Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маршът на Турецки (64)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Убийственная красота, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране
Еми(2014)
Разпознаване и корекция
Epsilon(2019)

Издание:

Автор: Фридрих Незнански

Заглавие: Убийствена красота

Преводач: Светлана Димитрова

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: Руски

Издание: Първо

Издател: „Атика“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2005

Тип: Роман

Националност: Руска

Печатница: „Атика“

Художник: „Елзевир“

ISBN: 954-729-204-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3854

История

  1. —Добавяне

Глава 10
Време за събиране на камъни

Следователят от Главна прокуратура Олег Николаевич Левин, а в миналото стажант на Турецки, се намираше в кабинета на заместник-председателя на Лицензионната палата Светлана Петровна Кузмина. Разговаряха вече около половин час, но на Левин му се струваше, че седи срещу строгата и намръщена дама най-малкото два часа.

— Светлана Петровна, хайде още веднъж: вие смятате, че мотивът за убийството не е свързан с професионалната дейност на Юшмович?

— Още веднъж ви го казвам: не! Сами помислете, всеки лиценз, издаван от палатата, е колективен труд! Изобщо получаването на лиценз е много продължителна процедура на няколко нива. Отначало заявителят събира пакет разрешителни документи: от пожарникарите, от ХЕИ, данни за състава на кадрите с посочена квалификация на всеки сътрудник, данни за използваното оборудване с метрологичен контрол…

На Левин вече му се виеше свят от това безкрайно изреждане. От тази жена не можеше да се научи нищо друго, освен технически подробности.

— Добре, пакетът от документи е събран. Какво става после?

— Почакайте, това не е всичко. Към пакета документи се прилага устав на юридическото лице, справка от данъчната служба с указания…

— Добре! Пакетът е събран! Каква е по-нататъшната процедура?! — започна да се горещи Левин.

— След това трябва да има вътрешни разпореждания: длъжностните задължения на всеки сътрудник, това също е включено в пакета документи… — Светлана Петровна продължаваше да каканиже, все едно че не го чуваше.

„Направо ми иде да я убия! В училище сигурно е била отличничка. Винаги съм мразел отличничките. И много правилно!“ — помисли си Левин.

— Светлана Петровна! Много ви моля, хайде да продължим нататък. Ето го пакета документи…

— Исков пакет — веднага го поправи Кузмина.

— Добре, исковият пакет е събран. После?

— После го предават в експертното управление — най-накрая мръдна от мъртвата точка Кузмина. — Знаете ли какво? Ако трябва честно да си говорим, атентатът трябваше да се организира срещу началника на този отдел.

— Защо? — оживи се Левин.

— Защото тъкмо експертите на това управление проверяват дали лицензиантът отговаря…

— Извинете, кой?

— Онзи, който иска да получи лиценз. Та значи, председателят на това управление дава заключение дали лицензиантът отговаря на условията. Въз основа на проверката на исковия пакет от документи, която осъществяват неговите сътрудници.

Левин усети, че ще изгуби съзнание или самосъзнание. А може би и самоконтрол.

— Ако съм ви разбрал правилно, лицензът се издава от ръководителя на експертното управление?

— Не, не сте ме разбрали правилно! — каза с удоволствие Кузмина. — Ръководителят на експертното управление дава заключение за…

— Ами да, ами да, помня… — почти зави Левин. — А кой издава самия лиценз? Кой има решаващата дума?

— Решението за издаване на лиценз се взима от председателя на Лицензионната палата. Еднолично.

— Тоест покойният Климович?

— Да. Но той го прави въз основа на заключението на експертите. Решението за даване на лиценз по своята същност е колективно решение.

— Но нали току-що казахте, че го взима еднолично председателят на палатата!

„Спокойно, дръж се — казваше си Левин. — Едно, две, три…“

— Да, взима го еднолично. Той слага подписа си под документите. А фактически това е колективно решение — ясно изговаряше думите Кузмина. — Голяма роля за приемането на това решение играят специалистите от експертното управление. И неговият ръководител, който…

— А кой е ръководител на това управление?

— Аз! Както виждате, съм жива и здрава. Изобщо по-логично щеше да бъде да се премахне цялата Лицензионна палата. А ние всичките, слава богу, сме живи.

Тя победоносно погледна към позеленелия от мъка Левин.

— Добре. Още един въпрос. Лицензионната палата е отнела лиценза за дейност на клиника „Възраждане“. Как ще коментирате това?

— Това е съвсем друга история. Първо, на Нестеров му забраниха да извършва всякаква дейност, свързана с използването на неговия препарат. А да го произвежда никой не му е забранявал. Второ, лиценза го отнеха преди два месеца, а Климович загина преди три дни. Трето, в случая с Нестеров процедурата изобщо беше друга. Ние получихме официално писмо от ведомството на Литвинов. Институтът за контрол ни уведоми, че отнема разрешението за използването на препарата на Нестеров.

— Вие как смятате, това обстоятелство може ли да бъде мотив за престъпление?

— Нямам представа. Само мога да кажа, че в този случай много по-логично щеше да бъде да се премахне Литвинов. Тъкмо той „закла“ препарата на Нестеров. А какво общо има Климович? Ако документите бяха наред, той щеше да издаде лиценз. Нали не може да наруши закона. По-точно, не можеше — отсече Кузмина.

— А как реагира Нестеров на това, че вие му отнехте лиценза? Звъня ли във връзка с това на Вадим Яковлевич?

— Не, доколкото ми е известно.

— Дали някой е заплашвал Вадим Яковлевич?

— Той не ми е споменавал нищо такова. Защо някой ще го заплашва? Би трябвало да заплашват мен. Но и мен никой не ме е заплашвал. Нали вече всичко ви обясних — с тон на даскалица, уморена от разговор с ученик дебил, каза Кузмина.

— Благодаря ви, Светлана Петровна. Подпишете се, моля ви, под протокола. Много ни помогнахте. Ако ни потрябвате за още нещо, ще ви потърсим пак.

Левин се усмихна измъчено, събра документите и бързо се изнесе от кабинета. „Опазил ме Господ, ако някога съм… този, как беше… лицензиант!“ — помисли си той накрая.

 

 

В блок номер девет на улица „Староконюшена“ работеше Кирил Сергеевич Безухов, млад човек със смешни големи уши, заради които колегите му го бяха нарекли Клепоушко. Този прякор като щафета беше преминал към него от бившия му наставник Олег Левин, като стажант при когото немного отдавна беше започнал своя трудов път Кирил в Главна прокуратура.

В този момент Безухов трябваше да разговаря с Александър Степанович Бойко, чийто апартамент бе разположен до този на Литвинов.

Вратата на четиринадесети апартамент отвори дребно, спретнато старче с очила с много дебели стъкла.

Безухов се представи и показа служебното си удостоверение.

— Александър Степанович, дошъл съм при вас във връзка с взривното устройство, което беше открито до вратата на съседа ви на деветнадесети август.

— Че това колко отдавна стана, миличък! При нас вече идваха, разпитваха ни. Защо пак?

— Възникнаха нови обстоятелства. Ще позволите ли да вляза?

— Разбира се, влизай, миличък. Направо невероятно, такова младо момче, пък вече следовател. Че и в прокуратурата. Направо се дивя.

— Защо се дивите? — усмихна се на старинната дума Безухов.

— Нали когато гледам телевизия, имам чувството, че всички младежи са полудели — каза с тънко треперещо гласче старчето, провлече крака по коридора и покани с жест Безухов да го последва. — Ту се събличат направо пред камерата, пфу, какъв срам, ту се дърпат за косите един друг и бълват такива мръсни думи, че ми иде да кажа: махни се, сатана!

Старецът погледна към иконата в ъгъла на стаята и се прекръсти.

— А пък в живота не всичко е толкова лошо. Има и младежи, които работят свястна работа. Сядай, добри ми човече, хайде, питай своите въпросчета.

Кирил седна до кръглата маса, застлана със стара, но чиста покривка. Изобщо обстановката не беше никак богата, да не кажеш бедна. Но апартаментът светеше от чистота.

— Колко е уютно при вас! И каква чистота! Чак учудващо! — започна обработката Безухов.

— Че какво му е учудващото? Трябва да се грижим за телесната си чистота и за чистотата на жилището си. Всичко това ни е пратено от Господ, трябва да го ценим и да сме благодарни.

— Но вие, струва ми се, живеете сам? В паспортния отдел ми дадоха данните за всички живущи в блока.

— Сам съм, така е. Вече пет години, откакто старицата ми ме напусна, не можа да преживее смъртта на нашата дъщеричка. Люсенка си отиде от рак, а старицата от мъка по нея. Така една след друга си умряха, лека им пръст — старецът се прекръсти.

— Много ви съчувствам — от сърце каза Кирил. — А кой ви помага? Тежко е сам да се оправяте с домакинството.

— Какво пък, много ли ми трябва? Супичка и попарка — това ми е храната. Мариночка често ме глези.

— Коя е тази Мариночка?

— Съседка. Мариночка Литвинова. Жената на Марат. Срещу когото имаше покушение.

— Моля ви, разкажете ми какво помните за това.

— Ами какво помня? Беше сутрин. Около осем. Бях станал и правех нещо в кухнята. На вратата се позвъни. Отворих: Мариночка и Марат. Показват ми някаква кутийка. Гледам: до тяхната врата виси кутийка като онази ей там, в антрето ми. В нея са скрити електрическите жици. Марат ме пита дали не знам каква е тази кутийка. Казах му, че не знам. Звъннаха на Григориевна в съседния апартамент. Тя още спеше, ние я събудихме. И тя нищо не знаеше за кутията.

— А защо е била цялата тази суматоха? Висяла си някаква кутия. Защо Литвинови толкова са се разтревожили?

— Това не знам, питайте си ги тях. Само дето излиза, че правилно са се разтревожили. Ако не бяха се разтичали, щеше да гръмне. Тогава сигурно и ние с вас сега нямаше да си говорим.

— А какво стана по-нататък?

— По-нататък? Марат извика Митя.

— Кой е той?

— Нашият електротехник. Той дойде, погледна, след това се наведе към кутията и като се развика: там нещо тиктака! Това е бомба! Той ни е малко шумен — контузен, бил е на война. Но в случая реагира правилно и бързо. Разгони ни по апартаментите, нареди да се обадим в милицията и да се заключим в баните. И ние седяхме всеки в своя ъгъл, тихи като мишки. Чак след това разбрахме, че той тая бомба я е обезвредил. Въпреки че е алкохолик. Ето какви герои живеят тук при нас! Дойде милицията, накараха му се. А за какво да му се карат? Той трябва да получи медал за това, че е спасил живеещите в блока.

— А защо е била закачена бомбата, вие как мислите? Питам ви, защото това е много важно за следствието — да разберем какъв е мотивът на престъплението. А кой може да знае това по-добре от съседите, които постоянно са до нас?! Какви хора са Литвинови?

— Какви хора? За Марат нищо не мога да кажа. Нито добро, нито лошо. Малко го познавам. Той излиза рано, а се прибира късно. Виж, Мариночка я познавам от дете. Бяхме приятелски семейства. Добро момиче. Много добро. Тя замени дъщеря ми. Купува ми храна, дава дрехите ми за пране, вози ме в поликлиниката. Според мен мъжът й даже се сърди. Защо Мариша ме вози напред-назад, хаби техния бензин, колата може да се развали. Но това не е истина! Аз си имам кола, дори съм дал на Мариша нотариално заверено пълномощно. Тя ме вози с моята кола. И за всички мои работи строго съм я предупредил: само с моята! Защо да пипаме тяхната вносна кола? На мен така ми е по-спокойно!

— Други роднини нямате ли?

— Не, миличък, никого си нямам. Сам съм. Все чакам кога Господ ще ме прибере при себе си, за да се срещна с моите близки. Но още, изглежда, не съм го заслужил…

— Извинете ме за нескромния въпрос: сигурно пенсията ви е малка?

— Защо — малка? Имам четиридесет години трудов стаж. Двайсет от тях на едно място. Аз, мили момко, съм шлосер шести разред. Добре печелех. И пенсията ми е нормална. Стига ми. Защо?

— Гледам, че апартаментът ви е голям, пък вие сте сам. Сигурно ви излизат скъпо режийните, пък и да се чисти…

— Питате ме дали не искам да го продам? Не, не искам. Тук са спомените за семейството ми. Пък и всички в блока са ми познати. Излезеш, седнеш на пейката, кажеш си това-онова и ти олекне на душата. Пък и никак не искам да се разделям с Мариночка.

— Никой ли не ви е предлагал някакви сделки с имота? Например пожизнена издръжка срещу завещание?

— Аз вече съм направил завещание за апартамента. Но не бих искал да казвам на кого съм го завещал. Още повече че този човек нищо не знае за моето завещание. А ако разбере, ще бъде много обиден, защото няма никакви користни цели. Ще научи, когато му дойде времето.

Безухов зададе още няколко въпроса и се сбогува с домакина.

 

 

Александър закъсня. Той намери Грязнов в приемната на Меркулов, където приятелят му занимаваше Клавдия Сергеевна с някакви приказки. Клавдия черпеше началника на МУР с бисквити.

— Най-накрая дойде! — обърна се към него Вячеслав. — Почакай една минута да доразкажа на Клавдия една история. И тази дама казва на приятелката си: „Миличка, как може с часове да слушаш тъпите комплименти на Н. Н.? Той е идиот.“ А онази й обяснява: „Първо, щом е влюбен в мен, вече не е идиот. И второ, много по-приятен ми е влюбен в мен идиот, отколкото най-разумния умник, но влюбен в друга глупачка.“

Клавдия Сергеевна се разсмя и изразително погледна към Турецки.

— А коя е тази дама? — намеси се Турецки.

— Коя?

— Която толкова успешно се е пошегувала.

— Дявол я знае коя е.

— Ще ти кажа: това е писателката Тефи. И цялата история си я прочел при мен вкъщи на балкона, където си държа старите списания.

— И какво от това? — надменно повдигна вежди Клавдия. — Историята е много мила.

— Вие какво си гукате тук? Къде е Меркулов?

— Константин Дмитриевич е при Главния — все така сухо отговори Клавдия.

— А ти защо закъсняваш, господин началник? Чакам те вече цял час! Между другото, аз също съм началник! — намеси се Грязнов.

— Не се сърди, имам уважителна причина. Е, отиваме ли при мен?

— Отдавна съм готов. — Грязнов тръгна след Турецки. На вратата той се обърна: — Клавдия, ти си жената на моите мечти! До скоро, скъпа!

— Към вас, Вячеслав Иванович, винаги съм имала най-топли чувства — отвърна Клавдия.

И даже не погледна към Александър. Това му дойде в повече!

Първата работа на Саша, след като влезе в кабинета си, беше да бръкне в сейфа и да извади бутилка коняк.

— Ти защо съблазняваш нашите жени?

— За Клавдия ли става дума? Тя ни е обща, като червеното знаме. На жените, между другото, непрекъснато трябва да се обръща внимание. Иначе вехнат като откъснати незабравки. Точно в такова състояние я намерих — угрижена и измъчена. Кой я е докарал до такова състояние?

— Какво й е на Клавдия, тя си е супер… Аз сега, Слава, докарах един професор до сърдечен пристъп. Спешно трябва да разширим кръвоносните съдове!

— На професора ли?

— Нашите. Неговите вече ги разшириха.

— Клиентът жив ли е?

— По-скоро да, отколкото не. Ако си говорим сериозно, през това денонощие ми се наложи да се запозная с доста интересни личности. Дай да пийнем по една чаша, Ирина е приготвила сандвичи, ще си хапнем. Левин и Безухов съм ги извикал за четиринадесет. Имаме малко свободно време. Какво става при теб? Твоите орли откриха ли нещо в блока на Климович? — Саша сложи сандвичите в чиния, включи кафемашината, напълни чашите.

— Хайде, по едно малко?

Пийнаха.

— Излезе някаква информация — отговори Грязнов. — В двора на един от блоковете на улица „Строителна“ една наблюдателна старица от прозореца на апартамента си видяла сутринта на деветнайсети август мъж, който разхождал куче. Обърнала внимание на кучето — непрекъснато се дърпало от каишката, пък и в техния двор нямало такова куче. Знаеш ги тия старици, които виждат всичко и тайно наблюдават всички. Едни такива много наблюдателни гражданки. Та тази гражданка твърди, че такова куче без определена порода в двора никога преди не е виждала.

— А мъжът?

— Не е видяла лицето на мъжа. Само каза, че е нисък и хилав. Но ето какво друго е видяла: мъжът извадил от джоба си джиесем и веднага след като набрал номера, се чул взрив. Отначало бабата не разбрала какво е това. Чула само някакъв гръм. И видяла, че мъжът веднага след взрива обърнал глава. Преди взрива гледал към входа на Климович, след него се обърнал. Това много я учудило: естествената реакция на човек, когато реагира на необичаен звук и от природно човешко любопитство, е да се приближи, да разбере какво е станало. А непознатият направил точно обратното: насочил се в другата посока, и то доста бързо. Изчезнал заедно с кучето зад ъгъла. Горкото животно отказвало да върви и жално лаело. Нашата бабичка, като човек с активна жизнена позиция, излязла на двора, за да разбере какво е станало. И стояла на мястото на инцидента достатъчно дълго, докато пристигналите милиционери не разгонили любопитните. А когато се връщала вкъщи, видяла същото куче, но без всякаква каишка.

— Така ли? Фоторобот?

— Няма смисъл. Нали ти казах, че не е видяла лицето. От четвъртия етаж.

В джоба на Грязнов засвири джиесема.

— Ало? Колобов? Къде си? Аха… — Слава слушаше и нетърпеливо потропваше с крак. — Ела тук, на „Дмитровка“. И докарай с теб онази, как беше… Лисовска.

Вячеслав си изключи джиесема.

— Какво?

— Колобов разпитал една дама, съседка на Климович. Изглежда, е нещо интересно. Сега ще пристигне.

— Чудесно, всеки момент ще дойдат и моите, коняка засега го прибирам.

— Това добре го каза: засега го прибираш. Временно, така да се каже — одобри Грязнов.

Турецки стана от стола и веднага някой почука на вратата. На прага стояха Левин и Безухов.

Мъжете се поздравиха и всички седнаха около масата.

— Е, от кого да започнем? От Левин? Има ли възражения?

Възражения нямаше.

— Олег, ти какво откри?

— Бях в Лицензионната палата, говорих със заместничката на убития Климович, гражданката Кузмина. Тази дама едва не ме докара до лудост. Ту казваше, че издаването на лиценз е прерогатив на Климович, при което излизаше, че атентатът може да се свърже с професионалната дейност на убития. Ту половин час ми надува главата, че издаването на лиценз е колективен труд. И смъртта на Климович изобщо не решава въпроса. Наду ми главата. Ето записа, ако искате, можете да го чуете. След посещението си при нея се запознах с документацията на палатата и стигнах до извода, че наистина системата за издаване на лицензи е организирана по такъв начин, че отделно взет, Климович е формална фигура, като английската кралица. Добавил съм копия на документите.

— Хубаво, по-късно ще чуем записа и ще прегледаме документите. Кирил, а при теб какво стана?

— Днес групата ми работеше на адрес улица „Староконюшена“, девети блок, където живее Литвинов — леко поруменя и започна разказа си притеснителният Безухов. — В задачите на групата влизаше изясняването на обстоятелствата, при които на вратата на Литвинов се е появило взривно устройство. Беше проведен разпит на живеещите във входа. Никой от разпитаните не е видял нищо подозрително. Което е в реда на нещата. Хората не ходят пеша, използват асансьор, още повече на петия етаж, където живее Литвинов. Портиерката Милютина, която е работила едно денонощие от девет сутринта на осемнадесети до девет на следващия ден, не каза нищо съществено. Осемнадесети август беше неделя. През деня имало малко хора, повечето били на вилите. От четиринадесет до седемнадесет във входа са чистили двама младоженци от съседния вход. Те също не са видели никакви непознати. Както не са забелязали и някаква кутия над вратата на Литвинов. Вечерта живеещите започнали да се прибират. При някои идвали гости. Накратко казано, имало движение. Но тя, портиерката, не е забелязала нищо подозрително.

— Цял ден ли е седяла в портиерната, никъде ли не е излизала? — попита Александър.

— Излизала е за двадесетина минути. Свършило й кълбото с прежда за плетката. И тя изтичала до къщи за вълна. Така каза.

— По кое време я е нямало?

— Някъде в девет и половина вечерта.

— Значи по това време във входа не е имало портиер?

— Не, Милютина каза, че я е заместил електротехникът от поддръжката.

— А той какво е правил там?

— Извикали го в осми апартамент. Станало нещо с розетката. Аз проверих. Имало е такова повикване. Та значи той се връщал от повикването и тя го помолила да поседи вместо нея.

— Я постой, добри ми човече, да изтичам до двете нули — пак вметна Грязнов.

— Мисля, че тя не му е обяснявала причините, просто го е помолила да я замести за кратко. Той се съгласил. Съседи са, всички се познават, затова я отменил за петнадесет минути.

— Това онзи същият електротехник ли е, който обезвреди бомбата?

— Да, Александър Борисович. Изобщо според мен най-вероятното време, по което е поставена бомбата, е след девет вечерта. Защото в качеството на таймер е използван будилник.

— А той е бил нагласен на девет часа сутринта. Точно така, Кирил! Браво! Къде е този електротехник?

— Не можахме да го разпитаме. Електротехникът Дмитрий Семьонович Круглов е в отпуска.

— Така ли! Отдавна ли?

— От дванадесети септември.

— Между другото това е денят на покушението срещу Климович. — Турецки и Грязнов се спогледаха. — И къде е този отпускар?

— На местоработата му не знаят. Той е самотен и затворен човек. Но графикът на отпуските се съставя още в началото на годината. Така че той си е излязъл в отпуска според графика, както му се полага. И е заминал.

— Какво се получава, в службата му никой нищо ли не знае? Нали хората споделят плановете си за отпуската.

— Той не е споделял. Ние разпитахме техниците.

— Кой точно ги е разпитвал?

— Галкин.

— Кирил, по този въпрос трябва още да се поработи! Този път не е споделил, но той работи там от години! Къде е ходил преди? Има ли роднини?

— Близки — няма.

— А далечни? Може би втори или трети братовчеди? Поне някаква жена няма ли?

— Той е инвалид от афганистанската война. Контузен е. Много силно заеква. И се притеснява от това. По думите на колегите му около него няма никакви жени.

— Не ми харесват мъже, които не се занимават с жени! — каза мрачно Грязнов.

— Изобщо, Безухов, събери максимално информация за Круглов. Разпитай съседите му. Нали той живее в блока отсреща?

— Да, в седми блок. Бях там, но не заварих никого от съседите. Делник, всички са на работа. А който не работи, е на вилата. Една жена си беше вкъщи… Но тя бе абсолютно пияна. Беше невъзможно да я разпитаме. — Кирил се изчерви. — Ще доработим този въпрос. Ще се свържем с кварталния…

— Изобщо не разбирам как контузен инвалид работи като електротехник? — вмъкна Грязнов.

— Казват, че работи добре. Когато не пие — отговори Безухов.

— Значи и пие? Сигурно, когато загуби на карти?

— Не, напротив. Или пие, или играе на автоматите. Пада си по компютърните игри. Има компютър вкъщи. Така ни каза началничката на службата по поддръжка.

— Защо го търпят такъв? Контузен, ту пие, ту играе…

— Началничката ни обясни, че е взела Круглов по молба на свой познат от военната комисия. И добави, че макар и да се запива, никога не е задълго. Състоянието му е такова, че не може да пие дълго. А когато е трезвен, работи добре. Така че шефовете му нямат претенции към него.

— Александър Борисович, хайде да се свържем с военната комисия, за да разберем къде е воювал, какво е раняването му — предложи Грязнов. — Изобщо там може да има по-богат материал за него, отколкото в службата. Той как изглежда? Има ли снимка?

Безухов възприе въпроса на Грязнов като укор за зле свършена работа и още повече поруменя.

— Не сме питали как изглежда. В този смисъл, че не сме уточнявали ръст, тегло и стил на обличане. Нямахме поставена такава задача. В личното му дело има снимка. Ето. — Кирил сложи папката на масата. — Той е на тридесет и шест години. Външността му е съвсем незабележима.

— Кирил, какво пак си пламнал целият? Никой за нищо не те упреква. Днес работихте там първи ден. За няколко часа не можеш да разбереш всичко, това е ясно. В момента обменяме оперативна информация.

— Разбирам, Александър Борисович.

— Какво още научи? Говори ли със съседите на Литвинов?

— Да. С Вера Григориевна Горбунова от апартамента срещу Литвинови. Не е видяла откъде се е взело взривното устройство. Характеризира Литвинови като стабилни, уважавани хора. Александър Степанович от апартамента до тях е самотен човек. Загубил е жена си и дъщеря си. Апартаментът му е обзаведен бедно, но всичко е много чисто. Бойко е вярващ човек. Много е привързан към жената на Литвинов. Тя е заменила умрялата му дъщеря. Помага му в домакинството. Вози го по магазините, по лекари.

— Тя кара кола? — учуди се Александър, като си спомни късогледата Марина Илинична.

— Да. Бойко спомена, че Литвинова го кара с неговата собствена кола. Подчерта, че за неговите нужди в никакъв случай не се използва колата на Литвинови. От което си направих извод, че самият Литвинов не предизвиква големи симпатии в Бойко. Но не е казал за съседа си нищо лошо.

— Старецът има ли наследници?

— Не, но апартаментът му е завещан на някого. Не пожела да каже на кого. Само каза, че бъдещият му наследник не знае нищо за завещанието.

— Каза, че е вярващ? Да не е завещал апартамента на някой поп? — предположи Грязнов.

— И попът е решил да го взриви, за да получи апартамента? — усмихна се Турецки.

— Защо не? Хората не се раждат попове. Може всякакви да са се вредили в храма Господен. Трябва да разберем коя църква посещава.

— Може да се разбере, даже трябва, обаче… Все пак взривът е бил предназначен за Литвинов. Ако Бойко беше мишена, кутията щеше да виси на друго място, на стената между тринадесети и четиринадесети апартамент. Или четиринадесети и петнадесети. Аз видях мястото, където е висяла тази кутийка. На снимките също е ясно посочено: вляво от вратата на Литвинови, почти до стълбището. На достатъчно голямо разстояние от апартаментите на съседите му.

— Александър Борисович, може ли да вляза? — На вратата на кабинета се появи съдебният лекар Таришчев.

— Влизай, Андрей.

— Експертизата за Климович е готова. Може да се издава разрешително за погребение.

— И какво има там, в експертизата? Кажи с две думи.

— Типична травма от взрив, смъртоносна. Механични и термични увреждания, предимно с лявостранна локализация, тоест по-близо към центъра на взрива. Откъснат десен крак.

— Това го видяхме на снимките. Доста впечатлява.

— Аха. По-нататък: кръвоизливи в белите дробове, разкъсване на черния дроб и далака, спукване на тъпанчетата. Пълен комплект. Ето ви заключението, ако имате въпроси — аз съм в кабинета си.

Експертът сложи на масата пластмасова папка.

— Благодаря ти, Андрей.

Експертът си тръгна и веднага на вратата се появи Колобов.

— Вячеслав Иванович? Здравейте, ние пристигнахме. Здравейте, Александър Борисович. Здрасти на всички! — той кимна на Левин и Безухов. — Ето, запознайте се: Маргарита Сергеевна Лисовска. — Колобов направи крачка назад, предоставяйки за всеобщ оглед, като военен трофей, пълна, висока дама с развълнувано лице. Смръщил вежди, Колобов се опитваше да покаже колко е сериозен. — В навечерието на взрива Маргарита Сергеевна е видяла до входа на Климович непознат мъж. Също така е забелязала автомобил жигули, модел ВАЗ-2101, който не е собственост на никой от живеещите в гореспоменатия блок.

Всичко това беше казано от Колобов с такъв тържествен тон, сякаш предлагаше Лисовска за присъждане на държавна награда.

Из протокола за разпит на М. С. Лисовска (с приложен звукозапис)

Следователят по особено тежки престъпления към Главна прокуратура на РФ, държавен съветник от правосъдието трета степен Турецки А. Б. в работния си кабинет при спазване на изискванията на чл.157, чл.158 и чл.160 от НПК на РФ разпита в качеството на свидетел по наказателно дело №… Маргарита Сергеевна Лисовска.

Въпрос. Маргарита Сергеевна, моля ви, разкажете ми какво сте видели в двора на блок номер осемнадесет на улица „Строителна“ в посочения от вас ден.

Отговор. Вечерта изведох на разходка кучето си.

Въпрос. Забелязахте ли нещо необичайно?

Отговор. Отначало нищо не забелязах. След това в двора пристигна съседът ни, Николай Свиридов от седми апартамент. В нашия двор така е прието, че всеки собственик на автомобил го паркира на строго определено място. Разбира се, онези, които не ги държат в гараж. Та значи мястото за паркиране на Николай беше заето от друга кола. Първият модел жигули. Една такава светла.

Въпрос. По-точно?

Отговор. Светлосива. Струва ми се, че този цвят го наричат „бели нощи“.

Въпрос. Случайно да си спомняте номера? Поне някоя цифра?

Отговор. Не, за съжаление. Мисля, че в това отношение може да ви помогне Коля Свиридов. Той разглеждаше колата по-внимателно от мен. Но в колата седеше един такъв пълен мъж. На мястото на шофьора. Много лошо се виждаше. Яке и кепе. Прозорците бяха мръсни, повече нищо не се виждаше. Та така. Василий Ал… Ох, извинете, Николай започна да се възмущава, че някой е паркирал колата си на неговото място. Че и, вика, такава бричка. Наистина в нашия блок никой няма такава кола. При нас живеят прилични хора. Николай все се ядосваше и тогава аз го видях.

Въпрос. Кого?

Отговор. Мъжът. Другият. Един такъв нисък, доста слаб. Той беше до нашия вход и сякаш чакаше някого. Седеше на пейката.

Въпрос. Какво стана после?

Отговор. Пристигна с колата си Вадим Яковлевич… Извинете, аз все не мога да повярвам… Ей сега ще се оправя, извинявайте. Да, пристигна той, значи, паркира сааба си, излезе от него и започнахме да си говорим. Моят Цент много обичаше Вадим… Яковлевич. И Вадим него — също… Стояхме и си говорехме по съседски и тогава… разбирате ли, все едно че нещо ме убоде по гърба. Знаете ли, това се случва, когато усещаш нечий втренчен поглед. Обърнах се — мъжът ни гледаше много втренчено. Аз, честно да си кажа, помислих, че гледа мен… Аз съм певица, по-рано, когато вървях по улицата, хората ме разпознаваха… Но той гледаше някак си през мен. Е, аз се обърнах. А Вадик… Тоест Вадим Николаевич, той, изглежда, също усети този поглед, защото лицето му за малко някак си се промени, само за секунда. След това отново започнахме да се занимаваме с Николай и когато след няколко минути отново погледнахме към пейката, там вече нямаше никой. Вадик… Вадим Яковлевич дори ме попита дали не знам какъв е този тип, дето се мотае тук. Аз отговорих, че не знам. И жигулата също си замина. Повече не сме я виждали.

Въпрос. Можете ли да опишете по-подробно този мъж? Неговият ръст, приблизителна възраст? Как беше облечен? Цвят на косата?

Отговор. Който седеше на пейката?

Въпрос. Да, него.

Отговор. Ръстът му беше някъде един и шестдесет и шест — шестдесет и осем. На възраст… Някъде тридесет и пет — четиридесет. Беше облечен… В нещо тъмно. Тъмен панталон или дънки. Струва ми се, с черна фланелка. Косата. Точно не помня, но според мен беше прошарена. Тъмнокестенява, силно побеляла. Не съм сигурна.

Въпрос. А вашият съсед Николай видя ли този мъж?

Отговор. Не знам. Той беше загрижен за колата си. После не сме говорили за това, тъй като Николай на другия ден замина на почивка в Испания. Сигурно ще може да допълни нещо, когато се върне.

Въпрос. На другия ден сутринта пак ли изведохте кучето на разходка? Забелязахте ли нещо подозрително във входа?

Отговор. Там е работата, че забелязах. Спънах се до входната врата и мокасината падна от крака ми. Наведох се да я обуя и от вътрешната страна на вратата, долу, почти до земята, видях кутийка. Малка, някъде десет на десет сантиметра. Пластмасова. В средата й имаше кръгче с камбанка в него. Боже мой, аз дори исках да я пипна, можех и самата аз… Извинете. Ей сега ще се оправя.

Въпрос. Тази кутийка приличаше ли ви на нещо? Виждали ли сте някъде нещо подобно?

Отговор. Да ми приличаше? Май че да. При моя приятелка в антрето виси подобна кутийка. Според мен вътре са прибрани жиците на входния звънец. Но Цент, това е кучето ми, ме дърпаше навън и излязохме. Аз веднага забравих за тази кутия. Ние се разхождахме, а след това… Това стана пред очите ми. Излезе Вадик… И този ужас. Грохот, дим. И той — целият в кръв. И кракът… Отделно. Аз изгубих съзнание. След това изобщо се страхувах няколко дена да излизам. И сега нощем го сънувам… Горкият Вадик… Тоест Вадим Яковлевич…

Въпрос. Моля ви, успокойте се. Разбирам, че ви е трудно да говорите за това. Да ви донеса ли вода?

Отговор. Да. Благодаря.

Въпрос. Маргарита Сергеевна, какви бяха отношенията ви с Вадим Яковлевич?

Отговор. Кой? Аз? А… защо? Какво отношение има…

Въпрос. Всичко може да има отношение към делото. Разследваме убийство, вие трябва да го разбирате. Гарантирам ви пълна конфиденциалност.

Отговор. Ами да, ние бяхме в много добри… тоест в близки отношения. Аз съм вдовица, Вадик също… Жена му е много болнава. Тя често е по болници. И ние се срещахме. При мен. Той идваше да поправи нещо. Изобщо поводи винаги имаше.

Въпрос. Колко дълго продължи връзката ви?

Отговор. Година и нещо.

Въпрос. Климович споделяше ли с вас служебните си неприятности?

Отговор. Разказваше това-онова. Работата му беше нервна. Нали издаваше лицензи. Винаги имаше недоволни. Онези, на които не издаваха разрешение. Знаете ли, аз не се интересувах много от това. Той обичаше да ме разпитва за театъра, за хората на изкуството. Повече за това си говорехме.

Въпрос. Никой ли не го заплашваше? За това не сте ли си говорили?

Отговор. Не, не си спомням такова нещо. Знаете ли, той не беше от плашливите.

Въпрос. А не сте ли чували от него такива фамилии: Литвинов, Нестеров?

Отговор. Да, понякога споменаваше името на Литвинов. Те бяха свързани служебно по някакъв начин. Втората фамилия Нестеров ли беше? Нестеров… Това е някакъв модерен лекар, нали? Един път си говорихме нещо. Вадик спомена, че го набъркват в конфликт. Но той умееше да решава конфликтни ситуации. Даже в блока ни. При нас го уважаваха. Попитайте всеки.

Въпрос. А какъв е бил този разговор, свързан с Нестеров и Литвинов? Можете ли да разкажете по-подробно?

Отговор. Какво каза? Не си спомням подробностите, защото не разбрах същността. Но той им направи много смешни характеристики. Това го запомних. Въпрос. Какви?

Отговор. Че Литвинов е чакал. А Нестеров е мечка, която я карат да танцува върху лед. Въпрос. Кога е станало това? Имаше ли и други разговори на тази тема?

Отговор. Кога? Струва ми се, някъде през юли. Да, точно така. Той идва веднъж при мен на вилата. Това стана в края на юли. Тогава Иночка лежеше в болницата. Повече такива разговори не е имало, щях да запомня. Паметта ми е професионална… Господин следовател, много ви моля да запазите в тайна взаимоотношенията ни с Вадик. Василий Алексеевич ми го обеща. Защо Иночка трябва да страда още? И за мен само неприятности. Аз живея в същия блок, как ще се отнасят хората към мен?

Въпрос. Не се притеснявайте, вече ви обещах. Благодаря за информацията.

Отговор. Благодарна съм на Василий Алексеевич. Той някак си ме… успокои. Даже не съм предполагала, че в милицията работят толкова чувствителни хора… Извинете, сега ще се оправя…