Фридрих Незнански
Черните банкери (45)

44

Задачите настъпваха на вълни — неотложни, изплъзващи се, отклоняващи го от главното, и Турецки трябваше да полага усилия, за да не пропусне или забрави нещо. Едва в средата на деня, когато се върна в своя кабинет, си спомни, че сутринта възнамеряваше да позвъни в клиниката и да се осведоми за здравето на Геранин. Сега се наруга като първи заплес и започна да звъни в болницата. Обади се лекуващият лекар. Турецки се представи, попита за банкера.

— Нищо утешително. Състоянието на болния не се подобрява.

— Кога ще правите операция?

— Засега ще отложим.

Турецки се извини за безпокойството и затвори. Измъчваше го загадката какво се е случило с Геранин. Нямаше съмнение, че за влошаването на състоянието му са виновни двамата чеченци — Рустам и колегата му. Но какво са искали от банкера?

Следващото позвъняване беше в Северна банка. Секретарката в приемната отговори, че главният счетоводител още не се е върнал. Не е постъпвала никаква нова информация от или за него. Ако отвличането е заради откуп — това е едно. Ако е нещо друго? Но какво? Каква е идеята? Отвличат човека и го скриват. И — тишина. Къде да търсят Кремньов? Според проверката домашните му нищо не знаят…

Както се беше замислил, Турецки се сепна от рязкото позвъняване. Викаше го Казански. Не му се ходеше при шефа, пак ще го занимава с разни глупости, а главата му се цепи от разни проблеми, които трябва незабавно да решава.

Казански беше строг и стегнат, сякаш седеше и чакаше Турецки още от идването си на работа.

— Четохте ли днешните вестници? — попита още щом Александър прекрачи прага.

— Не, нямах време досега.

— Не знам какво да кажа. Мислех, че със Савелиев всичко свърши. Изложиха човека, опорочиха го, пратиха го в пенсия. Но този цирк продължава! Днес в „Московски комсомолец“ пак намирам аналогичен пасквил срещу заместник-министъра на горивата и енергетиката Сорокин. Докога? — Той тръсна вестника на бюрото си. — Четете, радвайте се!

— А какво общо имам аз? Преди беше виновен зетят на Савелиев. Сега сигурно се е намерил някой пъргав, който е заснел вашия чиновник в банята. Щом толкова им е хубаво да ходят там, нека сами отговарят за греховете си!

— Помолих ви да проследите нещата! Всички сме хора, всички сме човеци… Нали разбирате, че в наше време нищо не струва да се направи монтаж, всякакви глупости, за да шантажират някого. Как да се очисти след това? А може човекът изобщо да не е виновен.

— Имаме свидетел, когото пазим много старателно. Само той може да потвърди или отхвърли дали Сорокин е бил в сауната с госпожица или не.

— Прекратете издевателствата си! Не разбирате ли за какво говоря?

— Всичко разбирам, но с нищо не мога да помогна.

— Поговорете с този Пихтин, разберете не е ли предавал на някого компромата срещу Сорокин. Това е много важно.

— Вижте, а може би отново всичко произтича от зетя на Савелиев? Може да е продал материала на журналистите?

— Кой го знае! Напълно съм объркан.

— Но неизвестно защо най-напред подозирате мен.

— Напротив! Искам да ви вярвам, Александър Борисович, но си признавам, че ми е трудно, защото виждам около себе си въпиющи и безотговорни действия на неизвестни хора. Това ме разстройва. Може би лично ще се свържете със зетя на Савелиев и ще проучите на кого още възнамерява да продава информация? Това безобразие трябва да се пресече!

— Докопал човекът компромат, а сега го продава. Това е своеобразен бизнес, който нямам право да забраня. Само данъчната полиция може да се заеме с него. Какво общо имам аз?

— Това, че и във вашите ръце се намира същата информация, ваше задължение е да се преустанови разпространяването й. В състояние ли сте да отнемете касетата от зетя на Савелиев?

— А вие сигурен ли сте, че не си е направил десет копия от записа? — отговори Турецки на въпроса с въпрос. — И изобщо ми се струва, че няма никакъв смисъл. Нека зам.-министърът сам се грижи за доброто си име, не смятам да се кандидатирам за негов охранител.

— Ние, служителите от правозащитните органи, сме призвани да предпазваме гражданите от всякакви посегателства, знаете го не по-зле от мен.

— Но ако гражданинът е изгубил съвест, държи се аморално и на всичкото отгоре се опитва да изглежда примерен съпруг и баща, какво мога да направя аз? Обществото и природата живеят по едни закони. Злото се наказва, то се връща към този, от когото е излязло.

— Демагогия и нищо повече. Моля ви не като началник, а като приятел да предприемете нещо. За да не се задълбочава скандалът, нали разбирате.

— Добре, ще помисля какво може да се направи. Но казана дума — хвърлен камък. Информацията е огласена.

— Може много лошо да отекне за нас. Сорокин не е Савелиев. В този случай действат съвсем други сили.

Турецки излезе от кабинета бесен. Нямаше ни най-малко желание да се занимава с клюки за министрите.

„Това ще е единствената задача на шефа, която няма да изпълня — реши той. — Нямам желание да воювам с вестникари и хора, продаващи информация. Щом държавната власт разрешава да съществуват полулегални бардаци, а чиновниците с удоволствие ги използват, нека сами се оправят. Разбира се, Казански за пореден път ще отиде да се оплаква на Меркулов, но всичко ще се размине. Не е кой знае какво. Дано Костя да ме разбере.“

— Слава, много ли си зает? — попита Турецки.

— За теб съм винаги свободен. Какво има?

— Нищо особено. Ти се канеше по моя молба да разпитваш Свинин. Ако не бързаш, ще ти изпратя копие от протокола за разпит на Липников. Само много те моля: първо го прочети и ако сметнеш за необходимо, покажи го на този тип. Има признания, но ги изтръгнах не по най-благородния начин, меко казано. Затова не се сърди много. Главното е сега взаимно да потвърдят показанията си. Какво ти обяснявам! Ще прочетеш и сам ще разбереш.

Турецки изтича в канцеларията и направи едно ксерокопие на протокола от сутрешния разпит на Липников.

„Какво да се прави — помисли си, — понякога се налага да избиваме клина с клин. А Слава ще трябва да задържи този Свинин. Като съучастник…“

Свинин беше солиден мъж към четирийсетте, леко накуцваше с левия крак, с мърляви дрехи и изобщо по всички параграфи отговаряше на името си.

— Моля, трите имена, адрес и професия — започна разпита Грязнов.

— Антон Романович Свинин, роден хиляда деветстотин шейсет и втора година. Живея в Москва… Частен предприемач. Женен, с дете. Имам син.

— Как работи вашият спиртен завод?

— Добре, не се оплаквам.

— Дава ли печалба?

— Да. Но не такава, каквато очаквах.

— Издължихте ли се на Бартенев?

— Не успях.

— Но имахте страстно желание? Наистина ли?

— Разбира се — дългът е тежък товар.

— А може би все пак сте се издължили по свой начин? Поръчали сте му пропуск към вечния покой. Колко заплатихте на Липников и компанията му?

— Не разбирам за какво говорите?

— Не се преструвайте, Антон Романович! Вече обсъждахме тази болна тема.

— Да не сте посмели да ми стоварвате това убийство! Нямам никакво отношение към него.

— А Липников твърди — Грязнов извади от папката няколко листа от копието на протокола, който му достави куриерът от Главна прокуратура, — че сте го наели и сте му заплатили за убийството. Братът на Липников, Фьодор, работещ в бара, е поел задължението да предупреди за появата на Бартенев в любимото му заведение.

— Това са измишльотини! Лъжи! — Свинин се развълнува, зачерви се, започна да ръкомаха.

— Успокойте се, Антон Романович. Прочетете подчертаните изречения и ще ви стане ясно. Пьотър Липников си е признал извършеното. Ето, той направо го казва. А тук потвърждава показанията на брат си. Четете!

Свинин объркано поглеждаше текста с признанията на Пьотър Липников, след това измъчено заби поглед в Грязнов.

— Чистосърдечното признание облекчава участта на обвиняемия и смекчава наказанието — каза по навик Вячеслав. — Какъв е смисълът да се инатите? Наели сте убиец, заплатили сте. Също своеобразен бизнес.

— Какво ще получа за това? — изхриптя Свинин. Изглежда, силите го бяха напуснали.

— Съдът ще реши. Признавате ли, че сте наели Липников и компанията му за убийството на Бартенев?

— Нямах изход — призна Свинин след дълга пауза. — Той ми каза, че сумата възлиза на милиарди и всеки ден расте! Дори да му бях върнал завода с цялата произведена продукция, пак нямаше да мога да си погася дълга. Аз се чудех, предлагах различни варианти, падах му в краката, близах му подметките. Той ми се присмиваше и настояваше: плащай! Тогава разбрах, че имам два изхода: или да умра, или да го убия. Избрах втория. Сега ще ме арестувате ли?

— Мисля, че ще бъде от ваша полза. Но фиксирам вашите признания в протокола. Колко заплатихте на Липников за работата?

— Седемстотин долара. Пазарих се само с него. Не знаех нищо за помощници, наистина не ми беше казал за тях, разказа ми само плана на операцията. Така се завъртя цялата работа.

— Съжалявате ли за това, което се случи?

— Мисля, че ако аз не се бях разправил с него, той щеше да намери начин да ме унищожи. Какъв именно ли? Не знам. Може би щеше да ме убие, може би щеше да ме докара до самоубийство. Знаете ли, познавах се с Бартенев от няколко години. И ми е известно, че той съвсем хладнокръвно разстреля двама души. Животът е нещо много жестоко… Ох, признах си и ми олекна. Този товар ме притискаше ден и нощ. А сега сякаш душата ми се очисти.

— Е, и слава богу. Подпишете протокола — предложи Грязнов.

Свинин дълго и съсредоточено четеше протокола, препрочиташе го, връщаше се в началото. Най-накрая попита:

— Нали няма да получа за това тавана?

— Съдът решава. Ние сме черноработници — отвърна Грязнов. — Не си спомням нито един поръчител да е бил осъден на смърт.

— Абе да става каквото ще! — махна с ръка Свинин и надраска подписа си.

— Ей, артист! — каза с упрек Грязнов, влизайки в кабинета на Турецки, после метна тежкото си като броня кожено палто на стола. — Ако не те познавах, не ти мърдаше конското. Веднага щях да известя шефа ти за нарушаването на законността.

— Слава, разбира се, че съм виновен, но…

— За пореден път ти провървя. Свинин беше в такова състояние, че нищо не разбра. Направи самопризнание и се подписа под казаното. Но все едно, няма да ти се размине. Вземай протоколите и бъркай в сейфа.

Турецки веднага послушно отвори сейфа, взе приготвената бутилка и изведнъж изстина. Стоеше и не вярваше на собствените си очи, без да може да намери думи от изумление. После започна трескаво да рови в книжата, сложени най-отдолу.

— Не! Не може да бъде?! — повтаряше тревожно.

— Какво ти става? — попита Грязнов.

— Касетите са изчезнали! Онези, които взех от Пихтин.

— Не може да бъде!

— Точно така! Обаче ги няма — нали виждаш!

— Да не си ги дал на някого? На Костя?

— Какво си мислиш, че имам склероза ли? Снощи ги видях тук!

— Не се горещи, хайде да помислим кой може да ги вземе.

— Никой не може! Само аз имам ключ от сейфа. Разбираш ли?

— Хубава тенекия са ти вързали! Значи го е направил свой човек… Слушай, да не са номера на Казански? — изведнъж се сети Грязнов.

— Не знам, сега ще позвъня на дежурния на пропуска, ще го попитам дали от сутринта насам е влизал чужд човек тук.

Турецки позвъни на дежурния:

— Моля да ми кажете кой е влизал тук от други служби?

— Идваха двама техници, проверяваха сигнализацията.

— Кой ги е викал?

— Казаха, че е профилактична проверка. Поисках разрешение от Меркулов, той каза да ги пусна.

— Благодаря.

Турецки затвори телефона и каза:

— Двама техници са проверявали сигнализацията. Разбирай го как го щеш. Никой не ги е канил, но и никой не ги е спрял.

— Чии са тези хора? — попита Грязнов.

— Вчера Казански ме руга, защото заместник-министърът на горивата и енергетиката също се е къпал в сауната с курви, за което вече знаят всички благодарение на „Московски комсомолец“. Между другото, предупреди ме, че Сорокин не е Савелиев. С този човек щяло да има повече проблеми.

— Гледай ти, сякаш е предчувствал!

— Дали Казански не ми е пратил техниците от страх пред влиятелния чиновник? — попита Турецки. — Трябва незабавно да кажа на Меркулов. Ама че гадост! Само Казански може да е!

— Не се горещи, вземи се в ръце. Имаш време да помислиш. А дотогава дай бутилката. Виждам, че там има и още нещо… Заради произшествието е още по-задължително да пием за нашите врагове. Докато ги има, мускулите ни няма да закърнеят и сивото вещество в главите ни няма да се сбръчка.

Турецки сложи бутилката на масата, извади чашки от сейфа, един пакет с бисквити, няколко бонбона — за убиване на миризмата, — а Грязнов веднага започна да налива, като при това нареждаше:

— За съжаление всичко минава. И хубавото, и лошото. А на нас ни остава само настоящето. Понеже за бъдещето нищо не е известно. Дали ще ни приеме? Хайде да пием за настоящето — такова, каквото е — черно, бяло или на райета. Нека то ни обича, а ние ще му отговорим с взаимност. Наздраве!

— Наздраве, философе!

— А още не сме разследвали както трябва делото на Липников — отбеляза Грязнов.

— Хванахте ли съучастниците? — попита Турецки.

— Ще ги хванем. Не са избягали на Луната.

— Значи ще се наложи да проследим връзките им. Ще притиснем Липников. Защо му е вече да се инати?

— Правилно. Още утре трябва пак да го разпиташ.

— Имам много неясноти с Козлов. Така и не съобщи нищо за имуществото на банка „Ресурс“. Назова онова, което и без негова помощ е открито от ликвидационната комисия. А какво имат зад граница?

— Ти помисли защо му е да признава. Все едно, няма да му намалят присъдата. Но и тавана няма да му дадат, адвокатите ще се постараят, щом мирише на солидни хонорари. Е, ще я излежи. И пак ще излезе британски лорд. Господи, защо точно ние трябва да търпим този боклук?!

Грязнов доля останалата водка в чашите, след което Турецки заяви, че напълно е съзрял за сериозен разговор с Меркулов. Грязнов се усъмни: а дъхът?

— Ами ментовите бонбони за какво са? — парира Александър и запрати в устата си няколко наведнъж.

— Какви са плановете ни за утре? — попита Вячеслав.

— Ще се заемем с Липников. Работата трябва да се доведе до логичния си край, както казваш ти.

— Разбрахме се — рече Грязнов и стана. — Но повече не ме карай да се съмнявам в професионалната ти годност.

— Обещавам. Чао, отивам при Меркулов.

Грязнов си замина. Турецки почисти бюрото, заключи сейфа. Огледа стаята, оправи телефона — беше се наклонил на една страна, най-накрая излезе от кабинета и го заключи.

Както обикновено напоследък, Клавдия Сергеевна посрещна Турецки с неизменната си многозначително обещаваща усмивка.

— Тук ли е Меркулов? — сурово попита Александър, без да обръща внимание на откровения призив.

— Да. Казански е при него. Ще постоиш ли с мен?

— Откога?

— Двайсетина минути.

— Сам ли дойде, или го извика?

— Сашенка, твоята професия оставя върху теб лош отпечатък. Постоянно задаваш въпроси, вместо да ми направиш комплимент. Обърни внимание, имам нова рокля!

— Това е просто чудесно! Възхитително! — навъсено констатира Турецки. — Ти ме връщаш на земята, а работата ме държи в постоянен ад. Когато те виждам, искам да захвърля всичко и отново да си изгубя ума по теб.

От кабинета на Меркулов излезе Казански, кимна в движение на Турецки.

— Заповядайте, Александър Борисович — официално го покани Клавдия и разтвори вратата пред него.

Меркулов възкликна зарадвано:

— Сядай, никой не е станал по-умен от висене.

— А от какво тогава? — измърмори Александър и за всеки случай седна по-надалече.

— От нищо, ако разсъждаваме. Всичко зависи от координатната система, която се състои от две оси: добро и лошо. На осите нанизваме всичко, забравяйки, че лошото може да бъде и добро, ако го погледнем от друг ъгъл, и обратното.

Струва ми се, че само насилствената смърт може да бъде наречена абсолютно зло, понеже не дава на човека възможност да измине предначертания път.

— Много точно казано, Костя.

— Саня, мъдростта идва при нас, когато вече на никого не сме нужни.

— Е, какви са тези разговори?

— Казански винаги ми действа така, извинявай. Пак беше дошъл да се оплаква от теб. Не умееш да пазиш следствената тайна. Излагаш честни хора, които заради теб са принудени с позор да напуснат постовете си.

— Разбира се, жалбата е интересна. Нещо повече — дошъл съм да обсъдим един пикантен въпрос на същата тема.

Меркулов учудено вдигна вежди.

— Информацията, за която е говорил Казански, се пазеше в пет касети, предадени ми от Пихтин. Едно копие имаше у Савелиев, който с помощта на зет си изпуска птичката. Оня, решил да досади на тъст си, предава компромата във вестника. Вчера се появи подобен компромат и за Сорокин. А днес от моя сейф са изчезнали всичките касети. Не знам кого да подозирам. Не отидох при Казански, знам, ще каже, че съм продал касетите и съм си сложил в джоба тлъстичка сума.

— Наистина, къде са могли да изчезнат видеозаписите?

— Нямам идея. Преди да изляза вчера, ги видях на мястото им. Преди един час отварям сейфа — няма ги. Поинтересувах се от дежурния, каза, че са идвали двама, проверявали сигнализацията. Дежурният поискал разрешение, ти си наредил да ги пусне.

— Чакай, чакай, спомням си. Но Казански сам ги извика и ми докладва за това!

— Тогава, Костя, не знам какво да мисля. Значи в нашето учреждение работи някой, който е способен да влезе в кабинета ми и да отвори сейфа. Може ли Казански да го направи?

— Напълно. Но който не е хванат, не е крадец.

— Това е всичко, което исках да кажа. С една дума, не притежавам повече никаква информация. Можеш да убедиш Казански, че съм съвсем безопасен.

— Ще го имам предвид — рече Меркулов. — Как са другите ти неща?

— Нищо особено. Впрочем нормално. С Грязнов разплетохме делото на Бартенев. Намираме се на заключителния етап. По-сложно е с Козлов. Има още много въпроси. Страхувам се, че до Нова година няма да приключим.

— Все пак ще попитам Казански за техниците по сигнализацията — обеща Меркулов.

— Със сигурност си е вързал гащите. Така че най-вероятно няма да можем да открием нищо около него — заключи Турецки.