Фридрих Незнански
Убийствена красота (13)

Глава 13
Почивна вечер

Тази вечер той реши да я шашне с гастрономичен разкош. Посланието беше следното: Настя вече бе разбрала, че той не е страшният чичко — Синята брада. Напротив, съвсем добродушен и не опасен мъж в разцвета на силите и средствата си. Включително и материалните. Не в границите на безкрайното, но напълно достатъчно, за да се стопли, както се шегуваше един колега.

И така, той я чакаше до метро „Кропоткинска“, разхождайки се по алеята с букет астри. Тя се появи внезапно, все едно че въздухът се сгъсти и пред него се материализира слабо момиче в къса черна рокля с тънки презрамки. Много хубавка, весела и лека. Сякаш слънцето се показа през плътните облаци.

— Добър вечер, Александър Борисович!

— Добра да е! Това е за вас!

— Ах, аз и астри толкова обичам! Откъде знаете всичко за мен?

— Усещам ви, дете мое!

— О, вие искате да си играете на добрия чичко? — В черните й очи проблесна подигравка.

— Аз искам? Вие ми предложихте тази роля миналия път, когато се видяхме. А аз реших засега да не се отказвам.

Турецки спря, за да хване такси. Докато придържаше момичето за лакътя, продължи:

— Надявам се, че не сте се навечеряли вкъщи с картофи и пържен салам? Надявам се, че сте гладна. Още се надявам, че страстно желаете да допрете до устните си чаша с истинско шампанско. Защото днес с вас ще посетим едно от любимите ми заведения.

— Ще има и пиене?

— Уви — призна Турецки, докато й помагаше да седне в таксито и намествайки се до нея. — На „Хашек“, моля ви — каза на шофьора.

Обърна се към момичето и сложи длан върху тясната й прохладна ръка:

— Вижте, Настя, разбира се, бихме могли да отидем на театър. В драматичния или операта… Обичате ли театър? Обичате ли театъра тъй, както го обичам аз? — имитирайки народната артистка Доронина, възкликна Турецки.

— Да, обичам го с всичкия плам, на който е способна възторжената младост — изплашено рапортува Настя.

— Ами операта?

— И опера обичам.

— Коя опера обичате най-много?

— „Хованщина“ — веднага изстреля Настя.

„Мда, няма да мога да се справя с този млад талант — отбеляза си вътрешно Турецки, — пък и трябва ли? За какво, Саня, се правиш на клоун? Какво се суетиш като някой маниак над жертвата си? Не си сигурен в себе си?“

Той продължи с нормален „човешки“ глас:

— Та така. Бих могъл да ви поканя на театър, но там не може да си поговорим като хората. Седналите отзад ще започнат да шъткат и да правят забележки, тези отпред — ще се обръщат и ще размахват пръстче. Макар че и на едните, и на другите ще им бъде много по-интересно да слушат за какво си шепнем, отколкото да следят действието на сцената. Хората са много любопитни. Не, най-доброто място за запознанство е масата.

— Ние обаче се запознахме в кола — засмя се Настя.

— Това не се брои. Ние се борим за задълбочени знания, нали? Между другото, как е учението?

— Всичко е наред. Засега няма да ви викат при декана.

— Много се радвам. Би било неприятно да чуя, че Анастасия Вересова е повърхностна личност, която не отделя необходимото внимание на учебния процес. Щях много да се натъжа.

— Откъде знаете фамилията ми?

— Това ли е всичко, което ви учудва?

Той обърна дланта й и започна внимателно да я разглежда.

— Ето! Виждате ли тази дълга, ясно очертана линия? Ами точно тук е написано: Вересова.

— Това е линията на живота — засмя се Настя и отдръпна ръката си.

— Че какво, фамилията не е ли част от вашия живот? Всъщност с тази тема ще се заемем по-късно. Тъй като вече пристигнахме. Спрете до следващата сграда, ако обичате.

Той помогна на момичето да слезе от колата.

— Аз неслучайно заговорих за опера. Днес ние с вас, Настя, ще посетим ресторант „Росини“. Били ли сте там?

— Разбира се, че не.

— Така си и мислех. Моля.

Те се озоваха пред висока стъклена врата, която портиерът предвидливо отвори пред тях. Влязоха в просторна зала, която се стори на Настя едва ли не… въздушна. В следващия момент тя разбра, че пространството е разширено за сметка на прозорци-витрини, високи от пода до тавана. Имаше масички с големи букети живи цветя както в центъра на залата, така и покрай прозорците. Посетителите бяха доста, но сякаш се губеха в просторната зала. Стените бяха украсени с платна на съвременни художници. Звучеше музика.

— Познахте ли мелодията?

— Това е от „Севилският бръснар“, нали?

— Абсолютно правилно. Къде ще се разположим? — като видя, че момичето е смутено, Турецки се опита да намали разкоша на заведението.

— Не знам вие къде предпочитате, Александър Борисович, но аз бих избрала маса до прозореца. Това би било като в Париж. — Тя го стрелна леко надменно с черните си очи и изправи рамене.

„Голяма работа! Всякакви сме ги виждали! На нас такива не ни минават!“ — така разшифрова този жест Александър. Определено тя му харесваше все повече и повече!

— Бива! — весело отговори той и поведе младата си дама към остъклената стена.

Докато чакаха сервитьора, Турецки занимаваше спътницата си с предварително приготвени теми. Домашно приготвени, така да се каже.

— Настенка, знаете ли, че Росини чудесно е готвел? Той казвал за себе си, че Господ го е наградил с три таланта. „Аз съм гениален главен готвач, голям шегаджия и чак на трето място композитор“ — така се характеризирал маестрото. След премиерата на своя „Бръснар“ демонстративно се отказал от овации и поканил приятелите си вкъщи на обед, като обещал, че тъкмо там всички ще разберат какво е истинско изкуство.

Настя го слушаше разсеяно и повече наблюдаваше сновящите зад прозореца хора. Турецки замлъкна. Всичко изглеждаше някак фалшиво! Защо не приличаш на себе си? Какво е това глупашко вълнение? Сервитьорът сложи пред тях папките с менюто.

— Хайде да си избираме. Доколкото си спомням, вие сте почитател на рибата. Затова като предястие предлагам карпачо от пъстърва с джинджифил. Много нежно блюдо.

— Добре — съгласи се момичето.

— А за второ… вижте какъв избор: пържена змиорка, жулиен с бузи на морски дявол, скариди с бананов сос… Не, ние ще изберем специалитета на заведението — „Росини“! Вижте, това е телешко филе в сос от мадейра с черни трюфели. Става ли?

— Става — Настя сви рамене.

— И накрая шампанско за дамата.

— О, ако дамата ви обича шампанско, дошли сте в точното време на точното място — обади се сервитьорът. — В момента при нас върви фестивал на вината от прочутия дом за шампанско „Лоран Перие“.

— Какво ще ни препоръчате?

— Изборът е страшно богат. Например, „Гран кюве“. С това шампанско са отпразнували сватбата си принц Чарлз и принцеса Даяна.

— Мда, тази история приключи доста тъжно. Страхувам се, че това питие ще ни напомня за горката лейди Ди.

— Тогава ще ви препоръчам „Александра“. Това е розово вино, много деликатно, нежно и предназначено за специални случаи.

— Чудесно, това е за нас. Имаме специален случай. Настя, съгласна ли сте?

Настя кимна и се обърна към прозореца.

— А за мен триста грама водка. „Руски стандарт“. Знаете ли, аз съм патриот.

Сервитьорът си тръгна, а Саша разтревожено погледна към момичето.

— Обидих ли ви с нещо?

— Не, но… Защо е всичко това? Поставяте ме в неудобно положение.

— Настенка! Просто ми се иска малко да ви поглезя, това е всичко. Мама е далече, кой ще ви поглези тук? От какво се страхувате? Или от кого? От мен?

— Не, вие се страхувате от мен — тя най-накрая го погледна.

— Аз?

— Ами да. Страхувате се, че няма да ви харесам. Струва ви се, че може да представлявате интерес само в тази… посока? Напразно. Вие сте много интересен човек. И интересен мъж… Вие и така ми харесвате.

— Наистина ли? Господи, защо не ми казахте веднага? Щях да ви набутам в някоя кръчма, щяхме да обърнем по една водка, да си замезим с цаца, да си пообщуваме с кварталните пияници. Това щеше да бъде суперинтересна вечер. Представете си го: наоколо клошари и алкохолици, псувня след псувня, а в центъра на събитията сте вие — млада и прекрасна с цаца върху рамото. Щеше да ми се наложи да се преборя с цяла глутница желаещи да се запознаят с вас отблизо. А тук, разбира се, какво? Голяма скука…

Настя се засмя.

— Е, най-накрая! Знаете ли, щом мероприятието е неизбежно, тъй като поръчката вече е направена — хайде да се отпуснем и да изпитаме удоволствие. Става ли?

— Става! — Настя тръсна къдрици. — Но ми обещайте, че следващия път аз ще ви поканя!

— Че аз точно това чакам с разтуптяно сърце, точно това желая! Доколкото си спомням, вие ме поканихте във вашия бар, как му беше…

— „Холивудски нощи“.

— Аз съм почти готов.

— Не, там съм на работа, няма да мога да ви обърна внимание. Първо ще ви поканя… Но засега това е тайна.

— Вие сте били и интригантка!

— Разбира се! С какъвто се събереш, такъв ставаш. Вие знаете за мен вече толкова много, а аз за вас — нищо. Бих искала да чуя кой сте вие, мистър…

— Турецки. Но тази фамилия нищо не ви говори. О, ето го вашето шампанско.

Сервитьорът отвори бутилката и наля в чашата пенесто вино с приказен розов цвят.

— Това е като цвета на залязващото слънце! Такова никога не съм виждала!

— Ами чудесно! Ще има какво да разказвате на внуците. Е, опитайте!

Настя отпи от виното и важно кимна. Чашата беше напълнена две трети, както се полага.

Веднага се появи мезето, гарафа с водка.

— Започваме ли да празнуваме?

— Няма път назад — потвърди Настя.

Те пийнаха, започнаха да си хапват, тъй като и двамата бяха гладни, а славата на кухнята на ресторанта се носеше из цяла Москва. Постепенно неговата напрегнатост и нейната предпазливост отстъпиха и се смениха с някаква почти лудешка веселба. Той й разказваше някакви случки, тя се смееше, отметнала глава, а зъбите й матово проблясваха. Един от тях, преден, беше леко нащърбен, което придаваше затрогваща неравност на целия този снежнобял ред. Около осем часа вечерта засвириха музикантите — двама съвсем млади цигулари и един също толкова млад пианист. Студенти. И те като Настя, по този начин си изкарват хляба, помисли си Александър. Той покани момичето на танц. Мелодията беше тъжна и бавна. Притисна към себе си тънката й снага, усещайки под ръката си деликатния й гръбнак; вдишваше аромата на нейното тяло, смесен с мириса на непознат лек парфюм. Той навеждаше главата си към нея и в отделни моменти лицата им се докосваха. И усещайки върху бузата си кадифето на нейната топла прасковена кожа, Саша тихо полудяваше. Мелодията свърши, но той нямаше сили да се откъсне от нея и продължи да я притиска в прегръдката си, докато не улови върху себе си присмехулния поглед на един от музикантите. Турецки отпусна ръце. Те се насочиха към тяхната маса.

Ами да, застаряващ плейбой хваща в мрежите си глупава млада пеперудка. А тя маха ли, маха с крилца… — сякаш казваше зад гърба им младият цигулар.

Цинизмът на тази мисъл разруши целия чар на танца. „По този начин ще ни гледат навсякъде, където и да отидем“ — помисли си с тъга Турецки. Изглежда, Настя си мислеше нещо от този род, защото погледът й отново стана сериозен.

Те седнаха, сервитьорът донесе основното ястие. Няколко мига минаха в мълчание. Всеки беше зает с чинията си.

— Александър Борисович, женен ли сте?

Ето го и него, мига на истината. Саша вдигна глава. Настя не се хранеше, а бодеше с вилица невинните изящни трюфели. Ту един, ту друг. Погледът й беше насочен през прозореца.

— Да, женен съм. — Той вдигна очи към профила й. — Женен съм доста отдавна и много стабилно. За жена, която никога няма да изоставя. Защото тя не заслужава това. И защото имаме дъщеря, която много обичам. Бих могъл да ви излъжа и да се направя на някой разведен господин, който всеки ден вечеря по ресторанти, без да знае къде да се дене и как да си изхарчи парите. Но това би било лъжа. Би било подлост по отношение на вас. Аз не искам да ви лъжа. Вие също не го заслужавате, защото ми се струвате много чист и целеустремен човек. Аз не съм някой новобогаташ, а работя от сутрин до вечер, работата ми е много отговорна и имам съвсем малко свободно време.

— Защо тогава го пилеете за мен? — тихо попита Настя.

— Защото съм влюбен във вас като момче, нима не виждате? — също толкова тихо отговори Турецки. — Отдавна не ми се е случвало такова нещо… Тоест, разбира се, имало е жени, които съм обичал, но повярвайте ми, не толкова много, колкото изглежда. „Аз седя до прозореца, зад прозореца трепетлика. Обичал съм малцина, обаче силно“ — тъжно се усмихна той. — Знаете ли чии са тези стихове?

Без да се обръща, Настя само отрицателно тръсна къдравата си глава.

— Оказа се, че има неща, които не знаете дори вие. Това е Бродски. Та значи, всички мои истински влюбвания завършваха или трагично, или с безнадеждна раздяла. Така че имате възможност веднага да станете и да си тръгнете от живота ми. Аз ще го разбера и, надявам се, ще го преболедувам.

Той запали цигара, като се стараеше да не поглежда към момичето. С крайчеца на окото следеше неподвижния й профил, капризно издадените устни и острата упорита брадичка. Мълчанието изглеждаше безкрайно. Най-накрая тя се обърна към него:

— Може ли и за мен една цигара?

— Разбира се! — облекчено въздъхна Александър.

Той я изпрати до тях, дълго стояха във входа и се държаха за ръцете. Саша тихо целуваше косата й, очите, челото, упоритата брадичка — цялото й лице, страхувайки се да докосне устните. Тя сама леко ги отвори към него, към неясния утрешен ден… Защото утре, не, вдругиден (утре съм на работа, поправи се Настя), тя ще го покани вкъщи при себе си. Разбира се, няма да има всякакви „турнедо с фуа гра“, но…

На това „но“ Саша затвори устата й с безкрайно дълга целувка.

 

 

Вилното селище вече беше доста празно. В къщите светваха лампи там, където се канеха да вечерят или вечеряха пристигналите на вилите летовници. Литвинов пристигна доста късно. Излезе от колата, за да отвори гаража. На съседното вилно място възрастен мъж събираше ябълки.

— Добър ден, Владимир Семьонович! — поздрави съседа си Литвинов.

Онзи се изправи и заситни към него.

— Здрасти, здрасти, Марат Игоревич! Днес идвате много късно.

— Ами много работа. Исках да дойда по-рано — не стана. Пристигнах да нагледам нашия работник. Донесох му заплатата. Той как е тук?

— Ау, че трябва ли му на него заплата? Аз наминах при вас вечерта, но той нищо не прави, вашият работник. Само пред телевизора седи.

— Е… Няма да работи и ден, и нощ, я. Кой се занимава вечер с електроинсталации? Тъмно е.

— А какво е направил за цяла седмица? Разби стените и край. Аз даже мислех после и при мен да го извикам, ама видях, че е голяма мърда, не! Че е и някакъв странен. Все мълчи. Аз му викам — „здрасти“, той само си клати главата. Нито дума. Да не е ням?

— Не. Просто си е мълчалив. По принцип той обича да пие. Може би тайно си пийва, а пък не говори, за да не се издаде. Но, от друга страна, кой от тях не го обича? Откъде да намеря такъв, който не пие?

— Пиян не съм го виждал, няма да лъжа — сви устни старецът, — но той все някак… се мота без работа. Ходи напред-назад из градината, бере цариградско грозде. Той защо ще ви бере цариградското грозде?

— Марина му разреши.

— Ах, тази вашата Маринушка, тя последната риза от гърба ще си даде. Но вие къде гледате?

— Ами тъкмо затова съм дошъл, да видя какво става тук — засмя се Литвинов. — Освен това в неделя сме поканили приятели на гости. Така че съм докарал продукти. За да не мъкнем всичко наведнъж.

— Ами хубаво, хубаво…

Литвинов паркира колата в гаража и отиде в къщата, натоварен с две чанти. По стените на терасата, през която се влизаше за стаите, висяха срязани жици и отворени розетки. На масата стоеше отворена кутия с инструменти.

В една от стаите, която изпълняваше ролята на гостна, на дивана срещу телевизора лежеше нисък хилав мъж.

— Здрасти, Дмитрий!

— П-п-при-в-вет!

Мъжът се надигна и погледна към Литвинов.

— К-как-в-во?

— Нищо. Дойдох да те видя. Докарах ядене. Помогни ми да разтоваря чантите.

Дмитрий се доближи до масата. Марат Игоревич измъкна от чантата салам, кашкавал, пушено пиле, месо.

— Така, занеси месото в хладилника. Ще си свариш супа. И ще си сготвиш някаква манджа.

Дмитрий Круглов не откъсваше поглед от втората чанта, откъдето стърчаха гърлата на многобройни бутилки.

— Какво, да пийнеш ли искаш?

— Н-н-не м-м-ога д-да п-пия м-н-но-г-го.

— Защо много? Не трябва много, а по малко от всичко дори е полезно. Още повече ако питиетата са качествени. А при мен други няма. Така че, аз ти разрешавам като лекар. Още повече че трябва да си поговорим.

— А-а-аз т-тук с-с-съв-с-сем оз-звер-рях. С-с-сам.

— Тъкмо. Хайде, слагай масата.

Дмитрий се засуети, извади от шкафа чинии, чаши, вилици. Започна нетърпеливо да подрежда докараните деликатеси.

Марат Игоревич сложи на масата еднолитрова бутилка „Руски стандарт“.

— М-м-мног-г-го — изплаши се Дмитрий.

— Някой кара ли те да изпиваш всичко? — В противоречие с думите си той наливаше в доста обемистите чаши догоре. — Е, хайде!

Пиха, без да се чукнат.

— С-с-суп-пер водка — оцени Круглов и като невидял се нахвърли върху храната.

Литвинов си мезеше, без да бърза, по малко.

— Ти защо, образ такъв, не се занимаваш с електроинсталацията? Съседът се чуди какъв работник съм си взел.

— Д-да не си п-пъх-ха носа в к-къщат-та, педал с педал.

След изпитата чаша той почти спря да заеква. Затова толкова обичаше да си пийва. Като пийнеш, ставаш човек. Само дето не можеше да спре. И освен това след едно-две шишета цялото му тяло се изкривяваше от жестоки гърчове, а главата се пръскаше от болка.

Литвинов отново напълни чашите.

— К-какво става в града?

— Какво? Нека сега да пийнем, пък аз ще ти разкажа какво става.

Пиха отново. Дмитрий се напиваше пред очите му.

— Значи така. Търсят те. И пожарникарите, и милицията. Само фотографите още не те търсят — съобщи Марат Игоревич, наблюдавайки Круглов.

— Виж ги ти, колко са бързи.

— А ти какво си мислеше, че са глупаци? Като ти свърши отпуската, какво да те правя?

— Какво ме интересува? А-аз съм контузен. Имам справка.

— Това, че си контузен, не предизвиква съмнения. Тебе, кретена, някой молил ли те е да убиваш човека?

— Някой… Ти да не би да не знаеш кой? — усмихна се Дмитрий.

— Помолиха те да го изплашиш. Лекичко да гръмне, едва-едва. Само да го одраска, а не да го разкъса на части.

— С-стана г-грешка, предозирах — нахално се ухили Круглов. — Ще сипеш ли още или как?

— Ще сипя, няма да пестя от това чудо. — Литвинов напълни чашите.

Пиха отново. Круглов следеше с пияни очи Литвинов. Онзи демонстративно пиеше не по-малко от електротехника.

Следи ме, следи ме, шибан детектив! Ти мен не можеш да ме надиграеш. Образованието е голяма работа. Плюс възможностите. И сорбента, който изпих половин час преди алкохола, ще запази мозъка ми ясен. Но твоя… Литвинов взе пилешка кълка, откъсна от кафявото месо и продължи:

— Грешчица, казваш? Хубава работа! И кой ще плаща за твоите грешчици?

— Т-ти — ухили се електротехникът.

— Тоест?

— Я стига, Игорич, стига си се правил на девственица. Не ме ли нае преди около два месеца да насоча т-твоя-та Маринка към нужната мисъл, да я пос-съветвам, че и изпълнител да стана, а? Вече да не си за-забравил? Затова тя все баеше в кухнята: горкият ми Марат! Смазаха го, измъчиха го, чудовища! Звънят, заплашват. Ние се оплакваме, а никой не ни обръща внимание! Да полудееш! И какво трябваше да я посъветвам? Хайде, Мариночка, да си организираме нещо като взрив. Ще сложим пакетчето с взрива и сами ще си го открием… Тогава ще се изправят на нокти тия пожарникари и ченгетата! И ще започнат да рият: кой обижда нашия Марат? Да се арестува! А пък тя: че кой ще го сложи? Аз й казвам: аз ще го сложа. Защото не мога да гледам как страдате. Защото безкрайно ви уважавам за вашата добрина. Сам ще го сложа и сам ще го обезвредя… Така и стана. А когато не арестуваха онзи, когото ти искаше да приберат, отново трябваше да навивам Мариночка: хайде да повторим, Илинична! Първия път не реагираха, но втория няма начин да не се паникьосат! Ние сега ще гръмнем другия, дето седи по-нависоко.

— За какъв дявол му видя сметката, тъпанар такъв? — наведе се Литвинов към Дмитрий.

— Защото ти го искаше! Няма какво сега да даваш на заден. Сам ми каза: и да пукне, не е голяма работа. Каза ли го?

— Не помня. За всичко лъжеш.

— Каза го, скъпи. И когато ме караше н-насам, също не беше много опечален. Сега си ми в ръцете. Защото аз съм само изпълнител, при това контузен инвалид от войната. А пък поръчител излиза, че си ти.

— Не, не съм аз.

— Ами кой? Жена ти? Нима ще я натопиш? — учуди се пияният Круглов.

— Никой никого не се кани да топи. Виждам, че вече си забравил колко време те издържах. Че чрез Маринка аз ти давах пари да играеш. За автоматите, на които прекарваше цели дни. И харчеше моите пари. Две години продължи така. Все ти заемах. Ами кой ти даде пари за компютър? Ти какво си мислеше, че пари се дават ей така? За черните ти очи?

— Че аз ги отработих! Нали с това ме държиш, гадино мръсна! С порока ми!

— Край, край, стига рита! Стига сме придиряли един на друг. Трябва да мислим какво да се прави нататък. Марина се нервира. Ченгетата едно през друго пристигат вкъщи.

— И какво от това? Като се разберем, никой нищо няма да научи.

— Хубаво, хайде да се разберем.

Литвинов напълни чашите.

— Изчакай, ще отскоча до кенефа. Трябва да пусна една вода.

Дмитрий стана и поклащайки се, отиде в кухнята, зад която се намираше санитарният възел.

Марат Игоревич отдавна чакаше този момент. Той извади от вътрешния джоб на сакото си носна кърпа, в която имаше ампула безцветна течност. Литвинов счупи върха и изсипа съдържанието в чашата на Круглов. Празната ампула с парченцата стъкло отново уви в носната кърпа и прибра всичко това в джоба си.

Това беше забележително фармацевтично средство. Анестезиолозите го използваха за други цели, но комбинирано с алкохол, предизвикваше спиране на сърцето. Най-хубавото на този препарат бе, че действаше не веднага, а след време. Другото му предимство беше, че се разлагаше в организма и не можеше да бъде открит в кръвта при аутопсия. Този приказен препарат бе изпробван преди година с участието на Литвинов. Дори го включиха за съавтор! Юнаци! Препаратът получи „зелена светлина“, а той като съавтор придоби няколко десетки ампули. Ето че свършиха работа! „Все пак хубава професия си избрах навремето“ — усмихна се Литвинов. Круглов се върна и едва не падна на стола. Очите му бяха мътни.

— Та какво?

— Мисля, че хилядарка на месец ме урежда.

— Нашенски?

Круглов пияно се захили и помаха с пръст:

— Не, не нашенски. Зелени.

— Ти си откачил. Откъде ще взема толкова пари? И освен това, какво значи на месец? За колко месеца напред? До края на живота ти, така ли? Ти наистина си идиот.

— Може двадесет бона наведнъж. И аз ще изчезна. Просто ще се из-з-паря.

— Десет.

— С-с-седемнайсет.

Те се пазариха още около пет минути, след това Литвинов се предаде:

— Стига, майната ти. Утре ще ти донеса парите. И вдругиден изчезваш от живота ми.

— Става!

— Хайде по още една, последна.

— Защо да е последна? — Круглов вдигна чашата си, обърна я и набоде с вилицата парче салам. — Сам казваш, че когато е качествено, може… Я сипи още.

След две минути той вече спеше, отпуснал глава върху масата. Литвинов си изми чинията, чашата и прибра всичко на мястото му. Пликът с бутилките изнесе в кухнята.

Почти празната бутилка от „стандарта“ остана да стои на масата до склонената глава на Круглов. Литвинов два пъти изплакна с водка чашата, от която беше пил Дмитрий, държейки я с носна кърпа. След това внимателно я изтри отвътре. Още веднъж огледа масата. Остатъци от храна, трохи, чаша, почти празно шише от водка. И заспалият завинаги електротехник.

Струва ми се, че всичко съм предвидил, реши Литвинов, след като огледа за последно стаята.

След като лапна едно хапче „антиполицай“, Марат Игоревич си тръгна към къщи.