Фридрих Незнански
Черните банкери (41)

40.

Сестрата, която придружаваше Турецки до стаята на Геранин, каза:

— Лекарят отново ви разреши да поговорите с болния петнайсет минути, имайте го предвид.

Милото женско личице днес не беше толкова сурово, колкото вчера. Турецки я прегърна на шега и прошепна, навеждайки се над ухото й:

— Ще ме издадете ли, ако остана с пет минутки повече?

— А какво ще получа? — попита тя кокетно.

— Искате подкуп от следовател от Главна прокуратура? — попита тихо Турецки.

— Точно така — заусмихва се тя и се притисна до рамото му.

— Добре, изберете валутата — отговори той и забърза към стаята.

Лицето на Геранин изглеждаше безжизнено върху бялата възглавница. От нерешителност Турецки спря до леглото, почака няколко секунди, след това докосна ръката на болния. Геранин отвори очи и както се стори на следователя, не го позна веднага.

— А, вие ли сте? — рече той и гласът му прозвуча като изпод земята. — Мислех за вас.

— Намерих статията във вестника.

— Добре.

— Досещате ли се кой може да е написал този пасквил?

— Познавам човека, който контролира изданието. Казва се Генадий Сорокин.

— Този в правителството ли?

— Точно той. Но колкото и да ни се струва странно, въпреки общоизвестната забрана да се съвместява държавна служба с частен бизнес, този чиновник е глава на най-голямата финансова компания. Срещахме се наскоро. Знаете ли какво поиска от мен? Никога няма да се досетите. Поиска да получи петдесет и един процента от акциите на Северна банка.

— А вие му отказахте?

— Да. Както вече сте разбрали от статията, от близо година преследват банката ми. Отначало чрез финансова кампания искаха да ме разорят. Когато не успяха, се разрази скандалът с Ярмошин.

— Защо е нужно това на Сорокин?

— Очевидно неговата финансова империя не е много стабилна и си търси банка-жертва, от която като вампир да изсмуче парите, да я обяви във фалит и по този начин да си стабилизира позициите. Нещо подобно стана с банка „Ресурс“. Същата руско-израелска фирма предложи двайсет и пет процентна годишна лихва по депозитните сметки. Банката клъвна заради големите проценти, по принцип нереални за Израел. Започна източване на пари. Наистина Акчурин се усети, но скоро го премахнаха, а „Ресурс“ се търкулна по наклонената плоскост. Налетяха хищниците и разграбиха каквото бе останало…

Гласът на Геранин съвсем отслабна, той притвори очи и замълча.

— Смятате ли, че този терористичен акт е резултат от неотстъпчивостта ви?

— Няма съмнение, че е заради несговорчивост. Но изобщо конфликтът не е със Сорокин. Засега ви посветих в ситуацията около банката, от която се оказаха заинтересувани във висшите сфери. Но има и друга страна. Почакайте малко да си отдъхна… — Геранин затвори очи и леко отметна глава.

Турецки чакаше търпеливо: варварство е да кара тежко ранения човек да води отговорен разговор, но следствието нямаше никаква друга възможност да намери поне някакви следи.

— Има и друг проблем — Геранин продължи тихо разказа си. — С неговото решение активно искат да се заемат криминални структури. Както може би ви е известно, интересите на нашата банка са свързани с Чечня. Ако говорим по-конкретно, с Максудов, така да се каже, заместник върховния ръководител на Ичкерия. Всъщност той се занимава с всички въпроси, свързани с възстановяването на Грозни. Тяхното финансиране върви изключително през Северна банка, понеже ние успяхме да докажем, че сме устойчива структура. Централната банка ни вярва. Изглежда, това обстоятелство е привлякло особеното внимание на чеченския криминален свят. Вече няколко пъти така наречените московски чеченци ме отрупваха с предложения да поддържам контакт с тях, да мина под техния „чадър“. Аз отказах. Но един Господ знае колко ще продължава това. Или техният Аллах. Започва се с малко, после апетитите растат. С една дума, както лисицата от приказката хвърляла рибата от каруцата… Не знам, може би ги дразни моята неотстъпчивост? Вече имах възможност да говоря на тази тема с Максудов, той обеща да предприеме всички необходими мерки. Може този терористичен акт да е част от тях? Както се казваше доскоро: няма човек — няма и проблем. Между другото, нали първоначално и „Ресурс“ беше създадена с чеченски пари. Но там, както може би ви е известно, тръгнаха в малко по-друга посока… Съвсем между нас да си остане — Геранин едва мръдна пръст и Турецки разбра, че трябва да се наведе по-близо до устните му, за да чуе шепота: — Те бяха решили да превъртят парите… А бяха много… страшно много… Е, после е известно, банката бързо и ловко беше доведена до фалит.

— Виж ти — Турецки кимна. — Значи парите изобщо не са отишли в Чечня?

— Нали видяхте как свърши всичко… Но ние сме твърди, дори това да не се харесва много на някого! — В слабия глас на Геранин изведнъж прозвучаха съвсем здрави нотки, дори заплашителни. — Добре, много е лесно и безопасно да се разсъждава в леглото на отвлечени теми. Извинете, изморих се. Надявам се да се оправя и тогава ще се опитам лично да се заема с изясняването на въпросите.

Геранин се усмихна неуловимо и затвори очи.

В стаята влезе сестрата и каза тихо:

— Господа, разрешете да прекъсна милата ви беседа.

Турецки изключи касетофона, даде на Геранин да подпише протокола за разпит на потърпевш, където накратко бяха изложени показанията му.

— Оздравявайте, в най-скоро време ще ви посетя. — Той стисна ръката на Геранин и излезе.

След него се измъкна и медицинската сестра.

— Избрахте ли си валутата? — попита шеговито той.

— Не, още мисля.

— А как се казвате?

— Катя.

— Много ми е приятно. А пък аз съм Александър.

— Знам, запомних го, когато гледах удостоверението ви.

— С вашето зорко око спокойно можехте да работите в нашата система.

— Благодаря за комплимента, идвайте. Ще ви чакам — каза тя и леко се изчерви.

— Доскоро, Катюша. Пазете вашия пациент. С него имаме още много да си говорим.

— Ще го пазя като очите си — отговори тя и показа равните си красиви като бисери зъби. — Довиждане.

„Симпатично момиче, колкото повече я гледаш, толкова по-прелестна става. Сякаш разцъфва под мъжкия поглед — помисли Турецки. — Ще взема да се влюбя!“ И въздъхна, понеже разбираше, че няма време и за това. И като е тръгнал вече по болници, май ще трябва да навести и Суркова, да уточни с нея детайлите около смъртта на Акчурин.

Марина Суркова се стори на Турецки измъчена и стара с избелелия си болничен халат. А съвсем наскоро, наистина под влияние на первитина, каква жена беше — жива, страстна, с огънче в очите. Сега хвърли мътен поглед на следователя, не го позна и попита равнодушно:

— За какво ме извикахте?

— Марина Демяновна, искам да поговоря с вас.

— За кое?

— За миналото.

— Нима сме се срещали?

— Не ме ли познахте? Аз съм следователят Турецки.

— А, май си спомних.

— Марина Демяновна, бих искал да си спомните обстоятелствата около смъртта на вашия зет, съпруга на сестра ви — банкера Акчурин.

— Че какво мога да знам за смъртта му? Живя, после изведнъж умря. И аз да имам такава лека смърт, че все се мъча, страдам, боледувам. Господи, какъв ужас!

— Припомнете си, може тогава да се е случило нещо особено?! Някакъв значим детайл?… Сън, предсказание… Вие сте такава умница.

— Особено ли? Имаше! Нашето куче Мирта умря в същата нощ заедно със стопанина си. Вадим беше много привързан към нея. Разглези я. На масата обикновено тя сядаше до него, а той я хранеше от ръката си.

— А в онази вечер тя беше ли с Акчурин на вилата?

— Да. След работа Вадим се отби у дома, Алла я нямаше, замина на козметичка, той пожела да вземе Миртичка. Тя толкова се радваше, когато стопанинът се връщаше от работа, просто се смееше! Беше удивително животно.

— А каква беше причината за смъртта на кучето?

— Умря от мъка! — безапелационно заяви Суркова.

— Е, това е прекалено — отбеляза Турецки.

— Кучетата са по-честни и по-добри от хората — възрази Марина. — Те не познават подлостта, способни са само да обичат и да служат вярно и честно.

— Къде погребахте кучето?

— На същото място, зад оградата.

— Може ли да ми покажете?

— Разбира се. Ние с Алла посадихме калина на гроба й.

— Ще помоля главния лекар да ви пусне. Ще дойдете ли с мен на гроба на Мирта?

— Ще дойда. Защо да кисна тук?

— Как е самочувствието ви? Какво казват лекарите, скоро ли ще ви изпишат?

— Не знам, постоянно ме боли глава…

— Почакайте, ей сега ще се върна…

Главният лекар изслуша внимателно Турецки и предупреди:

— Болната получава кризи, вземете и медицинска сестра с вас. Никой не може да предскаже как ще възприеме посещението в дома, свързан с миналото й. Поемате голям риск.

— Много е необходимо за следствието. Мога да взема не само сестра, но и лекар, в колата има място.

— Добре, нека и лекуващият лекар дойде с вас, надявам се, че няма да отнеме много време?

— Къщата е извън града, сами разбирате, ще отиде доста време в път. Един час ни трябва само за измъкване от Москва.

— Сега ще подготвят пациентката, а вие почакайте. Ще извикам лекуващия лекар.

Той слезе при колата и зачака кога ще изведат Марина. Денят се случи слънчев, снегът се топеше, надвисналите от покривите шушулки сълзяха. Под слънчевите лъчи светът искреше, играеше и заслепяваше очите.

„Много ли е нужно на човек да бъде щастлив? — помисли изведнъж Турецки. — Такъв един ярък ден, малко късмет и душевно равновесие, малко любов и разбиране. Но за съжаление това все по-често става дефицитно, а човек се чувства изгубен и самотен. И тогава му остава психоневрологичната клиника, където лекуват по-скоро тялото, отколкото душата…“

На входа се показаха три жени: Суркова, придружена от медицинска сестра и лекарка.

Турецки отвори вратите на колата, покани ги да седнат:

— Заповядайте, момичета! Сега ще ми завиждат всички следователи на Русия. Карам цял харем!

— А вие какво мислехте! — обади се лекарката. — Само ви моля, карайте внимателно.

Суркова седеше тихо, не участваше в разговора, беше вглъбена в себе си.

— Как сте, Марина Демяновна? — започна да се безпокои лекарката.

— Няма нищо.

Със спиране по светофари и задръствания най-накрая напуснаха Москва. На петдесет и деветия километър завиха наляво… Вилите вече се виждаха от шосето.

— На кого принадлежи сега къщата на Акчурин? — Турецки се обърна към Суркова.

— Не знам, продадоха я. Алла не искаше да я държи след смъртта на мъжа си.

— Няма ли да нахълтаме в чужда територия?

— Не. Извън оградата е.

— Слава богу.

След малко се показа въпросното вилно селище, където плътно една до друга се извисяваха къщи с най-неочаквани архитектурни стилове в невъобразима смесица от класицизъм и барок, ампир и готика.

— Коя е къщата, Марина Демяновна?

— Най-крайната, с керемидения покрив.

— Разбрано — рече удовлетворено Турецки, показвайки на шофьора къде да спре.

Жените слязоха от колата и запримигваха от слънцето. Гледаха високите борове, обграждащи вилната зона, и се усмихваха възторжено.

— Вие ни подарихте празник — възкликна медицинската сестра. — Каква прелест — да се измъкнеш изведнъж от града и да се озовеш в гората!

Суркова тръгна мълчаливо покрай оградата, гърбът й беше приведен, походката неуверена, старческа. Тя спря до малко храстче, потърси с очи Турецки и каза:

— Тук. Виждате, хълмчето още личи. Сложихме Миртичка в кашон от банани и я закопахме…

Устните й трепереха, от очите потекоха сълзи, риданията прекъснаха разказа й.

— Марина Демяновна, успокойте се — каза лекарката и я хвана под ръка.

Изведнъж Суркова падна на колене, а след това направо се просна върху гроба на Мирта, стенеше и плачеше.

Медицинската сестра, лекарката и Турецки едва я убедиха да стане. Зад оградата залая нечие куче. Суркова се стрелна към оградата и завика:

— Това е Мирта! Жива е! Пуснете ме! Вижте! Вижте, там върви Алочка, такава красива! Такава нежна! Пуснете ме при нея!

Бързо сложиха Суркова в колата, направиха й инжекция. А тя все плачеше тихо, после се успокои и заспа, отпуснала глава на рамото на медицинската сестра. На връщане пътуваха при пълна тишина, страхуваха се да не събудят пациентката. А тя спеше отчуждено и тихо, сякаш душата й наистина беше отлетяла при роднините, напуснали живота.

Турецки през целия път размишляваше за странната смърт на кучето и стигна до неочакван извод: трябва спешно да позвъни на Борис Лвович Градус — великия съдебен медик и майстор на псувните, при него едното беше тясно свързано с другото. Ако Акчурин се е отровил от прекомерна доза кокаин, кой може да изключи, че не е възможно да се случи нещо подобно и с любимото му куче? Да речем, Мирта е виела и е действала на нервите на убийците. Или нещо друго, засега неизвестно. Но ако в тъканите на организма може да се открие наркотик, значи отравянето не е било случайно. Интересно, какво знае Градус по този въпрос?

След като откара болната и медицинския персонал в клиниката, Турецки веднага, направо от колата, потърси Борис Лвович. Той се оказа много зает, но когато Александър повторно обясни на санитаря кой го търси, старецът все пак се обади, като предварително награди старши следователя по особено важни дела със засукана ругатня.

Турецки изслуша усмихнат дългата тирада и при първата пауза възрази, че от честото приемане на неразреден спирт дори закалените бойци на невидимия фронт най-накрая получават разводняване на мозъка: започват да се повтарят. Вицът беше много стар, Турецки постоянно го използваше, когато спореше с Градус, но всеки път имаше смайващо влияние: докторът моментално млъкваше и започваше да слуша събеседника си.

Градус млъкна, може би за минута, не повече, но през паузата Александър успя да изложи пред медицинския експерт същността на проблема.

— Отдавна ли? — попита Градус.

— Какво имате предвид, Борис Лвович?

— Майната ти! — кипна Градус. — Питам те на чист руски език, отдавна ли са погребали кученцето, в организма на което ти възнамеряваш да откриеш следи от наркотик? Не съм ли ясен?

— Е, докторе! Ако трябва да сме абсолютно точни, тогава беше ноември, и щом сега сме декември, значи са минали, да не излъжа…

В слушалката се чуха звуци, които могат да издават само захапали се в смъртна схватка саблезъби тигри.

— Месец и осем дни! — бързо съобщи Турецки, умирайки си вътрешно от смях, че все пак успя да ядоса стареца.

— Там вече няма нии-щич-ко… трах-тах-тарарах-тах— тах! Всичко се е разложило.

— Животното е в кашон от банани и е посипано с пясък — вметна Александър.

— На мен ли предлагаш да се заема с това…? — Последва нецензурно название на ексхумацията.

— Имайте страх от Бога! — извика Турецки. — За тази работа в Москва ще се намерят къде по-добри специалисти. Искам да знам експертното ви мнение. Може ли поне нещо да се открие?

— Много ли е нужно? — попита сухо Градус.

— Както се казва, донемайкъде.

— Добре, да ексхумират и да го карат… Докъде стигнах!

— Аз ще чер… — започна Турецки, но Градус моментално го прекъсна:

— А ти какво мислеше? Че ще се измъкнеш просто така? Скоро ще вземеш да ми мъкнеш умрели плъхове! Том Сойер, разбираш ли!

Турецки прихна, затвори и започна да пише заповед за ексхумация на кучешки труп с посочване на координатите на гроба, адреса на селището и своите съображения как е най-добре да се стигне дотам.

В коридора на прокуратурата Турецки срещна Казански, който, ако се съди по лъщящите му мазни устни, идваше от барчето. Беше сит и затова благодушен. Благоволи да се поинтересува покровителствено от хода на разследването по делото на банка „Ресурс“. Но по навик не доизслуша, само махна с ръка:

— Добре де, важното е, че делото се движи… Да, за малко щях да забравя. Обажда се Савелиер, благодари, че сте му помогнали да проведе така нареченото семейно разследване. Какво зетче си има, а? Няма късмет старецът… — Но в гласа на началника на следствието нямаше съжаление, по-скоро някакво скрито тържество.

Турецки влезе в кабинета си, съблече се, после извади от сейфа пакета с документите, иззети от Долгальов. Време е да сяда и се запознае, макар и бегло, с дейността на тази фирма. Ако Крохин беше жив, щеше да ги изкоментира, а сега ще трябва сам да се оправя.

След като прегледа няколко платежни нареждания, Турецки обърна внимание на договор с немска фирма за доставка на нефт. Сделката беше за единайсет милиона долара. Пак тук се намираше и постановление на руското правителство „За квота за доставка на нефт“. Документът разрешаваше експортна квота за суров нефт в размер на два и половина милиона тона.

„Това вече на нищо не прилича — помисли Турецки. — Щом Долгальов пази такива документи, тогава в нашата държава нещо не е наред. Нима това е оригинален документ? Трябва да го покажа на Мойсеев.“

Следователят отдели настрани документа. И веднага се натъкна на разрешение на износ на нефт, подписано от заместник-министъра на горивата и енергетиката Сорокин.

Появилото се сред документите име не смая Турецки. Само преди няколко часа той научи, че този висш държавен чиновник и таен собственик на огромна финансова империя, опитала се да провали Северна банка, е печелел и по този начин. Не е изключено пак той да е сложил ръка на банка „Ресурс“. Неволно възникваше въпросът, какъв е в крайна сметка Сорокин? Държавен чиновник, финансов играч или мошеник, трупащ капитал от умението да използва всичко, което може да се открадне в държавата? Много интересен въпрос…

След това вдигна телефона и набра номера на Грязнов.

— Слава, пак ти се обаждам с интересна молба. Извинявай, че направо съм те яхнал, но като че ли ти не възразяваше… С една дума — разбърза се той, като усети, че Грязнов също започна по малко да възвира от нахалството му, — директорът на клуб „Парадайз“, в който си имал честта да бъдеш, се казва Никита Воронин, бивш шофьор и телохранител на Козлов. Той е бил в къщата, когато умира Акчурин, разбираш ли? Трябва да го разпитаме. Между другото, той може да знае и някои подробности около смъртта на кучето на банкера. Слава, ще го направиш ли?

— Къде ще се дяна от теб? Ще пратя Саватеев. За него ще е полезно.

— Главното е Воронин да си спомни колкото може повече детайли. А аз възнамерявам да направя утре обиск в дома и извънградската къща на Козлов. Ти с твоето остро и опитно око направо ще си незаменим. Как е, навих ли те?

— Стига си се правил на госпожица. Отиваме.

— Сега преглеждам документите, намерени у Долгальов. Знаеш ли какво намерих? Подписа на Сорокин.

— Оня от Министерството на горивата и енергетиката?

— Точно той!

— Министерството сътрудничило ли е с Долгальов?

— Източвало е нефта. С негова помощ, както разбирам. Искам да покажа няколко хартийки на нашия главен експерт.

— За Семьон ли говориш?

— Да, за Мойсеев.

— Поздрави го от мен. И аз можех да го навестя заедно с теб, но съм назначил важна среща на един наш общ познат.

Като видя Турецки на прага, Мойсеев извика зарадвано:

— Сбогувахме се през есента, а се срещнахме през зимата! Влизай, приятелю!

— Как си оттогава, Семьон Семьонович?

— Живея по малко. Заповядай, ще сложа чай.

Турецки влезе в стаята след Мойсеев, на светло, и едва тук видя как се е смъкнало лицето му, торбичките под очите му са увиснали, а гърбът се е превил.

— Въртя се сам! Нещо не ми се живее като пенсионер.

— А какво те тревожи?

— Цялата седмица лежах от грип. Мислех, че ще хвърля топа.

— Семьон Семьонич, защо не позвъни? Щях да дойда и да ти донеса лекарства.

— Лекари да искаш. Идва тук сестра от клиниката, носи ми таблетки. Ама няма лекарство против старост. Това е печалното.

Турецки погледна масата, отрупана с инструменти, и попита:

— Да не майсториш нещо ново?

— Не, не е разтребено. Нямам сили и желание да подреждам. После дойде съседката, иска да й направя ключ. И от сутринта съм седнал с това. Как върви при теб?

— Нищо особено. Мъча се като грешен дявол. Москва е втори Вавилон. Ври и кипи като отвара в котлето на алхимик.

— Тук го каза точно! Сега особено, когато отвориха „завесата“. Изглежда, че хората са се побъркали.

— Един арестуван ми разказва как в Англия си купил титла на лорд! — засмя се Турецки.

— Какво да се прави! Такава е ценностната система. Всичко може да се купи с пари. Масата е заета, да отидем в кухнята. Моята съседка ми донесе малиново сладко. За съжаление нямам водка. Не излизам. А някак ми е съвестно да моля съседката.

— А пък аз имам — по погрешка или по стар лош навик. — Турецки извади от джоба си бутилка. — Тази е нова, на завод „Кристал“. Казва се „Завалинка“, с новогодишен поздрав. Е, още е далеч за него, но не пречи. Как е настроението?

— Абе мисля, че една чашка никога няма да навреди!

— Чудесно.

Мойсеев се засуети около котлона, започна да запарва пресен чай.

Александър изчакваше да покаже документа, който носеше, не искаше да разочарова стария човек. Ще рече: ей го, пак е дошъл по работа, а не просто да ме навести.

Чаят с малиново сладко се оказа много вкусен. И чашката дойде на място. На Турецки му беше приятно да слуша тихия глас на Мойсеев, получи се хубав разговор между стари приятели.

— Знаеш ли кое ме вдигна от леглото? Получих писмо от единия син близнак.

— Какво пише?

— Пак ме кани при себе си. Ама къде да вървя? Как ще свиквам тепърва с Израел? Москва е единствената ми любов, първата и последната. Макар понякога да ми става страшно — сам в жилището, ще умра — никой няма да знае…

— Господи, какви са тези мисли, Семьон Семьонич! Лично за мен винаги си най-необходимият и незаменим човек. Докато се пенсионирам, все ще тичам при теб за консултации.

— Приятно ми е да чуя. Е, какво има този път? — попита лукаво.

Турецки се засмя и извади от джоба си документите, свързани с продажбата на нефта. Мойсеев сложи очилата, чете дълго, мърда устни, най-накрая направи заключение:

— Решението на правителството е явно менте. А постановлението за квотата, изглежда, е напълно реален документ. И подписът е действителен.

— Благодаря ти, Семьон Семьонович. Какво щях да правя без теб?

— Попитай собственика на документа, той ще ти каже същото. Убеден съм.

— Собственикът е в неизвестност. Не мога да го хвана.

— Теб Сорокин ли те разстройва? Но, Саша, в Русия винаги е процъфтявало краденето от държавната хазна. Та това е наша национална черта.

— Как мислиш, може ли да се привлече под отговорност Сорокин?

— Едва ли. Ще се позове на фалшивото правителствено постановление. Може да се съди само собственикът на този документ. Той как се казва?

— Долгальов.

— Така-така, спокойно можеш да му лепнеш присъда, разбира се, ако не си спомни откъде се е сдобил с ментето. А може той да му е майсторът? Сега всички са грамотни. Всеки може да ти напечата пари, да подправи всякакъв документ. Какво да говорим, по наше време беше къде по-лесно да се работи… Не бързай да тръгваш! Дори не съм те погледал хубаво! Ех, младежи! Добре де, следващия път кога да те чакам?

— Пак ще намина. Слава ти праща горещ поздрав. Ще се постараем, може да успеем да те навестим преди Нова година. А ти, Семьон Семьонич, не се притеснявай, звъни, за бога, вкъщи, на работа. Винаги се радвам да те чуя и да помогна, ако трябва. Хайде, да тичам. Цялата седмица се прибирам вкъщи късно, сега ще се появя по-рано.

— Щастливец! Поздрави жена си, целуни дъщеричката.

— Благодаря, Семьон Семьонович. Бъди здрав, драги. Утре ще ти позвъня.