Фридрих Незнански
Убийствена красота (14)

Глава 14
Историята на въпроса

Приятелите се срещнаха в „Узбекистан“, където за тях винаги имаше запазена маса в отделено от основната зала сепаре.

— Е, с какво ще започнем? — попита Грязнов, след като изпиха две-три чаши и хапнаха. — Вчерашния ден съм го отработил по пълна програма. Моите момчета ходиха и в местната „Бърза помощ“, откъдето са пратили кола при Нестеров, и в болницата. Посетиха и военната комисия, където се води на отчет нашият Круглов, изчезналият електротехник. Откъде ще започнем? — повтори той.

— Хайде с болничните неща.

— Значи така. Нестеров е викал „Бърза помощ“ на осемнадесети, както си спомняш. Това е станало в седемнадесет и четиридесет. При тях всяко повикване се записва на магнетофон. Така че моите орли са прослушали записа. Нестеров се оплаквал от силни болки в гърдите, които продължавали вече няколко часа. Споменал е, че самият той е лекар. И обикновените лекарства не му помагат. Към него тръгнал екип, който пристигнал след двадесет минути. След това извикали реанимацията. Диагнозата на първата „Бърза помощ“ била инфаркт. Реанимационният екип променил епикризата, но го закарали в Първа клинична болница с диагноза остра сърдечна недостатъчност. Това всъщност е прединфарктно състояние. Така са обяснили лекарите. Докторът, който е пристигнал на повикването, твърди, че Нестеров бил много зле. Според него можел да хвърли топа. Сам помолил да го закарат в Първа клинична болница, защото там имал познати лекари и вече се бил лекувал при тях. Аз какво ти казах?

— А реанимационния екип също ли си го е уредил с връзки?

— Не, разбира се, че не. Но в местната „Бърза помощ“ Нестеров го познават. Той доста често ги вика. Оказа се, че има сърдечно-съдова склероза. И получава някакви си там спазми.

— Какво казаха лекарите в болницата?

— Какво казаха? Че е постъпил в много тежко състояние и прекарал три дена в интензивна терапия. Започнали да тикат кардиограмите в мутрите на моите орли. Ето, виждате ли този зъбец и коляното по-долу? Все едно че оперативниците разбират нещо от зъбци. Те и от колена разбират само ако са женски. Накратко казано, докторите в болницата са категорични, че Нестеров никъде не е излизал. Той лежал в отделна стая тих като зайче и при него имало персонална медицинска сестра. Бих искал и аз така да си полежа, честна дума!

— Говорихте ли със сестрата?

— Да, с диктофон. Предупредихме я за даване на неверни показания, всичко както си трябва.

— И какво каза тя? Нестеров обаждал ли се е на някого?

— Каза, че никъде не се е обаждал. Че лекуващият лекар дори му е прибрал джиесема. Че от работата му идвали да го видят, но не ги пуснали. И че самият той, Нестеров, е много недисциплиниран болен. Веднага щом му станало по-добре, се стегнал да си ходи.

— А какво каза лекуващият лекар?

— Ами същото. Аз нали това казвам, все едно че са се наговорили. Изобщо не им вярвам.

— Какво искаш да постигнеш, Слава? Защо постоянно се опитваш да представиш Нестеров като някой гангстер, който по нощите се опитва да се промъкне в апартаментите на жертвите си? Всичко това са глупости, сам го разбираш. Има поръчители на убийства, има и изпълнители. Ако поръчител е бил Нестеров, значи двата взрива са били планирани и времето за изпълнение е било уговорено предварително.

— Затова е легнал в болницата! Точно за три седмици. Влязъл в навечерието на първия атентат и се изписал в деня на втория.

— Това е просто съвпадение. Той наистина е бил болен. Лекарите не могат да лъжат едно и също. Освен това аз самият го видях с пристъп, когато бях при него в работата му. Друго ми е интересно: кой е звънял на Литвинов със заплахи, когато Нестеров е лежал в болницата „тих като зайче“? Литвинова каза, че са звънели почти всеки ден, по-точно, всяка нощ. Самият факт не е проверен от никого, но какво излиза? Или Литвинова лъже, или се е обаждал някой друг. А що се отнася до изпълнителя…

— Почакай, нека да приключа. С болницата всичко е ясно. Смятаме, че докато е бил на лечение, Нестеров не е имал контакти с никого. Сега за електротехника Дмитрий Круглов. Във военната комисия добре познават този боец. Казват, че момчето в Афганистан получило доста сериозна травма, дълго се търкалял по болници. Не е много добре с главата. Страшно заеква. Това вече и така го знаем. След лечението почнал много да пие. Едва не хвърлил топа. На работа го уреждал самият шеф на комисията. Казва, че го съжалил. Уредил го чрез позната в общината. Външно Круглов изглежда по следния начин: ръст — сто шестдесет и осем. Слаб, деликатна костна структура. Тъмноруса коса. Сиви очи. Това май е всичко. Няма роднини.

— Да не е от сиропиталище?

— Не, не е. Просто е бил един син на майка си. А майка му умряла, докато воювал в Афганистан. За далечните му роднини там нищо не знаят. Обаче ми дадоха адреса на един от бойните му другари — московчанин. При него също ходихме.

— Какво научихте?

— Че Дмитрий Круглов бил незабележим младеж. Но такъв… Като котката, която обича да се разхожда сама. Не бил приятел с никого. Обаче много обичал да пие. Когато се напиел, ставал агресивен и злобен. След уволнението не са се виждали. Както вече казах, Круглов дълго се е лекувал в болница. Той и преди контузията не бил много контактен, а след това изобщо се затворил. Не ходел на другарските срещи. Няма никакви предположения къде би могъл да замине през отпуската си. А какво каза твоят Безухов? Какви са новините на този фронт?

— Безухов вчера се обади, докладва ми. Успял е да изясни, че Круглов доста често ходел при Марина Литвинова.

— При жената на Литвинов?

— Да. Тя в техния вход е нещо като Майка Тереза. Грижи се за всички сираци и луди.

— А защо е ходел при нея?

— Казват, че го черпела с чай и си говорели за живота. Тя е единственият човек, от когото той не се притеснявал. Не можахме да разпитаме Литвинова. Не ни отвори вратата. Във връзка с отпуската Безухов е разпитал съседката на Круглов. Онази, с която заедно пиели. Този път дамата била махмурлия, но в състояние да говори. Потвърдила, че всяка година Круглов ходи в някакво вологодско село да бере гъби и горски ягоди.

Турецки направи пауза и сипа водка в чашите.

— Е? Не ме мъчи! Какво е това село? Тя спомни ли си името?

— Да. Нарича се Звоница. Някакво затънтено селце. Най-близкият административен център, където има телефон, районно управление на милицията и други блага на цивилизацията, е на тридесет километра. Безухов се е обадил дотам, шефът на районното е обещал да отиде до Звоница и да разбере дали този Круглов е в селото. Но предупредил, че обратна връзка ще има най-рано в понеделник. Докато отиде натам, пък после насам…

— Ами да. Трябва и водчица да си пийне, и на баня да отиде. Добре, Саня, понеделник е вече вдругиден. Ще почакаме. Ако изпратим Безухов, все едно, ще стане по-бавно. Виж, ако Круглов е там — това е друго нещо. Тогава ще пратим експедиция.

— Тук ми прозвуча друг мотив, ако продължаваме да разработваме тази версия.

— Че поръчителят е Нестеров? Или имаш други версии?

— Конкретни засега нямам. Та така… Вчера се запознах със Зоя Дмитриевна, бившата съпруга на Нестеров.

— Давай, свали си греха от душата.

— Нашата Зоя Дмитриевна е мадама, та дрънка! Всичко си има. И външност, и жилище. И ми разказа суперинтересна история. Оказа се, че преди Нестеров е бил пластичен хирург. Сред клиентите му имало някакъв криминален авторитет с прякор Танцьора. Който от благодарност за направената операция обещал на нашия доктор да се оправя с всички, които го обидят. През целия му останал живот. Сам по себе си този Танцьор е нисък, хилав господин. Сега е около четиридесетгодишен. Нямал никакви говорни дефекти.

— Тъй-тъй — оживи се Слава. — Кога е било това?

— Отдавна, преди десетина години. Но Танцьора не се отказвал от дадените обещания, за което ежегодно съобщавал на Анатолий Иванович с поздравителни картички с приложени към тях визитки. Ако има нещо, значи, обаждай се, няма да позволим да те обиждат. Това е според думите на прекрасната Зоя, разбира се. И тя наблюдавала всичко това до момента, в който Нестеров се развел с нея. И тъй като не контактуват през последните пет години, тя не знае нищо за по-нататъшните взаимоотношения на Нестеров и Танцьора.

— Нестеров сам ли се е развел с нея? С младата и красивата? Заради какво?

— Тук стигаме до най-интересното. Хайде да пийнем като за основно ястие.

— Е? — измуча Слава, след като обърна чашата и сдъвка непретенциозното мезе.

— Нестеров, както се оказа, бил много ревнив господин. И ревнувал горката Зоя от всеки уличен стълб. Дори я побийвал. Това пак според нейните думи. А непосредствената причина за разрива била вечеря в ресторант в компанията на важни особи, където нашата Зоя срещнала състудент. Била толкова непредпазлива, че дори оживено си бърборила с него, а след това станали от масата и се насочили към тоалетната. Дамата не знаела къде се намира това богоугодно заведение, а състудентът знаел, да ме прощаваш за тавтологията. Нестеров ги настигнал точно пред кенефа и в пристъп на ревност залепил шамар на нашето момиче.

— И тя подала молба за развод?

— Ти забрави: молбата я подал той. Но най-интересното е друго. Да казвам ли фамилията на състудента, или сам ще се досетиш?

— Литвинов?! — възкликна Грязнов след кратка пауза.

— Йес!

— Ето ти още един мотив — ревност! — Слава разроши косата си.

— Какво да ти кажа… Зоя твърди, че се е срещнала там с Литвинов съвсем случайно и след тази вечер повече не са се виждали. Минали са пет години. Бих разбрал, ако тогава беше сменил физиономията на господин Литвинов, но да му слага бомба след пет години…

— Но това е допълнителен мотив, а не основен! И откъде всъщност бихме могли да знаем какво е станало там наистина? Те може да са се целували до кенефа или той да й е бръкнал под полата. Защо Нестеров е подал молба за развод? Обикновено на ревнивците бързо им минава. Може да е имала роман с Литвинов. И Нестеров да е запомнил тази обида. А към това добави още и работен конфликт. Жената му задигнал, не му дава да работи — да се премахне, по дяволите, този Литвинов.

— Че къде я е задигнал? Литвинов е женен, и то стабилно. Марина Илинична няма да даде мъжа си на никого, бъдете спокойни! Господи, с какви лайна се занимаваме ние с теб, Слава! Нечии изневери, интриги, клюки… Ако си говорим честно, това дело изобщо не ми го вдига…

— Има една такава дума „трябва“ — чувал ли си я?

— Чувал съм, чувал. В някакъв филм… Аз все превъртам наум разговора си с Нестеров. Нали го питах дали имат с Литвинов мотиви за лична вражда. Той каза: не. А изобщо нищо не ми разказа за бившата си жена.

— А защо е трябвало всичко да ти разказва? Ти какъв си, да не си му изповедник? И защо, Санечка, толкова ти е легнал на душата този доктор? С какво те е омагьосал?

— Изобщо не ме е омагьосал. Повярвах му, да. Ние с теб, Слава, не сме за сефте женени. Все пак виждаме различни хора, едно-друго. Поне дали човекът те лъже, или е искрен, това с носа си го подушвам. Ето на Литвинов не му вярвам, а на грозната му жена — вярвам! На прекрасната Зоя Дмитриевна не вярвам, а на грубия Нестеров — вярвам! Но всичко това е вътрешно, разбира се.

— Вярвам — не вярвам… Голям „полиграф“ си се извъдил! Не можеш ли да сбъркаш?

— Мога. И възможно е да съм сбъркал. Макар че, все едно, тези две престъпления не ми се връзват! Не мога да разбера защо са убили Климович!

— Точно така! Не забравяй, че са убили човек! И ние трябва да намерим убиеца! Или убийците.

— Много ти благодаря, че ми напомни! Хубаво, дай да се върнем при нашите си работи. При нас се появи нов фигурант — Танцьора. Този хипотетичен бандит би могъл да бъде изпълнител на престъплението. Така че, докато Безухов издирва Круглов, ще трябва да се заемем с Танцьора. Аз мисля, че в тази работа няма да минем без Кротов.

— Ами можем да мръднем към „Глория“ още сега. Те нямат почивни дни. Ей сега ще разберем къде е този Кротов.

Вячеслав извади джиесема и защрака с копчетата.

— Ало, племеннико! Здрасти! Как си? Гастритът как е? Това е добре. А ние с Александър Борисович седим тук на едно място… Позна, в „Узбекистан“. Много си досетлив! Къде е твоят Кротов? На мястото си? Това е добре! Имаш ли нещо против, ако вземем сега бутилка коняк и пристигнем на „Неглинка“? Но защо само Кротов? И теб искаме да те видим! Ама си станал докачлив като девойче! Хубаво, чакайте ни, скоро пристигаме!

 

 

Частната охранителна агенция „Глория“ се намираше в района на Сандуновските бани. Грязнов обичаше да ходи там. Повечето сътрудници в „Глория“ бяха бивши негови подчинени, дето се вика, проверени в бой. Как биха могли да бъдат непроверени, като именно той, Грязнов, навремето беше събрал колектива на агенцията, та дори и самата „Глория“ бе създадена от него. В живота му имаше такъв период, когато Грязнов тръшна след себе си вратата на МУР. Но животът е дълъг. В него всичко минава — и доброто, и лошото. Ново завъртане на колелото на съдбата беше върнало Вячеслав Иванович на „Петровка“, а „Глория“ премина в ръцете на племенника му Денис. Какво пък, племенникът напълно се справяше. Личният състав се запази, а това беше най-важното. Защото, както всички знаят, кадрите решават всичко.

Алексей Петрович Кротов беше доста забележима фигура сред сътрудниците на „Глория“. Бившият офицер от ГРУ донесе от миналия си живот своя собствена агентурна мрежа, изтъкана от представители на най-различни социални групи. В нея имаше доста заможни хора, дори богати. Кой знаеше по-добре от Кротов, че някои от днешните новобогаташи преди някакви си петнадесет-двадесет години бяха предавали на органите своите приятели — учени, артисти, художници — по един и по няколко наведнъж. Същите онези „интелектуалци“, които псуваха властта в кухните си и правеха наколенки пред нея, когато им махаше от трибуната.

Сред осведомителите на Кротов имаше и дейци от престъпния свят. За дългите години, откакто ги познаваше, някои незабележими в миналото личности бяха пораснали до лидери на големи групировки, та дори бяха придобили и статуса на „признати бандити“. Генералски чинове, така да се каже. В интерес на истината много от младите вълци, нахлули в престъпния бизнес, бяха разрушили старите основи и въведоха свои собствени правила. Но и сред бандитите, отпаднали вече от класацията, Кротов имаше хора, на чиято информация можеше да разчита. Накратко казано, Алексей Петрович Кротов при определени обстоятелства беше незаменим човек.

Посрещнаха ги с искрена радост както винаги. В агенцията бяха Денис Грязнов и търсеният от тях Кротов. Сева Голованов, който ръководеше детективите на агенцията, заедно с бригадата си бе по задачи. Компанията беше малобройна, затова се настаниха в кабинета на Денис, около бюрото на директора на агенцията. Турецки извади от дипломатическото си куфарче бутилка коняк и я добави към тази, която вече стоеше на масата. След бутилката се появиха маслини, нарязана риба и салам. Всичко това бе подредено в пластмасови чинии. Поради липсата на жени в щата сътрудниците предпочитаха да използват прибори за еднократна употреба. След две-три чаши и споделяне на последните новини Денис не издържа:

— Чичо Слава, каква работа имате за нас?

— Работата е лайнена, племеннико, както го характеризира Сан-Борисич.

— И защо така, чичо Саня?

В отсъствието на външни хора Денис наричаше хората от по-възрастното поколение по стария начин, както беше свикнал още като дете.

— Така си е. Помниш ли как беше при Хармс: излязъл граф Лев Толстой по долна риза и с нощно гърне в ръка и казал: сътворил съм тук нещо, нося да го покажа на народа…

Денис и Кротов се изхилиха.

— Така и нас с чичо ти ни натовариха с пълно гърне с чужди лайна, а ние трябва да се оправяме с тях. Но не можем да си избираме работата. Затова хайде да си говорим по същество. Това засяга конкретно теб, Петрович. Като голям познавач на престъпния свят. Познаваш ли криминална личност по прякор Танцьора?

— Танцьора? — Кротов се замисли. — Нещо не мога да си спомня. Той от кои е? На кого е човек?

— Може изобщо да не е човек на някого, ами бос. От кои — това не знам. Ориентировката е следната: около четиридесетте. Нисък, със слабо телосложение. Преди около десет години си е направил пластична операция. Още какво? Танцува степ.

— Степ казваш? Преди десет години…

Кротов замислено мърдаше устни.

— Ха! Ами не е Танцьор, а Степаджия. Имаше такъв. Казваш операция? Да! Този е от питерските, от малишевските. Вярно, нисък, слаботелесен. Имаше огромен нос като на Сирано де Бержерак. Точно така! Разправяха, че си е скъсил носа. И че изобщо си е сменил физиономията. — Кротов направи дълга пауза, за да се наслади на всеобщото внимание. — Спомням си го този. Той не беше дребна риба, това е сигурно.

— Какво по-точно си спомняш?

— Какво ли? Веднага не мога да кажа. Трябва да се върна доста назад във времето. Да се разровя в тайниците на паметта. Мда. Искате ли екскурзия в историята през вековете?

— Може — съгласи се Турецки, защото усещаше, че Кротов иска да се поглези със собствените си „записки на ловеца“. — Почвай, Петрович. Както се казва, повторението е майка на знанието. И ние не си спомняме всичко, и на Денис ще му е полезно да послуша.

Кротов предложи първо да пийнат. След което, без да бърза, си замези и пак така бавно си запали цигара. И чак когато Грязнов започна нетърпеливо да потропва с обувка по пода, започна да разказва:

— Вие, разбира се, си спомняте, че Александър Иванович Малишев беше един от основателите на питерската организирана престъпност. Един истински Йоан Предтеча на днешните мутри. През осемдесет и осма той зае водещо място на небосклона на Северната Палмира, като организира Мамаев бой в покрайнините на града, в Девяткин. Срещу него стоеше страшно много народ. Всички питерски групировки бяха против бандата на Малишев. Загинаха борци безчет. Между другото, тъкмо в този бой Степаджията се изяви като безстрашен жесток боец. Казваха, че за него не е никакъв проблем да убие човек. Та значи Малишев победи и подчини почти всички райони на града. Взе контрола над хазартния и ресторантския бизнес. Интимните услуги, изкупуването на цветни метали. Много неща. Тъкмо той започна да влага парите си в бизнес, да изкупува акции на предприятия, а най-важното — да набира кадри, тоест да изпраща подчинените си да учат в престижни висши учебни заведения. Не бил стиснат. Подготвял собствени юристи и икономисти. Каквото и да си говорим, Малишев е умен мъж със силна воля. Нали тъкмо той промени цялата психология на престъпния свят?!

Кой ръководеше преди? Признатите бандити. Какви били първите заповеди? Да нямаш взаимоотношения с ченгетата, с властта изобщо, да нямаш семейство, да не работиш, да не живееш нашироко и така нататък. А Малишев имал взаимоотношения с властта, при това доста тесни, работеше, защото бизнесът е работа, и то не от най-леките. Живееше в разкош. И така нататък. Та значи Степаджията бил „наблюдаващ“ на Малишев за няколко района на града. Първото образование на Степаджията било организатор на масови прояви. Завършил е „кульок“, тоест Институт за култура. Казват, че невероятно танцувал степ, занимавал се с препродажба на крадени вещи, успял дори да си почине на наровете, но не задълго. И всичко това преди Малишев. Александър Иванич го накарал да се изучи за икономист и му доверил част от „касата“. Онова, което се събирало в контролираните от Степаджията райони. Всичко било наред, но през деветдесет и трета Малишев и всички негови хора ги прибрали на топло. Всички, освен Степаджията. Казваха, че той си имал свой, отделно от патрона си, осведомител в РУОП. Нашият герой успял да се скрие преди арестите. И както сигурно се досещате, взел със себе си част от „касата“. Покрил се и затихнал. Скоро след това за ръководството на РУОП пристигнала видеокасета, на която старши лейтенантът, който според слуховете предупредил Степаджията, бил заснет в компанията на малишевските борци. И старши лейтенантът получил присъда.

— Къде са променили физиономията на Степаджията?

— Тук, в Москва. Да, човека си го бива. Вместо да драсне някъде зад граница, където с неговия огромен нос мутрите, все едно, щяха да го открият, той си променил външността. Разбира се, и данните в паспорта. От дългоносия Буратино се превърна в незабележим Пиеро и се стопи във въздуха. Все едно че никога не го е имало.

— Все пак е странно, че неговите хора не са го открили.

— Сигурно са го търсили по горещи следи. А той тъкмо заради това е мимикрирал. Променил си вида, замрял на ствола на дървото като хамелеон. А след това кой ще тръгне да го издирва? Малишев стана инвалид в СИЗО. И това е правилно между другото… Тогава нашите си ги биваше… Това го казвам, защото в съда цялото дело се провали. Цялата компания я пуснаха от залата на съда. Но самият Александър Иванович вече беше много болен човек с изсъхнал крак. И спешно отпътува за Испания, където живее и сега. А Кума подчини неговите хора. Така че нямаше кой много-много да се занимава със Степаджията. В Питер започна втората криминална война. „Казанците“ срещу „тамбовците“. Скоро след това беше застрелян лейтенантът от РУОП Тихоненко. Подир това питерските руоповци направиха генерално прочистване на града. Тогава вкараха стотици мутри в „Кръстовете“. Така че Степаджията изчезна съвсем навреме. Мдаа. Какви времена бяха, исторически… — въздъхна Кротов. — Кой му е направил този подарък с външността на Степаджията?

— Нашият фигурант — отговори Грязнов, — пластичен хирург, на когото Степаджията е обещал закрила до края на дните му.

— Какво пък, това, разбира се, е справедливо. За такъв подарък — живота и портфейла, като портфейлът да е добре натъпкан — за такова нещо трябва да си благодарен. Но той ви интересува във връзка с конкретни обстоятелства?

— Разбира се, че не питаме от празно любопитство. Саня, ще разкажеш ли?

Турецки изложи фактите за двете покушения и всичко, което бяха успели да научат до този ден.

— Всъщност ние току-що започнахме следствието. Но шефовете ни ръчкат. Натискат Костя. А той нас.

— Много са ви странни покушенията — каза Кротов, — едни такива… некадърни.

— Защо? — хвана се Турецки.

— Доколкото разбрах, в основата е конфликтът на двама души: професора и онзи, който не му дава да работи, нали така?

— Да, на Нестеров и Литвинов.

— И каква е цената на въпроса?

— Там става въпрос за стотици хиляди долари. Връщане на парите на клиентите, които са записали курса на лечение — това едно. Стоене без работа във връзка с отнемането на лиценза — второ. Разходи за приготвянето на препарата за провеждане на лечение — трето. Може и за милиони да става въпрос.

— И реално казано, този въпрос го решава Литвинов, правилно ли съм разбрал?

— Да. — Турецки отвори втората кутия цигари и си запали.

— Пък са убили онзи, който не решава този въпрос?

— Климович? По принцип да, той нищо не е решавал еднолично.

— И къде е логиката?

— И аз се питам същото — отговори Турецки.

— Защо вечно във всичко търсите логиката! — избоботи Грязнов старши. — Като намерим изпълнителя, ще изтръскаме показания от него, тогава и поръчителят ще обясни всички свои логични мотиви. Или тяхното отсъствие. Шерше ла фам.

— Вячеслав е сигурен, че съществува допълнителен мотив — ревността. Някога бившата жена на Нестеров му е дала повод да я ревнува от Литвинов. Но това е епизод с петгодишна давност.

— Това е отворен въпрос, за давността — добави „своите двадесет копейки“ Слава.

— Всичко това няма никакво отношение към Климович. Хубаво, дотук само празни приказки. Сега кое е важно? От показанията на съседите, свидетели на убийството на Климович, следва, че в навечерието на взрива и непосредствено в момента на неговото осъществяване в двора на блока е бил засечен около четиридесетгодишен мъж с незабележима външност.

— Мислиш, че това е бил Степаджията?

— Засега нищо не мисля. Трябва да отработим тази версия. Да предположим, че е Степаджията. И какво? Нима не е обещал подкрепата си Нестеров? Според думите на бившата жена на професора Танцьора, както тя го наричаше, в прав текст обещавал да изтрие от лицето на земята всеки, който попречи на Нестеров. Затова молбата ми е към теб, Петрович, да издириш по твоите канали Степаджията. Къде е сега, какво прави. Ясно е, че вече е с нов нос и се казва по друг начин, не както преди десет години. Но никой не може да спре слуховете. Поради давност много е опростено. Изобщо повечето неща сега изглеждат по друг начин. Бившите „наблюдаващи“ вече в по-голямата си част са бизнесмени. Да вземем например Киржач. Въртеше „касата“ в търговските банки, докато търкаше наровете. А когато излезе, самият той стана бизнесмен, вицепрезидент на някаква си там „Лимитед“. Сега се казва Владислав Василевич Болшаков. Голям човек, уважаван. Може би същото се е случило и със Степаджията. Трябва да разберем как стоят нещата. С този въпрос не ми се иска да се навираме в службата на Вячеслав, не се обиждай, Слава…

— Че какво му е обидното? Има си продажници, какво да се прави. В пазвата на всяка широка гръд се топли по една змия.

— Много си самокритичен, чичо Слава — засмя се Денис.

— А ти да мълчиш! Да не мислиш, че като си станал началник тук, можеш да се подиграваш на по-възрастните? На себе си мога да се подигравам само аз и още Турецки. А теб, племеннико, както съм те създал, така и ще те…

— Добре, добре, Вячеслав Иванович, защо се палите толкова? Ние толкова ви уважаваме, другарю генерал — с престорена кротост отговори племенникът.

— А така… Че я ги виж…

— Е, Кротов, ще се заемеш ли? — прекъсна семейната дрязга Турецки.

— Добре, ще опитам — кимна онзи. — Но нещо се съмнявам по повод на благодарността. Бандитите не са много благодарни хора, както и всички останали граждани между другото. Щом Степаджията е минал в нелегалност, за какво му е да излиза на светло? Докторчето могат да го открият същите онези борчета, да го хванат за топките и да питат: къде е нашето момче? Макар че… в живота всичко се случва. И изключенията само потвърждават правилата. Хубаво, щом получа информация — ще се обадя.

Той се обади на джиесема на Турецки същата вечер.

— Значи така. Фигурантът се е легализирал преди пет години. Сега е бизнесмен. Има пет магазина „Компютърен рай“. Живее тихо, не се показва. Адреса ще си го намерите сами. Запиши името и фамилията…