Фридрих Незнански
Черните банкери (46)

45.

Когато доведоха Липников за разпит, арестантът явно добре беше помислил в килията или се бе посъветвал с опитни съкафезници, започна да обвинява следователя, че го е измамил, че го подвел. Наложи се Турецки да му покаже протокола от разпита на Свинин. Липников го прочете, успокои се, раменете му увиснаха надолу, сякаш беше изгубил интерес към всичко.

Седнал встрани, Грязнов нададе ухо и се загледа към арестанта. Но младежът с нищо не проявяваше агресивността си.

— Кажете, Липников, колко ви заплати Свинин?

— Седемстотин долара.

— А защо толкова малко?

— Символична цена, аз отмъщавах за приятеля си.

— Къде се криехте през това време?

— В Химки. Наех квартира.

— А къде се крият твоите помагачи?

— Не знам.

— Може би ще съобщиш адреса, в твоя полза е все пак? — настояваше Турецки.

— Абе нямат никакъв адрес. Онази съборетина дори няма номер. В Химки е, последната барака по Ленинградско шосе… Дявол да ви вземе, дайте ми един лист, ще го нарисувам…

Липников започна да чертае на листа схема. Не му беше удобно с белезниците. Турецки извика конвоя и нареди да му ги свалят.

Ръката на Липников чертаеше, а окото му дебнеше следователите. Свободата е прекалено примамлива. До вратата са две крачки — и вече си в коридора. Гътваш пазача — и хайде на стълбището. А там — господ да ти е на помощ! Във всеки случай не се съмняваше в силата на юмруците си.

Грязнов следеше под вежди бандита, Турецки заинтересовано гледаше схемата. И в момента, когато вниманието на „ченгетата“ беше отвлечено, Липников изведнъж скочи от мястото си и с един скок се озова до вратата. В следващия миг вече летеше по коридора.

Турецки скокна и хукна след арестувания, след него се засили Грязнов. Липников нанесе съкрушителен удар на появилия се насреща служител от СИЗО и човекът се строполи. Самият Липников скочи над стълбището, но скокът се оказа прекалено силен и той се блъсна с цяло тяло в стената. Падна, търкулна се и точно тогава го настигнаха Турецки и Грязнов. Седнаха върху гърба и краката му, извиха ръцете му отзад. Дотичалите на помощ контрольори щракнаха белезниците на разбеснелия се арестант и го замъкнаха в килията му.

Разрошените Турецки и Грязнов се върнаха в стаята, където разпитваха Липников. Оправиха си дрехите през псувни и ругатни и най-накрая се погледнаха.

— Как мислиш, дали каза истината за Химки? — попита Турецки.

— Не знам. За всеки случай трябва спешно да се провери.

— Странно, какво му стана? Нима може да се избяга оттук?

— Няма нищо невъзможно. Може да се духне от всеки затвор. Ако те чакат и ти отворят вратата. Но Липников е дребна риба за такова нещо. А и няма сериозен „чадър“ над главата си. Бандит единак.

— Да отидем до Химки, а? — предложи Турецки.

Грязнов не се нуждаеше от агитация — в него още не беше изстинал огънят на преследването.

Стигнаха до посочената от Липников къща чак след един час, на два пъти попадаха в улично задръстване. Особено се измъчиха преди околовръстната магистрала, където непрекъснато се строи нещо. Не помогна нито сирената, нито святкащата като коледно украшение „синя лампа“ върху колата.

Наистина имаше такава стара къща, намираше се най-накрая и изглеждаше пуста. Прозорците плътно закрити със сиво зебло. Разтопеният сняг пречеше да видят дали следите към къщата са стари или нови.

Влязоха в двора, почукаха на прозореца, никой не се показа. Тогава Грязнов започна да тропа с юмрук по вратата. Тишина.

— Гнездото е опустяло — заключи Турецки.

— А може отдавна да не живее никой? Но не ми се връща с празни ръце. Дай да претърсим колибата. Може пък да намерим случайно нещо интересно.

— А на какво отгоре ще влизаме в чуждата къща?

— Ами подозираме, че тук се крият убийци — възрази Грязнов и извади от джоба си професионалните шперцове.

— Имам впечатление, че у вас специално се упражняваш с различни ключалки — отбеляза Турецки.

— Позна, това е любимото ми занимание през свободното време.

Грязнов отвори вратата, влезе в коридора, бутна още една врата и изведнъж на главата му се стовари силен удар. В същото време някой нападна отзад Турецки.

От силния удар Грязнов загуби за миг ориентация и когато отвори очи, видя до шията си нож и яростните очи на някакъв младеж. Вячеслав отблъсна с ловък удар нападателя от себе си. Огледа се, видя, че Турецки сериозно е затиснат от мъж на около трийсет, и скочи на помощ. Бандитът заби нос в пода.

Онзи с ножа изскочи и се хвърли върху Турецки, най-вероятно в желанието си да си разчисти пътя към изхода. Но Грязнов метна върху него пердето, което дръпна от прозореца. След миг и той беше с вързани ръце и крака.

— Сами ли ще отидат до колата, или ще ги изнасяме един по един като трупове? — попита Турецки.

— Ами сега ще ги попитаме.

— Я се разкарайте, мръсни ченгета — отговориха мъжете.

— Слава, знаеш ли кои са тези грубияни? — попита Турецки.

— Дебелият е Осокин, а младият — Грабовски. Безработни, живеят от ограбване на складове. Участвали са в убийството на Бертенев. Осокин е имал трудно детство, майка и баща алкохолици, починали. В последно време живее със сестра си. Грабовски е от нормално семейство, но още в училище се сдушва с гаменорията, занимава се с джебчийство, съден за кражба. Условно. Ето такива биографии. Александър Борисович, не трябваше да се занимаваш с такава дреболия, но щом сами се натресоха, ще се наложи да ги приберем, още повече че оказаха съпротива на служители от правозащитните органи.

— Че откъде да знаем, че сте от правозащитните органи? Може да сте мръсни крадци? Нагло влязохте, използвахте шперц! — повиши глас Осокин.

— Всичко знаеш, Осокин. Забрави ли с какви думи ни посрещна? — отговори Турецки.

— Стига приказки! Да вървим в колата — заповяда Грязнов.

— Чакай — спря го Турецки, — трябваше да обискираме жилището. За да не идваме втори път.

Грязнов огледа стаята със счупени столове, посипана с натрошени стъкла, и каза:

— Помещението, изглежда, е чисто, нямаха със себе си дори оръжие. Ей, къде сте скрили пушките? Отговаряй бързо! — заповяда Грязнов.

— Охраната ни отне оръжието, едва се спасихме — каза Осокин. — Мислехме, че ще вземем вашето. А вие връхлетяхте като ангели, с празни ръце.

— Аз не нося оръжие със себе си — каза Турецки.

— А аз нося, но не го използвам — поде Грязнов. — Ще гръмнеш някой простак, а след това сядай и пиши обяснителни. За какво ми е?

Той надникна под кревата, погледна в кашоните, после претърси задържаните и махна с ръце:

— Нищо.

— Още по-добре — отговори Турецки. — Време е да вървим. Вече се стъмва. Трябва да настаним нашите момчета да спят. От тия досадници не ми остава време да живея! Размножават се като хлебарките.

— Държавата сама ни тласка към престъпления — изведнъж се обади мълчащият до този момент Грабовски. — Аз съм млад, здрав, а няма работа. Освен да станеш някъде докер, няма къде да работиш, а заплатата е такава, че и котка не можеш изхрани, да не говорим за мъж. И се налага да се изхранваме с ножчето, да търсим къде има за крадене.

— Я не стоварвай на държавата собствените си грехове! Малко ли безработни има у нас? Какво да правят сега, всички да хукнат да крадат ли? И какво става? — строго попита Грязнов. И сам си отговори: — Хаос!

В колата сложиха белезниците на задържаните.

А на сутринта Турецки отвори сейфа си и за свое учудване откри касетите на старото им място.

— Не, това просто не може да бъде! — възкликна объркано той. — Дали не халюцинирам?

Бързо пусна видеото, пъхна първата касета, която беше най-отгоре.

Всичко работеше нормално, но нямаше картина. Същото се повтори с останалите касети.

— Прецакали са ме! — изрече Турецки. — Ах, какви тарикати! Ловко!… Интересно, кой ли е идвал този път?

Той вдигна телефона и позвъни на дежурния.

— Какви външни лица са влизали в сградата от сутринта? Или може би вчера късно вечерта.

Дежурният помълча, докато търсеше в записите, и най-накрая съобщи:

— Имаше пожарникарска проверка. Вчера, точно в края на деня.

— Как бяха облечени?

— Нормално. Не с униформи де! И без каски — пошегува се дежурният.

— Проверихте ли служебните им карти?

— Че как! Разбира се! Меркулов отсъстваше и аз потърсих Казански, той разреши да влязат.

— А така! — каза си Турецки.

В това време вратата се отвори и се появи Олег Величко:

— На мен ли говорите, Александър Борисович?

— Не, вече си говоря на глас… Откъде дотича?

— От „Петровка“. Гръмнали са Долгальов.

— Кога? — изтръгна се от Турецки.

— Преди час и половина постъпи сигнал, че на Варшавско шосе се стреля. Отиват катаджиите и виждат документите на убития. Бил е разстрелян от кола.

— Сам ли е бил?

— Да.

— Свидетели има ли?

— Случаен шофьор. Но не е спрял, стигнал до поста преди околовръстното и предупредил катаджиите. Не е видял лицата.

— Все пак кавказците го стигнаха — въздъхна Турецки. — Олег, а къде е сега?

— В моргата на „Голяма Пироговска“.

— Добре, ти постой тука, а аз ще изтичам до Константин Дмитриевич. Само за малко.

„На кого бяха нужни тия записи? — мислеше той, крачейки по дългия коридор. — На Казански? С неговите високопоставени приятели? На Воронин, собственика на клуб «Парадайз»? Може, ако записите са разкрили тайни от технологията на обслужване на клиентите, което в известен смисъл е търговска тайна. Но нали въпросният Воронин видя в информацията за Савелиев своеобразна реклама на заведението си! А може да е някой по-могъщ, от сорта на Сорокин, който е посъветвал да се потули източникът?“

Вратата на Меркулов беше широко отворена. Клавдия, която обикновено се намираше на секретарското бюро, сега липсваше.

— Защо стоиш в горда самота, Константин Дмитриевич? — попита той.

— Пуснах Клавдия да отиде на зъболекар, заболял я зъб. Докладваха ми, че си се отличил, задържал си двама бандити в бърлогата им.

— Има такова нещо, само че го свършихме заедно със Слава. Яки типове, едва не ни видяха сметката. А ние бяхме тръгнали без оръжие.

— Е, това вече на нищо не прилича!

— А аз съм дошъл да съобщя интересна новина. Дори две. Първо, на Варшавско шосе сутринта са стреляли по колата на Долгальов. Самият той е убит. Второ, касетите се върнаха в моя сейф.

— Шегуваш ли се?

— Ни най-малко.

— Как са могли да се върнат сами?

— Дежурният каза, че снощи, когато ние със Слава сме пътували за Химки, идвали пожарникари за някаква проверка. Естествено, служебните им карти са били в ред. Ти не си бил в кабинета си и Казански разрешил да влязат.

— Интересно. Какво да се прави, Саша, на стари години хората понякога развиват прекалени апетити, макар организмът им вече да не е способен да смели толкова. Тогава се решават на подкупи, измами, престъпления и по този начин губят всичко. На всичкото отгоре няма да можем да докажем дали Казански има връзка с това, понеже са идвали външни хора. Макар че бих го уволнил с удоволствие. Уви, не е моя креатура. Главният го държи за нещо. Според мен дори иска да го вземе за заместник.

— Костя, трудно ми е да работя с него. Трябва постоянно да съм нащрек.

— Е, мили мой, аз прекарах половината си живот между тези стени и съм изпитвал същото. Нашата професия насажда определена подозрителност, неувереност и нервозност. Постарай се според силите си да бъдеш снизходителен към слабостите на хората, с които работиш.

— Но не и към подлостта! Не съм казал още главното. Записите върху касетите са изтрити.

— Напълно логично. Те са унищожили уликите. Може би ще се успокоят с това. Не е голяма загуба. Чудо голямо, чиновник спи с проститутки! Бедата е, че той краде държавата! Да не би да гуляе из тия заведения със свои пари. За подобни удоволствия няма да стигне нито една заплата, а чиновниците нали имат и семейство, и потомство, на което трябва да оставят наследство.

— Костя, как да работя, когато по всяко време в сейфа ми могат да бръкнат крадци? Щом в сградата на Главна прокуратура е възможно такова нещо, значи нашите стени са просто прозрачни, почти несъществуващи! Да проведем все пак криминална експертиза на ключалката на сейфа, а? Да намерим пожарникарите!

— Добре де, ще ги намерим, ще проверим, и какво по-нататък? Такъв скандал ще се разрази, че и ние ще си изпатим. По-добре да притисна Казански, да го сплаша. На най-близката колегия ще предложа да се засили пропускателният режим. Но после самият ти ще се оплакваш, че съм бюрократ и връщам старите порядки.

— Боя се, че тези касети ще излязат пак. Наистина не знам как.

— Ще поживеем, ще видим… Гледам, че твоят „Ресурс“ поглъща все нови и нови жертви. Тежък случай.

— Предполагам, че в ролята на ловци се изявяват, чеченци от Грозни, които са се обединили заедно с московските си земляци. Един от тях ни е известен — бившият служител от военна прокуратура в Ставропол Рустам Такоев. Слава го познава достатъчно добре. Следите му личат в много дела.

— Точни ли са сведенията? — попита Меркулов.

— И още как! Няколко човека го разпознаха! А както разбирам, главното идва оттам, че в основата на престъпленията около двете банки и сътрудничещите си с тях фирми лежат чеченски пари. Онези, които е отделило правителството, но не са стигнали до адресата. И сега за тях има кървава хайка.

— Смяташ ли, че чеченците са ръководени от чувство за патриотизъм? — Меркулов вдигна присмехулно вежди.

— Съвсем не! Просто бандитите по никакъв начин не могат да простят, че са отмъкнали тлъстия кокал изпод носа им.