Фридрих Незнански
Убийствена красота (12)

Глава 12
Вещицата от блатата

Работният ден беше в разгара си. Десет аборта. Шест жени вече бяха минали през ръцете на лекарката — строга млада жена. Тъкмо докараха в операционната седмата, когато дежурната сестра извика Руденко на телефона.

— Сега не мога. Нали виждаш.

Медицинската сестра се доближи до лекарката и й зашепна нещо на ухото. След като изслуша момичето, лекарката си свали ръкавиците.

— Ще трябва да прекъсна. Още повече че е време за обедна почивка.

— Зоя Дмитриевна, аз вече се подготвих морално, направете го по-бързо! — приплакваше младо момиче.

— Нищо, ще почакаш. Четири месеца хич не бързаше, все нямаше време. Сега ще почакаш още двадесет минути! Върнете я в стаята — заповяда тя на санитарките.

След час операциите продължиха. Към шестнадесет часа работният ден приключи.

Преди да си тръгне, Зоя Дмитриевна извика старшата сестра.

— Галина Михайловна, подготвихте ли материала?

— Да. Всичко е опаковано, лежи в хладилника.

— Добре. Утре ще дойдат рано да го вземат, мен още няма да ме има, така че вие го предайте.

— Разбира се, Зоя Дмитриевна.

— Ето ви вашите премиални — Руденко протегна плик на жената.

— Благодаря ви, Зоя Дмитриевна! Всичко ще бъде наред, не се притеснявайте!

— Аз не се притеснявам — отговори Руденко с тон на човек, свикнал да му се подчиняват.

Оказа се, че Зоя Дмитриевна Руденко е лекар-гинеколог. А нейната месторабота — акушеро-гинекологична клиника. Затова Руденко покани следователя вкъщи. Стори й се, че така ще бъде по-удобно. И тъй като разговорът се отнасяше за доста лични за Зоя Дмитриевна неща, Саша не възрази.

Вратата отвори висока червенокоса жена с чудесна фигура, подчертана от вталено сако и тясна, къса пола. Руденко изглеждаше доста по-млада от своите тридесет и пет.

— Александър Борисович Турецки — Саша протегна служебното си удостоверение.

— Ах, недейте, и така виждам, че не сте бандит. Влизайте.

Тя се обърна, демонстрира походка на манекенка и въведе Саша в хола на приятно обзаведен двустаен апартамент.

— Седнете, Александър Борисович. — Тя посочи към едно от двете дълбоки кресла до изящна ниска масичка. — Току-що се върнах от работа, ще пиете ли кафе с мен?

— Няма да откажа.

„Боже, колко литра кафе всекидневно се наливат в нещастния ми организъм! О, мой нещастен стомах, когато се пенсионирам, ще се занимавам само с теб! — обеща Турецки наум, докато поемаше от ръцете на домакинята чаша нескафе. — И това след кафето на Ирина, истинско, ароматно… Какво ли не търпя в името на работата си!“

Зоя Дмитриевна се отпусна в другото кресло, като демонстрира прекрасните си крака, обути в модерни остроноси обувки.

— При мен се пуши. — Тя изтръска цигара от пакета и изчака, докато Турецки щракна със запалката. Когато се наведе към нея, Саша усети аромата на „Bulgari“, доста скъп и модерен през този сезон парфюм.

Зоя вдигна очи към него, оказа се, че са сиво-зелени, леко дръпнати и гледаха така… примамващо.

Съблазнителна дама, отново си отбеляза Турецки.

— На какво дължа честта? — изпускайки струйка дим, попита жената.

— Вие така ме заслепихте с красотата си, че почти забравих защо съм дошъл — Саша се усмихна с обезоръжаваща усмивка.

Зоя се засмя:

— Хайде стига! Такъв сериозен мъж, представител на такава страшна служба…

— Но преди всичко мъж, който при всякакви обстоятелства е способен да оцени женската красота.

— Нали не сте дошли при мен, за да ми правите комплименти? — усмихна се Зоя.

— За съжаление. Моля да ме извините, сигурно сте достатъчно уморена след работния ден, та и аз да ви надувам прекрасната главичка.

— Що се отнася до прекрасната главичка, тя дори ме понаболява. Май ще пийна малко коняк. Ще се присъедините ли към мен?

— Готов съм да се присъединя към всяко занимание, което ми предложите — отзова се Александър, обвивайки жената с поглед, пълен с тайни копнежи.

— Смело изказване — усмихна се тя.

Стана, леко се протегна, при което тясната пола още повече се опъна на бедрата, а късото сако се повдигна и Саша видя тясна ивица от голия й корем.

— Днес толкова се уморих. Цял ден с болните, после с картоните им. Цялото ми тяло сякаш е сковано в лед. Организмът направо се моли за движение. В миналото се занимавах със спорт. Гимнастика.

Тя извади от барчето почната бутилка и чаши.

— Разрешете на мен. — Саша сипа коняк на дъното на чашите. — За какво ще пием?

— Не знам, толкова малко се познаваме за общи тостове.

— Тогава нека е за запознанството, което лично за мен е истинско удоволствие!

Жената се усмихна, отново отправи към Турецки омагьосващ поглед, мълчаливо изпи коняка и извади от кутията нова цигара.

— Та какво ви интересува? Или кой?

— Интересува ме, Зоя Дмитриевна, бившият ви мъж, Анатолий Иванович Нестеров.

— Ето какво било… — Руденко вдигна вежди нагоре.

— Учудена ли сте?

— Какво да ви кажа? И да, и не.

— Така ли? Да не би той да се занимава с нещо противозаконно?

— Не, обаче… — Тя направи пауза, след това тръсна червената си коса, сякаш се опитваше да прогони миналото. — Знаете ли, каквото и да ви кажа, ще го сметнете за мъст на изоставена от него жена. Затова не знам дали не сте сбъркали адреса.

— Мисля, че не съм го сбъркал. Надявам се на обективната ви характеристика. Кой по-добре от жената познава съпруга? Още повече бившия. Мисля, че го познава отвсякъде, тъй като го е видяла не само в годините на любовта, но и в периода на раздялата. Как един мъж се разделя с жена си, също е важно. Затова дойдох при вас. Вие не правите впечатление на човек, обиден от съдбата. Млада сте, хубава, рискувам да допълня — много хубава, имате работа, уютен дом. Струва ми се, че всичко ви е наред. А бившият ви мъж е възрастен, болен човек с проблеми. Сигурно нямате основания да се смятате за обидена от съдбата. Отдавна ли се разведохте?

— Преди пет години.

— Аз мисля, че бракоразводните страсти вече са утихнали. Така че може да погледнете назад без гняв. Или бъркам?

— Какъв гняв, какви ги говорите! — махна с ръка Зоя. — Навремето бях влюбена в Анатолий Иванович като разгонена котка. В курса ни всички момичета бяха влюбени в него. А той беше толкова… омагьосващ. Такава експанзия, толкова емоционално преподаване на материала. Ах, как ни учеше! Най-вече момчетата, разбира се. Момичетата не ги приемаше на сериозно. Аз посещавах дори научното дружество по хирургия, за да му направя впечатление.

— По хирургия?

— Да, той беше хирург, не знаехте ли?

— Не. Моля ви, просветете ме.

— Анатолий Иванович беше доста успешен хирург. Още преди двадесетина години започна да се занимава с пластична хирургия. Тогава това още бе нещо ново, неизучено и много интересно.

— А защо престана?…

— Да оперира? Има проблеми със сърдечносъдовата система.

— Отдавна ли?

— Да, вече бяхме женени. Това започна преди… десетина години. Получаваше моментна загуба на съзнание. Само за няколко секунди. Но за опериращ хирург това е катастрофа, заболяване, несъвместимо с професията. И той остави хирургията. Отначало го понасяше много тежко. След това се пренасочи към науката, започна да се занимава с имунология, ембриология. Парите намаляха, но аз дори се зарадвах. За мен най-важното беше, че спряха да го търсят тези ужасни личности.

— Какви?

— Бандитите. Истински бандити. Както си спомняте, началото на деветдесетте бе начало и на криминалните войни. На кого тогава в нашата страна му трябваха пластични операции? И кой имаше средства за това? Всеки ден се страхувах за живота му. Ами ако объркаше нещо и му пуснеха куршум в главата направо над операционната маса? Дори мисля, че неговата сърдечно-съдова патология се формира тъкмо през онези години. Всеки ден на нокти, няколко кутии цигари на ден…

— Виждали ли сте, познавате ли някого от криминалните му клиенти?

— Представете си, един го видях. Дойде вкъщи. С цветя, пиене. Анатолий толкова добре го беше променил, че онзи направо умираше от радост. Чак се разтанцува. Говедото игра степ!

Думата, изречена от устата на изисканата дама, порази Александър.

— Защо степ? — Той се направи, че не е забелязал епитета.

— Защото игра степ. Малък, хилав, но танцуваше добре, това е факт. Даже прякорът му беше такъв — Танцьора. Той така ми се представи. И Анатолий го наричаше така. Та този Танцьор вдигна в апартамента ни такъв празник, че цялата улица разбра. Мисля, че съседите го помнят до ден-днешен.

— Тук ли стана това?

Саша зададе този въпрос между другото, като се стараеше да не акцентира веднага на „малък, хилав“.

— Не, не тук. Тогава живеехме на Кутузовския булевард. В голям тристаен апартамент. След размяната се преместих в този.

— И какво, Танцьора идвал ли е при вас пак?

— Аз повече не съм го виждала. Но помня, той обеща, че ще изпълни всяка молба на Анатолий. Разбирате ли, всяка? Той съвсем определено каза: „Ако някой се изправи на пътя ти, само ми свирни и ще го изтрия от лицето на земята. Завинаги.“

— Малко ли неща се приказват на пияна глава. Нали е изчезнал от живота на мъжа ви?

— Не знам. Докато живеехме заедно, Танцьора винаги изпращаше за рождените дни на Анатолий цветя и коняк. Остави и телефон за връзка.

— Сигурна ли сте, че този човек, Танцьора, наистина е способен да убие?

— Не съм му светила, но Анатолий сподели с мен, че Танцьора е голям криминален авторитет, много сериозен господин. Че фактически е правил операцията под дулото на пистолет. Добре поне, че Анатолий му угоди. Между другото, след този клиент Нестеров почти веднага заряза хирургията.

— Даа, голяма история… А на каква възраст е този Танцьор?

— Тогава беше около тридесетгодишен. Сега трябва да е някъде на четиридесет.

— Ясно. А спомняте ли си дали Танцьора е имал някакви характерни белези, които не е можело да бъдат ликвидирани с пластична операция? Може би не е казвал „р“, или е фъфлел, или пък е заеквал например? Нищо такова ли не си спомняте?

Тя се замисли, опитвайки се да си спомни.

— Не. Обикновен говор. Е, с използване на криминалния жаргон. Вие Танцьора ли търсите? — сякаш се учуди Зоя. — Тогава по-добре говорете с Анатолий Иванович. Той е негов познат, не мой.

Вместо отговор Турецки зададе следващия си въпрос:

— Зоя Дмитриевна, а как стана така, че се разделихте с Анатолий Иванович? Сигурно сте били много хубава двойка. И сте го обичали, нали? А той би трябвало направо да ви е боготворял. Аз на негово място щях да правя точно това.

Зоя се усмихна и отново хвърли към Турецки омагьосващия си поглед.

— Хайде още по глътка коняк, нали нямате нищо против?

Александър нямаше нищо против. Зоя каза, докато топлеше коняка в дланите си:

— Да, той ме обичаше. Като в онази поговорка: „Попът имал куче, много го обичал. Но изяло парче месо и той го убил.“

— Това не го разбрах.

— Анатолий Иванович е патологично ревнив. Па-то-ло-гич-но — повтори тя на срички.

— Имате толкова голяма разлика във възрастта, вие сте толкова прекрасна, мога да го разбера.

— Не, това не може да бъде разбрано. Когато провеждат разпити за всяка твоя минута, прекарана извън дома, когато ти искат отчет за всяка секунда, прекарана без него, за всяка мисъл дори. За всеки познат и непознат… Той ме ревнуваше дори от жените! От приятелките, от майка ми. Търпях прекалено дълго. Търпях не само скандали. Търпях побои!

— Какви ги приказвате? — ужаси се Александър.

— Да, представете си! В работата си е душичка, всички го обожаваха, а вкъщи — тиранин, деспот и почти маниак.

— Господи, да бъде твоята воля! — потрепери Турецки. — И защо търпяхте толкова дълго?

— Обичах го! — извика Зоя.

Преиграваш, не ти вярвам, мина през ума на Турецки.

— Да, обичах го! — продължаваше тя със страст. — Но дойде моментът, когато го разлюбих. Сега ще ви разкажа. Бяхме на ресторант. Имаше официален прием. Компанията ми беше почти непозната. До мен седеше единственият човек, когото познавах. И аз помолих този човек да ме изпрати до тоалетната, тъй като не знаех къде се намира. В този момент Анатолий имаше важен разговор с един от висшестоящите. И какво мислите, че стана? Не бяхме успели още да стигнем, когато Нестеров ни настигна, събори спътника ми на земята, а на мен ми заби един шамар! Всичко това пред хората, все едно съм някоя шафрантия! Това беше… Отвратително, ужасно… И какво мислите, че направи след това? Че се е извинил? Че е пълзял пред мен на колене? Не. Той подаде молба за развод!

— Заради визитата в тоалетната?

— Да, представете си! Направо полудя след този ресторант! Така ме преби, беше непоносимо. Когато е ядосан, може да те удуши с голи ръце…

— Като Отело Дездемона?

— Да!!

— А кой е онзи човек, заради когото се разби семейството ви?

— Мили боже, то се разби заради Анатолий, какво общо има с това онзи човек? Това беше мой състудент, съвсем случайно бе попаднал на онзи прием. Аз не познавах никого от присъстващите, седяхме един до друг, говорехме, спомняхме си младостта. След това онази тоалетна и шамар пред очите на моя състудент, представяте ли си? И аз се съгласих на развод. При неизгодни за мен условия. Исках само едно — да се отърва завинаги от този човек!

— А как е фамилията на вашия състудент?

— Господи, вече не си спомням. Сега… Литвинов. Марат Литвинов. Преди коктейла не бях го виждала сто години и след този кошмар също не съм го виждала. Не ходя дори на срещите на випуска, за да не се видя с него. До ден-днешен не мога да забравя срама, който преживях по вина на бившия си мъж, разбирате ли?

Тя започна да се задъхва, на очите й се появиха сълзи.

— Мда, направо кошмарът на Елмстрийт. Горкото момиче! Толкова ми е жал за вас!

Александър протегна ръка и докосна китката й.

— Недейте. — Зоя гордо се изправи, отдръпна ръката си. — На мен, както правилно забелязахте, всичко ми е наред. Той има проблеми. Правилно ли съм разбрала?

— Да, проблемите са му достатъчно — каза замислено Турецки. — Какво пък, добре, че се срещнах с вас. Вижте: Анатолий Иванович в работата му го обичат и хвалят. Оказва се, че в бита си той е съвсем друг човек! Ето я обратната страна на медала. Как смятате, способен ли е Нестеров на убийство?

— Трудно ми е да отговоря еднозначно. — Тя сведе очи, въртейки в ръка чашата с остатъците коняк.

„Кажи, мила, не ме мъчи. Много ми е интересно какво ще кажеш“ — гледаше я Турецки.

— Ако на пътя му се изправи пречка, мисля, че е способен да отнеме човешки живот — най-накрая отговори Руденко и погледна с ясен поглед Турецки в очите.

— Скъпа Зоя Дмитриевна, благодаря ви за откровеността, за това, че ми отделихте време! Конякът беше чудесен и много навреме.

Турецки стана.

— Може би ще останете да вечеряме заедно? — предложи домакинята, която също стана и толкова плътно се приближи до Турецки, че почти го докосваше с тялото си.

— За най-голямо съжаление, не мога — Александър разтвори ръце и за всеки случай отстъпи крачка назад. — По-късно имам още две делови срещи.

— Боже! Петък е! Петък вечер! Каква работа може да има? Това културен отказ ли е? Да не би да не вярвате в кулинарните ми умения?

— Напротив! Сигурен съм, че Господ ви е наградил с всички възможни таланти. Повярвайте, имам работа! Но ако ми позволите, следващия път задължително ще вечерям с вас.

— Ще има и следващ път? — Зоя повдигна вежди.

— Защо? Надявам се, че няма да възразите, ако мина без всякакви служебни ангажименти? Само да се порадвам на очарователната ви красота. Да се обадя ли?

— Какво пък, обадете се.

Тя му протегна ръка, Саша обърна гледаната длан и я целуна по-близо до китката, гледайки със замъглен поглед към Руденко.

Жената леко се забави, преди да отдръпне ръка, усмихна се, без да отмества зелените си очи.

— Довиждане! — Турецки прекъсна играта с очи и си тръгна.

Веднага след като затвори вратата след него, Зоя Дмитриевна се хвърли към телефона.

— Ало, ти ли си? Турецки току-що си тръгна. Всичко е наред, ще издирват Танцьора.

— Сигурна ли си? — попита от другия край на жицата сочен мъжки глас.

— Разбира се. Бях много убедителна. Само да беше ме видял! Щеше да се гордееш с мен!

— Аз и без това се гордея. Каза ли му за…

— Да, казах. Всичко, както се бяхме разбрали. Той се хвана, гарантирам. Пък още и Танцьора. Анатолий няма къде да ходи. Дано всичко да свърши по-бързо. Уморих се.

— Ами аз колко се уморих? Даже не можеш да си представиш. Хубаво, ще потърпим. Може би ще се уреди да си направим малко празненство. Утре ще ти се обадя… Да, да, влизайте, вече приключвам — каза мъжът със съвсем друг, делови тон в слушалката. — Благодаря ви за съдействието, колега. Довиждане, беше ми приятно да ви чуя.

Зоя остави слушалката и погледна в огледалото, което висеше над масичката в антрето. Оправи червеникавите си коси, усмихна се и каза:

— Какво пък, господин Турецки, да видим кой кого!

През това време Турецки седеше в кафененце зад ъгъла и си водеше бележки, за да не забрави нещо от доста любопитния разговор с мадам Руденко. Само преди няколко седмици той веднага щеше да се обади на Слава, щяха да се срещнат, да пийнат и да си полафят, според израза на Грязнов. Щяха да обсъдят ситуацията. Но разговорът с Грязнов беше отложен за утре. Защо?

Защото, дявол да го вземе, той, Александър, беше уморен. И има право да си почине. Поне в петък вечерта.

Защото изобщо му беше противно да се занимава с това дело, с тези измислени и истински взривове, кавги, клюки и интриги. И не му се искаше да е сгрешил за Нестеров.

Освен това той се разбра с Грязнов за утре, защото му изглеждане направо непоносимо да виси през целия съботен ден вкъщи с жена си, безупречната Ирина Хенриховна.

И още, защото за днес имаше определена среща с Настя. И тази причина бе основната.

 

 

Мъжът, който приключи разговора със Зоя Дмитриевна, решаваше някои служебни въпроси, когато прекият телефон в кабинета му зазвъня отново.

— Ало? Какво? Какво се е случило? Моля те, успокой се! След малко ще ти се обадя.

Литвинов, а това беше тъкмо той, приключи разговора с един завеждащ лаборатория, който искаше нещо от него (те само това си знаят, тези завеждащи, да искат, да искат и пак да искат!), и след като буквално изхвърли учения през вратата, избра домашния си номер.

— Сега ми обясни всичко спокойно.

— Пак звъня. Следователят — каза жената уплашено.

— По телефона ли?

— На вратата. Аз не отворих.

— Откъде знаеш, че е бил следователят?

— Обади ми се Маша, от портиерната. Каза, че се качват при мен. Страхувам се…

Тя говореше объркано, като хлипаше през цялото време. Литвинов изслуша жена си и каза:

— Хубаво. Първо, браво на теб, че не си отворила, и занапред на никого не отваряй, ясно? Нека пращат призовка, официално. Не си длъжна да ги пускаш в дома си. Второ: аз ей сега ще отида дотам. Така че спокойно. Като се върна, всичко ще ти разкажа. Вземи валериан. Или нещо си пийни… Опитай се да поспиш. Почакай, ето още какво! Извикай за неделя някого на вилата. Звереви или още някого… Ти трябва да се занимаваш с нещо. И не се нервирай, мила! Аз съм с теб! Става ли?

— Става — изхлипа Литвинова.

— Ти си ми умница. Целувам те.

Той остави слушалката и се вторачи в прозореца на кабинета, мислейки за нещо.

След петнайсет минути излезе от кабинета си с дипломатическо куфарче в ръка.

— Е, Надежда Борисовна, предполагам, че вече имате право да приключите работния си ден.

— Отдавна е време, Марат Игоревич. Все пак е петък. Вече е шест часът вечерта! А вие все работите.

— И вас задържам, така ли?

— Това не съм го казала — изплаши се секретарката.

— Шегувам се. Хубаво, до понеделник.