъкнали на балкона през прозореца на стълбищната площадка, разположен толкова близо, че дори дете щеше да се покатери на неостъкления, без решетки балкон.

— Разбирате ли, забравих да затворя горното прозорче.

— Кога заминахте в командировка? — Младият неопитен следовател явно не знаеше откъде да започне.

— Преди три седмици.

„Да бяха ни извикали след година!“ — сърдито си помисли изтръгнатият от прегръдките на Катерина Шчеглов. Той беше успял да се поразходи из апартамента и да оцени дебелината на слоя прах по пода и отдавна бе разбрал, че няма да изровят никакви пресни следи от това местопрестъпление. Мълчаливо и съсредоточено той извади от дипломатическото си куфарче листове бяла хартия и я разхвърля по пода.

— Това пък за какво е?

— Събирам образци от прахта. Листовете ще полежат и по тях ще полепне прахта от пода — отговори сериозно Шчеглов, мислейки си само как по-бързо да приключи и да се прибере в кабинета си.

— По тях може ли да се ходи? — попита следователят.

— Разбира се, даже трябва. По-добре ще се залепи прахта — дружелюбно отговори Шчеглов.

— Изчезнало ли е още нещо? — разпитваше следователят.

Дамата започна да изброява изчезналите дреболии.

— Пили са в кухнята водка. В хладилника имаше бутилка…

Шчеглов отиде в кухнята и внимателно прибра чашите в найлонов плик. После се разходи из апартамента още веднъж.

— Ами всъщност това е всичко, повече нямам работа тук — съобщи той, събирайки от пода листовете със следите от обувки на дознателя и следователя. Тези листове „с ясни фрагменти на следи от обувки“ заедно с чашите Шчеглов се канеше да опише в графата „взето от местопрестъплението“. Разбира се, нито следователят, нито дознателят си имаха хабер, че точно те могат да станат заподозрени за извършването на кражбата. „Нищо, следващия път ще мислят малко повече“ — помисли си Шчеглов, който по принцип не харесваше следователите. И за какво да ги харесва един експерт? Експертът провеждаше цялата черна и най-важна работа, а пък похвалите и премиите от шефовете ги получаваха следователите.

Затова Шчеглов никога не изпускаше случая да направи някоя мръсотийка на колегите си. Той можеше да измисли още някаква чудесия, но бързаше: на Катерина сигурно й беше писнало да го чака!

— Аз приключих, а вие, както виждам, още дълго ще изкарате тук. Така че Михалич ще ме хвърли до районното и ще се върне да ви вземе, става ли?

Следователят неопределено кимна, а Шчеглов побърза да изчезне.